Йън Ървайн
Тетрарх (53)

Двадесет и пет

Юлия бе отведена в отделна стая, далеч от помещението на Иризис. Стаята бе малка и неприветлива, подходяща единствено за най-нищожни слуги. Но това не притесняваше дребната жена, която не бе претенциозна към мебелировката. За нея бе достатъчно наличието на врата, оставила шумовете отвън. Това й позволи да свали антифоните, които носеше навсякъде. Те притежаваха цялото удобство, което човешката изобретателност можеше да вложи, но пак я дразнеха.

Тя се съблече и се уми с кофа студена вода. Сетне изплакна бельото си от паяжинена коприна, внимателно разстла чист комплект върху кревата и легна отгоре. Не можеше да търпи друга материя върху кожата си. Накрая затвори очи и се оттегли в безопасността на мисловния си модел, през който пречупваше света, за да го осмисли.

Но усещането за сигурност не идваше. Ненифър не беше приятно място. Цял етаж от крепостта бе изпълнен с мистици, занаятчии и механици, които изработваха приспособления за шпиониране, контрол, надвластие или разрушаване. Техните прояви в модела й бяха прекалено агресивни. Наложи й са да ги изолира, за да запази съзнанието си.

И освен това скрутаторът биваше отпратен. Макар че Юлия още му се сърдеше заради това, че преди месеци я бе накарал да търси кристал, тя разчиташе на него. Преди да започне да се държи зле с нея, Ксервиш се бе държал мило, по-мило от всеки друг. С изключение на любимия й Ниш. Но Ниш беше изчезнал. Сега и скрутаторът щеше да изчезне.

Юлия разчиташе и на Иризис, само че Иризис бе попаднала в ръцете на отвратителния скрутатор Гор, който несъмнено щеше да й причини нещо ужасно. И кой щеше да остане да се грижи за Юлия?

А нима някой бе проявявал загриженост за нея? По-голямата част от живота си Юлия бе прекарала в тъмницата на мистика Фламас, който в един момент бе забравил за нея. Дребната жена все още му беше благодарна за тази постъпка. Хладният мрак за нея бе представлявал приветствано облекчение сред шума, вида и миризмата на човечеството; от света, който в такава степен я бе измъчвал. В тъмницата никой не я бе безпокоил. Бяха й давали храна и вода, периодично бяха почиствали килията и не я безпокояха.

Но това се бе променило след навършването на шестнадесетата й година. Бе забелязала нещо неприятно в решетката си и беше започнала да пищи. Старият Фламас се бе сетил за нея. Сетне Джал-Ниш Хлар я бе отвел, подновявайки кошмара на враждебен свят. В началото перквизиторът се бе отнасял мило с нея, но само защото бе искал да се възползва от таланта й. Още от самото начало Юлия бе видяла същинската му сърцевина в решетъчния си модел.

Мислите й се насочиха към годините, предшестващи заточението й в тъмницата на мистика: онова ужасно време, малко преди четвъртата й година, когато нещо бе разбудило повишената й чувствителност. Животът й се бе превърнал в такъв кошмар, че близките й, неспособни да разберат какво й е — или да я излекуват с бой — я бяха прогонили.

Винаги бе отбягвала да си припомня тези моменти. Семейството й я бе прогонило. А дори и преди това тя бе изоставена…

Дребната жена започна да се унася, все още замислена за детството си. Някога бе изпитвала щастие, в самото начало на живота си, ала семейна криза бе сложила край на това щастие. Юлия така и не бе разбрала какво бе породило неразбирателството, помнеше само последствията. Бе се случило точно преди четвъртия й рожден ден. Тогава обичният й близнак Мюли бе изчезнал, заедно с баща й. Бе изгубила и двамата завинаги. И докато мъката по изчезналия родител бе остра, мъчението, породено от липсата на брат й, бе неописуемо. Като загубата на крайник.

Седмица по-късно цялото й тяло се бе покрило с нетърпим обрив. Юлия бе пищяла от болка, след което бе изпаднала в кома, продължила две седмици. След свестяването си бе изгубила способността да говори и да се движи — бе учила всичко това наново, като новородено. Още преди да се е възстановила, чувствителността бе започнала да се проявява. Юлия и до днес си спомняше момента с кристална яснота. Нетърпимо гръмките гласове бяха поставили началото. Бе й се струвало, че всички около нея крещят. До този момент не бе осъзнавала, че звукът може да причинява болка. Всеки път, когато някой заговореше, тя бе започвала да пищи. Майка й я биеше, братята, сестрите и лелите я бяха гълчали, но всичко това само я бе карало да крещи още по-силно.

Бе последвало мъчително изостряне на осезанието. Дрехите бяха започнали да рендосват новоразбудената й кожа. С постоянното разсъбличане също си бе навличала побои от майка си и от лелите, но бе предпочитала тази болка пред сковаващото мъчение на грубата тъкан.

Вкусът бе следващото разгърнало се сетиво. Маринованата риба и пушените меса, изграждащи семейното меню, се бяха превърнали в нетърпима гозба. Тя не бе могла да яде неща, различни от плодове, сурови зеленчуци, овесена каша без никакви подправки, сурова риба или крехко агнешко.

Собственото й обоняние също се бе обърнало срещу нея. Миризмата на останалите, дори и онези, които се къпеха редовно, бе станала нетърпима. А нейните близки не бяха от тези хора — в студената земя, където живееха, къпането бе рядък обичай. Макар с отчаян копнеж да бе желаела да бъде прегръщана, Юлия не бе могла да изтърпява майчиния скут.

Зрението бе допринесло в най-голяма степен за агонията й. В началото тя не бе могла да излиза навън — яркото слънце бе прогаряло очите й, а светлината му бе наранявала чувствителната й кожа. Сетне и изкуствената светлина бе започнала да поражда раздразнение. Юлия бе започнала да прекарва дните си в мрака под собственото си легло. Майка й и лелите й бяха продължили да я бият. А Юлия бе могла единствено да пищи, тласната сред свят, изграден единствено от мъчение.

Тя не бе спирала да плаче за Мюли и да моли майка си да го върне, само че Мюли бе отведен далеч и никой не знаеше къде. В един момент близките на Юлия, неспособни да издържат неспирните й викове, я бяха прогонили.

Сега тя сънуваше брат си, но не като четиригодишен, какъвто го бе видяла за последно, а като младия мъж, какъвто сега би трябвало да бъде, почти на осемнадесет. В съня й той изглеждаше досущ като нея, макар че неговата безцветна коса беше по-къса и свършваше точно над ушите. Той беше една педя по-висок от нея, с по-широки рамене и по-тесни бедра, но безбрадото му лице приличаше на нейното.

Мюли, въздъхна тя, защото знаеше, че това е само сън. Тя никога нямаше да го намери, без значение колко се опитваше. Когато бе започнала да построява решетъчния си модел в тъмницата на Фламас, то бе с цел да потърси брат си. Би разпознала проявата му навсякъде, но до този момент така и не го бе открила.

Може би той не притежаваше талант за Изкуството, макар че Юлия не вярваше в това. Тя и брат й представляваха двете страни на монета — еднакви и срещуположни. Двамата се допълваха взаимно.

Юлия отказваше да повярва, че той е мъртъв. В такъв случай тя също би трябвало вече да не е жива. Не можеше да продължи да живее, знаейки, че Мюли си е отишъл завинаги. Най-вероятно брат й се намираше някъде далеч, отвъд обхвата на модела й. Юлия щеше да продължи да се надява. Щеше да продължи да дири.

Решетъчният модел много често й бе предоставял спокойствие и убежище. Тя бе започнала да гледа на него като на даденост и част от нея самата, за която понякога дори не се сещаше. Не се бе вглеждала дълбоко в него от дни, откакто бе напуснала фабриката с въздухоплава. Сега, в съня си, Юлия се вгледа.

Тук решетката бе съвсем различна от онази матрица, с която бе свикнала. Тук беше почти непозната, доминирана от геомантичните сили, създали огромните планини околовръст и потъналата земя на север. Странността й бе такава, че щяха да са необходими дни, дори седмици, за да може Юлия да я разгадае.

После идваше самата магия на Ненифър, място, отдадено на скрутаторската магия. Навсякъде, където погледнеше, Юлия виждаше тъмни петна, показващи магически артефакти, приспособления и уреди, донасящи смърт, болка и потайна информация. Съзираше и проявите, представляващи потребителите на Изкуството. Те я ужасяваха. Бе страдала в ръцете на такива хора и преди.

Щяха да са й необходими дни, за да открие Мюли в този лабиринт от очертания и прояви. Тя започна веднага. През цялата нощ го търси в съня си. Продължи диренето и на следващия ден. А вечерта си легна рано. По-лесно й беше да търси насън.

Мюли?

Юлия, къде беше? Търсих те.

Изгубена съм без теб, Мюли. Едва не умрях, когато те изгубих.

Аз също. Плаках с години.

Известно време Юлия мълча, просто извличаща спокойствие от присъствието му. Времето течеше. Тя се опияняваше от щастието си.

И ти ли си като мен, Мюли? Можеш ли да излизаш под слънцето незащитен?

Разбира се. Ти не можеш ли?

Юлия се почувства странно предадена. Тя бе искала двамата да си приличат във всяко едно отношение, включително страданието. Особено страданието. Разказа му за мъките си.

Да можеше да съм бил до теб в онези моменти, Юлия…

Тя го изгуби. Прекара остатъка от нощта в претърсване на модела си, но не откри и следа от Мюли. Може би разговорът й се бе присънил.

 

 

Заминаването на Флид непрекъснато биваше отлагано, но той отказваше да сподели проблема. Иризис можа да узнае единствено, че бива изготвяно някакво приспособление, което той да отнесе със себе си в Госпет, и че въпросните приготовления отнемат повече време от очакваното.

Тя многократно бе разпитвана за начина, по който бе убила непознатата гадателка в акведукта. Иризис бе осъзнавала, че в онзи ден е сторила нещо необичайно, но не и самата степен. Покрай останалите си кошмари не й бе останало много време да размишлява.

— Поне двадесет пъти ме разпитаха — уморено каза тя на втората нощ. Заедно с Флид се разхождаха край ръба на скалата. — Вече няма какво да им кажа. Защо продължават с разпитите?

— Защото си сторила нещо, което не е било правено преди — каза Флид. — И което нарушава баланса в ущърб на мистиците. Те винаги са се поставяли на върха на пирамидата. (Или може би трябваше да кажа ние.) Не неуязвими, разбира се, но добре защитени. Ако можем да бъдем надвити от всеки занаятчия, това внася огромни промени в статуквото и повдига множество въпроси. Какво би станало, ако лиринксите се научат да правят това, което си изпълнила ти? Няма да остане следовател, перквизитор или дори скрутатор, който да е в безопасност.

— Това е малко вероятно, тъй като лиринксите не са в състояние да използват нашите Изкуства.

— Ако са се научили, точно така биха искали да продължим да си мислим. Освен това те притежават несравнима способност да откриват оригинални методи за постигане на целите си.

— И пак не виждам защо постъпката ми е такъв проблем.

— Съветът взема под внимание и евентуалния момент, в който е спечелил войната и властта му може да бъде оспорена. За да могат да се защитят, скрутаторите трябва да узнаят какво точно си направила, а после да се погрижат да не предадеш знанието си другиму.

Иризис се закова на място и рязко се обърна към него.

— Какво?

— Те не възнамеряват да те пуснат да си вървиш, Иризис, макар че ще изчакат до моето заминаване. Не могат да си позволят да те оставят жива. Не спирай. Несъмнено в този момент ни наблюдават.

— Какво възнамерявате да правите?

— Не мисля, че мога да направя каквото и да било. Веднага щом всичко бъде готово, трябва да потегля. В случая не ми е предоставен избор.

След измъкването от Джал-Ниш и възстановяването на зрението си Иризис си бе позволила да се наслаждава на живота ден за ден, без да мисли за бъдещето. Бе смятала, че се намира в безопасност, под защитата на Флид. Бедната глупачка.

— Възнамеряват да ме убият?

— Може би не — небрежно отвърна той. — Но не можеш да избягаш. Само един път отвежда от това място, а той се намира под непрекъсната и тежка охрана. Нужни са им занаятчии, а ти си сред най-добрите. Може и да поискат да използват необичайния ти талант.

Как можеше той да говори толкова спокойно за подобни неща?

— Сигурно знаят, че съм измамница. Веднага щом узнаят как съм надвила гадателката, повече няма да съм им нужна.

— В такъв случай задръж тайната колкото се може по-дълго.

— Но аз вече им казах всичко.

— Но те не са могли да пресъздадат стореното от теб, затова ще продължават да те разпитват. Възползвай се от това.

— Погледнете какво са сторили с вас, когато сте се опитали да направите нещо подобно.

Скрутаторът потърка белязаната си ръка.

— Моят проблем не беше премълчаването на тайни, а вренето на носа в техните тайни.

Това дойде в повече на Иризис.

— Така с нищо не ми помагате, Ксервиш! Имам чувството, че вие вече сте ме изоставили.

— Получил съм строги нареждания. Трябва незабавно да се отправя към Госпет.

— И преди сте нарушавали нарежданията на Съвета.

— Ако изгубим това сражение, губим западните територии. Ти означаваш много за мен, Иризис, но, както съм ти казвал много пъти, ако някога се наложи да избирам между теб и общото благо, ще избера последното. Сега бях изправен точно пред такава дилема. Как бих могъл да предпочета теб пред съдбата на света?

— Не е нужно да изглеждате толкова самодоволен.

— Не говори глупости. Те ме наблюдават през всеки миг от деня. Една погрешна стъпка от моя страна ще им е достатъчна. Виж, Иризис…

— Оставете ме! — тросна се тя. — Вървете да изпълнявате скъпоценния си дълг. Винаги съм знаела, че сте истински скрутатор.

Обичайно безизразното лице на Флид се промени. Очите му се стесниха до мрачни сърпове под слятата вежда.

— Такъв съм. — С подигравателен поклон той се обърна и пое към крепостта.

Иризис продължи да се разхожда край ръба. Това бе най-необичайното място, на което бе стъпвала. Отвъд Ненифър планините разпростираха могъщите си върхове докъдето поглед стигаше — и ставаше дума за действително величествени склонове, далеч превъзхождащи планините край завода. Тукашните стръмнини задържаха малко сняг, в по-ниските си части кафенеещи от сухота.

Пред нея, дълбоко под скалата, се простираше огромната Калитрас — Съсухрената долина. Тя бе обградена отвсякъде от планински вериги, от които се стичаха реки. Но никаква вода не се оттичаше, защото тази земя лежеше под морското равнище. Тя поглъщаше вливащите се в нея реки, за да получи названието си.

Иризис приседна на ръба, загледана в пустошта. Все някога животът й щеше да свърши. Освен това Флид можеше да е прав: винаги съществуваше вероятността скрутаторите да преценят, че тя ще им е по-полезна жива. Ненифър трябва да бе приютил стотици работници. В крайна сметка Иризис притежаваше и други таланти.

 

 

По време на вечерята същия ден Флид отново получи възможност да се срещне с Иризис.

— Съжалявам — каза той. — Следят ме. Не мога да направя нищо, с което да ти помогна.

— Благодаря. — Тя отнесе купата си, за да се настани на маса в далечния край на помещението. Стори й се, че е видяла обида в очите му. Толкова по-зле за него. Щеше да му мине бързо. Щеше да я забрави. В крайна сметка той бе скрутатор, лъжлив, безскрупулен манипулатор, който би направил всичко и би използвал всеки, за да постигне желаното.

По принцип наслаждението й от храната не бе обвързано с настроението, а тази в Ненифър бе отлична, само че днес Иризис нямаше апетит и скоро отмести купата си.

Юлия изникна до нея, приближила се безшумно. Дребната жена умееше да се придвижва като призрак, когато пожелаеше — което значеше през по-голямата част от времето.

— Нещастна ли си, Иризис? — тихо каза тя и мушна главата си под ръката на по-високата жена. Юлия обичаше да се притиска до приятелите си, а това противно място още повече изостряше нуждата й от близост, въпреки ревността към Иризис, която все още я измъчваше.

Иризис реши, че вече й е простен натискът, който бе оказвала върху Юлия преди седмици.

— Страхувам се, Юлия. Скрутаторите нямат намерение да ме оставят жива.

Юлия рязко пое дъх, сетне потърка буза по ръката на Иризис.

— Какво си направила?

Иризис обясни.

— Гадателката беше зла жена — каза перцепторът.

— Познавала си я?

— Разчетох я в решетката си. — Дребните косъмчета по ръцете на Юлия настръхнаха.

— Можеш да разчиташ характера на човека от начина, по който той се появява в решетката ти?

— Разбира се.

— Какво мислиш за скрутатора? И той ли е зъл?

Юлия я погледна неопределено и се премести на стол от другата страна на масата.

— Скрутаторът беше лош с мен.

Вероятно тя имаше предвид времето, когато Флид я бе принудил да търси кристали в мината. Или може би когато й бе изкрещял да спусне асансьора. Юлия никога не забравяше подобно отношение. Тя не отвръщаше на понесените удари, но си отмъщаваше, като отказваше да съдейства.

— Ами Гор?

— Той е главен скрутатор — каза Юлия с тон, загатващ, че други разяснения не са необходими. Може би действително беше така.

Иризис тъкмо довършваше чая си, когато Юлия се спусна от стола и се сви под масата. Само очите й се подаваха над ръба на масата.

Русата жена се огледа, за да подири източника на тази тревога. Гор се беше насочил към масата им.

— Да те няма, мишленце — презрително каза той.

Последвала заръката му, Юлия изчезна между масите.

Иризис издържа погледа му. От него се страхуваше почти колкото от Джал-Ниш, но нямаше никакво намерение да го показва.

— Да? — каза тя, дръзко повдигнала брадичка.

— Знаеш какво искам.

— Казах ви всичко.

— Кажи ми как си го направила и ще получиш разрешение да заминеш с Флид утре.

— Може да съм обикновена работничка, скрутатор Гор, но не съм идиотка. Зная, че няма да напусна Ненифър жива.

Той не показа изненада. Гор рядко демонстрираше реакция, освен в умишлените случаи.

— Както желаеш. Но трябва да знаеш, че познатият ти живот не е единственият начин да се живее. С талант като твоя би могла да станеш мистик.

Начинът на подчертаване на последната дума пораждаше впечатлението, че това е върховната мечта на абсолютно всяко разумно същество.

— Аз не исках да бъда занаятчия. Какво ви кара да мислите, че бих искала да бъда мистик?

— Поставена пред алтернатива, включваща могъщество и безпомощност, смятам, че ще направиш правилния избор.

Иризис знаеше, че трябва да се усмихне и да благодари, да приеме предложението му и да го използва, за да подири изход. Това бе разумната постъпка. Но тя не можеше да го стори. Не можеше да се съюзи с представител на толкова покварена система. Той искаше да поквари и нея. Освен това репутацията й им бе добре известна. Тя бе вдигнала ръка срещу перквизитор Джал-Ниш Хлар, бе нарушила заповедите му, бе убила изпратена да я залови гадателка… Списъкът с престъпленията й се проточваше и недвусмислено указваше, че тя е яростна противница на всичко, което Съветът представлява. Не изглеждаше вероятно, че тя би се поддала на влиянието им. Това предложение бе капан.

— А може би не — продължи председателят. — Жалко. Така щеше да е по-лесно. — Той се изправи и й направи знак да го последва.

Поеха по протежението на дълъг коридор, облицован с травертин — достатъчно дълъг, за да смали края си в невидимост. Близо до въпросния край Гор я отведе в малка и ярка стая. Всеки разпит биваше провеждан на различно място.

И неизменно завършваше по един и същи начин — тя му се подиграваше, а той се нахвърляше отгоре й с юмруци. Цялата бе покрита с белези, макар и не на видими места. По някаква причина Гор не искаше останалите скрутатори да знаят. Ако Иризис не беше охладняла към Флид, щеше да му покаже белезите.

След разпита тя бе отведена в друга стая, няколко нива по-надолу. Вратата й нямаше ключалка, само дръжка.

— Затвори — каза Гор, когато Иризис прекрачи прага.

Вратата се притисна към рамката си и остана като запечатана. Умно. Занаятчия с нейните таланти би могъл да се справи с повечето механични ключалки, но не и с мистична, базирана на Изкуството. Този запор не беше зависим от полето и Иризис бе безсилна срещу него. Може би трябваше да приеме предложението на Гор.

 

 

Няколко часа по-късно на вратата се почука тихо.

— Иризис?

Това бе Флид. Все пак бе дошъл за нея.

— Да? — прошепна тя в отговор. — Как ме открихте?

— С много усилия. Наложи се да оставя свое подобие в стаята и да си послужа с… друга скрутаторска магия, за да дойда тук незабелязан. Не съм напълно сигурен, че е проработила.

— Измъкнете ме. Не мога да понасям това място.

— Каква е ключалката отвътре?

— Няма ключалка. Само обикновена дръжка, която не помръдва.

— Опасявах се от това. Вътре няма ли нещо, с чиято помощ да отвориш вратата?

— Не и без инструменти. Всичко е фиксирано.

— Подозирам, че дори и да успееше, вратата пак не би помръднала.

— Гор просто й нареди да се затвори и си отиде.

— Би могло да бъде всяко от дузината запечатващи заклинания — каза Флид.

— Можете ли да го преодолеете?

— Зависи кое заклинание е използвал. А може и да не съм в състояние. Гор е много по-възрастен от мен.

— Не изглежда така.

— Подмладяването е нещо прекрасно. Той е по-възрастен, по-силен, по-могъщ…

— Ако само ще се оправдавате, по-добре си идете още сега.

— Правя всичко по силите си — студено каза той.

Иризис осъзнаваше това, но то не помагаше на настроението й. Освен това у нея бе започнало да се заражда желанието да унищожи онова, което не може да спаси.

— То не е достатъчно, скрутаторе.

Той не отговори. Настъпи пълна тишина. След около минута тя се изплаши, че Флид я е изоставил.

— Ксервиш? — тихо каза тя.

Нищо.

— Ксервиш… Съжалявам. Просто всичко това ми идва в повече.

— Просто мълчи. Опитвам се да го разгадая.

— Кое? — прошепна тя, залята от облекчение. Естествено, че не бе я изоставил. Те бяха приятели, тя бе спасила живота му.

— Запечатващото заклинание. Мисля, че го разпознавам.

— Можете ли да го неутрализирате?

— Може и да успея. Но има един проблем.

Тя го изчака да се доизкаже. Но след като мълчанието отново се проточи, подчертавано единствено от леки продрасквания по вратата, Иризис попита:

— Какъв проблем, Ксервиш?

— Когато заклинанието бъде развалено, то изпраща сигнал до човека, който го е поставил. В случая Гор.

— И вие сте неспособен да обезвредите предупреждението?

— Не и без той да узнае.

— Значи не можете да сторите нищо.

— Боя се, че е така.

— Поне опитахте.

— Това не е голяма утеха.

Сега Иризис искаше да остане сама. След като Флид не бе в състояние да й помогне с нищо, нямаше полза да остава тук и да се излага на риск. Не искаше той да остава само заради нея.

— Вървете.

Почти можеше да долови смущението му.

— Добре. Отивам.

— Сбогом. — Просто върви, мътните да те вземат.

— Съжалявам, Иризис — тихо каза той.

Жената не отговори.

 

 

Това несъмнено бе най-потискащата нощ в живота й. Иризис не понасяше да бъде безпомощна. Гор се появи рано сутринта — изщракването на вратата я събуди. Струваше й се, че цяла нощ не е затваряла очи.

Председателят влезе в стаята. Да, стая беше, а не килия.

— Виждам, че си имала посетител през нощта — каза Гор с усмивка.

Отговорът й съдържаше студенина:

— Нямам представа за какво говорите.

— Не ме прави на глупак, Иризис. Не съм заел настоящата си позиция по случайност. Зная всичко, което се случва около мен. Мога да разчета кога е дошъл Флид, какво се е опитал да направи и кога си е отишъл. Това е достатъчно, за да го изключа и да му назнача смъртна присъда.

— Тогава защо не го направите?

— Защото имам работа за него. Работа, за която не се осмелявам да рискувам друг скрутатор. Ела, време е да поговорим.

— Нямам нищо против разговорите — каза тя, — но не мисля, че точно това възнамерявате да правите.

— Възнамерявам, майстор Иризис, да приложа определени техники, разработени с цел да предоставят истината от онези, които са я изгубили. Или отказват да я предоставят.