Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (15)

14.

Лайла влезе през задната врата. Къщата тънеше в тишина. Сигурно Кент бе оставил Аби, а след това си беше тръгнал — мерцедесът му не беше в гаража — а от Нийл и Фиби нямаше и следа. Лайла не бе сигурна какво прави тук. Инстинктът я накара да потърси Аби след неприятната сцена на кея. Старите обиди и сегашната болка изчезнаха, когато видя пребледнялото измъчено лице на приятелката си от детството. Каквито и да бяха греховете й, каквото и да й бе сторила Лайла, Абигейл бе жена, чийто съпруг току-що бе признал, че има извънбрачна връзка.

Как можеше Лайла да не я утеши?

Остави якето и ключовете на пейката в дрешника, преди да влезе в кухнята. Вътре бе тъмно, мракът се разреждаше единствено от блясъка на светлините отвън, които се задействаха, когато се спъна на пътеката. Мигаше и лампичката на телефонния секретар. Чуваше се приглушеното жужене на фризера и тиктакането на старинния часовник над масата за закуска.

Тя влезе в антрето и се провикна.

— Абигейл?

Отговор не последва. Долови пролайването на кучето на горния етаж. Брустър бе на площадката, наострил уши, любопитен кой натрапник е смутил съня му. Щом видя, че е тя, размаха опашка, прозя се и се върна в кучешкото си легло.

Лайла провери стаите на долния етаж и реши, че Абигейл е в спалнята. Поколеба се, преди да се качи. Ами ако тя спеше? Не искаше да я притеснява.

Отхвърли бързо тази мисъл. Едва ли щеше да заспи след преживения шок. Пък и не я бе виждала да почива спокойно. Дори късно вечер Лайла бе свикнала светлината в кабинета на втория етаж да угасва след дванайсет. А пък сутрин Абигейл се будеше първа, когато навън бе още тъмно. Бе като създание на нощта, винаги нащрек, винаги неспокойна.

Докато се качваше, усети аромата на препарата за дърво, с който лъскаше парапета — веднъж в седмицата, задължително. Не можа да си обясни защо мирисът усили безпокойството й. След това си спомни. Сутринта, когато Гордън се самоуби, тя бе лъснала дървените повърхности в апартамента (отчасти за да не мисли, че съпруга й ще го вкарат в затвора, отчасти защото нямаше да понесе новите собственици да забележат, че прахосница като нея не е поддържала жилището си) и навсякъде ухаеше на лимон. При този спомен сърцето й се сви.

В коридора на тъмния втори етаж забеляза бледа ивица светлина от открехнатата врата на спалнята.

— Абигейл? — провикна се отново, обзета от страх.

И този път не последва отговор.

В главата й нахлу образ, също като призрачна сянка по стената на къща, обитавана от духове. Видя съпруга си проснат на пода в кабинета, главата му отпусната в локва почти съсирена кръв.

Но пък Абигейл никога не би… Дали?

Мисълта накара Лайла да спре.

Първото, което забеляза, когато влезе, бяха пръснатите по пода дрехи — тъмносиньото болеро от „Ели Тахари“, което Абигейл бе облякла тази вечер, чифт тъмносиви чорапи, очертани като графити на кремавия килим, копринено бельо. Върху огромното легло, което Лайла съвестно оправяше всяка сутрин — с ръчно бродираните чаршафи „Бурано“, златистата кувертюра „Пратези“, комплект с възглавниците, кашмиреното одеяло, метнато в долната част, и многобройните възглавници с най-различна форма и размер — се бе захлупила известната Абигейл Армстронг, в момента истинска развалина, увита в кариран халат, заровила глава под възглавницата.

— Сигурно идваш, за да злорадстваш — прозвуча приглушеният й глас. Едното й босо стъпало бе щръкнало настрани от матрака. Черните обувки „Прада“, с които бе на партито, бяха изритани на пода също като улики на местопрестъпление.

Лайла приседна колебливо на крайчеца на леглото.

— Дойдох да се уверя, че си добре.

Абигейл се преобърна по гръб и я погледна злобно с подпухнали, кървясали очи.

— Добре ли ти изглеждам?

— Виждала съм те и в по-добър вид — призна Лайла.

Абигейл седна и се подпря на таблата, а след това придърпа сатенена възглавничка в скута си, сякаш бе малко дете, което държи да стиска плюшената си играчка. Косата й бе щръкнала, сякаш бе прокарвала пръсти през нея. Лицето й бе подпухнало, кожата — на червени петна от плач.

— Кажи ми честно. Ти знаеше ли? — попита тя и зачервените й очи се впиха в Лайла като ракети с топлинно насочване.

Лайла отговори честно.

— Не. Разбрах тази вечер. Точно за това говорихме на кея. Той имаше нужда да сподели с някого, а аз просто бях… там. Не сме се наговорили.

Абигейл я гледаше все така злобно.

— Не сте ли?

— Кълна ти се, че не сме, Аби.

Абигейл продължи да я наблюдава още известно време, след това въздъхна.

— Както и да е, предполагам, че си на негова страна.

— Не съм на ничия страна. За мен няма страни. Просто двама, които са нещастни.

— Единият от тези двама ще се превърне в пълен нещастник, след като адвокатът ми приключи с него — изръмжа Абигейл и лицето й се разкриви от яд.

— Наистина ли искаш да го направиш? — попита спокойно и разумно Лайла, сякаш разговаряше с дете, което тропаше с крак, за да си постигне своето. — Ако не те е грижа за Кент, то помисли как всичко това ще се отрази на Фиби.

Лицето на Абигейл се сгърчи и по бузата й се търкулна сълза.

— Иска ми се да знам кога всичко се обърка. Да, истина е, от известно време усещам, че между нас не върви, но не съм и помисляла… — Тя се усмихна измъчено. — Невинаги е било така. Ако щеш вярвай, но едно време бяхме влюбени. Все си мислех, че ако успеем да върнем времето, да бъде същото, както когато се оженихме, ако аз успеех… — Тя замълча, осъзнала пред кого разголва душата си, и изражението й се промени. — Не знам защо ти казвам всичко това. Сигурно си мислиш, че вината е моя. Че съм гаднярка, която си е получила заслуженото.

— Не заслужаваш да бъдеш наранена по този начин — каза Лайла.

— Невинаги си мислила така.

Лайла отново си напомни, че преди години Абигейл бе страдала заради нея. Реши, че трябва да се възползва от момента и да оправи нещата.

— Тогава не исках да те нараня — призна тихо тя. — Разбирам, че това е тъпо извинение, и не очаквам да ми простиш. Знам, че не се проявих като добра приятелка, и съжалявам, наистина съжалявам. — Тя извърна поглед, тъй като нямаше да понесе обвинението в очите на Абигейл, затова се наведе към кувертюрата и проследи с пръсти бродерията, сякаш се опитваше да върне назад стрелките на часовник. — Бях още дете, попаднало в ситуация, с която не знаех как да се справя. А не ти писах, защото се срамувах, че съм те предала. Дори не знаех откъде да започна. — Тя сви безпомощно рамене. — Знам, че това не е кой знае какво извинение, но няма какво друго да кажа.

Вдигна глава и забеляза, че Абигейл я наблюдава, но без доскорошната омраза.

— Мислех, че не ти пука — заговори тя с изтънял, неуверен глас. — Мислех, че приятелството ни не означава нищо за теб. След това мама почина… — Лицето й се сгърчи, сякаш я бе пронизала силна болка. — Нямах си никого, освен леля и чичо, а при тях бе дори по-зле, отколкото да си сама. Чичо ми… — Тя млъкна и Лайла проследи как стиска възглавницата в скута си, толкова силно, че ако бе дребно животинче, щеше да го задуши. — Нямаш представа какво ми беше.

— Всъщност, мога — отвърна Лайла. — Едва след като изгубих всичко, мога да разбера какво ти е било. — Усети как в гърлото й се надига буца и преглътна с усилие, преди да продължи. — Знам, че никога няма да мога да ти се реванширам, Аби, но нека поне опитам. Не като чистя — добави тя тъжно, — а като ти бъда приятелка. И двете имаме нужда от приятелка, нали?

Аби присви очи.

— Посочи поне една причина, за да ти се доверя.

— Първо, не мислиш ли, че съм наказана достатъчно?

— Истината е, че ми се струва справедливо — заяви Абигейл с познатия високомерен тон. — Ти сама ме потърси. Можех да те оставя да се оправяш както намериш за добре.

— Не го направи единствено защото искаше да ме видиш на колене. Не те виня — добави бързо Лайла. — Имаше напълно основателна причина след всичко, което ти причиних. Но поне имам достатъчно смелост, за да си призная. Не ми казвай, че не ти е доставило удоволствие да ме видиш как лазя по пода.

Абигейл се усмихна нещастно.

— Всъщност, мислех, че ще ми достави по-голямо удоволствие. Истината е, че започна да ми писва да гледам как се правиш на Пепеляшка. Няма да отричам и че не ми беше никак приятно, колко добре се разбирахте двамата с Кент. Дори Фиби те харесва повече от мен.

— На тази възраст никой не харесва майка си. — Лайла отново се присети за кавгата с Нийл и колко ужасно се почувства, че гневът на сина й е насочен срещу нея, макар да нямаше основание за обвиненията му.

— Не го приемай лично.

— Май си права — примири се с въздишка Абигейл. — Само че от това не ми става по-леко. Чакай да видиш какво ще стане, когато разбере, че двамата с баща й се развеждаме. Ще ме намрази още повече.

— Мислиш ли, че ще се стигне дотам?

Абигейл я погледна още по-сурово.

— Питай Кент. Той знае всички отговори.

— Бих го попитала, но в момента го няма — отвърна Лайла и се огледа.

— Защото си взе багажа и се изнесе веднага след партито.

Лайла се обърна към отворения дрешник. Чекмеджетата бяха празни, а онази част от гардероба, където бяха неговите костюми, зееше празна.

— Къде отиде? — попита тя, макар да знаеше.

Абигейл се изсмя горчиво.

— Не каза, но съм сигурна, че е с нея. Което означава, че скоро няма да се върне.

— Толкова ли зле ще бъде, ако не се върне? — попита Лайла, тъй като не искаше да преминава границата. — След като нещата се поуталожат, може да си по-щастлива.

— Щастлива ли? — изсумтя подигравателно Абигейл. — Вече не знам какво е щастие. Пълна какофония, откъдето и да го погледнеш. Ти би трябвало да знаеш какво е — виж какво се случи с теб. Брат ти постъпи най-добре. Беше прекалено умен, за да попадне в капана.

На Лайла й се искаше да попита каква роля ще има Вон в новия живот на Абигейл, след като се разведе, но сега моментът не бе подходящ. Пък и не бе сигурна, че иска да знае отговора.

— И сега какво? — попита тя.

Абигейл въздъхна отново.

— Ти ми кажи.

На Лайла й хрумна идея и тя се усмихна.

— В хладилника има бутилка шампанско. Какво ще кажеш да я отворим? И на двете ще ни дойде добре по една чаша. Може би дори повече от една.

Абигейл изви очи.

— Я престани. Все още не съм се възстановила от последния път, когато се напихме заедно.

Лайла бе забравила случая, но сега споменът за вечерта, когато се напиха с ябълково вино във фермата на Бун (купи го големият брат на Миси Станислаус, приятелка на Лайла), се върна в миг. Бяха на четиринайсет и родителите на Лайла бяха заминали за уикенда. Розали разреши на Абигейл да прекара нощта в голямата къща. Вон бе заминал на къмпинг със скаутите. Лайла и Абигейл бяха сами, останаха до малките часове, напиваха се все повече след всяка глътка направо от бутилката и пееха заедно с „Дюран Дюран“.

Сега, след толкова години, тя се разсмя.

— Хайде, ще ти се отрази добре.

Абигейл затвори очи, сякаш искаше да се отърве от Лайла. Остана напълно неподвижна толкова дълго, че другата жена помисли, че е заспала. След това отвори очи и спусна крака на земята.

— Това обаче не означава, че сме отново приятелки — заяви тя и се изправи. Намръщи се и затегна колана на халата.

Лайла си наложи да остане сериозна.

— Не, разбира се. Можеш да кажеш на всички, че съм се възползвала от теб, докато си била пияна.

— Стига да не се напием с ябълковото вино от фермата на Бун. Господи, помниш ли, че след това повръщахме цяла нощ. Банята миришеше на гнили ябълки. Минаха години преди да погледна ябълка. — Абигейл замълча, докато слизаха по стълбите и се усмихна едва забележимо. — Добре си прекарвахме едно време, нали?

— О, да — потвърди Лайла. — Прекарвахме си твърде добре.

 

 

— Да не би да се отказваш?

Фиби го наблюдаваше така, сякаш бе казал нещо, макар той да мълчеше. Изглежда бе прочела мислите му.

— Не — отвърна мрачно той. Тя го погледна многозначително и го принуди да продължи. — Какво, да не би да мислиш, че го казвам, за да се почувстваш по-добре?

— Не твърдя подобно нещо. Просто цялата тази работа за мен означава много.

— Няма връщане назад. Разбирам добре.

— Защо си толкова ядосан? Нали не ми се сърдиш?

— Не ти се сърдя — отвърна той и стисна зъби.

— Тогава какъв ти е проблемът, мама ти стара?

— Защо непрекъснато ме питаш? Да не би ти да имаш някакъв проблем?

— Да, ти си ми проблемът — сопна се тя, неочаквано побесняла. Сякаш не му беше направила свирка преди секунди. Сякаш не седяха на предната седалка в колата на майка му, Нийл с разкопчани дънки, а Фиби с размазано червило. — Ако си се отказал, казвай направо, за да не разчитам на теб. Не че имам нужда от теб. Не забравяй, че идеята беше моя. Ти просто идваш с мен.

Бяха паркирали пред езерото на Милър, където местните тийнейджъри редовно идваха да се натискат. На входа имаше надпис „Частна собственост“, но се знаеше, че собственикът живее в друг щат, така че всички идваха и си отиваха, когато им скимне. Сега, на светлината на луната, която се процеждаше през превитите от вятъра дървета, Нийл забеляза разхвърляния наоколо боклук. Бирени бутилки и кутийки от безалкохолно, почернели следи от огън. Последния път, когато дойдоха тук, беше през деня и той видя дори използвани презервативи. Тогава си помисли, че поне има хора, които се забавляват.

Сексът с Фиби вече не му доставяше удоволствие. Не че можеше да употреби думата „удоволствие“ за онова, което правеха. Бе по-скоро нещо като треска, покорила мозъка му, като сърбеж след слънчево изгаряне, който не можеше да се въздържи да не почеше. Понякога Фиби се извиваше под него и съскаше в ухото му: „По-силно… по-силно“ и притискаше бедра в неговите, сякаш го наказваше… или може би измъчваше себе си. Накрая, след като свършеше, винаги се чувстваше мръсен. Не беше моралист, просто усещаше, че не е на мястото си.

Знаеше, че мъжете не би трябвало да се чувстват по този начин, че това отива повече на „добрите“ момичета. Само че с Фиби нищо не беше както при останалите хора. Понякога му се струваше, че са като два магнита, които се отблъскват, а друг път, че тя е привличащият магнит, прекалено силен, за да му устои. В подобни моменти се чувстваше замаян, все едно бе изпил няколко бири повече и алкохолът започваше да го хваща. От една страна, изпитваше див възторг, че е прекалено късно, за да промени нещата, затова си казваше, че е най-добре да се отпусне и да се изкефи максимално, макар да знаеше, че ще направи някоя глупост — по-точно казано, със сигурност щеше да направи някоя глупост — докато не е на себе си, а на сутринта главата щеше да го цепи за отмъщение.

Най-хубавото с Фиби бе, че не се налагаше да се преструва, докато беше с нея. С останалите просто изпълняваше движенията, играеше ролята на послушен син, на усърден служител, на отличен студент. Заблуждаваше успешно всички — доктор Голдман, шефа си, преподавателите, дори някои от най-близките си приятели. Успяваше да замаже очите на всички, освен на майка си.

Тя беше наясно, че нещо не е наред, тъй като преди партито, когато се изпусна пред нея, забеляза изражението й. Дори не се ядоса. Стори му се уплашена. Изражението й бе същото, както когато откри зареден пистолет в едно от чекмеджетата му.

Трудното идваше от факта, че тя щеше да прояви разбиране, ако й беше признал какво му се върти в главата. Нали и тя беше там онзи ден. Видя всичко със собствените си очи, също като него — баща му лежеше на пода в локва от собствената си кръв. Да, тя щеше да го разбере и щеше да прояви съчувствие. А след това щеше да настоява да се върне при доктор Голдман или при някой друг психоаналитик. Като че ли имаше полза да плащат цяло състояние за петдесет минути, през които някое тъпо докторче щеше да се преструва, че му пука какво преживява.

Дори антидепресантите, които доктор Голдман му предписа, бяха пълна смешка. Те само го объркаха повече. След като ги пи почти цял месец и се надяваше, че ще има някакъв ефект от тях, разбра, че тая няма да я бъде, и изхвърли колкото бяха останали. Сега вече нямаше надежда. Нямаше серия от команди, както на компютъра му, с които да изтрие от паметта си онзи гаден ден. Нямаше чудо, което да върне баща му. Всеки път, когато си мислеше за детството, как двамата с баща му се забавляваха заедно — ходеха на автомобилни изложения или гледаха филми в ай макс киното на Западна шейсет и девета, където баща му винаги му позволяваше да яде чипс и бонбони, въпреки че майка му бе забранила — имаше чувството, че онова дете не е бил той, че са били приятели известно време, а след това детето се е преместило да живее другаде.

Изходът беше само един, мислеше си той. Фиби бе предложила разрешението. Това бе начинът да се измъкнат.

Странното бе, че след като взе решение, го обзе необяснима еуфория. Чувството малко наподобяваше — той изви очи към сгушилата се на седалката до него Фиби, вперила поглед някъде напред — на влюбване. Нямаше да му се наложи да се претрепва, докато се опитваше да се измъкне от срутилата се мина, каквато представляваше животът му.

Можеше просто да се пусне по течението.

Едно-единствено нещо го тревожеше. Не можеше да спре да мисли за майка си. Това щеше да я съсипе. А пък тази вечер я обиди — голяма глупост от негова страна — и то единствено защото се вкисна заради онзи тип Карим, не че му влизаше в работата. Макар да нямаше намерение да се задържи още дълго, все още държеше на нея. Тя му беше майка и нищо нямаше да промени този факт.

От другата страна обаче беше Фиби… и примамливата възможност, с която го привлече.

Протегна ръка и стисна пръстите й.

— Защо се караме? Нали ти казах, че всичко е наред? Вече говорих с Час и той ще ни осигури всичко, от което имаме нужда.

— Сигурен ли си? — обърна се към него момичето и очите й заблестяха на лунната светлина.

Нийл се поколеба за момент, преди да отговори.

— Напълно.

Фиби прие думите му и в последвалото мълчание Нийл отправи поглед към бляскавата замръзнала повърхност на езерото. Беше чул, че едно дете се удавило преди години и той си представи тялото му под леда, завинаги вкочанено. Потрепери. Майка му беше оправила радиатора, въпреки това му беше студено, макар че го бе включил на пълна мощност.

— Мислех, че… Ти мислила ли си за родителите си? Питала ли си се как ще им се отрази? — попита предпазливо той.

Фиби се облегна на вратата и отпусна глава на прозореца.

— За татко. Знам, че ще му бъде трудно. Не и на мама. Тя дори няма да забележи, че ме няма. — В този момент Фиби му се стори самотна, също като момиченце, изгубено в гората, и сърцето на Нийл трепна от жал.

— Ами той?

Нещо в гласа му изглежда й подсказа, че не пита за баща й, защото забеляза, че тя стисна зъби, а след това отвърна с отегчение:

— На кого му пука какво мисли той?

Нийл знаеше, че е най-добре да не повдига повече въпроса, но някакъв криворазбран импулс го подтикна да продължи. Никога не бяха обсъждали задълбочено тази тема. Когато тя най-сетне му разказа за така наречената си връзка с женения мъж, поукраси нещата, омаловажи ги, както постъпват хората, когато съжаляват за нещо, но не искат да признаят вината си — същото е като да препиеш на някое парти… или като да направиш лека катастрофа.

— Не ти пука, че той никога няма да плати за онова, което е сторил ли?

— Нищо не е сторил — извика гневно тя. — И аз участвах. Какво толкова? Съжалявам, че ти казах. Беше просто една глупава грешка.

— Зрял мъж със съпруга и деца ли? Не е никаква грешка. В тази страна законът го определя като изнасилване.

— Какво всъщност искаш?

— Искам да кажа, че мястото на този е в затвора.

— Да, бе. Да не би да си въобразяваш, че ще стане? — Тя сви рамене, но той усети, че е напипал болното й място. Гризеше кожичката на палеца си, както винаги, когато бе притеснена.

— От теб се иска единствено да отидеш в полицията — продължи да настоява той.

— Добре, господин Всезнайко, ами след това? Той не е единственият, когото хората ще сочат с пръст. Всички ще разправят, че вината е моя, че аз съм го подвела. Ти не го познаваш. Той е най-обичаният учител. Докато за мен се знае, че съм шантава смотла. Ще ме разпънат на кръст, а него няма с пръст да го пипнат. Освен това — подвоуми се тя — той не ме е насилил.

Нийл бе готов да кипне. Не можеше да понесе, че гадният тип ще се измъкне безнаказано, след като е съсипал живота на едно момиче, докато баща му бе осъден на десет години единствено заради неправилно взети решения.

— Не е задължително да изнасилиш някое момиче, като й опреш нож на гърлото. Деянието му пак е наказуемо — обясни той. — Та ти си била само на петнайсет. А той на колко е, на четирийсет? Със сигурност не си му била първата.

Фиби поклати глава, но гласът й прозвуча изтънял и гневен.

— Той каза, че ме обича.

— Ако наистина те е обичал, нямаше да те нарани.

— Не е скъсал с мен. Аз прекратих връзката — заяви надуто Фиби.

— Да, но след като ти е извъртял номер. Я се погледни. Не се храниш. Оценките ти са плачевни. — Родителите й все още не знаеха. — Можеш да се смееш, но понякога имам чувството, че не харесваш особено секса. А сега имаш намерение да… — Замълча, тъй като не можа да изрече думите.

Фиби се изви и се облегна на него.

— Хайде, кажи го — изсъска тя.

— Не е нужно да го казвам. Не е ли достатъчно, че ще го направиш? — „Ние ще го направим“, поправи се безмълвно той.

— Да си наясно, че не го правя заради него.

— Въпреки това…

— Какво? — смръщи вежди тя.

— Нищо.

Той се облегна отново назад.

— Не съм побъркана, ако това си мислиш. Не е нужно да ми правиш психоанализа. Най-малко ти. В състояние съм да взема разумно решение. Ти също, предполагам. Така че с мен ли си или не? Ако не си, не ми губи повече времето.

Фиби щеше да се ужаси от онова, което той мислеше: че в този момент говореше съвсем като майка си.

Нийл изчака секунда, пое си дълбоко дъх и го изпусна бавно.

— Добре. Да повторим плана още веднъж.