Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (8)

7.

— Не, не и не! — Абигейл се наведе бързо, за да вдигне аранжираните в средата на масата цветя. — Изрично те предупредих да няма коледна звезда! — Нямаше никакво значение, че до Коледа оставаха три седмици. Абигейл ненавиждаше коледните звезди. На погребението на майка й в църквата бе пълно с тях. Тикна цветята в ръцете на горката продуцентка и се сопна: — Следващия път слушай по-внимателно, когато говоря нещо!

— Да, разбира се. Много се извинявам — смути се младата жена и забърза поруменяла да смени цветята.

Абигейл се намръщи, докато подреждаше отново масата, където щеше да бъде поставен десертът, който приготвяше за сутрешното предаване на „Ей Ем Америка“. По дяволите, къде се дяна стилистката? За какво им се плащаше на тези хора, ако не да следят всичко?

Когато Абигейл пристигна в студиото, не й оставаше много време, затова така и не успя да прегледа всичко предварително, както бе свикнала. Излезе късно от дома, благодарение на Лайла, която беше прибрала бельото в различни чекмеджета, след това се оказа, че по „Хенри Хъдсън“ има задръстване заради някакви ремонтни работи. Влетя в студиото, където всичко бе подготвено за малките тортички с боровинки и маскарпоне, които трябваше да направи, както и предварително опечените сладкиши. Единственото, което я подразни, бяха коледните звезди.

Всеки друг би се примирил, но Абигейл не беше като другите хора. Много държеше на детайлите. Винаги когато подбираше храната за дадено събитие, независимо дали пишеше книга или се подготвяше за медийна изява, тя се интересуваше от дребните неща точно толкова, колкото и от цялостната завършена картина — никога не сервираше боровинки на шведска маса, тъй като имаше опасност да паднат на килима, когато някой посегне да си вземе (веднъж допусна тази грешка, когато беше още нова в занаята), забелязваше правописни грешки в коректурите, дори косъм или цвете, щръкнало настрани от букета.

Сега, докато вървеше към гримьорната, си припомни детската песничка за изгубената подкова, тъй като нямало пирон.

Така бе тръгнал животът й. Бе започнала от нищо и бе изградила бизнеса си крачка по крачка, пирон по пирон и по този начин бе спечелила битката срещу онези, които също като чичо й искаха да я смажат. От майка си бе научила, че ако искаш да изпъкнеш сред масата, трябва да работиш по-упорито и да си по-добра от останалите. Затова Абигейл търсеше начини да се отличи. Беше сложила началото на фирмата за кетъринг по време, когато прословутите солени пирогчета излизаха от мода, затова се прослави с изключителните си ордьоври — пури от многолистно тесто, пълнени с аспержи и гъби, хамачи^[1], поръсена с рибен чипс, хапки, сервирани в китайски лъжици, октопод на скара с препечен хляб, миниатюрно брюле с гъши дроб. Събитията, за които Абигейл организираше кетъринга, бяха неповторими и много скоро тя стана изключително търсена.

Понякога обаче се случваха неща, които не можеше да контролира. Като пожара в Лас Крусес. Докато се настаняваше пред огледалото в гримьорната, тя усети как стомахът я присвива при тази мисъл. През деня бе прекалено погълната от работата, за да се измъчва. Вечер обаче нахлуваха мислите за нещастното момиче, което бе загинало в огъня. Затова напоследък не можеше да се наспива пълноценно. Кент похъркваше блажено до нея, а тя ставаше и слизаше на долния етаж, за да почете или да гледа телевизия. Снощи спа само четири часа. Нищо чудно, че бе толкова раздразнителна.

Независимо от всичко, това не бе причина да се държи толкова грубо с младата неопитна продуцентка. Абигейл съжали още щом избухването премина. Та нали ако не бе размахвала камшика, трагедията в Лас Крусес нямаше да се случи. От друга страна, помисли си тя, бедата при младите бе, че всички, още от малки, като се започнеше с родителите, ги глезеха непрекъснато и им повтаряха, че са специални, обсипваха ги с похвали дори когато не заслужаваха. Понякога имаха нужда някой да ги срита отзад. „Добре дошли в истинския свят“.

Запознанството на Абигейл с истинския свят приличаше на скок от висящ мост. Няколко дни след смъртта на майка й тя се качи на автобус за Кънектикът, където си бе уредила интервю за работа. От доста време обмисляше бягството си, бе прекарала безброй часове в обществената библиотека, за да прегледа обявите във вестниците на големите градове. Щом забеляза обявата в „Ню Йорк Таймс“ за личен готвач на семейство в Гринич, разбра, че не може да я пропусне. Отчаяно искаше да отиде на интервю, затова излъга за възрастта си и каза, че била на двайсет и една. Добре, че изглеждаше по-възрастна от годините си, справяше се успешно в кухнята благодарение на съветите на майка си и на тортите, които бе продавала от врата на врата. Късметът не я напусна, когато пристигна в огромната къща в стил Тюдор на Гейтуей Драйв и завари госпожа Хенри напълно отчаяна, тъй като специалистът по кетъринг, когото бе наела, й отказал заради объркване в графика. С изненадващо дори за нея хладнокръвие Абигейл бе уверила госпожа Хенри, че ще се справи, макар никога през живота си да не бе подготвяла храна за парти. Единственият й опит бе вниманието, с което бе наблюдавала партитата у семейство Мериуедър, докато майка й работеше за тях. Госпожа Хенри я нае веднага.

Ето докъде стигна. Абигейл имаше кариера, за която повечето хора бяха готови да убиват. Имаше красив съпруг, който също бе постигнал успехи в работата. Имаше умна и красива дъщеря. Защо тогава не бе доволна? Защо дори най-дребните неща я дразнеха?

Отчасти заради Кент. Нямаше смисъл да отрича, че са се отчуждили. Съпругът й често казваше, че двамата са като лебеди, обвързани за цял живот. Абигейл предпочиташе сравнението със златни рибки, които плуват една около друга, без да осъществяват контакт. Не помнеше кога за последен път са правили секс. Вината не бе изцяло нейна. Кент посвещаваше значителна част от времето и енергията си на пациентите — да не говорим за благотворителните му изяви — и често не си беше вкъщи, когато тя се прибираше от работа (въпреки че той притежаваше уникалната способност да забравя тези случаи). Накратко, снощи се прибра рано — сутринта му бе намекнала, че е в любовно настроение — и завари бележка на хладилника, в която пишеше, че щял да закъснее, да не го чака. Беше предпочел да прекара цялата вечер на поредното шумно събрание в кметството. Когато Кент най-сетне се прибра, тя бе прекалено уморена за секс. Най-дразнещото беше, че не можеше да си позволи да недоволства, тъй като Кент вършеше „добрини“, докато тя трупаше пари. Нямаше място за сравнение.

Все още го обичаше и се надяваше, че и той я обича. Беше се зарекла, че след като се оправи с проблемите около ужасния инцидент във фабриката, ще заминат на някое романтично място. Париж… може би Венеция, където ходиха на меден месец. Точно така, Венеция, каза си замечтано тя. Нима имаше по-подходящо място, на което да разпалят отново страстта?

Затвори очи, докато гримьорката, възрастна жена, на име Кандис, пудреше носа й и й слагаше сенки. Обикновено Абигейл клюкарстваше с Кандис, която бе в този бизнес отдавна и знаеше истории, „които ще ти накъдрят косата и без моя помощ“, както обичаше да се шегува тя. Днес обаче Абигейл мълчеше, потопила се в мечтата как двамата с Кент ще се гушнат в апартамент в „Грити Палас“. Тъкмо си представяше как закусват на терасата, след като са се любили ненаситно, когато я прекъсна друг образ, появил се ненадейно откъде. Лайла търкаше пода в кухнята. Тя правеше точно това, когато вчера Абигейл се върна от работа.

Сама не можа да си обясни защо, когато завари Лайла на колене, стиснала в ръка четка като някоя съвременна Пепеляшка, се подразни толкова много.

— Трябва ли да го правиш? — попита тя и я заобиколи, за да си вземе чаша за вино от шкафа.

— Нали това искаш? — вдигна невинно поглед Лайла. Беше облечена в рокля, която Абигейл позна, че е уникат на „Лили Пулицър“, косата й бе скрита под шал, а на ушите й блестяха диаманти — комбинация от светска дама и чистачка.

— Да, но не е нужно да стигаш до крайности. Не е нужно да правиш демонстрации. И парцалът ще свърши работа. — Имаше чувството, че Лайла се престарава, за да събуди съчувствие. Но това бе просто глупаво, нали така? Лайла нямаше откъде да знае, че тя ще се прибере по-рано.

Коленичилата жена сви рамене и отвърна почти нагло.

— Както кажеш. Ти си шефката.

Абигейл си помисли: „Може и да е на дъното, но няма да се пречупи“.

Лайла винаги изпълняваше онова, което се искаше от нея, и не даваше повод за недоволство, ала Абигейл не пропускаше гордо вдигнатата брадичка и предизвикателния блясък в очите й. Не й бе никак приятно, че Кент се отнасяше към нея като към семейна приятелка, която просто им помагаше с домакинската работа, или че Брустър подскачаше щастливо наоколо й и размахваше опашка всеки път, когато влезете през задния вход. Дори Фиби започваше да се привързва към нея. Дъщеря й не просто търпеше Лайла, ами изглежда я харесваше.

Абигейл дори се замисляше да я освободи. Щеше да го стори, ако не бе изникнала нова досадна неприятност. Онзи ден Кент подхвърли нещо, докато си лягаха. Ставаше въпрос за негов приятел, лекар, с когото бил говорил за брата на Лайла.

Щом спомена Вон, сърцето на Абигейл трепна, но тя успя да заговори напълно спокойно.

— Какво му е на брата на Лайла?

Кент спря да си закопчава пижамата.

— Лайла не ти ли е казала? — Бе силно изненадан. Естествено. Той нямаше представа какво се е случило между двете приятелки.

— Кажи ми ти — настоя тя.

— Има рак.

— Рак ли? — Имаше чувството, че не се е свързвала с Вон от десетилетия, но кой знае защо новината я порази. Сякаш дъхът й спря.

— Нехочкинова лимфома — продължи Кент. Явно не успя да скрие уплахата си, тъй като той я погледна загрижено. — Аби, добре ли си? Все едно си видяла призрак.

— Аз… Добре съм — заекна тя. — Просто не знаех, че е болен.

Кент кимна сериозно.

— Втора фаза, така че шансовете му са добри. Само че го чака дълъг път.

— Горкият Вон — промълви тя, поклати глава и приседна на леглото, ръката, в която стискаше четката за коса, остана отпусната на коляното й.

Кент я погледна озадачено.

— Нямах представа, че сте близки.

Абигейл се затрудни да прецени дали да му каже — той щеше да се пита защо е чакала толкова дълго — затова реши да признае истината, поне отчасти.

— Вон винаги се е държал добре с мен — обясни тя и замълча.

Оттогава новината не я оставяше на мира. Не можеше да спре да мисли за Вон и за факта, че е болен. Може и да бяха минали повече от две десетилетия от последния път, когато се видяха, но сега вече знаеше, че повече не може да чака. Може би нямаше да има друг шанс.

Бе по-лесно да реши, отколкото да пристъпи към действие. Беше й безкрайно трудно, докато измъкне от Лайла в коя болница е. Първото, което научи, бе, че живее в дома на своя приятелка в града.

— Ще му дам телефона ти — предложи Лайла. — Така ще ти звънне, когато се чувства по-добре.

— И аз мога да му оставя съобщение.

Лайла я погледна решително. Абигейл добре познаваше този поглед, който не се бе променил от детските им години и издаваше, че Лайла се е заинатила.

— Не му е никак приятно телефонният секретар на приятелката му да се задръства с обажданията на хора, които търсят него.

— Той няма ли мобилен телефон?

— Кой, Вон ли? — изсумтя подигравателно Лайла. — Говориш за човек, който прекарва по-голямата част от времето си на места, където дори няма течаща вода, камо ли мобилни телефони. Когато ми звъни, обикновено е от сателитен.

Абигейл усети, че губи търпение.

— Добре, както кажеш. Просто ми дай номера на телефона в апартамента, където живее. Не виждам проблем, Лайла. Няма да го притеснявам в неподходящи часове. Просто исках… — Тя замълча. Какво всъщност искаше? — Искам да разбера как е.

— Вече ти казах, че се държи. Всъщност, по-добре е от очакваното.

— Искам да се убедя лично, ако нямаш нищо против.

— В момента единствените хора, с които се среща, са приятели — каза многозначително Лайла.

Абигейл бе категорична, че няма да позволи Лайла да решава, затова отговори натъртено:

— В такъв случай съм сигурна, че много ще се зарадва да се чуем.

Най-накрая успя да вземе от нея телефона и адреса, където бе отседнал. Не че успя да се свърже с него. Остави няколко съобщения, но той така и не й се обади. Наистина ли Вон бе толкова болен, че не можеше да вдигне телефона? Колебанията я глождеха като зъби на дребни гризачи. Ами ако всъщност не беше толкова добре, колкото твърдеше Лайла? Ами ако се нуждаеше от помощ, от нещо, което тя можеше да му осигури? Може би от частна медицинска сестра? От пари, докато се вдигне отново на крака? Каквото и да бе състоянието му, тя щеше да е до него, както той бе до нея, когато имаше нужда. Вон не й обърна гръб като останалите от семейство Мериуедър. Сега бе неин ред да му се отплати.

След няколко безсънни нощи тя реши, че след като Вон не й се обажда, тя ще го посети без предупреждение, дори моментът да не бъде подходящ. Дори възнамеряваше да отиде веднага след края на предаването.

Върна се умислена на снимачната площадка, гримирана и сресана, и откри водещата Дейна Зиглър да разговаря с режисьора Тим Грабърман. Тим приличаше на гигантско пръчковидно насекомо, с хилави ръце и крака и изпъкнали очи, докато Дейна с огненочервената си коса се открояваше като олимпийски факел сред малката армия оператори и звукозаписни техници, мобилизирани около нея. Щом забеляза Абигейл, й отправи широка усмивка, сякаш бяха стари приятелки. Донякъде беше така. През осемте години, откакто я канеха редовно да гостува в „Ей Ем Америка“, други водещи и продуценти бяха идвали и си отивали, докато те двете с Дейна бяха винаги на линия.

„Нищо не е вечно“, прошепна старият глас на несигурността в главата на Абигейл. Ами ако хората научат, че вината за смъртта на нещастното момиче и Лас Крусес е отчасти нейна? Щом чувството за вина, което изпитваше, й подсказваше какъв ще бъде откликът на хората, то значи краят на кариерата й бе съвсем близо. Потръпна от безпокойство.

Беше й необходим целият опит, който имаше пред камерите, за да не позволи на стреса и безсънните нощи да се изпишат по лицето й, когато минути по-късно камерите се включиха, а Дейна започна трийсетсекундното си въведение. Не можеше да позволи зрителите да забележат пукнатини по фасадата, каза си тя, нито пък да разберат, че под спокойната външност на усмихнатата жена се крие жена, уязвима също като тях.

Бъбреше с Дейна с лекота, сякаш се намираше в собствената си кухня в Роуз Хил, докато разпределяше тестото във формичките и смесваше сока от боровинки с маскарпонето, преди да добави сметаната. Докато заливаше готовите тортички със сладко от боровинки, тя разказваше на зрителите за предстоящите си проекти, сред които бе книга за сватбено планирано и благотворителен фестивал на храните, в който щеше да участва заедно с други готвачи, а приходите бяха предназначени за приют в Бангладеш.

Абигейл тъкмо привършваше със съветите към онези, които щяха да организират партита по празниците, когато Дейна й отправи заучената си усмивка и зададе неочакван въпрос.

— Доколкото разбрах, тази година ще разчиташ на помощта на човек, който разбира от партита?

В първия момент Абигейл остана шокирана. Откъде бе научила Дейна за Лайла? Със самоубийството на Гордън секна и лудешкият медиен интерес към семейство Деврийз, а след като Лайла изчезна от очите на хората, никой не се сещаше да я спомене в пресата. Сигурно Дейна разчиташе на стабилни източници.

Абигейл се овладя бързо — та нали тя бе измислила фразата „Когато животът ти поднесе лимони, направи лимонов пай с целувки“.

— Сигурно имаш предвид скъпата ми стара приятелка Лайла Деврийз. Да, истински късметлии сме, че е при нас — отвърна тя, без да трепне. Сипа внимателно лъжичка сладко от боровинки върху поредната тортичка и се усмихна така, сякаш двете с Лайла наистина бяха първи приятелки.

Дейна се обърна към публиката.

— За онези от вас, които току-що са паднали от друга планета, говорим за Лайла Деврийз, съпругата на Гордън Деврийз, който в началото на годината бе осъден след скандала във „Въртекс“. Ако се питате къде е изчезнала, ще ви съобщя, че тя е жива и здрава и работи за Абигейл като нейна икономка.

Абигейл се възползва от възможността. Добре, че бе предвидила подобен въпрос за Лайла, макар да не предполагаше, че ще се разчуе толкова скоро.

— Освен това, Дейна, искам да подчертая, че тя е истински божи дар. Не знам как щях да се справя без нея. Старата ми икономка напусна неочаквано, тъй като имаше семейни проблеми, и ние не знаехме какво да правим. Когато Лайла разбра, се смили над нас и настоя да ни помогне. Тя наистина е чудесен човек. Знам какво писаха за нея в пресата, но това изобщо не е вярно и за пореден път доказва, че не бива да вярвате на всичко, което четете във вестниците.

— Съмнявам се, че Лайла Деврийз може да бъде наречена благородна и безкористна. Не те ли притеснява, че лошата слава, която я съпътства, може да се отрази на имиджа ти?

— Ни най-малко — отвърна уверено Абигейл. — Освен това приятелите се познават тъкмо в трудни моменти. — Тя се усмихна ведро към камерата, макар думите да заседнаха в гърлото й като едро царевично брашно.

— Пожелавам и на двете весели празници. — Дейна забеляза, че Тим Грабърман ръкомаха отчаяно, за да я накара да приключи, и добави с хитра усмивка: — Едно е сигурно. Празниците у семейство Армстронг тази година ще бъдат наистина интересни.

„И още как“, отвърна безмълвно Абигейл. Погледна злобно Дейна, докато сваляше микрофона от ревера си, за да й покаже, че подобни изненади не са й приятни, но поне бе сигурна, че успя да спаси положението, макар да й се наложи да лъже нагло по националната телевизия.

На път към гримьорната тя забеляза момичето, на което се бе развикала преди началото на предаването, да подтичва по коридора, сякаш бързаше да избегне нова среща с нея. Абигейл усети как я бодна съжаление и я повика, а момичето — слабо, мургаво като Фиби, макар не толкова красиво — забави крачка и се обърна с плахо изражение, сякаш очакваше гостенката на предаването да й се развика отново. Абигейл обаче заговори мило.

— Исках да ти благодаря, че се справи толкова добре. Извинявай, че бях толкова остра одеве. Просто сутринта ми тръгна накриво.

Момичето си отдъхна.

— Няма да се случи отново, госпожо Армстронг. — По бузите й изби руменина и тя побърза да добави: — Говоря за коледната звезда. Следващия път вече ще знам.

Абигейл се усмихна и докосна ръката й.

— Сигурна съм. Моля те, наричай ме Абигейл.

Момичето я погледна така, сякаш й бяха връчили неочаквана награда.

— Ако трябва да сме честни, и аз не ги обичам много — призна тя. — На баба й ги доставяха в огромни саксии и котките й ги използваха за тоалетна. Цялата къща вонеше.

— За подобни случаи имам чудесна рецепта за потпури. Не само че е чудесен подарък, ами и скрива миризмата — обясни Абигейл и се приведе напред, сякаш щеше да й довери тайна. — Включила съм я в книгата си за празничната украса. Прати ми по имейла адреса си и ще ти изпратя една.

Когато Абигейл тръгна по коридора, момичето грееше така, сякаш бе получило благословия от папата, а не книга, която спокойно можеше да закупи от всяка книжарница.

 

 

Малко по-късно Абигейл се отправи към другия край на града в линкълна, за да се види с Вон. Все още беше рано, така че имаше голяма вероятност да го завари у дома. Бе преизпълнена с нервно напрежение. Той дали щеше да се зарадва, когато я видеше… или просто щеше да реши, че му се натрапва? Дали щеше да я познае след толкова много години? Сигурно и Вон се бе променил. Щеше ли четирийсет и една годишният мъж да прилича на момчето, което бе обичала? Щяха ли да имат нещо общо, освен миналото и спомените?

Шофьорът спря пред някогашна фабрика, сега разделена на апартаменти, на Западна двайсет и втора между Пето авеню и Авеню Америкас, и Абигейл слезе. Намери правилния звънец на домофона до входа, където името „Риналди“ бе написано на парче лейкопласт, наполовина отлепен, и тъкмо се канеше да натисне, когато някакъв мъж отключи и се втурна вътре. Абигейл се шмугна след него.

Качи се на стария скърцащ асансьор до четвъртия етаж и почука на врата 4B.

— Идвам! — провикна се женски глас. Секунда по-късно вратата отвори трийсетинагодишна жена, толкова дребна, че Абигейл щеше да реши, че е дете, ако не бе щръкналата като перушина коса — платиненоруса с алени връхчета — и зелените очи, които издаваха, че е уморена от света. Същите тези очи огледаха преценяващо Абигейл от палтото от норка до обувките на висок ток от „Кристиан Любутен“ и жената веднага реши, че непознатата е сбъркала адреса.

— Да, кажете? — попита нелюбезно тя. Гласът й прозвуча неочаквано гърлен, леко дрезгав, също като на Деми Мур.

— Търся Вон Мериуедър — отвърна Абигейл.

— Той очаква ли ви? — Домакинята присви подозрително очи, сякаш знаеше отговора. Едва ли бе много по-млада от Абигейл, въпреки че бе облечена като връстница на Фиби — боса, с толкова съдрани дънки, че приличаха на паяжина, и символично потниче от някаква ефирна материя, под което прозираха малките й гърди.

— Просто му предайте, че стара приятелка от Грийнхевън е дошла да го види. — Абигейл бе свикнала да я разпознават навсякъде, но изглежда тази жена никога досега не я бе виждала.

Очевидно прословутият чар на Армстронг не подейства, защото жената се поколеба, преди да отговори:

— Изчакайте тук.

Обърна й гръб и зашляпа по коридора, а след минута-две се върна и покани Абигейл с нескрито неудоволствие.

Влезе в широко светло помещение с тухлени стени и толкова износено дюшеме, сякаш бе останало от дните, когато сградата е била фабрика. Бе толкова просторно, че малкото мебели изглеждаха дребни, а човек оставаше с чувството, че собственикът се изнася. Единственото, което придаваше завършен вид на помещението, бяха пръснатите наоколо огромни абстрактни скулптури. Една привлече погледа на Абигейл. Приличаше на тотем от вързани на възли хавлиени кърпи.

На канапе до френските прозорци седеше слаб русокос мъж, подпрял разтворена книга на коляното си. Първоначално й се стори непознат, но след секунда тя се усети.

Вон изглеждаше болезнено слаб, само мускули и кости. Ако не беше тази слабост, тя нямаше да разбере, че е болен. Сините му очи бяха живи както винаги и изпъкваха на загорялото лице, по което се бяха врязали бръчки, сякаш бележеха важните места на карта. Дори да не знаеше с какво си изкарва прехраната, нямаше да се двоуми да определи, че пред нея е човек, завладян от приключенски дух. Със сигурност не бе от хората, които се застояват дълго на едно място. За разлика от самопровъзгласилата се охранителка той не изглеждаше уморен от света. Изражението му бе на човек, който, болен или не, държи на живота.

Изглежда и Вон я наблюдаваше внимателно. Едва когато тя пристъпи по-близо, той се усмихна широко и скочи така неочаквано, че книгата тупна на пода.

— Аби? Ти ли си? — Прегърна я бързо, притисна я до себе си — той наистина бе само мускули и кости — и тя усети как дъхът й спира. След това отстъпи крачка назад и се ухили. — Не мога да повярвам. Как разбра къде да ме намериш? Лайла ти е казала, нали?

Абигейл кимна.

— Дано нямаш нищо против, че се натрапвам така неочаквано, но ти не отговори на нито едно от съобщенията, които оставих…

Забеляза го как се намръщи объркан и погледна приятелката си, която сви рамене.

— Сигурно съм ги изтрила, без да искам — заяви тя.

Абигейл не бе убедена, че е точно така. От властния начин, по който се бе изпъчила до него, можеше да се заключи, че ги бе изтрила нарочно.

Вон сигурно стигна до същото заключение, защото погледна приятелката си — дали не му беше гадже? — със смръщени вежди, почти укорително, преди да ги запознае.

— Абигейл, да ти представя Джилиан, неофициалната ми медицинска сестра. Тя настоява да се държи с мен като с умиращ, въпреки че не спирам да й повтарям, че съм съвсем добре.

— Добре, че съм аз — заяви Джилиан и обясни без всякакви угризения: — Ако беше сам, щеше по цял ден да обикаля с приятелите си или да се шляе по улиците като някой бездомник, вместо да си почива, както са му казали.

— Виждам, че се справяте чудесно, тъй като той ми се струва в доста добра форма. Сигурна съм, че имате нужда от почивка, така че позволете ми да ви отменя поне за малко — предложи Абигейл с надеждата да остане с Вон насаме.

Джилиан разбра намека. Погледна гостенката изпод вежди и каза на Вон:

— Ще бъда в ателието, ако имаш нужда от нещо.

След тези думи се отправи нанякъде, като въртеше стегнатото си като на дванайсетгодишна хлапачка дупе, платинената коса бе настръхнала като козина на дребно, но войнствено настроено кученце, готово да брани територията си.

— Джилиан е скулпторка — обясни Вон.

Абигейл кимна, огледа произведенията, всяко по-впечатляващо от другото.

— Вие двамата откъде се познавате? — полюбопитства тя.

— Едно време бяхме гаджета — подхвърли небрежно той. — Беше отдавна. Сега сме просто приятели.

Нещо й подсказа, че той е сложил край на връзката.

Типично по мъжки, помисли си Абигейл. Мъжете винаги си въобразяват, че решението е било и на двамата, когато те късат, и че стига жената да не ревне и да не направи сцена, няма причина да не си останат приятели. Само че от онова, което Абигейл видя, не можеше да заключи със сигурност дали двамата продължават да спят заедно. Бе очевидно единствено, че тя е все още влюбена в него.

При тази мисъл я бодна ревност. Сама не можа да си обясни откъде се появи това чувство. Двамата с Вон не бяха имали връзка, освен ако не броеше онази нощ край кариерата, която с течение на времето й се струваше по-скоро като младежка фантазия.

— Тук ли смяташ да останеш, или ще си вземеш апартамент? — попита тя.

Той сви рамене.

— Нямам дългосрочни планове. В момента не владея живота си — всичко е в ръцете на лекаря ми. — Той се намръщи. — Не ме разбирай погрешно, имам му пълно доверие. Само че усещането е много шантаво. Все едно отново съм дете и родителите ми решават всичко вместо мен.

— И как върви? — Кой знае защо се страхуваше да произнесе думата „рак“.

— Не е зле. Изглежда понасям добре химиотерапията. Казват, че щяло да стане по-зле, но засега единственият страничен ефект е повръщането. А, да, чувствам се непрекъснато изморен, затова през повечето време си лежа и чета. — Наведе се, за да вдигне книгата от пода — старо смачкано издание на „По пътя“ на Джак Керуак — и я остави на масичката.

— Не ти личи — отбеляза тя. — Дори бих казала, че изглеждаш изненадващо добре.

— За човек с животозастрашаваща болест ли? — уточни той и изви иронично устни.

— Не исках да кажа това.

— Но е истина.

— Хората се възстановяват след рак.

— И на мен така ми казаха. — Сигурно разбра, че се чувства неловко, защото побърза да смени темата. — Кажи, да ти донеса ли нещо за пиене? Има кафе и чай, някакъв сок, струва ми се, въпреки че никога не знам какво точно има в хладилника. Джилиан пазарува.

— Не, благодаря. Не мога да остана дълго — отвърна тя.

— Поне седни. Нали можеш да останеш няколко минути? — Помогна й да си свали палтото. След като тя се отпусна на дивана, той се настани до нея. — Кажи как си, Аби. — Вгледа се в очите й, сякаш наистина се интересуваше.

— В сравнение с онова, което преживяваш ти, нямам оплаквания. — Нямаше намерение да му обяснява, че е истинска развалина, откакто научи за пожара в Лас Крусес.

— Бил съм и по-зле — засмя се той. — Пробвай да прекараш две седмици в пещера, затънал до коленете в изпражнения на прилепи, докато си целият налазен от пълзящи гадини.

Тя се намръщи.

— Работата ти винаги ли е толкова… интересна?

— Имаше доста приключения. — Говореше като човек, за когото приключенията са втора природа. — През повечето време снимам дивата природа, така че пътувам до отдалечени места. Миналата година по това време снимах по течението на Конго филм за „Нешънъл Джиографик“, посветен на бракониерството на слонова кост, което е причината за измирането на популацията слонове в района.

— Някога нападало ли те е диво животно? — При тази мисъл потръпна възбудено.

— Веднъж ме погна горила — обикновена горила, ако трябва да съм точен. Изобщо не беше от кротките създания в „Горили в мъглата“^[2]. От опит знаят, че хората стрелят по тях, затова не понасят натрапници на територията си. Добре, че знаех какво да направя, за да го накарам да ме остави на мира.

— Какво?

— Свих се на земята и показах готовност да се подчинявам.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не мога да си те представя такъв хрисим.

Той сви рамене.

— Правиш необходимото, ако искаш да оцелееш. Въпреки че не знам дали по този начин съм постъпил по-умно от останалите, или просто съм имал късмет.

— Може би по малко и от двете.

— Истината е, че заплахата от нападение на диви животни е доста преувеличена — продължи той. — Много по-вероятно е да се срещнеш със Създателя, докато се опитваш да преживееш в някоя страна от Третия свят, където пътищата са истински убиец, а местните — още по-големи убийци. Да не ти казвам колко пъти съм виждал живота си да преминава като на лента пред очите ми на опасни завои по планински пътища. Ами хеликоптерите! Прелиташ прекалено ниско и перките като нищо могат да се оплетат в клоните на някое дърво.

— Струва ми се рисковано.

— Не колкото неочакваните срещи с бракониери. Няма да се поколебаят да те застрелят, ако те хванат, че душиш наоколо. Понякога просто те прогонват, но ако решат, че имаш намерение да влезеш в играта, ще ти пуснат куршума, без да се замислят.

— Някога стреляли ли са по теб? — Тя се наведе очарована от разказа му. Тъкмо този Вон помнеше, само че сега бе дори по-смел и интересен, също като истински Индиана Джоунс.

В отговор Вон вдигна десния си крак на масичката и нави крачола на дънките, за да покаже поизбледнял ален белег на прасеца, подобен на малка нацупена уста.

— Малък сувенир от въоръжен бунтовник в Дарфур, където снимахме миграцията на антилопите гну. Стреля наслуки от хеликоптер, а ние летяхме по-ниско. Добре, че раната беше повърхностна, иначе кръвта ми щеше да изтече. — Поклати глава, сякаш едва сега забелязваше иронията. — Странно, все си мислех, че когато ми дойде времето, ще бъде я куршум, я ще падна в някое дере от планински път. Не съм си представял, че ще си отида от този свят с циврене.

— Това — рече тя и се протегна, за да докосне с пръсти сбръчкания белег, при което сякаш електрически заряд плъзна по ръката й и стигна чак до стомаха — е доказателство, че на небето още не са те отписали. На твое място нямаше да се тревожа чак толкова. Знам, че и този път ще излезеш победител. — Говореше с увереност, която не изпитваше, и се молеше да е казала истината.

Той се отпусна назад и я погледна замислено.

— Ами ти, госпожице Аби? Я се виж, вече си пораснала и имаш всичко, за което мечтаеше. Надявам се да си щастлива.

Тя се понамръщи. Той подиграваше ли й се?

— Казваш го така, сякаш всичко е представление.

— Нищо подобно. Просто се питах защо жена, която е на върха, има нужда да доказва каквото и да било.

В тона му долови лек упрек, който я накара веднага да настръхне, готова да се защитава.

— Защо го каза? Заради Лайла ли? Тя ли ти е говорила нещо?

— Не, но след като сама повдигна въпроса, какво става между вас двете със сестра ми? Нарочно ли я взе на работа, за да докажеш нещо, или това е някакъв шантав начин да заровиш томахавката?

Сините му очи я прогаряха като лазер. Те не обвиняваха, просто търсеха обяснение. Прииска й се тя самата да разбираше мотива си, за да му обясни.

— Никой не я е накарал насила да работи за мен — отвърна тя.

— Тя казва, че не е имала избор. Доколкото си спомням, беше напълно отчаяна.

— Не е единствената, която знае какво е да си отчаян. — Абигейл усети как старата горчивина се надига. — Аз изгубих дома си и всички, които обичах, с един замах. Ти единствен не ми обърна гръб. — Усети как сълзите опариха очите й и си наложи да не заплаче. Не търсеше съчувствие от Вон. Нали дойде, за да го развесели и ободри? — Нямаш представа колко много означаваха за мен писмата ти. Имаше моменти, когато те бяха единственото, което ме крепеше.

— Не помня какво съм писал, но като знам какъв бях на времето, сигурно са били банални. — Стори й се колкото доволен, толкова и смутен. — Ако знаех, че означават толкова много за теб, щях поне да се постарая да измисля нещо по-задълбочено.

— Нямаше никакво значение какво имаше в тях. Важното е, че ми пишеше.

Той покри ръката й със своята, нежно докосване, което я трогна.

— Не наказвай Лайла заради стореното от родителите ни. Знам, че тя те разочарова, но тогава бе още дете.

„Ти също“, помисли си Абигейл. Премълча, тъй като знаеше колко много държи той на сестра си.

— Не я обвинявам за това — каза тя. По онова време бе наранена, изпълнена с гняв, а основният извор на предателството се появи по-късно — необяснимото мълчание на Лайла, което я накара да се почувства напълно изоставена. — Всъщност има неща, които не знаеш.

Вон изви учудено вежди.

— Предполагах — призна той. — Ще ми разкажеш ли какво се случи?

Тя се поколеба, преди да отговори.

— Свързано е с мама и баща ти. — Замълча и се запита дали няма да съсипе илюзиите, които той може би все още хранеше по отношение на баща си. По изражението му разбра, че няма да остане изненадан от разкритието й. — Те спяха заедно — продължи тя. — Майка ти вероятно е разбрала и затова е скалъпила историята с откраднатото колие, за да не й се налага да се разправя с баща ти. — След това побърза да обясни: — Не че мама беше влюбена в него. Според мен и той не я обичаше. Просто държаха един на друг, не, всъщност по-сложно е. — Майка й разкри цялата истина в месеците преди да почине. Нуждата на Розали да сподели бе толкова силна, че изля душата си пред младата си чувствителна дъщеря. — Знаеш каква беше. Знаеш, че бе напълно предана на семейството ти. Бе готова на всичко — дори на това — за да опази семейството ви заедно, да задържи баща ти у дома, да му попречи да търси друга връзка. Знам, че преценката й не е била достатъчно добра, но тя плати скъпо и прескъпо. Колкото и странно да ти се стори, намеренията й бяха добри. — Розали не бе лицемерна, просто бе изгубила представа къде свършва нейният интерес и къде започва този на семейство Мериуедър.

Вон мълчеше и размишляваше над чутото. Най-сетне се отпусна назад и си пое дълбоко дъх.

— Леле! Направо невероятно.

— Съжаляваш ли, че ти казах? — попита смутено тя.

— Напротив. Радвам се, че ми разказа.

— Въпреки че според думите ми излиза, че баща ти е бил мръсник?

Вон изви устни в подобие на усмивка.

— Известно ми беше. Ако се притесняваш, че случката може да има нещо общо с развода на родителите ми, просто забрави. Те щяха да се разделят, независимо от всичко.

— Значи не мразиш мама?

— Да я мразя ли? Не бих могъл да намразя Роузи. Тя ми беше като втора майка. — Изражението на Вон се смекчи и красивото му изпито лице заблестя от обич.

— А ти беше синът, който й се искаше да има. — Абигейл се усмихна, припомнила си, че майка й бе готова да си продаде душата за Вон.

— Обичаше и Лайла.

Очевидно той й напомняше, че ако бе на мястото на Абигейл, Розали щеше да е простила на близначката му много отдавна, както бе простила на Еймс и Гуен и нито веднъж не бе обвинила семейство Мериуедър за нечестния начин, по който се бяха отнесли към нея накрая. На моменти сърцето на майка й може и да не бе на правилното място, но в него нямаше място за горчивина.

Но така бе позволила на дъщеря си да натрупа и нейната мъка.

Сега, докато се вглеждаше в ясните сини очи на Вон, в които се виждаше отразена в чиста светлина, неопетнена от изминалото време, като невинното момиче, което някога беше, на Абигейл й се прииска от все сърце да се превърне отново в онова момиче, да се освободи от потискащите черни чувства, които бе натрупала като радиоактивни отпадъци през годините. Беше се надявала Лайла да й помогне да разбере, но не се получи както си мислеше. Ако двете с нея разиграваха някаква психодрама, то още отсега ставаше ясно, че победителка няма да има.

— Не съм безсърдечна — рече тя в своя защита, но думите й прозвучаха неубедително.

— Не съм го и помислил. Момичето, което познавах, момичето, което отговаряше на всяко от писмата ми, не беше безсърдечно. — Вон говореше тихо, без да откъсва очи от нея.

— Може би това момиче не съществува вече.

— Напротив, мисля, че съществува. Тя е вътре в теб. — Той докосна нежно гърдите й с пръст и тя усети как я залива топла вълна. — Потърси я и ще я откриеш.

Върна се позабравен спомен. Тя надничаше иззад пердето на хола в очакване на пощальона, изпълнена с надежда, че ще й донесе писмо от Вон. След това едва сдържаше вълнението си, докато отваряше пощенската кутия, където откриваше плик, надписан с неговия почерк, докосваше с наслада посмачканата хартия и го отваряше с треперещи пръсти.

Нямаше да понесе нови спомени, а докато беше с Вон, спомените се връщаха прекалено бързо и бяха болезнено въздействащи. Дръпна завесата, за да се скрие на безопасното място, което си бе създала, където не й се налагаше да понася силата на чувствата.

— Благодаря ви, доктор Фройд. Но сега нека да изясним нещата. Дойдох, за да разбера дали не мога аз да направя нещо за теб — настоя тя.

— Както виждаш, нищо не ми липсва. — Той махна с ръка. — Само едно искам от теб.

— Каквото поискаш — отвърна с готовност тя.

— Ела да ме видиш отново.

Трогната от искреността му, в първия момент тя не можа да отговори.

— Това ли е?

Той се разсмя.

— Ти друго ли очакваше?

— Мислех, че мога да ти помогна по друг начин. Да знаеш, че всяко твое желание е заповед за мен. — Говореше шеговито, за да не си помисли той, че го прави от съжаление, но същевременно искаше да разбере, че може да разчита на нея.

— Не ми трябва дух от бутилка — поклати глава Вон, — но имам нужда от приятел.

Абигейл му се усмихна. В същия миг си спомни за Лайла, за собствения си разклатен брак, за проблемите в работата. Разбра, че през изминалите години бе пазила идеализирания образ на Вон. Сега обаче искаше да опознае мъжа пред себе си, без значение колко време му оставаше да живее.

— В такъв случай ще се върна — обеща тя. — Сега обаче трябва да вървя. Не искам да се натрапвам, че току-виж Джилиан ми показала вратата.

Стана с нежелание.

Той се засмя, но защити приятелката си.

— Ще я харесаш, когато я опознаеш.

„Защо ми се струва, че няма да имам тази възможност“, помисли си тя. Тъкмо посягаше към палтото си, когато любопитството й надделя.

— Не че е моя работа, но беше ли влюбен в нея?

— Права си, не е твоя работа — разсмя се той.

На вратата тя го прегърна за довиждане. Не миришеше на болен, а на човек, който прекарва значителна част от времето си на открито. Сигурно бе ходил на разходка, преди тя да дойде да го види. Представи си го нагушен в якето, крачи по тротоара без дори да знае накъде върви. Откога не бе излизала, за да се поразходи безцелно? Може би откакто бе забравила какво удоволствие е да се чувстваш жив.

Мислеше по този въпрос, докато слизаше с асансьора, и си каза, че сигурно ще се върне, за да го види. Щеше да идва колкото често на Вон му беше приятно. Не само че искаше да опознае човека, в когото се бе превърнал, ами да поднови връзката си с младежа от нейната младост.

Едва когато излезе на студа, си спомни коя е — жена, чийто бизнес можеше да фалира всеки момент. Рязкото позвъняване на мобилния телефон я изтръгна от мислите.

Обаждаше се сеньор Перес.

— За съжаление, трябва да ви съобщя доста притеснителни новини — започна той сериозно, след като й разказа как върви построяването на новата фабрика. — Майката на момичето — сеньора Делгадо — е изчезнала.

— Как така изчезнала? — В този момент все още мислеше за Вон и не можеше да намери обяснение за изчезването на жената. — Къде е отишла?

— Не съм сигурен, но отдавна подозирам, че някой coyote я е завлякъл. — Перес замълча многозначително. Абигейл потръпна, когато си представи как жената е разкъсана от диво животно, ала след секунда осъзна, че той намеква за двуногите хищници — мъже, които искаха огромни суми, за да преведат отчаяните през границата с Щатите. — Ако е така, ще й трябва голям късмет, за да премине границата жива — заяви зловещо той.

Абигейл се съмняваше, че той ще пролее и една сълза, ако наистина се окаже, че жената е загинала.

— Ами ако успее? — Потръпна и се загърна по-плътно в палтото си.

— Не знам, сеньора — отвърна сериозно той. — Знам само, че тази Консепсион Делгадо е страховита жена.