Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (2)

1.

Ню Йорк, в днешни дни

Лайла бе оставила кутията за накрая. Беше в мазето на апартамента им на Парк авеню, докъдето се стигаше по циментов коридор, в който бяха долепени една до друга клетки, отделени с телена мрежа. Един етаж по-нагоре човек сякаш попадаше в коренно различен свят с ламперия от орех, антикварни мебели и букети цветя, аранжирани с много вкус. Долу обаче бе потискащо и неприятно. Освен това трябваше да размести всичко — ски, зимни екипи, които й напомняха за семейните ваканции в Аспен и Телюрайд; плажни кърпи, хладилни чанти и многократно използвана кошница за пикник; старинен часовник от вилата им на езерото Махопак, който тя купи преди години и все се канеше да даде на поправка, но така и не се бе заела с тази задача; купчини албуми; бебешките дрешки на Нийл, стари играчки, бележниците на сина й от дванайсетте години в училище, прибрани с различни други грамоти и награди, а също и скицник, в който бе събирала материали, публикувани в пресата, за стремглавото издигане на съпруга си, което бе истинска ирония на фона на сегашното положение. Отправи се към асансьора и усети познатото присвиване в стомаха при тази мисъл.

Щом отвори вратата и запали флуоресцентните лампи, се натъкна на багажа си, събран в куфари на „Марк Крос“ с нейните инициали ЛМД — Лайла Мериуедър Деврийз — сватбен подарък от покойната й майка. Бяха напъхани в найлонови чували и подпрени на разделителната ограда. Куфарите бяха три, от виненочервена кожа и я наблюдаваха с неодобрение. Сигурно бяха стрували едно малко състояние, а по онова време майка й не можеше да си позволи подобно разхищение. Лайла ги бе използвала един-единствен път, когато замина на меден месец в Южна Франция. Беше се чувствала като важна особа, нищо, че куфарите бяха много непрактични за човек, който пътува без прислужник. Сега й бяха в тежест, защото инициалите приличаха на нещо гнусно, което бе настъпила и не можеше да изстърже от подметката си.

Опита се да не мисли и се зае със задачата си, като раздели всичко на купчинки. В едната сложи вещи, които щеше да раздаде или изхвърли, на друга натрупа всичко, което щеше да остави на склад с останалите им неща, приготвени в апартамента за утре, когато щеше да се изнесе. Бе средата на септември, а в града, както и в мазето, откъдето минаваха тръбите за парното и климатиците, бе горещо като в пещ. След малко вече лепнеше от пот, а очите и гърлото й пареха от прах.

Лайла нямаше нищо против. Колкото повече работа имаше, колкото по-мръсна и трудоемка бе тя, толкова по-лесно щеше да й бъде да се справи с проблемите в живота си. Докато имаше с какво да се занимава, не й се налагаше да се замисля за онова, което се случваше с нея. Не й се налагаше да преживява факта, че любимият й, великолепен, красив съпруг в момента е в апартамента им на трийсет и втория етаж с проследяваща гривна на глезена, а утре ще го прехвърлят в затвора „Фишкил“, където ще излежава десетгодишна присъда. Докато отваряше кутиите и прехвърляше ненужното в чували за смет, кошмарът от изминалите осемнайсет месеца — решението на съдебните заседатели, появата на Гордън по националната телевизия, безкрайните срещи с адвокатите му, а накрая и мъчителният публичен процес — й се струваше като вой на сирена в далечината, чуваш я, но веднага забравяш за нея.

Накрая новият им живот се натрапи нежелан. Попадна на гравирана плоча, която Гордън беше получил на банкета на асоциация „Въртекс Лидършип“, организиран в негова чест преди три години, и спря, за да помисли как се бяха стопили парите им оттогава. Той бе златното момче на комуникации „Въртекс“, създал бе плана за сливане, при което акциите бяха скочили до нечувани висоти. На Уолстрийт го обожаваха, политиците го ухажваха и двамата с Лайла ги канеха на всички светски събития. Бяха станали известни личности, снимките им често се появяваха във вестниците, Лайла бе винаги облечена в дизайнерски дрехи по последна мода, обсипана със скъпи бижута, красавецът Гордън — винаги във фрак. Тя го бе наблюдавала с каква лекота общува с титаните от света на бизнеса и изпитваше безмерна гордост не толкова от постиженията му, а че бе успял да се издигне съвсем сам. Беше победил трудностите, които биха накарали всеки друг на негово място да се откаже, но без да потъпче честността и достойнството си (поне така си мислеше). На много други успехът щеше да им завърти главите, но с Гордън не стана така. Той остана предан съпруг и баща, добър човек. Нямаше случай да види бездомник на улицата и да не му даде пари.

А после, съвсем неочаквано, всичко се срути.

Дори сега Лайла не можеше да си представи как се е случило. Все едно някой си правеше шега с тях. Как бе възможно умният й любящ съпруг да бъде хвърлен в затвора? Как стана така, че се оказаха почти разорени? И банковите им сметки, и акциите, и партньорството, и апартаментът на Парк авеню, и вилата в Махопак бяха изчезнали като дим от погребална клада. С онова, което не бе оценено, платиха на адвокатите. Единственото, което правителството и кредиторите не докоснаха, беше пенсионното осигуряване на Гордън. А то не бе много, тъй като се наложи да платят глоба, задето изтеглят парите преждевременно, но ако внимаваше, двамата с Нийл щяха да успеят да преживеят някак. Нямаше да се наложи синът им да прекъсне колежа, а Лайла щеше да има малко време, за да си намери работа. Не че имаше представа с какво да се захване. Беше работила на времето, докато учеше в колежа. Представи си как ще изглежда автобиографията й.

Съпруга (1988–2008)

Двайсетгодишен опит в планиране на партита и събирания на високопоставени личности. Богат опит в поддръжката на няколко къщи, уреждане на пътувания, а в последно време и опит като правен съветник.

 

 

Майка (1990 — до настоящия момент)

Две години президент на родителския комитет към училище „Бъкли“, осем години председател на училищния комитет. Организиране на благотворителни събития за „Никърбокър Грейс“^[1] и презвитерианската църква на Мадисън авеню, посещавана от сина й. Притежава известен опит в оказването на първа помощ, умее да шие карнавални костюми, да приготвя огромни количества кексове, да бъде рефер и да подготвя кандидати за CAT.

 

 

Дъщеря (1966–2006)

Натрупан богат опит като дипломатически посредник по време на развода на родителите. Грижила се за майка си по време на дългата болест, на нервния срив преди това и няколкото й престоя в клиника за рехабилитация. Оказвала емоционална (и понякога финансова) подкрепа на баща си по време на втория и третия му развод, както и при разграбването на богатството му от бившите съпруги чак до смъртта му през 2006.

 

 

Сестра (1966 — до настоящия момент)

Умения във воденето на кореспонденция със странстващия си брат, който последно се е присъединил към експедиция на островите Галапагос.

Щом се замисли за Вон, Лайла извади кутията, в която бе прибрала старите му писма, вързани с панделка. Бяха пристигали от цял свят, адресирани с едрия му почерк — Бомбай, Маракеш, Абиджан, Лима, Момбаса, Хо Ши Мин. Последното — спря да получава писма, откакто имейлите станаха по-лесен начин на комуникация — бе с марка от Анкъридж, Аляска, където брат й снимаше документален филм за Алеутските острови. Лайла приклекна, докато преравяше писмата, и се усмихна.

Родителите им се бяха отчаяли, че брат й някога ще се установи и ще изгради „истинска“ кариера, докато Лайла бе успяла да постигне нещо (и да осъществи амбициите им), като се омъжи за Гордън и роди внуче. До много скоро и Лайла бе на същото мнение, но сега това й се струваше смешно. Затова пък Вон бе постигнал нещо много по-стойностно от успех в брака. Той вършеше онова, което обичаше, водеше живот, който не бе просто измислица и мечта. Тъкмо затова му завиждаше, ала същевременно го мразеше, защото си даваше сметка, че докато той обикаляше света, на нея й се налагаше да оправя кашата в семейството. Тя стана свидетелка на грозния развод на родителите им, тя присъстваше на катастрофалните втори и трети брак на баща си. Тя се грижеше и за двамата, когато се разболяха — първо за майка си, която почина от рак, а след това две години за баща си, който пък почина от инфаркт, докато Вон изразяваше подкрепата си отдалече.

Но пък не беше ли той до нея винаги, когато имаше най-голяма нужда от присъствието му? След изненадващия крах на „Въртекс“, когато Гордън и неколцина от останалите висши кадри бяха обвинени, че надуват изкуствено цените на акциите, а също и в куп други престъпления, брат й пристигна със самолет от Ботсвана, за да бъде до нея. Тогава тя бе пред нервен срив, репортерите не я оставяха на мира, сипеха все по-лоши новини. Обикновено грижовният й съпруг бе притиснат в ъгъла и не се сещаше да я утеши, а синът й, тийнейджър, я заливаше с въпроси, на които тя нямаше представа как да отговори. Приятелите й спряха да се обаждат, криеха се от нея, а тя не можеше дори да излезе от входа, за да стигне до взетата под наем кола, без да я подгонят репортери. През онези трескави седмици Вон влезе в ролята и на главен организатор, и на бодигард, поемаше обажданията по телефона, пресяваше ги и й помагаше да прерови документите, за да окаже поне малка помощ за делото на Гордън, отблъскваше атаките на медиите и я успокояваше, когато страховете започваха да я притискат.

— Защо се случва всичко това? Защо? — изплака тя, след като един папарак едва не я събори, докато слизаше от колата (човекът съжали дълбоко за инцидента, след като Вон се добра до него, блъсна го в автомобила и едва не изтръгна ръката му). — Та аз не съм лош човек. Кажи? Нали не съм?

— Разбира се, че не си лош човек — опита се да я успокои Вон и я прегърна. Бяха в нейния апартамент, заключили вратата, скрити от любопитните очи на нахалните репортери, въпреки това тя имаше чувството, че брат й е единственият застанал между нея и враждебния свят. — На всеки се случват гадости. Това е. Ще мине. Наистина. — Отдръпна се, за да я погледне, сините му очи се впиха като нетрепващата стрелка на компас в удивеното й лице. — Двамата с теб сме издръжливи. Аз оцелях след срещи с въоръжени бунтовници, ухапване на змия, ти също ще оцелееш след всичко това.

Оттогава двамата поддържаха всекидневен контакт и брат й остана единственият, освен сина й, на чиято безрезервна подкрепа можеше да разчита. Останалите от семейството не й помогнаха почти с нищо. През годините не бе поддържала връзка с многобройните си лели, чичовци и братовчеди, а братята на Гордън бяха разхайтени негодници, които се интересуваха от съпруга й единствено докато можеше да им дава пари. Семейните приятели също ги изоставиха, с много малко изключения. Нямаха нужда от съдия или съдебни заседатели, които да им кажат, че той е виновен; фактите бяха достатъчно красноречиви. Със сигурност си задаваха въпроса как е възможно Лайла да е била толкова сляпа за онова, което върши съпругът й.

Лайла пък не можеше да каже кое е по-зле — дали да я съди някой глупак, или да я сочат като съучастница в убийство. Във втория случай щяха да я тикнат в затвора заедно с Гордън, но поне останалите нямаше да я приемат за некомпетентна глупачка. (За лейди Макбет можеха да се кажат много неща, но тя поне не е била глупачка.) Всъщност, единственото й престъпление бе, че остана вярна и предана съпруга. Независимо от онова, което мислеха хората, Лайла бе точно толкова заблудена, колкото и останалите акционери. Дори сега незначителна частица от нея — онази частица, която още от дете бе вярвала отчаяно във Великденския заек и Дядо Коледа дори след като порасна достатъчно, за да знае, че всичко това е измислица — все още вярваше в думите на Гордън, макар доказателствата за вината му да бяха неопровержими, и предпочиташе да си повтаря, че съпругът й е невинен. Същият този човек в момента бе горе, в апартамента и привеждаше делата си в ред. Гордън не можеше да слезе дори до мазето, за да й помогне да събере вещите им, без гривната на глезена му да изпрати беззвучен алармен сигнал, при който ченгетата щяха да дотичат на часа.

Лайла усети как я завладява гняв. Как бе могъл да й причини това? Как бе могъл да го причини на Нийл? Ами на всички онези нещастни доверчиви акционери, много от които бяха изгубили всичките си спестявания? И защо? За да могат двамата да се хранят в скъпи ресторанти по три пъти в седмицата и да ходят на почивки в хотели четири звезди ли? За да са пълни гардеробите им с маркови дрехи и да си купуват луксозни автомобили през година? Всичко това им бе струвало твърде скъпо — Гордън щеше да се прости със свободата си и уважението на колегите си, с бъдещето, което можеше да изживее с нея и Нийл.

Нима бе вярвал, че парите могат да им купят щастие? Нима се бе заблуждавал, че любовта й няма да е същата, ако изкарва скромна заплата и ходи на работа от девет до пет? Нима вината беше нейна? Не, каза си тя. Съпругът й бе тласкан напред не просто от желание да осигури на семейството си всичко онова, което не бе имал като дете. Водеха такъв живот, за да докажат на всички, че не са обикновени хора. Иронията бе, че не му се налагаше да действа светкавично и накрая да изгуби всичко. Та той бе в състояние да постигне желаното съвсем сам. Само че Гордън бе нетърпелив човек. Защо да чака, след като можеше да получи всичко по най-бързия начин, като прескочи правилата?

Замисли се за времето, когато се запознаха, през първата им година в университета „Дюк“. На първата лекция, посветена на произведенията на Шекспир, тя записваше нещо, когато случайно вдигна поглед и забеляза, че тъмнокосо момче я наблюдава без всякакъв свян. Бе свикнала момчетата да я заглеждат, само че този не извърна очи, когато го хвана. Той изви устни в нещо като усмивка, сякаш двамата имаха някаква тяхна шега. Младото момиче бе завладяно от любопитство. През останалата част от часа тя непрекъснато го стрелкаше с поглед. Той бе различен и в други отношения, стори й се по-зрял от останалите. Освен това бе забележително спретнат — в тесни дънки и тениска с копчета, с късо подстригана коса, но не прекалено къса — в сравнение с останалите момчета, все синове на богати и известни люде, които правеха всичко по силите си, за да изглеждат по-запуснати.

През следващите дни тя забеляза и други неща. Той рядко си водеше записки, но винаги, когато го посочеха по време на час, отговорите му бяха интелигентни и обмислени. Очевидно бе, че не просто е учил материала, а е мислил над проблемите. Лайла откри, че няма смелост да вдигне ръка, след като Гордън е дал някой от блестящите си отговори, от страх да не се изложи. Скоро след това остана без думи, когато след един от часовете той се приближи към нея.

— Хареса ми изказването ти за Юлий Цезар. Че предателството е било взаимно, че Брут също се е чувствал предаден.

— Не съм сигурна, че професор Джонс се съгласи — отвърна тя, докато събираше книгите и бележника си. — Просто си имам свое мнение по въпроса.

Все пак тя имаше бакалавърска степен по въпроса с предателствата. Нима не бе предала най-добрата си приятелка и жената, която я бе отгледала? Дори след толкова много години Лайла не можеше да се отърве от спомена. Абигейл й отправя безмълвна молба, докато Лайла стои като вкаменена, неспособна или по-точно без всякакво желание да каже и дума в защита на Роузи. Дори когато можеше да оправи нещата, стори ли нещо, написа ли поне едно писмо? Не. Налагаше й се да живее с този мъчителен спомен до края на живота си.

— „Прости ми, окървавена земьо!“ — цитира Гордън с пресилен британски акцент, преди да заговори с нормален глас. — Според теб на бог ли е говорил или на Цезар? Може би и на двамата?

— Може би е искал прошка от себе си.

Той наклони глава на една страна и я погледна с огромен интерес. Тя забеляза малките златни точици в широко разположените му лешникови очи, малката чупка в косата точно над лявата вежда, сякаш някой специално я бе нагласил.

— Харесва ми как мислиш. — Докато излизаха от залата, той протегна ръка. — Гордън Деврийз — представи се. — Ако нямаш друг час, какво ще кажеш да пием по чаша кафе?

Всъщност тя имаше друг час — от курса по количествен анализ, който никак не й вървеше и не можеше да си позволи да пропуска часове. Въпреки това се съгласи да излезе с него.

— Добре, става.

Останаха в кафенето през следващия час. Научи, че Гордън е от бедно семейство, израснал по хълмовете на Тенеси, най-големият от три момчета, всички от различни бащи, отгледан от баба и дядо, след като майка му заминала да живее в комуна, когато бил на шест.

— Дори не познавам баща си — заяви той с безразличие.

— Не си ли любопитен? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не бих казал. Как да ти липсва нещо, което никога не си имал. — Сведе замислено поглед, докато прокарваше палец по ръбчето на пластмасовата чашка. — Случва се от време на време да се размина с някой непознат на улицата, у когото забелязвам известна прилика с мен, и се питам: „Възможно ли е да е той?“ Не е ли странно, да се натъкнеш на собствения си баща без дори да знаеш, че е той? — Той се усмихна замислено.

Тя се замисли за собствените си родители, които обичаше много, ала се бяха превърнали в източник на мъка и тревоги. Едва се сдържа да не каже: „Ако искаш вярвай, но така е по-добре“. Знаеше, че ще се представи като напълно безчувствена, ако го изречеше. Когато Гордън я попита за тях, единственото й обяснение беше:

— Нали си чел Тенеси Уилямс? При нас беше същата работа.

В сравнение с детството на Гордън нейното изглеждаше истинска идилия. Сякаш не му бе достатъчно, че са го изоставили и майка му, и баща му, ами дядо му починал, когато Гордън бил на шестнайсет, след което баба му получила удар и останала парализирана.

— Не можехме да си позволим допълнителна помощ, затова я гледах аз — продължи той с вече познатото й примирено безразличие, тъй като очевидно не искаше да се прави на герой. — Братята ми правеха всичко по силите си, но аз бях най-големият, така че повечето задължения паднаха на моите рамене. Признавам, че не беше никак лесно. Работех на две места и се спуквах от четене, да не би да падне успехът ми и да не взема стипендия. Само че друг начин нямаше. Щеше да е ужасно, ако се наложеше да изпратим бабчето в някой мизерен държавен старчески дом. Така поне прекара последните си дни у дома, с мен, Били и Кийт.

— Много си я обичал. — Лайла усети как гърлото й се стяга. Запита се дали и тя е щяла да се държи така достойно, ако бе изпаднала в същото положение.

Той се усмихна и я погледна нежно.

— Тя бе единствената майка, която познавах.

Лайла отново се замисли с тъга за Роузи, която бе много повече от икономка. Беше й като втора майка.

— Сигурно много се е гордеела с теб — отбеляза тя.

Гордън отново сви рамене.

— Единственото й желание бе да съм щастлив. Често казваше: „Горди, ако си разбрал, че призванието ти е да свириш на банджо на някой ъгъл, тогава ще бъда най-гордата баба на изпълнител на банджо в целия свят“.

— Нямаш вид на свирач на банджо — заяви тя.

— Една нота не мога да изсвиря, дори от това да зависи животът ми — призна веднага той.

— А какво искаш?

— Обичайното. Да изкарам първия си милион, преди да навърша трийсет — отвърна небрежно той и макар да се усмихваше насмешливо, стана ясно, че ще постигне поставената цел.

По-късно Лайла си мислеше, че ако някой я накара да определи момента, когато се е влюбила в Гордън, щеше да посочи мига, в който седеше срещу него в кафенето, стиснала чашката в ръце, и го слушаше да говори за мечтите си за бъдещето. Тези мечти бяха изтъкани от желание за успех, изковани в ковачницата на трудните обстоятелства, както се бе случило при великите мъже в историята, надмогнали несгодите. „Някой ден ще напишат книга за него“, беше си казала тя. По онова време не бе имала представа колко прозорлива е била, с една-единствена грешка. Накрая никой нямаше да пише за Гордън нищо добро.

Няколко дни по-късно станаха любовници. Когато завършиха, вече бяха сгодени. Ожениха се през лятото след дипломирането. Гордън вече бе започнал стремителното си изкачване към висините. „Въртекс“ го наеха непосредствено след завършването и успехите му се заредиха един след друг. Когато се роди Нийл, две години по-късно, Лайла имаше чувството, че води вълшебния живот, на който родителите й не бяха имали късмета да се порадват.

Сега, съвсем сама сред останките на онзи приказен живот, тя усети как я притиска тъга. Човек не можеше да включи и изключи любовта по желание и независимо от случилото се, тя продължаваше да обича Гордън. Може и да беше крадец, когото със сигурност щяха да осъдят, въпреки това беше неин съпруг и баща на Нийл. Независимо дали беше виновен или не, част от нея щеше да идеализира мъжа, в когото се влюби преди години, докато седяха в кафенето на колежа. Знаеше, че приятелите й, както и повечето непознати, ако можеше да съди по имейлите, които получаваше, бяха убедени, че за нея е най-добре да се разведе, само че Лайла не можеше да му причини подобно нещо. Преди много години беше обърнала гръб на хора, които бе обичала, изостави ги в нужда и така и не си прости. Нямаше намерение да повтаря грешката си.

Потънала в спомени, Лайла се отпусна на пети и простена тихо, а сълзите рукнаха по бузите й и се стекоха до брадичката. Пред Гордън и Нийл се стараеше да се държи смело, а по-скоро би умряла, отколкото да заплаче пред непознати. Единствено когато оставаше сама, както сега, си позволяваше да се отпусне.

Когато усети, че краката й са изтръпнали, тя продължи да събира багажа. Тъкмо преглеждаше кутия, пълна със снимки, когато се натъкна на скорошна снимка на Гордън, правена в деня на дипломирането на Нийл от гимназията. Веднага личеше, че двамата са баща и син, приличаха си много, и двамата бяха високи и слаби, с тъмни къдрави коси и лешникови очи. Не бе само това. Имаха еднакво чувство за хумор и преследваха задачите си докрай. Най-строго съдеха себе си — също както баща си, Нийл се стараеше да изкарва висок успех, сякаш животът му зависеше от това. Най-забележителното в тази снимка бе гордостта, изписала се по лицето на Гордън. Обичта, с която би дарил и другите си деца, стига да имаха, бе насочена към единствения им син. Сигурно не можеше да си намери място при мисълта, че следващия път, когато се видеше с Нийл, щеше да е зад решетките и да го наблюдават бдителни надзиратели, и нямаше да може да го прегърне на воля.

В същия момент мобилният на Лайла звънна. Обаждаше се Нийл.

— Здрасти, мамо. Няма начин да познаеш къде съм.

Щом чу гласа на сина си, Лайла усети как сърцето й натежава.

— Наистина няма да мога. Къде си, миличък? — попита тя с надеждата гласът й да звучи естествено.

— Тук, във фоайето. — За момент отдръпна телефона от ухото си, за да поздрави портиера Карлос. — Реших да се върна ден по-рано. Пиджей си тръгна с колата и аз се присламчих. — Съквартирантът на Нийл в „Уезлиън“, пакистанчето Пракаш Джохар, живееше наблизо с родителите си, на Лексингтън и Източна седемдесет и втора, и двете момчета често се редуваха кой ще кара. Беше нещо обичайно, докато на Нийл не му се наложи да се откаже от новата „Джета“, която с Гордън му подариха при дипломирането. Сега караше единствено Пиджей.

Лайла усети как се напряга. Гордън настояваше да спестят на Нийл тежкото утрешно сбогуване. Щеше да е още по-нещастен, ако синът му присъстваше.

— Нямаш ли лекции? — попита тя.

— Спокойно, мамо. Мога да си позволя да изпусна някоя и друга лекция. Да не би да си мислиш, че няма да изпратя татко? — Говореше ведро, но Лайла не се подведе. Нийл никога не пропускаше лекции. Докато растеше, нямаше нищо общо с обикновените деца, настояваше, че му няма нищо, дори когато вдигнеше температура, само и само да не пропусне и ден от училище. — Ти къде си? Звъннах горе, но се включи телефонният секретар.

— В мазето съм. Почиствам. — Лайла се запита защо Гордън не е вдигнал. Сигурно не е бил в настроение да разговаря с когото и да било, дори с Нийл. Напоследък бе в силна депресия. През изминалите месеци се опитваше да бъде смел, не изпусна надеждата до единайсетия час, но ето че най-сетне се бе оставил на отчаянието. През последните дни нямаше апетит, спеше по няколко часа на нощ. — Качвам се след секунда. Трябва да оправя кутиите. — Лайла погледна часовника и с изненада установи, че е прекарала в мазето няколко часа. — Не съм сигурна дали има нещо за ядене, но ти погледни в хладилника.

— Няма страшно. На идване взех кроасани със сирене. Намерих и от датската сьомга, която татко толкова обича.

Очите на Лайла се насълзиха. Типично в стила на Нийл. И в това отношение беше същият като баща си. Гордън никога не забравяше празниците. За всеки рожден ден и всяка годишнина той се стараеше да й направи съвършения подарък. На десетата им годишнина я поведе към летището, за да отидат до Мароко, тъй като винаги бе искала да види страната. Той сам бе събрал багажа, беше уредил бавачка и разместил всичките си ангажименти. Сега имаше чувството, че чува гласа на баща му, когато Нийл продължи:

— Има и бутилка вино. Много е хубаво.

— Как успя да купиш алкохол? Още си непълнолетен! — Уж говореше като загрижен родител, но й беше ясно, че го казва по задължение. Откакто започнаха неприятностите не бе в състояние да помага на Нийл.

— Май не съм споменавал, че имам фалшива лична карта — изкиска се той. — Дано не си прибрала всички чаши. — Макар синът й да се преструваше, че ги очаква празненство, тя долови нотките на добре прикрит страх.

— Имаме късмет. Оставих кухнята за последно. Смятах да се заема с нея довечера — обясни тя. — Можеш да ми помогнеш.

Утре сутринта щяха да дойдат носачи, за да отнесат багажа. След това тя тръгваше за Хоупуел, на два часа път с кола северно от града, където беше взела под наем малка къща, недалече от „Фишкил“ и достатъчно близо до Гордън, за да може често да го вижда. Не беше хубава, но вършеше работа. Преместването в скромно жилище никак не я притесняваше. Тъй като вече нямаха приходи, тя се беше научила да се справя със значително по-малко и с изненада бе открила, че луксът, който й се бе струвал задължителен, никак не й липсва. В някои отношения бе истинско облекчение да се махне от града, където всичко щеше да й напомня за начина на живот, за който бяха платили скъпо и прескъпо.

След като затвори, Лайла приключи с кутиите и подреди, преди да заключи клетката. След малко, докато чакаше асансьора, тя случайно видя отражението си в огледалото край пералното помещение. Остана шокирана, когато разбра, че изпитото лице е нейно. Нямаше я вече слабата изискана жена, чиято снимка красеше светските страници на списание „Ню Йорк“. Бе свалила толкова много килограми, че костите й стърчаха като на гладуваща, а очите й бяха хлътнали. Не бе ходила на фризьор отдавна и косата и бе прораснала, кичурите без обем, краищата накъсани, сякаш я бе наваляло и бе оставила косата си да изсъхне сама, без да я оформи със сешоар. На силната светлина на лампите доскоро порцелановата й кожа изглеждаше бяла, сякаш намазана с паста за зъби.

Щом се качи в асансьора, тя отправи безмълвна благодарност, че не се натъкна на съседи. Късметът не я изостави и асансьорът продължи към мезонета, без да спре на някой от етажите. Хората или се чувстваха длъжни да подхвърлят нещо мило, или просто гледаха пред себе си и се преструваха, че не я познават. Щеше да изпита облекчение, ако някой изречеше тайните си мисли. „Получил си е заслуженото. Ти също“. Не само че хората ги сочеха с пръст, ами се чувстваха неловко около тях. По този начин непрекъснато й напомняха как рязко може да се преобърне животът на човек. Та нали всеки го делеше една-единствена катастрофа от ръба?

Слезе на етажа и изчака вратата на асансьора да се затвори, преди да пъхне ключа. Дали й личеше, че е плакала? Нямаше намерение да съсипва последните безценни часове със съпруга си, като ревне. Изпъна рамене, пое си дълбоко дъх, едва тогава отключи и влезе.

Сградата им, на Парк авеню и Източна седемдесет и втора, бе една от най-изключителните, останали още отпреди войната, а мезонетът бе перлата в короната. От прозорците виждаха и Ийст ривър, и Хъдсън, стаите бяха просторни, с четириметрови тавани, а терасата опасваше целия апартамент. Тук бе идеалното място за многобройните партита, които двамата с Гордън организираха, повечето замислени като опит да подпомогнат напредъка на неговата кариера. Но ето че след като бяха останали съвсем малко мебели — повечето ценни вещи бяха продадени — завити и готови за пренасяне, споменът за онези щастливи събития, за хола, в който кипеше оживление, чуваше се смях, музика и звънтене на чаши, докато сред гостите се промъкваха сервитьори с подноси, споменът й се стори далечен и недостъпен. Имаше чувството, че влиза в гробница.

— Гордън? — провикна се тя.

Отговор не последва. Странно. Къде ли се беше дянал? Ами Нийл? Нали каза, че се качва, а това беше поне преди петнайсет минути.

Усети лошо предчувствие. Килимите бяха навити и стъпките й отекнаха по паркета, докато минаваше по коридора към хола. Нещо не беше наред. Сигурна бе.

Откри Нийл свит на пода пред канапето, прибрал колене към гърдите си. Взираше се напред с празен поглед и целият трепереше, напълно пребледнял.

Лайла ахна и коленичи пред него. Едва тогава забеляза петната кръв по гуменките му и капките, които стигаха до канапето. Обзе я паника.

— Миличък, какво се е случило? Наранил ли си се? — При тази мисъл й прилоша и сърцето й се сви болезнено, сякаш бе машина, останала без съществена задвижваща част.

Нийл се взираше пред себе си със странен невиждащ поглед, мускулите на лицето му бяха напълно отпуснати. Приличаше на дрогиран. Устните му се движеха и се чуваше единствено някакво подобие на нечленоразделен грак. Най-сетне отпусна ръце и вдигна треперещ пръст към арковидния вход към коридора.

Паниката на Лайла постепенно премина в парализиращ ужас. Усети как пулсът й препуска, светът сякаш посивя, докато се изправяше, защото вече се досещаше какво ще открие в другия край на коридора.

— Гордън? — повика тя тихо съпруга си и се отправи нататък.

Отговор не последва.

Вратата към кабинета му бе оставена открехната. Докато пристъпваше, имаше чувството, че времето спира. Забеляза как прашинките се реят във въздуха, осветени от лъчите на слънцето, и се носят към пода, останал гол, след като персийският килим бе навит. Откъм кабинета се чуваше тиха мелодия, изпълнявана на цигулка. Бетовен ли беше, или може би Брамс? Слабостта на съпруга й към класическата музика бе колкото учудваща, толкова и забавна.

— Не е ли невероятно? Докато растях, слушах Мърл Хагард^[2] да скрибуца. По онова време нямаше да различа соната за цигулка от котка, на която някой е прещипал опашката — смееше се често той.

Сега, когато Лайла влезе в кабинета, нежната мелодия стигна до кресчендо, след това застина на една-единствена, подчертана нота. До края на живота си, когато и да чуеше тази мелодия, щеше да усеща как студена тръпка пълзи по гърба й. Щеше да си спомня и кръвта. Кръвта на съпруга й. Беше се събрала в локва на пода, където той лежеше мъртъв, пръстите му все още стискаха пистолета 38-и калибър, с който се бе застрелял в главата.