Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (3)

2.

— Мастило — излая Абигейл по телефона на секретарката си. Намръщи се. — Не говоря за маслини за ядене, а за мастило, с което се пише. Трябват ми тампони за печати, шест червени и шест черни за предаването „Ей Ем Америка“. — Имаше намерение да демонстрира изобретателен начин да създаде опаковъчна хартия, като използва формички за сладки. — Не, не е за днес. За следващата седмица. Погрижи се дизайнерът да се заеме веднага. — Тя затвори и изпусна дълго сдържания дъх. — Всичко ли трябва да върша сама?

Устройството блутут, почти сраснало се с дясното ухо на Абигейл, излъчваше пулсираща светлина, докато тя крачеше напред-назад, а високите й токчета тракаха равномерно по плочките в кухнята, където съпругът и дъщеря й закусваха, докато икономката Вероник приготвяше омлет на огромната печка, по-подходяща за някой ресторант.

Абигейл се запита дали не е прекалено рано да уволни момичето, което бе назначила току-що. Всъщност не тя я беше наела. Много отдавна бе прехвърлила това задължение на изпълнителната си директорка Елън Цао. И без това имаше достатъчно задължения покрай кетъринга, книгите и интервютата. А сега новата линия спално бельо и хавлиени аксесоари за баня щяха да се появят в дванайсет хиляди магазина „Таг“ из цялата страна като част от добре организираната кампания, която щеше да превърне Абигейл Армстронг в име, познато във всеки дом. Усети тръпка, отчасти от обзелата я тревога, отчасти от сладкото очакване.

— Щях да те попитам дали искаш омлет, но виждам, че предпочиташ да захапеш нещо по-сочно — отбеляза Кент. Обърна се и забеляза, че съпругът й я наблюдава с извита вежда над вестника си. — Какво ще кажеш за още една чаша кафе? — Той остави вестника и стана да донесе кафеварката.

— Точно от това имам нужда. — Вече бе толкова заредена с адреналин, че можеше да се включи в маратон. — Извинявай, малко съм напрегната — извини се тя, докато той наливаше кафе в чашата й. Кент сви рамене, сякаш искаше да каже: „Нищо ново“. — Днес ми предстои среща с изпълнителните директори на „Таг“. Искат да обсъдим маркетинговата кампания, а аз не мога да им дам дата за доставките.

Във фабриката в Мексико проблемите се редяха един след друг и вече бяха сериозно изостанали с производството. Грешката й бе, че настоя за пълен контрол, опитваше се да осигури максимално високи постъпления, като се заеме сама и с това. Трябваше да предвиди, че в страна от Третия свят ще се сблъска с трудности. Сега, в резултат на забавянето, се налагаше да помоли бригадира, сеньор Перес да ускори производството, дори това да означаваше да наеме допълнително хора и да принуди работниците да поемат двойни смени. Но и при това положение щеше да е истинско чудо, ако първата доставка пристигнеше навреме.

— Спокойно, всичко ще се оправи — успокои я Кент.

— Ти пък откъде знаеш?

— Защото те познавам. Ти винаги изпълняваш поръчките в срок. Ако не се получи, ще умреш в опити да направиш необходимото — отвърна с усмивка той. Нещо в гласа му я накара да се запита дали това бе комплимент.

— Предпочитам да не пробвам. И без това съм полумъртва. — Това не бе просто метафора. Снощи спа едва няколко часа, а през последните четири дни живееше на безалкохолни и протеинови блокчета. Забеляза, че Кент е облечен спортно — с избелели дънки и любимия му плетен пуловер. — Днес свободен ден ли имаш? — полюбопитства тя.

Кент не се колебаеше да отложи ангажиментите си, ако трябваше да присъства на някое събитие в училището на Фиби или ако някое от благотворителните му дружества за домашни любимци го помолеше да отиде. Тъкмо затова предпочете да открие кабинет в Стоун Харбър, вместо да продължи да работи в презвитерианската болница „Кълъмбия“. Абигейл издържаше на напрежение, докато съпругът й рухваше.

Той кимна и си взе банан от купата с плодове.

— Трябва да свърша някои неща. — Тя усети, че Кент не й казва всичко, но не настоя за честен отговор.

Погледът й бе привлечен от седемнайсетгодишната й дъщеря, приведена над кухненската маса — стара работна маса, купена от фабрика за вълна от началото на века, която Абигейл реставрира със собствените си ръце — докато побутваше разсеяно бърканите си яйца в чинията в напразен опит да скрие, че не се храни.

— Да не би нещо с храната ти да не е наред? — повиши глас Абигейл.

— Не.

Фиби продължаваше да гледа в чинията.

— Тогава защо не ядеш?

— Не съм гладна.

— Не си, защото не се храниш. Не виждаш ли, още малко и ще изчезнеш.

— Ям — отвърна нацупено Фиби.

— Добре. Значи няма да имаш проблем да доядеш всичко, което ти е в чинията.

Фиби я погледна недоволно и вместо да побутва хапките, започна да чупи парченца препечен хляб и да ги подхвърля на староанглийската овчарка^[1] Брустър, настанил се, както обикновено, под стола й. Дали беше просто съвпадение, че докато Фиби слабееше, кучето им ставаше все по-дебело?

Обзе я тревога. Да не би дъщеря й да имаше хранително разстройство? Да не би да се притесняваше заради молбите, които изпращаше в колежите? Фиби кандидатства за ранен прием в „Принстън“, алма-матер на баща й — но бе малко вероятно да я приемат, въпреки че оценките й бяха добри, тъй като конкуренцията бе много по-страшна, отколкото по времето на Кент — и сега бе в нервно очакване на резултата. Това породи нова притеснителна мисъл. Догодина Фиби нямаше вече да живее у дома. Не можеше да повярва, докато я наблюдаваше. Облечена в размъкнат суитшърт и широки панталони, провиснали на слабите й бедра, черните й къдрици бяха подстригани късо, за да подчертават скулите и огромните кафяви очи, тя приличаше повече на момиче от някой постер на „Спасете децата“^[2], отколкото на гимназистка.

Абигейл тъкмо се канеше да й предложи да се разберат кога през седмицата да отидат да й купят дрехи в града, може би дори да седнат да вечерят заедно след това — щеше да си размести програмата, ако се налагаше — когато телефонът звънна отново. Този път се обаждаше Ребека Бонсиньоре, продуцентката на предаването „Ей Ем Америка“. Докато Абигейл приключи разговора с нея, мисълта да прекара един приятен следобед с дъщеря си бе изчезнала, както и кафето в чашата й.

Отпусна се на масата. Кент бе оставил първа страница на „Таймс“ внимателно сгъната, тъй като знаеше, че на нея рядко й остава време да прочете нещо повече от заглавията.

— За мен нищо — обърна се тя към икономката, когато забеляза въпросителния поглед на Вероник, докато сервираше омлета на Кент. Абигейл бе твърде притеснена, за да закусва.

Вероник се намръщи недоволно. Тя държеше на старомодните си идеи за питателна закуска и бе сигурна, че чаша кафе не се брои. Слабата хаитянка с изящни черти и кожа с цвят на третата чаша кафе, в което Абигейл сега доливаше мляко, държеше на още много други старомодни идеи, като например приличното работно облекло. Днес бе спретнато облечена в рокля тип „прегърни ме“ и ниски лачени обувки, сякаш се канеше да ходи на работа в някой офис. На Абигейл й се искаше всичките й служители да отделят същото внимание на външния си вид.

Едно от заглавията привлече погледа й.

— Значи са погребали мръсника — отбеляза тя.

Съпругът й вдигна поглед от кифличката, върху която мажеше масло.

— Кой мръсник?

— Гордън Деврийз.

Кент поклати глава.

— Тъжна работа.

— Би трябвало да ти е тъжно за акционерите на „Въртекс“ — засече го тя, без да крие раздразнението си. — Сто процента съм сигурна, че много от тях си казват, че се е отървал лесно, като се е самоубил.

Кент вдигна рязко поглед.

— Мислех си за семейството му. Онзи ден показаха съпругата му по телевизията. Беше съсипана, все едно е била във военна зона.

— Вдовицата му — поправи го Абигейл. За момент изпита огромно съчувствие към Лайла Мериуедър, с която нито бе говорила, нито се бе виждала цели двайсет и пет години. Само че горчивината бързо измести чувството, което тлееше в гърдите й години наред.

— Напиши й два реда — подкани я той. — Нали сте били приятелки?

— Това беше преди сто години. Едва ли ме помни.

Абигейл бе разказала на Кент много малко за този период от живота си. Той знаеше единствено, че е расла в имението на семейство Мериуедър, където майка й е работила като икономка. Не му бе разказала почти нищо за Вон и Лайла, като остави у него впечатлението, че не са били близки. Обясни, че Розали е напуснала, защото била болна, макар да й бяха поставили диагноза рак месеци по-късно. Абигейл не бе разказала на никого, дори на Кент, че причината да си заминат бе, че майка й е спала с господин Мериуедър. Подобна новина щеше да очерни Розали. Нима някой би повярвал, че мотивът й не е бил похот, а саможертва, макар и криворазбрана, желание да опази семейството заедно, като не позволи на господин Мериуедър да стои далече от дома си?

Когато майка й почина, година по-късно, официално от естествена смърт, Абигейл знаеше, че всъщност сърцето й е било разбито.

Семейство Мериуедър, които бяха истинското семейство на Розали, я бяха изхвърлили и забравили, не се бяха сетили дори да й позвънят. Единственият, който държеше достатъчно на нея, за да я потърси, бе Вон. Осем седмици след като пристигнаха в Пайн Бъф, Абигейл получи от него писмо, в което обясняваше, че е бил шокиран и много натъжен от внезапното заминаване на двете им с майка й. Пишеше, че искал да се свърже с нея по-рано, но не успял веднага да открие адреса й. Надявал се тя да е добре и да се видят отново някой ден. За съжаление този ден така и не бе настъпил, въпреки че двамата редовно си пишеха през следващите няколко години. В повечето писма споделяха всекидневните си проблеми и никой от двамата не споменаваше случилото се в кариерата онази вечер, но тези писма бяха смисълът на живота й, единственото, което я пазеше да не се остави на пълното отчаяние през онзи мрачен период от живота й.

Няколко години по-късно престанаха да си пишат редовно. Вон й изпрати вестникарска изрезка за сватбата на Лайла, която изглежда бе най-значимото социално събитие през сезона в Грийнхевън — пищно тридневно събитие, на което присъствали всички важни личности, включително губернаторът на щата. Когато видя снимката на Лайла, грейнала от щастие в бродираната копринена рокля, с воалетка, застанала до младия си съпруг, тъмнокос, сериозен младеж, Абигейл очакваше старата горчивина отново да я завладее. Тази горчивина щеше да се стопи с течение на времето, ако Лайла и съпругът й не се бяха преместили в Ню Йорк скоро след сватбата. През следващите години Абигейл имаше чувството, че който и вестник или списание да отвори, ще види снимка на бившата си приятелка в клюкарските рубрики. И беше все така, докато не настъпи падението на Лайла и Гордън.

— Можеш да драснеш една бележка, за да й изкажеш съболезнованията си — настоя Кент.

— По дяволите. — Абигейл погледна часовника си. — Къде се дяна този човек? — Шофьорът й точно тази сутрин ли намери да закъснее? В девет имаше среща и ако не тръгнеше скоро, нямаше да успее да стигне навреме.

Вдигна поглед и забеляза, че Кент я наблюдава по начин, който не й беше никак приятен.

— Ще се прибереш ли за вечеря?

Говореше небрежно, което никак не отиваше на изражението му на съпруг, на когото се налага твърде често да се справя сам в семейния дом.

Бодна я чувство на вина, когато си припомни колко трудно им бе в началото на брака. Живееха в някогашното ателие на художник в Бронксвил, което бе толкова малко, че едва се разминаваха, въпреки това не можеха да се наситят един на друг. По онова време двамата работеха дълги часове и парите все не им достигаха — Кент бе стажант четвърта година, така че основният източник на доходи бе Абигейл, все още новачка в кетъринга — но всичко това нямаше никакво значение. В редките случаи, когато свободният му ден съвпадаше с нейния, двамата обикновено се сгушваха в леглото. През останалото време ходеха на разходки, на кино или обикаляха Вилидж или Чайнатаун, за да потърсят нещо евтино за похапване. Кент често я изненадваше с дребни подаръчета: старинен часовник с карета, който открил на битака, кутия с любимия й френски сапун, нейна снимка, която бе дал да рамкират. Понякога, ако случайно не й достигаше персонал, а той имаше свободна вечер, обличаше сако, слагаше вратовръзка и или се правеше на барман, или грабваше поднос с хапки. (Което доведе до няколко забавни инцидента, когато го познаха хора, които бе лекувал в спешното. Те го наблюдаваха с огромно любопитство и без съмнение се питаха защо младият лекар, който е намествал костите им или ги е зашил, сега поднася напитки и хапки.)

Кент все още бе същият мъж. Дори грижовността му понякога да се превръщаше във фанатизъм, когато ставаше въпрос за каузи, които живо го интересуваха, той си оставаше провинциален лекар и в моменти като този си позволяваше да съди хората прекалено строго, но поне не беше от съпрузите, които изневеряват, и не се оставяше като покойния Гордън Деврийз да бъде подведен от алчността.

Тя погледна дългото му слабо лице, сивите очи с цвят на дъждовен ден, които грейваха щом слънцето се покажеше иззад облаците. Спомни си колко обичаше да прокарва пръсти през гъстата му кестенява коса, сега вече подстригана късо и прошарена. Това бе по времето, когато в утрини като тази се излежаваха в леглото, любеха се или градяха планове за бъдещето, вместо да се втурват по задачи. Откога не се бяха отдавали на спокойствието? Тя дори не можа да си спомни. Днес времето им заедно бе толкова малко, колкото и нейните обещания, които изглежда никога не се сбъдваха. „Няма винаги да е така“, казваше му често тя. Щом напреднеше с работата, щяха да заминат за Европа… на круиз… да потърсят къща под наем на остров Файър. Кент бе чувал тези обещания хиляди пъти, ала вече не вярваше на нито едно. И как да вярва?

Следващия път тя нямаше да каже нищичко. Просто щеше да извади два самолетни билета. Рожденият му ден беше съвсем скоро. Най-прекрасният начин да го изненада бе да му подари един дълъг уикенд в Париж. Щом влезеше в офиса, щеше да се заеме.

Мислите й бяха прекъснати от клаксон на алеята пред къщата.

Тя скочи.

— Имам коктейл в Грейси Меншън, няма да е повече от час. Обещавам след това да се прибера направо вкъщи — заяви тя и на излизане го целуна по бузата.

— Ами срещата на общинарите?

— А, да. Съвсем съм забравила. — Тя се плесна по челото. Как можеше да запомни всичко, с което се занимаваше Кент? Беше се заел с толкова много благотворителност, че трябваше да го провъзгласят за светец на Стоун Харбър. Последното, с което се бе захванал, бе дом за хора с душевни разстройства, с който повечето местни жители не бяха съгласни. Тази вечер бордът на общината щеше да гласува. — Върви без мен — предложи тя. — Ще дойда, ако успея да се прибера навреме.

Кент я погледна изпод вежди и Абигейл се почувства неловко. Само че денят й бе затрупан със задачи и тя имаше чувството, че трябва да изкачи стръмна планина, затова не можеше да си позволи да се отклонява от пътя.

Тъкмо посягаше към палтото, прибрано в дрешника в антрето, когато усети леко докосване по рамото. Обърна се към смутената Вероник.

— Много съжалявам, че ви притеснявам, госпожо Уитакър. Знам, че бързате… — започна тя с ясния си английски с британски акцент. Вероник бе единствената, която се обръщаше към Абигейл с фамилията на съпруга й.

Абигейл нямаше търпение да тръгне, но си наложи да се усмихне. Може и да крещеше на персонала си в офиса, но се отнасяше към домашната помощница с огромно уважение. Не бе забравила какво е да си в нейното положение.

— Не може ли да почака до довечера? — попита тя, доколкото й бе възможно любезно. Нетърпението я теглеше навън.

— За съжаление не — отвърна жално Вероник. — Става дума за сестра ми в Хаити. Тежко болна е.

Абигейл не помнеше Вероник да е споменавала, че има сестра. Може просто да е забравила.

— Колко неприятно — прошепна тя съчувствено.

— Няма кой да се грижи за нея и децата — продължи притеснената икономка. — Трябва да замина при нея. Извинявам се, че ви го казвам в последния момент, но всичко стана ненадейно.

Абигейл усети как нетърпението й пламва отново. Точно сега ли трябваше да се занимава с този въпрос. И без това закъсняваше. Въпреки това овладя раздразнението си. Вината не беше на Вероник. Случваше се.

— Разбира се. Можеш да отсъстваш колкото се налага — отвърна тя. — Имаш ли достатъчно пари за самолетен билет? Ще накарам доктор Уитакър да ти напише чек.

Вероник се притесни още повече.

— Благодаря ви, много сте мила. Бяхте толкова добри с мен. — В очите й заблестяха сълзи. — Няма да ви забравя нито вас, нито семейството ви.

Абигейл имаше лошо предчувствие.

— Говориш така, сякаш няма да се върнеш — отбеляза тя.

— Съжалявам — наведе глава жената.

Трябваше й цяла минута, докато осъзнае, че икономката, на която разчиташе вече десет години, ги напускаше. Абигейл веднага се стегна.

— Няма нужда да предприемаш драстични мерки — заговори тя твърдо, но убедително. — Просто ще намерим човек, който да те замества, докато те няма. Не се притеснявай, работата ще те чака, когато се върнеш.

Вероник отново поклати глава. Малките златни халки на ушите й блестяха на утринната светлина, която се промъкваше през прозореца на входната врата.

— Не мога да кажа кога ще стане. — Очите й молеха Абигейл да прояви разбиране. — Най-добре си намерете човек за постоянно.

Абигейл онемя. Вероник бе с тях още откакто Фиби бе малко момиченце. Как щяха да се справят без нея? Направи последен опит да спаси положението.

— Не може ли да почака до довечера. Тогава ще поговорим, обещавам.

— За съжаление е невъзможно. Полетът ми е в един — призна със съжаление Вероник. — Доктор Уитакър любезно ми предложи да ме закара до летището.

— Значи доктор Уитакър знае — ахна изненаданата Абигейл. Сега вече всичко се връзваше. Затова си беше взел почивен ден, а не й каза, когато го попита. Само че това не обясняваше защо научава едва сега. — Защо не каза първо на мен?

Вероник се поколеба, преди да отговори.

— Вие сте заета. Не исках да ви притеснявам.

Абигейл усети отново познатото чувство на вина. За пореден път се оказваше, че е прекалено погълната от себе си и не знае какво става в собствения й дом. За момент застина без дори да е облякла палтото, единият ръкав висеше, докато погледът й не попадна на автомобила на алеята, което й напомни, че има спешни задачи.

Прегърна Вероник за довиждане и се запита как ли ще приеме новината Фиби. За нея щеше да е най-мъчително. Вероник й бе като втора майка. Или може би обратното — Абигейл бе втората й майка.

Усети как гърлото й се стяга, когато се отдръпна.

— Ако промениш мнението си, предложението е все още в сила. Можеш да се върнеш, когато пожелаеш.

Миг по-късно хлътна в линкълна, като хвърли бегъл поглед към къщата, която се смаляваше в огледалото за обратно виждане. Тази къща бе центърът на вселената й, но ето че напоследък се бе превърнала в подобие на сателит, който кръжеше около планетата — нейната кариера. Преди шест години, когато двамата с Кент купиха имението с двайсет и два неподдържани акра и огромна къща от деветнайсети век, която бе така запусната, че всеки момент можеше да падне, за някои това бе бездънна дупка, в която ще им се наложи непрекъснато да наливат пари, докато за тях бе сбъдната мечта. И двамата копнееха за тази къща. Влагаха всеки цент, който изкарваха, за да й възвърнат стария блясък, и по-голямата част от работата свършиха сами. А работата бе съсипваща, но като си мислеше, можеше със сигурност да каже, че това са били най-щастливите дни в живота й. Сега вече Роуз Хил бе прелестна и често я снимаха за различни списания, ала животът на семейството й се струваше напълно съсипан. Само че към какви инструменти да посегне, за да поправи разпадащия се брак? Как да върне усмивката на нещастното си дете? Откъде да започне, след като никой досега не бе написал инструкции по този въпрос? Собственото й детство, наситено с лъжи и заблуди, не я бе подготвило за подобни проблеми.

Много по-лесно беше да се справя с кризите в офиса. Там можеше да го направи, защото не бе емоционално обвързана с хората, а просто трябваше да открие най-добрия начин за действие, най-подходящия човек, който да свърши работата.

Докато минаваха по Хенри Хъдсън Паркуей, Абигейл се замисли над дългия криволичещ път, който я бе довел дотук. Преди осем години дойде пробивът, когато нейна подаръчна кошница бе снимана за декемврийския брой на „Кънтри Ливинг“. Поръчките започнаха да валят, тя получи и няколко безценни, включително от „Ралф Лорън“. Кетъринг бизнесът й скочи от скромен петцифрен доход на четвърт милион на година. Скоро я поканиха да напише готварска книга и докато се усети, вече бе на път, обикаляше страната, появяваше се на фестивали на хранителни продукти, на търговски изложения, канеха я в местните телевизии. Скромният първи тираж на книгата бе продаден бързо, но едва когато започна да се появява редовно в предаването „Ей Ем Америка“, където спокойният й подход към приготвянето дори на най-сложната торта или сладкиш, или на вечеря за десет човека, интересът към книгата достигна космически висоти. От „Тайните на Абигейл Армстронг за успешно парти“ бяха продадени почти двеста хиляди бройки.

И ето че най-неочаквано тя се превърна в известна личност, различни фирми искаха да подпишат договори с нея, молеха я да им стане говорител, други настояваха да изнесе реч. Пресата не можеше да й се насити. Снимаха я за „Ню Йорк Таймс“ и списание „Пийпъл“, „Лейдис Хоум Джърнъл“ и „Хаус Бютифул“. Трогателната й история, как е израснала в бедност, отгледана само от майка си, починала, когато Абигейл все още била тийнейджърка, се бе превърнала в легенда. Никога не спомена семейство Мериуедър, рядко подхвърляше „семейството, за което мама работеше“. Вместо това разказваше за гимназията, как разнасяла домашно приготвените си торти от врата на врата, за да изкара пари, как по-късно, след като се преместила на север, работела като лична готвачка на семейство в Гринич, Кънектикът, преди да започне собствен бизнес и да продава кейкове и торти на фермерските пазари. Те се бяха харесали толкова много, че скоро започна да ги прави по поръчка, а след това бяха дошли и поръчките за частни партита.

Освен че в интервютата рядко споменаваше семейство Мериуедър, тя пропускаше годините от живота си с леля си и чичо си или просто ги представяше в по-благоприятна светлина. Не споменаваше екскурзиите, на които чичо й Рей я водеше, и онова, което й се бе налагало да търпи. Беше зачеркнала онзи период от живота си, все едно бе редактор, решил да премахне части от главата, и го бе заменила със захаросан разказ за американската мечта, умело гарниран с бита сметана. Зрители и слушатели бяха повярвали на всичко.

Сега й предстоеше да постигне още една цел — да превърне Абигейл Армстронг в запазена марка. След като станеше име, познато във всеки дом, можеше да започне издаването на свое собствено списание и своя фирма за производство. Тази мисъл я поразведри. Съпругът й, дъщеря й, Вероник и болната й сестра бяха много далече от мислите й в този момент.

Отново се замисли за Лайла. Онова, което й бе вдъхвало сили през изминалите години, бе желанието да докаже, че е равна на Лайла и на всички като нея. Не просто равна, дори по-добра. Сега, когато съпругът на Лайла бе починал, след като бе опозорен, Абигейл веднага забеляза иронията. Ето че тя бе постигнала забележителен успех, радваше се на сигурност… докато Лайла бе сама, останала без пукната пара. Не би пожелала подобна тежка съдба никому, дори на нея, не беше чак толкова безсърдечна. Само че нямаше и да заплаче заради нещастието на някогашната си приятелка.

В осем и четирийсет и пет линкълнът спря пред нейната сграда на Парк авеню №1. Абигейл слезе на тротоара с чувството, че се прибира у дома. Крачеше бързо към въртящата се врата за фоайето. Забеляза отражението си в стъклото — уверена жена в палто, обточено с кожа от норка, тялото й стегнато от часовете, които прекарваше във фитнеса, по четирийсетгодишното й лице нямаше бръчки благодарение на скъпите процедури и козметика. Качи се в асансьора до двайсет и четвъртия етаж, където мина през рецепцията на „Абигейл Армстронг“ ООД — уютен офис с удобни мебели, тапицирани в дамаска на „Ралф Лорън“, колекции от готварски книги и съдове, подредени в старинни шкафове — и пое по коридора. Едва влязла в кабинета си, на вратата се почука. Преди да отговори, изпълнителната й директорка Елън Цао влезе.

Обикновено Елън не влизаше без предупреждение. Една от причините да я наеме беше, че Елън успешно се грижеше за всички дреболии, които убягваха на Абигейл. Елън отговаряше за кетъринга, който бе изнесен в Лонг Айлънд, както и за отпечатването на книгите на Абигейл, неписани от внимателно подбрани автори, публикувани с нейното име на корицата — „Домакинство за начинаещи“, както се бе изразил злобен репортер — а отскоро и за спалното бельо, чието производство бе изнесено в изоставаща страна от Третия свят. Накратко, задължението на Елън бе да следи всичко да се изпълнява навреме.

Елън бе истински живак, висока метър петдесет и шест, с майка шотландка и баща китаец, тя имаше лунички и тъмнокестенява коса с червеникав оттенък. От нея се излъчваше спокойствие на наставник по дзен, ала в момента изглеждаше силно притеснена. Това бе достатъчно, за да усети Абигейл как сърцето й се свива. Никога не бе виждала Елън да изглежда по този начин.

— Имаме проблем — започна изпълнителната директорка мрачно и думите й прозвучаха като небезизвестното „Хюстън, имаме проблем“.

Абигейл си свали палтото и го метна на облегалката на един стол.

— Както обикновено — въздъхна тя.

— Става въпрос за фабриката — продължи Елън със същия злокобен глас.

— Сега пък какво? — С фабриката вечно имаше проблеми. Нищо в богатия опит на Абигейл не я бе подготвило за безкрайните закъснения, за ужасната бюрокрация, за огромните подкупи, който се налагаше да дават в Третия свят. Не биваше да забравя и посредниците, които се занимаваха с всичко това. Само че от изражението на Елън й стана ясно, че този път е станало нещо по-сериозно. Изслуша новините, които й донесе изпълнителната директорка, обзета от ужас.

— Снощи е имало пожар. Всичко е съсипано. Все още не са ми съобщили подробностите, но знаем само, че… — Елън преглътна с усилие, сякаш всеки момент щеше да се разплаче. — Има поне един смъртен случай.