Метаданни
Данни
- Серия
- Кладенецът на ехото (2)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- Tetrarch, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Радин Григоров, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Йън Ървайн
Заглавие: Тетрарх
Преводач: Радин Григоров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Елиза Чернева
ISBN: 978-954-2989-42-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3628
Издание:
Автор: Йън Ървайн
Заглавие: Тетрарх
Преводач: Радин Григоров
Година на превод: 2013
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: MBG Books; Ем Би Джи Тойс ЕООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2013
Тип: роман
Националност: австралийска
Печатница: „Мултипринт“ ООД
Редактор: Елиза Чернева
ISBN: 978-954-2989-43-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3787
История
- — Добавяне
Двадесет и три
Гилаелит дойде да посети Тиан още няколко пъти, но тя винаги се преструваше на заспала. Тя криеше нещо. Той бе отложил разпита й, защото имаше много неща, над които да размишлява. Сега войната бушуваше в северната част на Алмадин, а това не беше далече. Лиринксите бяха унищожили армия и опустошили град. Нито обширността на Червейния лес, нито склоновете на вулкана можеха да спрат целенасочена атака. Освен това амплиметът терзаеше ума му. Тетрархът прекарваше часове, загледан в кристала и удивляващ се над образуването му. Все още не го беше докоснал — всеки път числата му бяха казвали да изчаква.
На четвъртия ден след катастрофата на вратата се почука и вестоносецът Нирд влезе с бърза крачка. Торбата му се издуваше от депеши, а в ръката си държеше кожен плик. Имаше заострен нос, също тъй заострена брадичка, длъгнести уши и дебела до сбръчкване кожа, които характеристики му придаваха сходност с едър гном.
— Какво има? — попита Гилаелит.
— Войната! — отвърна Нирд с изпитателен поглед. Очичките му бяха малки и черни като череши. — Най-добре погледнете първо това. — Той подаде плика. — Току-що пристигна по скит.
Гилаелит развърза червените нишки и измъкна запечатаното с восък писмо. Забелязвайки печата, той се вцепени.
— Благодаря ти, Нирд. Днес следобед няма да имам повече нужда от теб.
След като вестоносецът затвори вратата след себе си, тетрархът счупи печата. Писмото беше от неговия пълномощник в Салудит и носеше вчерашна дата.
Сър, боя се, че трябва да ви пиша с тревожни новини. Орда бойни конструкти, моделирани въз основа на машината на Рулке, разрушена в Аахан преди две столетия, прекоси планините откъм Мириладел. 6118 на брой, понастоящем те са се разположили да лагеруват край южния край на Боргистри, близо до Нишин. Говори се, че са дошли от Аахан. Макар да не виждам как това може да е истина, неоспорим факт е, че те говорят с варварски акцент и разполагат с въоръжение, съответстващо на намерение за война. Изглежда, че те са само част от по-голяма флотилия — според слуховете други групи конструкти са се отправили на юг към Ооло, Кандалум и К’Клисто, а също и на запад към Карама Малама. В момента очаквам допълнителни сведения за тях.
Главната сила е ръководена от някой си Витис, арогантен и противен мъж, суров и безкомпромисен — такива са мненията на онези, които са разговаряли с него. Въпросният Витис не е отправил изявление относно намеренията си, макар да е видно, че те не са миролюбиви. Приложените документи съдържат по-детайлна информация, карти и скици на конструктите.
Накрая, но в никакъв случай не и по важност, поставям информацията за друг конструкт — летящ конструкт. Той прелетял над главните аахимски сили преди три дни, нападнал лагера им и съборил Витис, наранявайки крака му, преди да изчезне в посока към Парнги. Говори се, че аахимският предводител не е на себе си от гняв. За момента той е насочил цялото си внимание в търсенето на тази машина и нейния оператор.
В мига, в който се сдобия с нова информация, ще ви пиша допълнително.
Чиари, макар това да бе псевдоним, бе сред най-доверените му посредници. Гилаелит смачка писмото в шепа и нареди да му донесат кана с пиво. Самият той излезе на терасата, любимото му място за размишления. Там той се загледа в кратера.
Аахан! Това означаваше двер, а отварянето й бе свързано с онези етерни смущения, които бе усетил преди седмици. Дали това бележеше зараждането на война между световете? Защо, защо Тиан бе докарала летящия конструкт тук? Но пък нали самият Гилаелит бе сторил всичко по силите си да привлече тайнственото излъчване в нощта, когато тръбите на органа бяха зазвучали? Независимо дали усилията му бяха я довели тук, или появата й бе случайност, фактите си оставаха непроменени. Сега Тиан беше негова грижа.
Как бе успяла да открадне летящия конструкт? И защо бе нападнала аахимите по такъв безразсъден начин? Тази ситуация излизаше извън контрол. За пръв път от цял век Гилаелит изпитваше страх. Възможно беше рискът да се окаже неоправдано висок. Той отново се допита до числата, ала получената последователност бе двусмислена.
Най-разумно щеше да бъде да отведе Тиан обратно до мястото на катастрофата, да я положи до авариралата машина и да я остави да умре. По някакъв начин тя бе толкова тясно свързана с портала, амплимета и конструкта, че собственикът на машината трябваше да я търси.
Макар и неохотно, тетрархът се спря именно на това решение. Той нямаше намерение да рискува живота си за една саката крадла, без значение колко щеше да го измъчва споменът за очите й. И по-рано бе виждал този поглед, нищо добро не произтичаше от него.
Амплиметът беше нещо друго. Изкуството и Науката за земята бяха делото на живота му. Този бипирамидален кристал можеше да го отведе до онази сърцевина, която до този момент винаги бе убягвала на Гилаелит. От него нямаше да се откаже, освен ако не съществуваше риск да изгуби всичко. А този риск щеше да съществува, докато не откриеше по какъв начин Тиан е успяла да открадне летящия конструкт. И тук се криеше проблемът. Всеки компетентен гадател можеше да разчете аурата, излъчвана от амплимета. Ако тетрархът изоставеше конструкта, но задържеше кристала, в машината биха останали достатъчно следи, за да бъде кристалът проследен до Нириандиол.
Трябваше да вземе решение бързо. Дали амплиметът си струваше този риск? Ако не, решението ставаше елементарно. Той слезе при органа, за да прецени какво да прави с кристала.
Там тетрархът премести лоста, отварящ таванския прозорец високо над него. Слабите лъчи на лунния сърп се разляха върху работната му маса, скрежовития глобус и амплимета, положен върху парче разгърнато черно кадифе. Кристалът сияеше силно, а понякога в сърцевината му настъпваха изменения в интензивността. Странно и интригуващо.
Гилаелит протегна обвита в ръкавица ръка, но я отдръпна, когато една от големите тръби прозвуча почти недоловимо. Звукът напомняше далечното жужене на пчели. Предупреждение. Бе свидетелствал тази проява при всяко посягане към бипирамидата.
Това беше изнервящо. Кристалът бе мощен и чувствителен. Какви ли чудеса очакваха тетрарха, ако успееше да узнае как да си служи с него. Дребната крадла не би могла да използва и нищожна частица от амплиметния потенциал.
Взел внезапно решение, Гилаелит отново пови кристала и го отнесе отвъд клавиатурата: на място, където групи тръби — някои вертикални, други наклонени, повечето вертикални — се подреждаха около място с куха звезда с осемдесет и един лъча. Тетрархът постави кристала в кухината, намести го и издърпа кадифето.
Върнал се обратно при клавиатурата, Гилаелит внимателно започна да измества превключвател, който издърпваше златен предпазител от средата на звездата. Тетрархът затаи дъх, споходен от нетърпимо напрежение. Всичко можеше да се случи. Или по-лошо, нищо.
Сиянието на кристала започна да отслабва. Искрата изчезна. Изглежда в същия момент облак бе затулил луната, защото сребристите лъчи откъм тавана също се скриха. Всичко се обгърна със скреж. Когато Гилаелит отмести крака си, откъм пода долетя пукот.
Скрежът се задълбочи с изместването на превключвателя до крайна позиция. Сетне, с оглушителен рев, всички тръби на органа прозвучаха едновременно — звук с ярост, впила се в черепа му. Тетрархът притисна ръце над ушите си, но това не помогна — ревът долиташе право в съзнанието му. Една от дървените тръби се пръсна, отломък потъна в ръката на Гилаелит.
Тетрархът ритна превключвателя в изходно положение и ревът утихна, но не и преди още тръби да избухнат, а един метален ред да увисне като маджунен. Покрил дланта си с парчето кадифе, той посегна към звездовидното гнездо. Не би се изненадал, ако кристалът обгореше пръстите му до дим. Но амплиметът изглеждаше непроменен, дори леко по-хладен от преди. Сиянието се бе успокоило.
Гилаелит нямаше представа какво се е случило, но потръпваше от мисълта за настъпилото смущение в етера. Надяваше се, че останалите гадатели няма да разгадаят произхода. Кристалът се оказваше дори по-могъщ от очакваното. И по-опасен. Нещо го бе трансформирало, но тетрархът не можеше да определи какво. Искаше да задържи амплимета за себе си, но и нямаше намерение да рискува живота си, докато го изпитва. Това му оставяше една-единствена алтернатива.
Трябваше да се обърне към крадлата. Но първо трябваше да се погрижи за нещо по-неотложно. Той повика надзирателя си.
— Гъс, искам да събереш група от най-доверените си хора. Идете в гората и донесете машината. Отстранете следите и я донесете така, както е прикрита. Ще може ли всичко да е готово днес?
Надзирателят се замисли, потриващ лъскавото си чело.
— Ще взема двадесет души. Това трябва да е достатъчно. Недалеч има проход, който сме използвали и по-рано, ако си спомняте. Ще използваме него, а остатъка от разстоянието ще изминем под прикритието на нощта. До полунощ машината ще е в подземието ви.
— Нека хората ти се закълнат да пазят тайна, дори и от интимните си партньори.
— Малко е късно за тайни, господарю. Всички говорят единствено за това.
Гилаелит се навъси. Хората бяха толкова недисциплинирани.
— В такъв случай лично ще говоря с тях. Не бива да има повече приказки. Другите не бива да знаят, че машината е тук. Всъщност дори мисля да ги изпратя от другата страна на ръба. Смятам, че гланборинковите храсти вече цъфтят?
— Ранозреещите. Върху южния склон.
— Отлично. Установих, че тази вечер искам за десерт гланборинков пай. И още нещо.
— Да, Гилаелит?
— Не би било зле, ако ти и хората ти се оттеглите за известно време след тази задача.
— Не е като да няма какво да се прави долу — каза надзирателят. — Няма да се изкачваме, докато не ни наредите.
— Много добре. И заръчай на хората си да се сдържат от набези върху най-доброто ми пиво.
Гъс се засмя.
— Всеки човек си има слабости. Досещам се, че забележката ви се отнасяше по-скоро за мен, отколкото за тях. Ще я имам предвид, макар че работата ще отваря глътка, господарю.
Верността му заслужаваше да бъде възнаградена. И Гилаелит обеща, макар и с известно съжаление:
— Когато всичко приключи, ще получиш пълна бъчва.
Пружиниращата походка на тетрарха го понесе към стаята на Тиан. До този момент тя бе отбягвала разпитите му, но сега той възнамеряваше да получи очакваните отговори.
Главата й се завъртя към него, когато той влезе. Очите й изглеждаха стъклени, лишени от всякакъв интерес към каквото и да било. Гилаелит си придърпа стол и се настани край леглото й. Крадлата отново се загледа в тавана.
Той се приведе напред, извади писмото от Чиари и започна да го чете на глас. До споменаването на Витис Тиан не обръщаше внимание, но при изричането на въпросното име ръцете й трепнаха под завивката. Гилаелит не обърна внимание на сподавеното възклицание и продължи да чете. Приключил, той вдигна очи от писмото и я погледна. Върху лицето й бе изписан ужас, който Тиан веднага скри.
— Трябва да ми кажеш всичко — наблегна той.
— Няма смисъл. Отведи ме обратно в гората и ме остави до таптера.
— Таптер?
— Летящият конструкт.
— Възнамерявам да сторя точно това. — Тетрархът я изгледа безстрастно, както би се обърнал към най-нисшестоящата си слугиня. Нямаше намерение да проявява сантименталност към престъпници. — Защо си откраднала таптера?
— Не съм. Той е мой.
Това беше нелепо.
— Тиан, Витис търси таптера и теб. И няма да спре, докато не е разпитал всеки възможен свидетел. Аз не мога да му се противопоставя, дори и да исках. Ти си крадла, която е нападнала лагера му и се е опитала да го убие. Трябва да те предам.
— Не! Моля те!
— Тогава говори.
— Той е лъжец, който ме предаде. Той ме нападна пръв. Освен това не съм крадла.
Гилаелит нямаше намерение да й вярва.
— Продължи.
— Не съм откраднала таптера — повтори тя. — Той е мой.
— Няма как да е твой. Построен е от аахимите.
— Малиен ми го даде в Тиртракс.
Тетрархът бавно си пое дъх.
— Малиен е още жива?
— Стара е, но е в добро здраве.
— Интересно. И останалите конструкти ли бяха построени в Тиртракс?
— Всички те са били сглобени в Аахан. Аз отворих дверта, която ги доведе в нашия свят, защото тяхната земя умира във вулканични изригвания.
С много подпитвания и подканяния (и паузи от нейна страна) Гилаелит изтръгна историята. Бе уверен, че в думите й почти няма истина. Разказът й се проточи до късно вечерта. Тръпки полазиха по гърба му, когато догадката му за етерното смущение се потвърди. Някой бе отворил портал. Но това не можеше да е Тиан. Тя не бе достатъчно възрастна, за да е усвоила дори основите на геомантията, да не говорим до степен, достатъчна за отварянето на двер. Тетрархът бе толкова притеснен, че изкрещя да му донесат чаша горчична отвара.
— Но, господарю — отбеляза появилият се Михаил, — вие никога не пиете горчична вода вечер. Вместо това ще желаете ли да ви донеса…
— Донеси каквото ти казах. И чай за Тиан.
Гилаелит се облегна назад в стола си. След като крадлата не бе отворила дверта, тогава кой? Най-вероятно Малиен. Ситуацията бе по-лоша от очакваното: за света, за него самия, за Тиан. Нейната атака, дори и извършена в самозащита, би представлявала немислимо унижение за гордите аахими. А таптерът струваше цял континент. Кой бе успял да го накара да лети, като някогашния конструкт на Рулке? Тиан не бе казала това. Витис щеше да стори всичко възможно, за да се сдобие с машината. Придобили предимството на полета, конструктите му щяха да бъдат непобедими. Човешките кланкери щяха да представляват съпротивата на каруци със сено.
После идваше амплиметът. Дори и ако Витис не се осмеляваше да го използва, кристалът бе нужен, за да накара таптера да лети. С достатъчно време аахимите можеха да проследят дирята на бипирамидата. Това бе трудно постижение, но не и непостижимо за разполагащи с неограничени ресурси. Рано или късно Витис щеше да се озове тук.
Не съм обмислил нещата, призна Гилаелит. Да повикам ли Гъс и да отменя задачата? Може би трябва да кажа на Витис къде се намира конструктът, с което ще спечеля награда.
— Разкажи ми за амплимета, Тиан.
— Вече ти казах за него.
— Има толкова неща, които не си ми казала. Той е смъртоносен кристал. Не разбирам как си оцеляла употребата му, дори и нищожна.
Тиан се изчерви и сведе поглед. Погрешно преценил реакцията й за израз на вина, тетрархът се приведе над нея и сурово каза:
— Лично подложих амплимета на тестове и зная, че премълчаваш много неща. Търпението ми е изчерпано. Говори или нещата ще се развият в много неприятна за теб посока.
— К-кристалът е жив — заекна тя.
Крадлата се оказваше по-глупава от първоначалната му оценка, но Гилаелит се престори, че й вярва.
— И откъде разбра?
— Той черпи енергия от полето сам, без дори да е събуждан. — Тя му разказа как се бе сдобила с бипирамидата. — А в Тиртракс, след отварянето на вратата, бе започнал да разговаря с възела.
— Да разговаря с възела? Нелепо!
Тиан обясни случилото се с управлението на таптера. Гилаелит я изслуша мълчаливо, а после започна да се разхожда из стаята, анализирайки думите й и изчислявайки вероятности. Не можеше да й повярва.
— Какво възнамеряваш да правиш? — попита тя. Изглежда се измъчваше от някаква вътрешна борба.
— Не зная.
— Витис не бива да получава таптера. Трябва да го дадеш на скрутаторите. Той ще измени коренно хода на войната.
— Говориш за дълг, след като си избягала от фабриката си?
— Бях поела към Лайбинг, за да предам таптера на тамошния скрутатор, само че амплиметът ме доведе тук. Той отряза полето, за да се убеди, че няма да долетя.
Поредната абсурдна лъжа. Изглежда тя го вземаше за пълен глупак. Но все пак у нея и историята й имаше нещо, което го караше да се замисли.
— Моля те — каза тя с глас, който би покъртил сърцето на всеки нормален мъж. — Витис е чудовище. Той планира да завземе света ни.
Гилаелит не беше нормален мъж, но дори и той не можеше да размишлява, докато тези трагични очи го наблюдаваха умоляващо. Отново седнал, той се надигна рязко, запращайки стола назад. В погледа й изникна ужас.
Тетрархът излезе да се разходи по ръба на кратера, стъпвайки раздразнено. Той не беше безпомощен. Притежаваше вроден талант за Тайното изкуство, който бе развил усилено. Но пък аахимите несъмнено бяха придружавани от далеч по-умели магьосници. Ако те откриеха какво е сторил, щяха да го унищожат. Гилаелит нямаше намерение да играе подобна игра. По-добре да бъдеше видян като услужлив, прикриващ същинските си намерения.
А може би трябваше да предаде таптера на скрутаторите? Добро решение, ако то им помогнеше да спечелят войната, но глупаво, ако, както подозираше, те щяха да изгубят. Той изчисли предзнаменованията, но резултатът не беше точен. Направи ново изчисление, но различните числа показаха същата несигурност. Три възможни развития се разгръщаха. От неговия избор можеше да зависи съдбата на света. Една от възможностите бе правилната, останалите щяха да бъдат фатални, само че логиката му отказваше да ги каталогизира. Произволността, най-противната нему проява, изглежда щеше да бъде решаваща.
В ранните часове на утрото Гилаелит седеше в мазето си, оставил кана тъмно пиво край лакътя си, мрачно вторачен в таптера. Още не можеше да повярва на чудатото твърдение на Тиан за създаването на дверта. Той бе изучавал геомантия в продължение на век и половина. Знаеше точно колко време е необходимо, за да бъде овладяно Изкуството в достатъчна за това степен. А още по-абсурдни бяха твърденията й, че амплиметът разполагал със собствена воля. И все пак… не можеше да загърби онази странна реакция при изпитването му с органа.
Гилаелит не бе достигнал сегашното си знание с умствена неповратливост. Ако бипирамидата разполагаше с някакъв вид минерално съзнание, той щеше да го открие. Но какво можеше да иска едно парче кристал?
Той прекара ден и половина в изчерпателно изследване с помощта на най-чувствителните си инструменти. През цялото време сиянието на амплимета не се промени, не премигна нито веднъж. Не се виждаха никакви следи от комуникация — очевидно това беше поредната от фантазиите на Тиан.
Когато Гилаелит напусна и остави кристала, сиянието на амплимета спадна, но сърцевината му започна да премигва бързо. След няколко часа полето на двойната възлова точка при Бореа Нгурле започна да реагира в синхрон. Минаха няколко минути, след което премигването изчезна, а полето отново се нормализира.