Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (4)

3.

Лас Крусес, Мексико

— Когато отида в Америка, ще живея в хубава къща с градина. Едуардо казва, че богатите americanos^[1], за които работи, имат плодни дървета — лимони, портокали, грейпфрути. Не че ядат плодовете, просто искат да се покажат. — Милагрос поклати глава по типичния за гринго начин. Кафявите й очи танцуваха нетърпеливо. Тя броеше дните до заминаването при съпруга си Едуардо в обетованата земя.

Майка й, Консепсион, прехвърли платнената торба от едната ръка в другата и двете поеха по пътя към фабриката, където gracias a Dios^[2] и двете си бяха намерили работа. В торбата бе пъхнала дрехата, която трябваше да довърши, тъй като работеше допълнително. Както всяка понеделнишка сутрин щеше да я занесе на сеньор Перес, шефа на фабриката, за съпругата му.

— Всичко това е чудесно — отвърна тя, — но първо трябва да стигнеш до Америка. А как смяташ да го направиш, след като нямаш пари? — Дори да успееше да спести достатъчно, изтъкна Консепсион, всички знаеха, че coyotes^[3], които искаха нечувани суми, за да те прекарат незаконно през границата, бяха крадци и като нищо можеха да те оставят да умреш в пущинака.

Искриците в очите на Милагрос помръкнаха.

— Едуардо щеше да ми изпрати още, ама нали всичко на север е толкова скъпо. Два долара за един хляб! Дори когато си намери работа, получава наполовина на гринго, а понякога дори не му плащат. Тези гринго нямат скрупули. Така казва Едуардо. — Тя въздъхна. За момент забрави плодните дръвчета, лъскавите коли и хубавите къщи с пералня. Мечтаеше си един ден да има пералня.

Сърцето на Консепсион се сви заради Милагрос, макар да й се искаше да прекара още една година, дори две с единственото си дете.

— Ех, mi hija^[4]. Там ли искаш да възпитаваш внучетата ми? В страна, в която ти крадат парите и оставят плодовете да гният по земята? — На Консепсион не й бе никак приятно, че дъщеря й ще живее толкова далече от нея, в страна, която тя нямаше да може да посети. Знаеше, че се държи като егоистка. Коя бе тя, че да нарежда на една омъжена жена какво да прави? Ала вече бе изгубила толкова много — и родители, и съпруг, и три бебета, които така и не поеха първата си глътка въздух. Когато моментът настъпеше, как можеше да се примири, че ще изгуби единственото си дете, дъщерята, наречена Милагрос, защото появата й на бял свят бе истинско чудо?

— Сега пък започна да се притесняваш за внуците, които още не са родени? — пошегува се младата жена, както обикновено слънчево усмихната. В големите искрящи очи на дъщеря си и напереното поклащане на бедрата й Консепсион не забеляза и следа от страх за бъдещето, единствено безграничния оптимизъм на младостта и чистата любов към съпруга, от когото рано или късно щеше да остане разочарована. Милагрос и Едуардо се ожениха малко преди на него да му се наложи да замине на север, за да търси препитание, след като тук остана без работа. Като съпрузи двамата живяха седмици, месеци, не бяха заедно дори година.

Да, Консепсион много се тревожеше. Тревожеше се, че предстоят неизбежните разочарования и мъка. Какво знаеше за живота деветнайсетгодишната й дъщеря? Нямаше представа, че има мъже, готови да предадат и теб, и бебетата, които незнайно защо умираха. Как ли щеше да се справи, когато пристигнеше в Америка и откриеше, че улиците не са от злато и че единственият начин да влезеш в някоя прекрасна къща е с парцал и кофа? Консепсион бе предвидила всичко това и всяка седмица заделяше по малко пари за Милагрос, за да може да разчита на нещо, когато се сблъскаше с трудностите. Колкото и да не й се искаше да се разделят, тя бе готова да осигури на дъщеря си всичко по силите си. А някой ден, с божията воля, внуците й щяха да имат онова, на което собственото й дете не се бе порадвало: възможността да се изучат в колеж, да изкарват добри заплати.

При тази мисъл Консепсион се пооживи. Каза си, че страхът от раздялата с дъщеря й е напълно естествен. Колко време само й отне, докато свикне с мисълта, че Милагрос е станала нечия съпруга. Дори сега се питаше защо тази красива млада жена, омагьосала половината момчета в Лас Крусес с изваяните си бедра и лъскава черна коса до кръста, живи черни очи и скули като на принцеса на маите, бе решила да се омъжи за Едуардо, десет години по-възрастен от нея, мъж, който според Консепсион съвсем не бе добра партия. Ала тя добре знаеше, че в любовта няма нито разум, нито логика. Нали самата тя на времето се опълчи на родителите си, когато пожела да се омъжи за Густаво? Сега й се искаше да ги бе послушала. Щом първоначалната омая отмина, Густаво показа истинското си лице. Голямата му любов бе бутилката, той предпочиташе компанията на леки жени и borrachos^[5] като него, вместо да прекарва времето със съпругата си. Но пък ако не се бе омъжила за него, нямаше да роди детето, което бе най-голямото й съкровище на този свят.

Усмихна се на Милагрос, готова да се извини.

— No escúchame mi corazón^[6], стара съм вече и не мога да се сдържам при мисълта, че ще изгубя единственото си дете.

— Ти? Стара? — разсмя се Милагрос. Бе всеизвестен факт, че Консепсион можеше да си избере, който неженен мъж от селото пожелаеше. Та нали онзи ден сеньор Варгас от кантората на abogado^[7], където Милагрос чистеше вечер и през уикенда, за да изкара допълнително пари, започна да я разпитва за Консепсион.

Консепсион не искаше и да чуе, че вдовецът Варгас я харесва, макар да знаеше, че е истина. Беше се отбивал на няколко пъти, когато Милагрос я нямаше, червеше се като ученик и заекваше. Тя се държеше любезно, преструваше се, че не забелязва, но и не го поощри. Бе наистина привлекателен мъж, освен това изкарваше добри пари като адвокат, но той си търсеше съпруга и макар сега вече да можеше да се омъжи отново — преди пет години бе научила, че Густаво е умрял от препиване, почти две десетилетия след като избяга в Кулиакан с друга жена — тя нямаше намерение да мине повторно под венчилото. Четирийсет и три годишната Консепсион бе приключила с всичко това. Та нали сладкодумните мъже, които редяха празни обещания и я даряваха с безсмислени удоволствия, й бяха донесли единствено беди. След като Густаво избяга, когато Милагрос бе още бебе, Консепсион бе все още млада и достатъчно наивна, за да повярва, че е направила погрешен избор, че ако е била с друг мъж, всичко е щяло да бъде различно. Оказа се, че греши.

Година по-късно в живота й се появи Анхел. Имаше ангелска усмивка, която съперничеше на жаркото обедно слънце и озаряваше всички наоколо. Беше нов в градчето, непознат, който отиваше на север, за да си търси работа. Поработи някой и друг ден в работилницата за щавене на кожи, където на времето работеше и Консепсион, и между тях припламна любов от пръв поглед. Вместо една седмица Анхел остана две, след това реши да се задържи. Двамата започнаха да се срещат след работа. Анхел никога не идваше у тях с празни ръце и макар даровете, които носеше, да бяха скромни — береше й полски цветя, dulce^[8] или самун хляб от panaderia^[9], дребна играчка за Милагрос — за нея бяха драгоценни като диаманти и рубини. Бе минало много време, откакто се бе чувствала желана и тя разцъфна също като кактус след пороен дъжд. А пък думите му приличаха на нежен дъждец, който напояваше душата й!

— Един ден, когато спестя достатъчно пари, вие с Милагрос ще дойдете при мен в Америка — казваше той, докато подрусваше едногодишното момиченце на коляното си и й гукаше. — Ще се радваш ли да стана твой papi^[10]?

Милагрос гукаше щастливо в отговор, а на Консепсион сърцето й преливаше от щастие. Когато го слушаше да говори за общото им бъдеще, като виждаше колко е грижовен към дъщеря й, тя лесно си представяше живота с него. Не бяха единствено думите. Той я прелъсти и с ръце, и с устни, любеше я така, че дори сега се изчервяваше при спомена.

Накрая разби сърцето й. Каква ирония само. Бе тръгнала при отец Муньос, за да го разпита дали може да анулира брака й, за да е свободна и да се омъжи отново, когато се натъкна на стария си приятел Естебан, с когото не се бяха виждали от известно време. Побъбриха и тя спомена, че в работилницата са наели нов човек, Анхел Менезес от Ел Салто. С нищо друго не показа, че се интересува от Анхел — щеше да изчака, докато поговори със свещеника, преди да спомене, че той я ухажва. За тази своя забележка плати скъпо и прескъпо… но поне се спаси от унижението и дори по-лошо. Оказа се, че Естебан имал братовчед в Ел Салто и така Консепсион разбра, че Анхел вече си имал съпруга и дете, които го чакали у дома.

Когато чу думите на Естебан, онемя. Имаше чувството, че я е поразила светкавица, както бе застанала на селския площад под безоблачното небе. След това усети нечия ръка на рамото си и лицето на Естебан изплува пред нея, изопнато от тревога.

— Está bien^[11]? — бе попитал той.

— Si^[12] — бе излъгала тя. — Просто кракът ми се схвана. Ето, вече премина. — Беше се насилила да се усмихне, преди да му пожелае приятен ден и да продължи.

Така и не се възстанови след този удар.

Оттогава грижливо пазеше сърцето си. Не защитаваше единствено себе си от болката; вече бе видяла достатъчно и знаеше, че бракът не е това, което би трябвало да бъде. Варгас може и да имаше сериозни намерения към нея, може и да живееше в голяма къща и да разчиташе на пари в банката, но тези неща невинаги правеха живота добър. През по-голямата част от последните две десетилетия Консепсион бе наблюдавала браковете на хората около нея и бе забелязала, че голяма част от съпругите слугуват на мъжете си, докато пламъчето у тях самите гасне с всяка изминала година. Малко от тези жени бяха щастливи както в деня на сватбата, а нито една от тях не се радваше на свободата, с която тя разполагаше. Консепсион често се поздравяваше, че е избрала различен път, макар да не й бе никак лесно да отгледа детето си сама. Много рядко, и то късно вечер, когато й бе тъжно или след като изпиеше чаша алкохол, тя започваше да се пита дали като бе затворила вратата към сърцето си, не се бе лишила от прекалено много.

Независимо от всичко, доставяше й удоволствие, че все още е желана и харесвана. Младежкото излъчване може и да го нямаше, но бе запазила красотата си. Дългата й коса, сплетена и навита на кок на тила, бе все още черна и като се изключи закръгленият ханш, тя бе слаба и стройна като дъщеря си.

Прашният непавиран път, по който вървяха към покрайнините, бе същият, по който Консепсион водеше дъщеря си на училище. Сякаш бе вчера. Отстрани имаше колиби, на някои от ламаринените покриви се виждаха сателитни чинии, на места бяха излезли улични търговци и предлагаха обичайните стоки — покрити с петна от ръжда консерви месо и компоти, газирана напитка „Фанта“, пакетчета соленки и сладки. В прашната трева край пътя кълвяха кокошки, а двама старци, седнали на сгъваеми столове пред лавка за тако, за да поиграят на шах, кимнаха на двете с Милагрос. Консепсион се усмихна на няколко познати жени, упътили се към къщите си след нощната смяна във фабриката. Отпуснатите рамене и празните погледи издаваха, че също като нея работят дълги часове, без да разчитат на нито един почивен ден. Трябваше да се работи дори в неделя, и макар на теория да можеше да си починеш, онези, които бяха достатъчно неразумни и се възползваха от възможността, още в понеделник, когато се върнеха на работа, откриваха, че някой друг вече е заел мястото им.

Фабриката бе истински дар божи за общността в много отношения, мислеше си Консепсион. Осигуряваше така необходимия поминък, спасяваше хората от глад и им даваше възможност да сложат по нещичко на трапезата. Въпреки това понякога й се струваше, че е по-скоро проклятие, което ги впрягаше също като волове по време на оран и наливаше пари в джобовете на богатата американка, собственичка на фабриката, вместо в техните. Щом я видя в далечината, ниска постройка със сиви циментови стени и ламаринен покрив, който блестеше като тиган на червеникавите отблясъци на изгряващото слънце, тя забави крачка и й се стори, че й става още по-тежко.

Помоли се през този ден да не чува непрекъснатите натяквания на jefe^[13]. През последните месеци, откакто производството почти замря за няколко седмици заради повреди в машините, шефът, сеньор Перес, и заместникът му мачкаха работниците като бълхи. Нямаха право да прекъсват работа, освен по два пъти на ден, за да отидат до тоалетната. Обедната им почивка бе свита до нищо и никакви петнайсет минути. А пък болестите вече не се приемаха като извинение за неявяване на смяна. Миналата седмица, когато Ана се оплака, че ръцете и гърдите я болят, я изпратиха да си върви и й наредиха повече да не се връща.

Дори да роптаеха полугласно, никой не смееше да се оплаква открито. Всички се страхуваха, да не би да изгубят работата си. Тя наистина бе тежка, но поне бе работа, а пък заплатата бе прилична в сравнение с нищожните пари, които щяха да изкарват другаде. Богатата американка, която ги бе наела — знаеха я само като Сеньората — все още не бе идвала, но щедростта й бе добре известна. Нали сеньор Перес не пропускаше и ден, без да им го напомни? Той никога не се двоумеше дали да похвали ефикасните модерни машини и „нечувано високите“ заплати, за които твърдеше, че били впечатляващо щедри в сравнение с другите фабрики. Междувременно не спираше да плющи с камшика и режеше от надницата на всеки, който имаше наглостта да се измъкне, за да запали набързо цигара или да отиде да се облекчи без разрешение.

Пристигнаха точно когато сирената изпищя оглушително, за да обяви началото на смяната им. Тъкмо пъхваха перфокартите си, когато Ида Моралес, закръглена по-възрастна жена, която знаеше всичко за всички, се приближи до Милагрос.

— Какво, още ли няма бебе? Някой трябва да каже на съпруга ти, че е по-добре да напълни утробата на съпругата си, вместо да ламти за богатствата на севера — пошегува се тя и погали плоския корем на младата жена.

— Ще му предам, когато го видя. Ще стане съвсем скоро — отвърна Милагрос и тръсна глава. Щом видя руменината, избила по бузите й, Консепсион веднага разбра, че забележката на дъртата я е боднала право в сърцето. Едва ли имаше друга жена, която да желаеше дете по-силно от Милагрос. Ала това бе поредното нещо, което й се налагаше да отложи.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Жена без съпруг, който да се грижи за нея, си търси белята. Я виж какво се случи с горкичката Мария Салазар. — Ида зацъка с език, когато се замисли за съдбата на нещастната Мария, която се бе хванала с друг мъж, докато съпругът й си търсеше работа на север. Когато той се върна, Мария чакаше дете, което не бе негово. Някои разправяха, че било истински късмет, дето бебето почина при раждането.

Консепсион профуча покрай Ида и забърза към работното си място. Приказки за мъртви бебета открай време й се струваха лошо предзнаменование и тя бързо се прекръсти.

Наведе се над шевната машина и бързо влезе в ритъм. Работата имаше едно предимство, тъй като течеше еднообразно час след час, и докато тя пускаше еднакви на дължина тегели, един след друг, в постоянен ритъм, можеше да мисли на воля. Дори едновременното жужене на сто шевни машини, прекъсвано единствено от механичното думкане и пухтене на парните преси, ставаше поносимо след известно време. Бе престанала да забелязва колко е задушно, че въздухът е наситен с прах от тъканите, който се набива в кожата й. (Когато остарееше и се пенсионираше, Консепсион бе сигурна, че все още ще почиства нишките, набили се в косата и дрехите й).

Стресна се, когато по обед изсвири сирената. Двете с Милагрос излязоха да обядват навън заедно с останалите и седнаха с кръстосани крака на земята, докато похапваха sopas^[14] и polio tinga^[15], които си носеха от вкъщи. Консепсион поемаше жадни глътки въздух. В сравнение със задуха във фабриката, имаше чувството, че е на хладно, някъде високо в планината, макар да бе пладне. Така и не усети кога дойде време да се връщат по работните си места. Консепсион се надигна с въздишка и перна с ръка трохите, паднали в скута й.

Оставаха четири часа до края на десетчасовата й смяна, когато усети дима. Отначало не му обърна внимание. Реши, че Канделария Есперанса се е измъкнала, за да изпуши една цигара. На Канделария вече й бяха направили два пъти забележка заради пушенето. Само че миризмата стана по-силна, започна да дразни гърлото и когато вдигна глава от шевната машина, забеляза, че въздухът е наситен с дим. Консепсион пусна плата, който шиеше, и скочи уплашено.

В същия момент се разнесе остър вик.

— Пожар!

Във фабриката настана хаос. Работниците крещяха, обзети от паника, докато се блъскаха към най-близкия изход. Консепсион се въртеше, за да мерне Милагрос сред сгъстяващия се дим, но така и не я забеляза сред скупчените тела. Втурна се към машината на Милагрос, закашля се от дима, който изпълни дробовете й, започна да я вика, докато не прегракна.

Сред отчаяните крясъци около нея тя долови напразното думкане на юмруци по вратите. Откакто ускориха производството, jefe ги заключваше по време на дневната смяна, за да не могат мързеливите да излизат и да си почиват без позволение. В суматохата никой не се бе сетил да им отключи.

Консепсион усети как я завладява паника. Всички щяха да умрат, затворени тук като плъхове! Част от нея, която не се предаваше след всички преживени трагедии — смъртта и на двамата й родители, мъртвородените бебета преди Милагрос, предателствата на съпруга й и Анхел — й заповяда да запази спокойствие. Ако се оставеше на паниката, щеше да умре. Тогава с нищо нямаше да може да помогне на дъщеря си.

Без да спира да мисли, тя вдигна недошита калъфка за възглавница от кошница на пода, притисна я към носа си, за да не диша дим, и разблъска останалите, докато се опитваше да открие дъщеря си. Дори с тази защита, всяка глътка въздух прогаряше дробовете й. Най-лошото бе, че паниката бе забила нокти в плътта й като животно в клетка. Най-важната й цел в момента бе да открие дъщеря си и да я изведе на безопасно място. За Милагрос бе готова да влезе дори в пламъците на ада.

Изглежда в този момент бе попаднала в истински ад. Сред непрекъснато сгъстяващия се дим тя видя как оранжеви пламъци се протягат и облизват парчетата плат около нея. Докато се луташе почти на сляпо наоколо и усещаше как очите й горят, а ситните косъмчета по ръцете й пропукват от горещината, спокойният глас на разума в главата й прошепна да се отпусне на ръце и колене. След това запълзя по пода, където димът не беше толкова гъст. Промъкваше се покрай краката на масите и металния пиедестал на парната преса, масивен като пън на старо дърво. В дима успя да различи мъжете и жените, скупчили се пред най-близката врата, също като уплашен добитък, докато ритаха и блъскаха по нея с надеждата да я съборят. Над главата й профуча стол и тя чу трясък от счупено стъкло. Само че прозорците бяха обезопасени с метални решетки, монтирани от външната страна, така че измъкване нямаше. След тази отчаяна постъпка нахлу свеж въздух, от който пламъците лумнаха по-високо.

Консепсион се бореше за глътка въздух, вече уплашена за собствения си живот. Много отдавна, след като погреба и последното си мъртвородено дете — момченце — тя си бе представяла с каква радост ще посрещне смъртта. По онова време нямаше причина да живее, освен заради съпруга, който се прибираше пиян от някой бар, докато тя забременееше отново, а бебето така и не успяваше да поеме първата си глътка въздух. Така бе преди да се роди Милагрос. Денят, в който стана майка на съвършеното здраво детенце, смъртта се превърна в неин враг. Веднъж Консепсион се разболя тежко. Поряза си крака и раната се инфектира. Тогава единствената й мисъл бе: „Кой ще отгледа дъщеря ми, ако умра?“ Тази мисъл бе достатъчна, за да я накара да изпълзи от челюстите на болката и да се надигне от леглото, за да види как е детето й.

Сега отправи молитва — Ayudame, Dios!^[16] — да успее да открие Милагрос сред струпалите се пред вратата. Изглежда все още имаше надежда. Сред крясъците чу дрънченето на верига, последвана от дращенето на метал по цимента, докато някой отваряше вратата.

В този момент изглежда изгуби съзнание. Усети как някой стиска ръката й и я влачи по пода. Когато се свести, беше навън, лежеше на земята, гледаше към небето и поемаше жадно свеж въздух. Очите и дробовете й горяха, от едната страна кожата й бе протрита. Навсякъде около нея лежаха хора в почти същото състояние, объркани, отпуснати върху покритата със сажди трева. Други се лутаха безцелно — единствено очите им блестяха на почернелите лица — и току поглеждаха към горящата фабрика, единственият източник на прехраната им.

Консепсион се втурваше от един към друг и повтаряше с дрезгав глас.

— Виждали ли сте дъщеря ми?

Никой не бе виждал Милагрос.

Никой не знаеше къде е.

Най-сетне попадна на jefe, който наблюдаваше в недоумение как цялата задна част на сградата рухва сред дъжд от искри. В този момент сеньор Перес не бе надутият самоуверен началник, приличаше повече на мокър петел, с провиснала мазна коса, зелената му риза бе залепнала от пот на кръглото шкембе.

Консепсион стисна ръката му.

— Всички ли излязоха?

Той поклати сковано глава.

— Esrero que si. Надявам се.

Думите му подкладоха страха й. Не бе нужно да добавя, че ако някой е останал вътре, досега със сигурност бе загинал.

Тя продължаваше да таи надежда, че Милагрос е жива. Може да е зашеметена и да се лута някъде наоколо. Консепсион се помоли на господ да е така и забързано продължи да разпитва хората.

Оказа се, че онзи господ, на когото се молеше, не е милостив. Оказа се същият безсърдечен господ, който й бе отнел и другите деца. Щом овладяха пожара и провериха оцелелите, заявиха, че всички са се спасили. Всички, с едно изключение. Тялото, което най-сетне извадиха, бе напълно неузнаваемо.

Веднага след погребението Консепсион си легна. Дните й се превърнаха в непрогледен тунел, през който тя преминаваше безцелно, без да се интересува кое време е. Загрижени съседи й носеха храна, но тя нямаше апетит. Палеха свещи, които оставаха да горят без надзор. Тя не се къпеше, лъскавата черна коса, с която се гордееше, изгуби блясък и се сплъсти. Един ден се погледна в огледалото и с удивление видя непозната жена — луда, bruja^[17]. Опита се да прокара гребен през косата си, но кичурите бяха прекалено заплетени. Затова взе ножица и я отряза.

Dios, защо не взе мен? — плачеше душата й.

С течение на времето скърбящата майка започна да се пита дали не е останала жива, защото господ все още не е приключил с нея. Може би той имаше задача за нея. Едва когато сеньор Перес се отби един ден, тя разбра каква е целта.

Погледна седналия срещу нея jefe, зализаната назад коса, месестите пръсти, отпуснати на коленете. Може и да се потеше от горещината, но й се стори нервен, сякаш се чувстваше неловко в нейно присъствие. И как иначе? И тя самата би избягала, ако видеше някоя, която изглежда като нея. Беше призрак, само тялото бе живо, онова, което бе останало от косата й, стърчеше, хлътналите й очи бяха като два пирона, забити в маската на смъртта.

Jefe й подаде плик. Вътре бе пъхната дебела пачка банкноти.

— Сеньората помоли да ти предам съболезнования за загубата. Всички ние ти поднасяме съболезнования. — Побърза да добави: — Не е длъжна да го прави, но е толкова добра, че настоя да ти ги дам, за да можеш да покриеш разноските по погребението и дните, в които не си на работа.

Консепсион дълго гледа плика, пълен с пари, накрая му го върна.

— Кажи й да си задържи парите — заяви тя с пълно презрение. — Не ги искам.

Перес не знаеше какво да прави. Досега не бе срещал човек, който да откаже подобна сума.

— Ама, жено, не бързай. Може да мине доста време преди да се върнеш на работа, а междувременно ще ти трябват…

— Ни ми трябва нищо. Нито от вас, нито от Сеньората — прекъсна го тя.

Той облиза нервно устни.

— Уверявам те, че Сеньората го прави от добро сърце — настоя отново и заговори на Консепсион сякаш бе неразумно инатливо дете, на което се опитваше да обясни. — Ако ти трябват повече, може и да успея…

— Не става въпрос за пари.

Изглежда нещо в изражението й му подсказа, че не говори умопобъркана от мъка жена, която не съзнава кое е добро за нея. Тя долови предпазливостта в гласа му, когато попита с престорена загриженост.

— А за какво става въпрос?

Погледът й беше леден.

— За справедливост.

Щом разбра, че неприятният въпрос няма да бъде решен толкова лесно, Перес започна да се поти още повече.

— Какви ги приказваш? Побърка ли се? Най-добре да се върна друг път, за да поговорим разумно.

Стана, готов да си тръгне, но застина на място, когато тя нареди остро.

— Sientate!^[18] Ще говорим сега. — Може и да приличаше на луда, но истината бе, че за пръв път от седмици мислеше разумно и трезво. — Започни, като обясниш защо не бе проведено разследване?

Той сви рамене и разпери дебелите си пръсти в жест на безпомощност.

— Беше нещастен случай. Какво друго може да се каже?

Когато се наведе към него, тя със задоволство забеляза как той се отдръпва от нея.

— Пожарът може и да е бил нещастен случай, но смъртта на дъщеря ми не беше. Ти си виновен, Перес. — Тя насочи пръст към него. — Ти и Сеньората, за която не спираш да редиш хвалебствия. Беше ни затворил като добитък, без изобщо да се интересуваш какво става с нас. Не, дори с добитъка се отнасят по-човешки.

Той въздъхна тежко и бръкна в джоба си за кърпичка, за да попие избилата по челото му пот.

— Нито една грешка не е направена нарочно — опита се да се извиня той. — Какво добро ще постигнеш, ако причиниш нови беди, след като ни се стовариха толкова много?

— С други думи, да си държа устата затворена — рече тя.

— Имаш право да си разстроена, но…

— Искам да го чуя от устата на Сеньората — прекъсна го тя, без да крие презрението си. — Нека лично ми поднесе съболезнованията си за загубата.

— Бъди разумна — опита се да я убеди Перес. — Тя е заета жена. Нали не очакваш да дойде чак дотук! Освен това, ако създаваш неприятности, за всички ни ще стане по-зле. Хората ни зависят от Сеньората, за да имат хляб на масата. Помисли само какво нещастие ще бъде за нас, ако се наложи да строи на друго място.

Само че Консепсион бе категорична. Знаеше, че той я изнудва емоционално, за да се защити.

— В такъв случай не ми оставяш друг избор, освен аз да отида при нея. — Решителността й даде нови сили и тя стана, с което му показа, че е време да си върви. — Сега, сеньор Перес, моля да ме извините, но си имам работа.