Йън Ървайн
Тетрарх (14)

Тринадесет

Таптерът остави застиналите ледени вълни зад себе си и пое на запад. Тогава започнаха неволите на Тиан. Контролният лост заяде и машината се обърна обратно към Тиртракс. Занаятчията насочи таптера във въздуха над синкавия лед и разкачи направляващия механизъм. Таптерът бавно се спусна към земята, породил облаци пара при приземяването си. Тиан провери лоста, но не откри дефекти. Пробно издигна машината — насочващият механизъм работеше. Сетне занаятчията провери връзките. Никакви неизправности.

Младата жена излетя отново и насочи таптера на запад. Машината повтори предишното си поведение. С настойчивото си обръщане към планината пораждаше впечатлението, че не иска да се отдалечава, макар че тази мисъл изглеждаше абсурдна. Докато изтегляше по-голяма мощност от полето, за момент Тиан зърна цветни ивици да се простират към Тиртракс и да потъват в скалата. Явно амплиметът се опитваше да я задържи тук.

Занаятчията се приземи повторно сред огромен облак, за да помисли как да се справи с този проблем. Кристалът не беше жив. Не можеше да се движи или да говори, така че Тиан не можеше да се разбере с него. Пък и какво би могло да иска парче минерал?

Джоейн бе намерил амплимета във вече събудено състояние, в което кристалът трябва да бе престоял милион години. Кой би могъл да каже каква разновидност на интелекта се е развила в него през това време? И защо бе искал да освободи Кладенеца? И какво би последвало? Тиан не смееше да си представя. Искаше й се да може да подири съвета на Малиен. За момент обмисли връщането си, ала това би имало катастрофални последици, ако Кладенецът се бе размразил още повече. Освен това тъкмо такива бяха желанията на бипирамидата, следователно Тиан трябваше да напредне в противоположна посока.

Когато се издигна във въздуха, този път тя събра цялата енергия, която можеше да задържи, преди силно да сграбчи лоста. От рязкото стрелване на таптера й причерня, но след това той за трети път се обърна.

Тиан насочи машината към подножието на скалата и я спусна. Там тя извади амплимета и го прибра в торбицата си. За всеки случай откачи и въглеродните нишки. Захранван единствено от хедрона й, таптерът не можеше да лети, само да се носи над земята подобно на останалите конструкти. Занаятчията го обърна на запад и се понесе напред.

Този път таптерът не се съпротивляваше по време на отдалечаването си. Тиан пътува цял ден. Напредваше бавно сред неравния терен в подножието на планините. Често й се налагаше да завива на юг, за да заобикаля канари, остри отронени ледени късове, пропасти и други препятствия. В това си състояние таптерът не можеше да се издигне достатъчно високо, за да ги преодолее.

Привечер Тиан се намираше на около десетина левги от Тиртракс. Тя вечеря, приседнала на върха на корпуса, загледана в залязващото слънце, после се прибра вътре, залости люка и легна да спи. На следващия ден напредна повече, защото пътуваше сред сняг и рехави гори. А на по-следващия прецени, че може да рискува да полети.

Амплиметът бе престанал да се съпротивлява — бяха се отдалечили от влиянието на Кладенеца. Тиан полетя без проблеми. Бе попаднала в незавидната ситуация да бъде зависима от амплимета, а да не може да му има доверие. Дали кристалът щеше да прояви подобно поведение при следващата мощна възлова точка? Или щеше да й измени в най-неподходящия момент?

Тиан знаеше какво трябва да стори — да се отправи директно към най-близкия голям град, да открие скрутатора или местния главнокомандващ и да му предаде таптера. Жителите на Сантенар сигурно бяха отчаяни пред лицето на аахимската заплаха. Таптерът щеше да им възвърне надеждата във формата на оръжие, многократно превъзхождащо врага.

Само че по това време всеки скрутатор знаеше името й и извършената от нея постъпка — скитът, изпратен от Ниш, отдавна щеше да е достигнал Флид. Някой разсъдлив скрутатор би разпознал ценността й, ала един отмъстителен такъв би съзрял единствено предателка, която трябва да бъде наказана със суровост, съответстваща на чудовищната й измяна. И доколкото Тиан ги познаваше, жестоките скрутатори определено надвишаваха разсъдливите, така че с подобна постъпка би захвърлила живота си. Първо трябваше да стори нещо, което да докаже лоялността и ценността й.

Тя реши да последва флотилията конструкти, за да се опита да отгатне намеренията им. Това щеше да й предостави ценна информация — за повече не смееше да се надява. За отмъщение не можеше да става дума.

Макар конструктите да бяха напуснали преди известно време, тя бързо откри следите. Толкова много машини, пътуващи близо до земята, бяха оставили ясна диря от смачкани храсти и строшени клони. Снежните участъци, над които бяха минали конструктите, изглеждаха пресети.

Тиан усърдно следваше всяка извивка на оставения от тях път. Не й се налагаше, защото с лекота би могла да се издигне и да поеме пряко. Но тя се нуждаеше от време, за да усъвършенства управлението си. И за да мисли, макар това само да задълбочаваше объркването й. Не беше нейно дело да се замесва с могъщите — тя бе далеч под тяхната категория.

Нощем младата жена спеше в таптера — най-сигурното място, което можеше да открие. Не се страхуваше, тъй като знаеше, че повечето хора ще се държат настрана от иноземната машина, но не искаше да бъде виждана. Почти не срещаше хора — северозападната част на Мириладел беше пустош.

Аахимите се бяха отправили на запад от Тиртракс, следвайки очертанията на планините. Около стотина левги на запад планинската верига завиваше на юг. На това място те бяха прекарали дни в търсене на място за прекосяване. Проследявайки дирите им, Тиан можа да види лутането им, неизменно отвеждало ги до прекалено скалисти територии, непроходими дори за конструкти.

Накрая те се бяха обърнали на юг, където, близо до обширните тресавища и мочурища, наричани Мъгливите блата, смаляващата се верига преливаше в безлесни хълмове, през които имаше път на запад. Хребетите им бяха увенчани със сивкавите останки на стражеви кули — гниещи скални зъби, единствен спомен за изчезналия народ на мирилимите.

Зимата все още упорстваше да освободи Мириладел от мразовития си захват, но земите отвъд планините се бунтуваха в пролетно изобилие. Тесен друм — Лунният път — отвеждаше на запад между две големи езера, преди да срещне по-широкия си събрат: Големия северен път. Последният прекосяваше Лауралин от север на юг. Тук конструктите се бяха разделили. Близо до Салудит Тиан откри пет дири, отделящи се от главната.

На десетия ден от пътуването си тя зърна флотилията в далечината. Конструктите се бяха отправили на север към богата земя, обгърната от гори и планини. Според картата тази територия се наричаше Боргистри. Южно от въпросната земя бе разположен и лагерът им. Тукашните дървета вече започваха да се разлистват.

Беше нощ, когато тя се приближи, насочила таптера ниско до земята, за да не бъде видяна, макар подобна предпазливост да бе излишна на пръв поглед — прекосяването на флотилията бе породило огромен облак прах. Но пък аахимите може би разполагаха с откриващи устройства.

Тиан се отправи на изток, а после на север край Брънките (езера, получили това си название заради верижното си разположение) — към мястото, където полите на леса бяха накъсани от пръсната вулканична линия. Някои от вулканите димяха, но по обилната растителност можеше да се види, че последните изригвания са били отдавна. Занаятчията приземи таптера си върху средата на най-близкия склон, накладе огън и си приготви вечеря. От тази си позиция лесно можеше да следи действията на аахимите.

Въпросната нощ тя не спа. Заплахата — или обещанието — на утрешния ден я държеше будна. Към това се прибавяха и мислите за Минис, макар че тя ги потискаше в мига, в който я споходеха. Той беше страхлив подлец, който не отдаваше никакво значение на думите си. Който я беше предал. Но въпреки това споменът ускоряваше сърцето й.

Още преди зазоряване тя се издигна във въздуха, за да огледа флотилията отвисоко. Надяваше се, че в сумрака няма да бъде забелязана. Ако не друго, поне щеше да научи повече за разположението на силите им.

Ръката й трепереше върху лоста. Искаше й се да разполага с някакъв начин, по който да обезсили конструктите. Да види аахимите безпомощни, изоставени, съкрушени. Освен това искаше Минис да страда.

А може би следваше Минис, защото, въпреки страданието, което й бе причинил, тя не можеше да се държи далеч от него? Нима наистина бе толкова слаба, толкова жалка?

Да. Омразата я бе привързала към него, защото раздялата щеше да бъде още по-болезнена. Докато не я заменеше с безразличие, никога нямаше да бъде свободна.

Това осъзнаване в известна степен я облекчи, макар все още да не бе достатъчно силна да загърби Минис. Споходена от трепетите на нервно напрежение, тя се понесе над лагера, високо сред тъмното небе.

Машините бяха подредени в седем огромни редици, обграждащи празно пространство с няколко огромни палатки и десетки по-малки. Големите шатри се допираха. Сред празнотата бяха побити колове с прикрепени към тях светещи глобуси, под чиято светлина личаха купища оръжия и провизии, както и войници, които упражняваха бойни маневри и стрелба. Готвеха се за война.

По време на прелитането си Тиан усети силно изкривяване в полето под влиянието на нещо, намиращо се в центъра на редиците конструкти. Някакво приспособление черпеше огромни количества енергия, дори надвишаващи почерпените от зиксибюла. Изглежда аахимите изпитваха някакво ново оръжие. Тиан трябваше да провери.

Близо до главните платнища бяха приземени пет големи конструкта, но влиянието не идваше от тях. Може би от някоя палатка? Изкривяването се извиваше под формата на въртоп. Вероятно проявата на страховито оръжие, донесено от Аахан.

Вихрушката я дръпна, докато таптерът прелиташе над големите палатки, сетне силно я блъсна в обратна посока. Изглежда излъчването оказваше влияние върху контролния механизъм. Тиан се загледа към пространството, обградено от централните шатри. Какво беше това?

Тя извъртя таптера и пак се насочи към пространството между шатрите. Влиянието отново я захвърли, но този път младата жена бе подготвена и можа да компенсира, за да погледне. Под нея се виеше червеникав ад, напомнящ уловено торнадо, който изкривяваше всичко около себе си. Едновременно с преминаването й от центъра му изгря синкав лъч, протегнал се в дирене.

За момент Тиан си помисли, че лъчът е насочен към нея, само че светлината продължи към небето, сякаш отправена към самата празнота. Последваха многократни премигвания, след което лъчът изчезна. Дали това беше сигнал към останалите конструкти? Най-добре беше да се отправи към скрутаторите.

Занаятчията обърна таптера и започна да набира височина, за да се скрие сред облаците. Но не бе достатъчно бърза, защото първите лъчи на слънцето очертаха машината й — източена искра сред избеляващото небе. Тиан горещо се надяваше никой да не е забелязал, ала молитвите й не останаха чути: навън започнаха да изскачат аахими, сочещи към небето. Към нея полетяха снаряди. Още преди да са разбрали с кого си имат работа, те вече стреляха.

Тъй като беше открита, поне можеше да научи повече за странното приспособление. Подобна информация можеше да се окаже жизненоважна. Тя насочи носа на таптера надолу, към най-голямата палатка, която бързо се изпразваше. Още глобуси се обляха в светлина, преждевременно довели деня.

Последен от тази палатка излезе висок и строен мъж, около когото веднага започнаха да се струпват аахими. Тиан веднага разпозна Витис, насочил далекоглед към нея. След миг предводителят отскочи назад и яростно започна да жестикулира към войниците зад себе си. Изглежда я беше разпознал. Двама аахими повдигнаха на рамене оръжие, напомнящо тежък арбалет, и стреляха. Занаятчията рязко насочи таптера встрани.

Снаряд прогърмя по корпуса над главата й. Металът прокънтя и от други попадения. Тя не им бе сторила нищо, а те се опитваха да я убият, както бяха убили Хани. Под прилива на яростта всички обещания, дадени на Малиен, изчезнаха. Крайно време беше да сложи край на това. Или Витис, или тя. Тиан насочи таптера ниско към земята и се стрелна сред редиците конструкти. Аахимите се разбягаха във всички посоки.

Машината й изскочи в откритото пространство, в гръб на шатрата на Витис. Навсякъде крещяха войници и зареждаха оръжия. Таптерът се разтърси от още попадения. Тиан променяше посоката, докато не видя Витис право пред себе си. Тогава тя пусна таптера с пълна сила към предводителя на клан Интис. Ускорението я притисна назад в седалката.

Мигове преди сблъсъка Тиан осъзна, че Минис стои зад Витис. Предводителят го блъсна встрани и опита да отскочи на свой ред, само че гладката метална кожа на таптера го блъсна в хълбока и го запрати на земята. Занаятчията понечи да направи завой, ала шатрата се приближаваше прекалено бързо. Не й оставаше друго, освен да дръпне ръчката към себе си и да се моли.

Таптерът се понесе нагоре, разкъсал платнище и въжета, преди отново да заплува сред въздух. Тиан се обърна назад, но не можа да види какво е станало с Витис. Но бе сигурна, че е останал жив. Точно под себе си тя отново зърна адското торнадо. Синкавата светлина блесна и удари машината. Под сблъсъка жената не успя да остане съсредоточена, контролерът изгуби излъчването и Тиан се понесе надолу сред внезапна тишина.

Тя отново дръпна ръчката, но нищо не последва. Таптерът се носеше към група дървета от другата страна на лагера. Сблъсъкът с тях щеше да я премаже. Невъзможно й беше да види силното излъчване. Слепешком тя протегна ръка под навигационния ствол и докосна амплимета. Полето изникна пред очите й и таптерът отново оживя с рев. Тиан набра височина, опитвайки се да осмисли случилото се. Синият лъч продължаваше да разсича небето в опит да я засегне. Младата жена рязко промени посоката на полета си, за да го избегне.

Механизмът се задави, но не спря. Дали този лъч засягаше машината, или полето? В момента Тиан не можеше да разсъждава трезво. Защо, защо не се бе измъкнала в мига, в който бе забелязана? С атаката си бе наскърбила гордостта и могъществото на аахимите, конкретно Витис. Беше изложила всичко на риск, за да угоди на прищявката си.

Този таптер и тайната му бяха безценни. Превъзходството на въздуха можеше да означава спечелване на войната, на света. Кой военачалник, скрутатор или аахим не би убил, за да се сдобие с нея? Тиан се намираше в отчаян свят, където нямаше нито един приятел. Всеки път, когато се приземеше, за да поспи или да попълни запасите си, щеше да бъде в опасност.

За начало трябваше да се отдалечи и да се надява, че няма да изгуби полето. Сетне да открие генерал или скрутатор и да му връчи таптера заедно със събраните сведения за аахимите. Това беше неин дълг и тя трябваше да го стори. А после щеше да се моли да бъде пощадена. Може би знанията й щяха да се окажат достатъчни, за да я спасят.

Тя се отправи на север, успоредно на Брънките, които се простираха през леса, преди да завият на северозапад към Туркадско море. Вляво и пред нея се издигаха бели планински върхове. Сред тях Тиан можеше да различи удълженото сребро на Парнги, второто по големина от езерата. Тук се стелеше мъгла, сред която занаятчията навлезе с готовност, насочвана единствено от тънкия слънчев диск.

Чувстваше се вцепенена. Те се бяха опитали да я убият. Сега, след като Витис знаеше за таптера, той щеше да я преследва из цял Сантенар. Подобно на всички останали. Тиан беше обречена. Защо беше допуснала да бъде видяна? Защо не се бе вслушала в предупреждението на Малиен? Всеки път, когато се оставеше на емоциите си, нещата се влошаваха.

Аахимите бяха показали, че смъртта на Хани не е била инцидент, а демонстрация на политиката им на действие. Тиан искаше да нарани Витис и Минис, да ги унижи и да им попречи да изпълнят замислите си. И повече от всичко искаше да оправдае доверието на Малиен.

Но първо трябваше да открие скрутатор и да подготви защитата си. Тиан продължаваше да се носи във въздуха, да обмисля планове и да ги отхвърля. Всички нейни идеи се разбиваха в една и съща скала — как да открие правилния човек, комуто да разкаже историята си, без да бъде нападната на мига или арестувана като изменница.

Някъде по средата на нощта ориентиращата се по лунна светлина Тиан премина отвъд Парнги. Тукашните хълмове все така бяха покрити с гъста растителност, но сред цепнатина в облаците занаятчията видя равна земя далеч пред себе си. Не толкова далеч, от лявата й страна се издигаха вулкани. Сред тях се забелязваше гърлото на един особено едър, по-висок от останалите. Неговите склонове също бяха покрити с дървета, част от безкрайния Червеен лес. Тиан направи справка с картата. Това беше Бореа Нгурле, Пламтящата планина. Младата жена изпита необяснимо желание да се отправи натам, но сред застиналата лава нямаше да открие скрутатор.

Отново отляво, но малко по-назад, тя различи очертанията на друм — отново Големият северен път. Най-големият град в тази земя бе Лайбинг. Там несъмнено трябваше да има скрутатор.

Нямаше друг изход. Беше време да предаде таптера и себе си. Тиан премести лоста, за да насочи таптера наляво. Но механизмът не се подчини, а се върна в изходна позиция. Занаятчията опита отново — за да срещне повторен неуспех. Изглежда таптерът си беше избрал курс.

Машината бавно летеше на северозапад. Отдолу прелиташе гъста гора. Таптерът се бе насочил към вулканите, по-точно към Бореа Нгурле. Амплиметът отново проявяваше своеволие, но какъвто и да беше замисълът му, Тиан не можеше да стори нищо, за да го предотврати, тъй като наоколо нямаше места за приземяване. Около нея във всички посоки се простираше лес.

Луната се беше скрила зад облаците, така че Тиан щеше да остане скрита. Но същото се отнасяше и за нея, самата тя не можеше да види нищо.

Още два пъти тя опита да отклони таптера и още два пъти машината отказа да й се подчини. Точно на разсъмване таптерът се приближи до огромния вулкан. От лявата си страна, върху ръба на кратера, занаятчията зърна огромна постройка и се опита да насочи конструкта към нея. Този път контролният лост заяде. Защо амплиметът я бе довел чак тук, за да й попречи отново? Заради възловата точка, разбира се — тукашната бе необичайна, двойна, с отчасти припокриващи се излъчвания.

Яростта й пламна отново. Нямаше да позволи на един кристал да управлява живота й — нито сега, нито когато и да било. Тиан започна да търси място за приземяване, възнамерявайки да изхвърли коварния амплимет и да го строши от някоя скала, каквито и да са последиците!

Тук земята бе стръмна, изключително неравна и прораснала с гъста растителност — възможно най-лошото място за приземяване. Забелязвайки малка поляна, Тиан спря над дърветата, планирайки приземяването си. Докато придвижваше лоста напред, полето изчезна. Таптерът полетя като камък и прободе короните сред облак листа и откършени клони, за да отскочи от наклонено дърво и с оглушителен трясък да се удари в повален ствол. Тиан отхвърча към навигационния ствол. От сблъсъка тя изгуби съзнание и не усети последващото си падане към долното ниво, нито сблъсъка с пода.

Първото нещо, което усети при свестяването си, бе топлата течност, стичаща се в окото й. Занаятчията се раздвижи и обърса кръвта от челото си. Не чувстваше да е пострадала сериозно, макар главата й да пулсираше болезнено, а ушите й да пищяха. Нямаше представа какво бе предизвикало падането, ала я глождеше тревожното подозрение, че амплиметът бе прекъснал полето. Надяваше се, че конструктът не е пострадал прекалено и все още може да се движи, дори и ниско над земята.

Едва при опита си да се изправи, Тиан осъзна сериозността на ситуацията. Краката отказваха да й се подчиняват. Тя извърна глава. Панталоните й бяха разкъсани от ханша до глезена, а върху бедрото й личеше дълбока рана, чието присъствие не пораждаше никаква болка. Всички опити да раздвижи долната половина на тялото си бяха напразни. Дори не можеше да помръдне пръсти.

Бе престанала да чувства краката си.