Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (14)

13.

Лайла вървеше по Мейн стрийт към химическото чистене, за да вземе дрехите, когато надпис на витрината на „Тинкъртън Травъл“ — „Търсим служител“ — я накара да забави крачка. Спря на тротоара и сърцето й препусна. Смееше ли да влезе? Какво лошо имаше? Само че все още не бе забравила обидата от предишните откази и нямаше желание да преживее ново разочарование, още по-малко в ден като днешния, леденостуден, в който я чакаше дълъг списък задачи.

Тъкмо се канеше да продължи, когато зърна постера вътре, на който щастлива двойка се разхождаше по усамотен тропически плаж. Спомни си ваканцията, която двамата с Гордън прекараха в Аруба, как той се шегуваше с нея, защото се уплаши от една голяма риба, която помисли за акула, докато се гмуркаха. На времето този спомен щеше да я развесели, докато сега й навя тъга. Гордън вече го нямаше, отсега нататък нямаше да има ваканции. Можеше единствено да се надява един ден да постигне нещо.

Тъкмо тази мисъл я накара да влезе.

Независимо дали я приемеха на работа или не, щеше да се постопли, каза си Лайла и остави чадъра до вратата. Бе средата на март, ала зимата очевидно нямаше намерение да се оттегли. Снощи започна отново да вали сняг и не беше спряло досега. Снегоринът бе изтласкал снега край тротоарите, а каналите гъргореха, докато поемаха разтопената примесена със сол киша. Студът бе стегнал старата снежна покривка и на улиците не се мяркаше почти никой, също като в призрачен град. Единствените други смелчаци навън бяха издръжливи жители като стария господин Гил, облечен в дебели вълнени дрехи, и онези като нея, които изпълняваха поръчки, които нямаше как да отложат.

Лайла почисти крака на изтривалката, за да падне снегът от ботушите й. Едва когато вдигна поглед, забеляза жената зад бюрото — към петдесет, закръглена, в панталони от туид и поло, която я наблюдаваше с търпеливо очакване, сякаш Лайла бе потенциална клиентка. В момента други, освен нея нямаше.

— Какво противно време. — Стана, за да помогне на Лайла да си свали палтото. Имаше приятни правилни черти и чип нос, които напомниха на Лайла за актрисата от четирийсетте Джейн Уайман. Късата й сива коса се бе навила на букли около ушите и тя ухаеше на бабешки парфюм с аромат на виолетки. — Барбара Хигинс — представи се тя. — Всички ми казват Барб.

Лайла й подаде ръка.

— Лайла Мериуедър. — Откакто се премести тук, започна да използва моминското си име. Просто бе по-лесно. — Вече подозирам, че глобалното затопляне е просто слух — отбеляза с усмивка.

— На мен ли го казвате! Както виждате, май единствено аз съм успяла да дойда на работа днес. Кара и Джанет са затрупани някъде в преспите. — Барб посочи празния офис, разделен на отделни кътове, всеки с по едно празно бюро. — Искате ли кафе? Току-що направих.

— Не, благодаря. Всъщност, влязох, за да попитам за работата. — Ако я чакаше поредният отказ, бе най-добре да разбере отрано и да не се притеснява.

Усмивката на жената изгуби част от очарованието си, въпреки това тя отвърна мило:

— А, да, за съжаление вече е заето. Тази сутрин наехме човек. Просто не съм се сетила да сваля надписа. Телефонът не спира да звъни, а както ви казах, съм сама.

Сърцето на Лайла се сви, въпреки това тя продължи весело.

— Нищо. Просто минавах и реших да попитам.

— Трябваше да се отбиете вчера. Сигурно щяха да ви вземат веднага. Тук е истинска лудница.

Лайла се огледа.

— В момента е спокойно.

— Върнете се след час и ще видите на какво се казва хаос. Сега всички обядват. — Барб въздъхна и поклати глава. — Винаги е така през тези месеци — изглежда хората решават, че им е писнало от гадното време, и искат — не, по-точно казано, имат нужда — да отидат на някое топло място. Тази сутрин направих резервации за три круиза. — Тя погледна Лайла и едва сега забеляза неугледния й вид. Не бе нужно да застава пред отгледало, за да се убеди, че прилича на човек, който има спешна нужда от почивка — косата й висеше на мокри кичури, бледата й кожа се нуждаеше от слънце. — Сигурна ли сте, че не ви интересуват организираните ни екскурзии? Мога да ви предложа седем нощувки във „Фор Уиндс“ на Барбадос — поде убедително Барб, сякаш Лайла можеше да си го позволи. Очевидно служителката бе решила, че е поредната отегчена съпруга, която иска да се измъкне от вкъщи и да изкара малко пари, а не жена, която си търси работа по необходимост.

— Уверявам ви, че това е най-съкровеното ми желание. — Лайла работеше за Абигейл от пет месеца и не бе почивала, освен в определените свободни дни. — За съжаление не мога да си позволя да отсъствам от работа. — Това донякъде бе истина, а и не се налагаше да признава, че не може да си позволи почивката.

— На мен ли го казвате — изви съчувствено вежди Барб. — Много съжалявам за работата. Дадоха я на сестрата на шефката. Тя се развежда и има нужда да си подреди живота, така че щом разбра, че се открива ново място… — Барб сви рамене. — Между нас казано, ще се окаже голяма грешка. Не че няма да си върши работата, но не спира да говори за мъжа си. Тази жена е направо полудяла! А ако човек иска да избяга на някой самотен остров, последното, за което ще му се слуша, е как Шерил Лий е била зарязана от онзи мръсник, съпруга си, който не спирал да й изневерява.

Лайла кимна с разбиране, сякаш знаеше всичко за мръсниците, които изневеряват на жените си. Добре поне, че не й отказаха заради нея самата. Освен това й стана приятно, че жената я смята за по-подходяща кандидатка от досадната сестра.

— Ако не се получи, имайте ме предвид — помоли тя. — Ще ви оставя номера си. — Написа номера на мобилния си на гърба на една от визитките на Барб.

— Благодаря, ще ви звънна. Никога не се знае. — Барб наклони рошавата си сивокоса глава и погледна Лайла с нов интерес. — Сигурна ли сте, че не искате чаша кафе?

Този път Лайла се съгласи.

— Какво пък толкова. Защо не.

Светът нямаше да се свърши, ако не вземеше дрехите на Абигейл от химическото чистене през следващите десет минути.

— Имате ли някакъв опит в туризма? — попита Барб, когато седна на бюрото си с двете чаши кафе. Въпросът не бе зададен случайно. Лайла знаеше, че жената я преценява. Затова обмисли внимателно отговора си.

— Освен че съм организирала един милион пътувания ли? Не, никакъв. — Взе чашата и духна, преди да отпие предпазливо. — Само че прекалено много се вглеждам в детайлите. Ходила съм на повечето популярни дестинации, така че мога да разкажа на хората какви са хотелите, кои места да посетят и така нататък. Двамата със съпруга ми пътувахме много, докато той беше жив.

— О, не знаех. Мислех… — Тя погледна халката на пръста на Лайла и така и не довърши изречението си.

Лайла усети как гърлото й се стяга.

— Почина преди шест месеца — отвърна тя на въпроса в очите на Барб. — Преместих се тук, при сина си, и поех работа, която… честно казано, не е това, което очаквах. Надявах се да намеря нещо, което е по-подходящо за уменията ми.

— Някога работила ли сте в офис? — попита Барб.

— Не бих казала — призна Лайла. — Но мога да печатам. И ходя на компютърен курс. — Току-що се бе записала — на курса, организиран за възрастни в местната гимназия — но не бе нужно да го казва. — За нула време ще вляза във форма. Е, поне ще разбирам за какво говори синът ми.

По-възрастната жена се засмя с разбиране.

— Не сте единственият динозавър, повярвайте ми. Всеки път, когато ни сложат нов софтуер, ми трябват седмици, докато свикна.

Барб се отпусна назад на стола, отпи глътка кафе и погледна замислено Лайла. Най-сетне взе решение.

— Вижте, ще ни трябва заместник на Кара, докато е в отпуска по майчинство. Терминът й е в края на май. Близнаци! — Усмихна се и поклати глава в почуда. — Искате ли да поговоря с шефката и да ви звънна?

— Ами… Не знам какво да… Благодаря — заекна трогнатата Лайла. Не посмя да каже нищо повече, за да не помисли жената, че е някоя луда, която се хваща като удавник за възможността да си намери работа.

Тъкмо си тръгваше, когато Барб се сети за нещо.

— Така и не ми казахте къде работите. Сигурно някъде наблизо.

Лайла усети как й става горещо, как яката на вълнения й пуловер, влажна от снега, започва да боде. Новината за небезизвестната Лайла Деврийз все още бе прясна, тъй като всички в градчето говореха за Абигейл Армстронг, след като по „Ей Ем Америка“ разкриха къде живее. Бе напълно сигурна, че в Стоун Харбър няма човек, който да не е гледал предаването или да не са му разказали, така че тя остана силно изненадана от факта, че Барб не я позна, когато влезе. Ето че я обхвана паника. Ако признаеше в какво положение се намира, Барб веднага щеше да се усети и това щеше да бъде краят на възможността да си намери работа.

Също така бе наясно, че ако се опита да пробута някоя лъжа, рано или късно ще я хванат, така че единственият й избор бе да отговори честно.

— Работя в Роуз Хил — отвърна и зачака тръпнеща отговора на Барб.

Отношението на жената се промени и Лайла веднага разбра, че най-сетне, макар и късно, е разбрала истината. Барб я зяпна, неспособна да скрие изумлението си.

— Господи боже мой! Нямах представа, че това сте вие. Сигурно щях да ви позная, но сега изглеждате съвсем различна от снимките във вестниците. — Изчерви се, след като се сети със закъснение, че на Лайла едва ли й е приятно да й напомнят.

— Променила съм се — потвърди с тъжна гримаса Лайла. — Много неща се случиха оттогава.

„И сега идва моментът, когато ми посочва вратата“, помисли си тя. Нали тъкмо затова се озова в затънтената провинция — лошата слава не й бе позволила да си намери друга работа.

Отговорът на Барб я изненада.

— Не съм аз човекът, който да ви съди. Да не говорим, че според мен поне половината от написаното във вестниците е пълна лъжа. А и вие ми се струвате приятен човек, така че предложението остава. Ще поговоря с шефката веднага щом дойде утре.

Лайла преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Едва ли щеше да излезе нещо, въпреки това тя бе трогната.

— Благодаря ви. Много сте мила.

— Няма защо да ми благодарите — рече Барб, докато я изпращаше до вратата. — Предполагам, че утре вечер ще бъдете на голямото събитие — вметна тя.

В първия момент Лайла се обърка, но след това си спомни за благотворителната вечеря в събота, в яхтклуба. Кент бе един от организаторите и любезно бе оставил билети за нея и Нийл. Ако не й ги беше дал, трябваше да плати сто долара. От друга страна, не държеше да ходи. Това щеше да е първото й обществено събитие, след като се премести в Стоун Харбър, и тя се притесняваше, че едва ли хората ще я приемат любезно като Барб.

— Разбира се. Нямам търпение — излъга тя.

Барб й подаде палтото.

— Значи ще се видим там. Трябваше да подложа съпруга си на мъчения — единственото, което той мрази повече от харченето на пари, е да се облече прилично, за да излезем някоя вечер. Аз обаче му заявих, че ще отидем, дори да се наложи да го завлека насила. В този град нямам никаква друга възможност да се понаглася и изляза в целия си блясък.

Лайла знаеше как се чувства съпругът на Барб. За нея вечерта щеше да прилича повече на адско мъчение, отколкото на забавно преживяване. Вече стискаше зъби и се готвеше психически всички да я зяпат и да шушукат зад гърба й. Щеше да пропусне, но Кент настоя да отиде.

— Не забравяй, че плаваш под моя флаг — намигна той, когато тя сподели с него страховете си. — Няма значение какво си мислят, тъй като никой няма да посмее да гъкне.

На път към къщата, след като се отби в химическото чистене и в „Леписри“, за да купи продуктите, които Абигейл бе поръчала, Лайла отново се замисли за Кент. Той не само се отнасяше към нея с уважение. Докато бе с него, тя забравяше, поне за известно време, че е икономка. Той винаги се държеше така, сякаш с удоволствие би прекарал известно време с нея, независимо от обстоятелствата. Вечер, преди Абигейл да се прибере, той често сядаше при нея с чаша вино, докато тя приготвяше вечерята. Разказваше й как е минал денят му, обикновено споделяше весели истории за някой пациент — никога обаче не споменаваше имена. Не забравяше да попита как е минал денят й. Сякаш не знаеше, че единственото й разнообразие е идването на момчето от Ю Пи Ес. Ако нещо го измъчваше, винаги споделяше с нея.

— Какво мислиш за тази работа между Фиби И Нийл? — бе я попитал вчера. — Мислиш ли, че е сериозно?

Лайла спря да реже лука и го погледна над плота.

— Не знам. Ти как мислиш?

Кент се настани на един от високите столове пред барплота и отпи замислено глътка вино.

— Честно да ти кажа, не съм сигурен. Напоследък са като вързани един за друг.

Начинът, по който го каза, я накара да се запита дали не е помислил какви думи да използва преди това.

— Да не би да се притесняваш, че правят секс? — попита направо тя, защото знаеше, че няма нужда да стъпва на пръсти, докато е с Кент.

— Да се притеснявам ли? Не. Предполагам обаче, че са намислили нещо. — Щом забеляза шока, изписал се по лицето й, той се усмихна. — Нали не си забравила, че съм лекар и съм видял какво ли не. При мен са идвали момичета по на тринайсет, за да им правя тест за бременност. Не се притеснявам от факта, че дъщеря ми прави секс, тревожа се да не е безотговорна. Надявам се да са внимателни, каквото и да правят.

— Нийл винаги е бил отговорен — отвърна тя. Дори прекалено. — Не знам обаче нищо за сексуалния му живот — ще ме накълца, ако посмея да си вра носа — мога единствено да кажа, че няма да ме направи баба в близко бъдеще.

Кент се разсмя.

— Добре, защото в такъв случай и аз ще стана дядо.

— Важното е, че двамата с Фиби са щастливи, така че не виждам нищо лошо.

Запита се дали „щастливи“ е точната дума. Нийл продължаваше да е мрачен, а пък Фиби, макар да не бе толкова дръпната напоследък, съвсем не бе като слънчев лъч. Каквото и да измъчваше Нийл, той бе намерил сродна душа у Фиби и обратното.

Също както Лайла бе открила сродна душа у Кент.

„Де да можеше и Аби да е с толкова лек характер!“, помисли си тя. Известно време имаше чувството, че Абигейл е поомекнала към нея. В някои моменти дори й се струваше, че всичко е както едно време, че двете седят в кухнята, за да си побъбрят, Абигейл я учи как да изпълни някоя рецепта, дори понякога й помага да вдигне след вечеря, двете си говорят, докато Абигейл мие, а Лайла бърше. Ами онази страхотия няколко дни след Коледа, когато Джилиан звънна, за да й каже, че Вон е на път към болницата с температура четирийсет градуса и половина. Въпреки че бе късно през нощта, Абигейл скочи в колата и закара Лайла до града. Покрай тревогите им около Вон двете забравиха за неразбирателството помежду си. Независимо от всичко, докато чакаха пред стаята лекарят да приключи прегледа, Лайла остана учудена, че присъствието на Аби й вдъхва увереност.

— Той дали ще се оправи? — попита притеснено Лайла.

— Разбира се. Оцелявал е при много по-лоши обстоятелства — напомни й Аби с увереност, която Лайла заподозря, че е пресилена. — Че това е едно нищо пред куршума на снайперист.

— Той ти е разказвал?

Абигейл кимна.

— Дори ми показа белега.

— Помниш ли как си счупи ръката, когато падна от косачката във фермата на стария господин Хъчинс? — каза Лайла, припомнила си каква луда глава беше Вон като момче. Бе истинско чудо, че все още е жив и здрав. — Мислех, че господин Хъчинс ще получи сърдечен удар, но Вон не спираше да повтаря, че му нямало нищо, просто бил разтегнал някой мускул. Беше бесен, когато му гипсираха ръката, защото нямаше да може да рита футбол цяло лято.

— Как ще забравя? Нали през всичкото време учеше останалите как се играе.

Двете жени се спогледаха и усмихнаха при спомена. За кратко, докато седяха една до друга, Лайла почувства познатата близост с Абигейл. Когато лекарят излезе, за да им съобщи, че Вон ще се оправи, че просто има пневмония и са започнали лечение с антибиотици, Лайла вече знаеше, че всичко ще бъде наред.

Само че през последните два месеца Абигейл отново бе започнала да се отнася студено с нея. Направи й впечатление, че старата й приятелка я наблюдава особено внимателно, докато си върши работата, сякаш подозираше, че я краде. (На това му се казва дежа вю!) Лайла се питаше какво е променило отношението й. Да не би да бе казала или направила нещо, за да изгуби доверието на Абигейл? Когато обаче попита Кент, той омаловажи тревогите й.

— На твое място не бих обърнал внимание. Сигурно е мярнала някое петънце или мъхче, което си пропуснала.

Ако Абигейл си беше по-често вкъщи, щеше да е непоносимо, но напоследък тя се връщаше късно от работа, след като Кент и Фиби си бяха легнали. На няколко пъти Лайла се будеше от хрущенето на чакъла, когато я докарваха, и надничаше през прозореца към самотната нагушена фигура, която се втурваше към вратата. Лайла би заподозряла, че Абигейл има връзка, ако не знаеше за късните й срещи и напрегната програма. „Другият мъж“ бе Вон, а той бе твърде болен и през повечето време не можеше дори да вдигне глава от възглавницата, камо ли да спи с Абигейл. (Не че би го направил при други обстоятелства, не и с омъжена жена.) Така че едва ли в живота й имаше друг мъж. Лайла знаеше, че има служебни проблеми — на няколко пъти бе дочула части от разговори, докато Абигейл бе на телефона, и бе наясно, че нещо не е наред с фабриката в Мексико. Каквато и да бе причината, Абигейл бе крайно напрегната. Може би затова се държеше толкова странно. Може би в отношението й нямаше нищо лично, надяваше се Лайла.

Когато пристигна в къщата, се оказа, че почистената сутринта алея е отново затрупана от сняг. Слезе от колата, помаха на Карим, който ринеше снега отстрани. Пристъпваше внимателно към задния вход, стиснала дрехите от химическото чистене, за да не докосват земята, когато се подхлъзна и падна по гръб.

Преди да успее да помръдне, Карим вече се бе надвесил над нея и й помагаше да стане. „Моят ангел пазител!“ — помисли си тя. Той дори приличаше на ангел — по-точно казано, на негатив на ангел с тъмните си очи и мургава кожа, с тъмносинята парка и черна плетена шапка на снежнобелия фон.

— Добре ли си? — попита и я погледна угрижено.

Тя изтупа снега от палтото си.

— Доколкото е възможно, когато човек прилича на пълен глупак — засмя се смутено тя. — Вината е моя. Трябваше да гледам къде стъпвам.

— Дай да ти помогна — предложи той и се наведе да събере дрехите. Двамата оправиха преплетените закачалки. Карим забеляза, че тя леко накуцва след падането, и настоя да ги пренесе. Лайла нямаше избор, освен да го последва послушно. Той не й даде дрехите, докато не се качиха по стълбите чак до голямата спалня.

— Имаш навика да се появяваш, когато съм напълно безпомощна — отбеляза тя, след като закачи дрехите. — Кълна се, че невинаги съм такава непохватна. Бях сравнително самостоятелна. — Ако не броеше портиера и икономката в старото си жилище, помисли си тя.

— В моята страна за подобно нещо жената щеше да е сурово наказана — подхвърли подигравателно той. — Само че ти си изтърпя наказанието, така че този път ще ти се размине. — Погледна цепнатата й устна и кафявите му очи заискриха.

В този момент Лайла се сети, че са в спалнята. В къщата нямаше никой друг. Фиби бе на училище, а Абигейл и Кент на работа. С Карим бяха сами, навън валеше сняг и изведнъж й се стори, че двамата са попаднали в огромен глобус. Почувства се замаяна, отчасти заради падането, но и заради близостта на Карим. Същото се случваше, когато се качваше по стълба… или се влюбваше.

Не че имаше намерение да се влюби. Първо, бе прекалено рано. Не бе минала и година от смъртта на съпруга й. Освен това не бе сигурна, че иска отново да бъде толкова уязвима. Тревогите около Нийл й бяха предостатъчни, така че нямаше нужда от още един човек в живота си, за когото да се притеснява, когато закъснява, пък и знаеше по-добре от другите хора колко е мъчително, когато съдбата ти отнеме любимия човек — дали след неочаквана болест, инфаркт, кола, изгубила управление на леден участък на пътя. Зареден пистолет.

— Трябва да внеса покупките — присети се тя с остър изтънял гласец, който дори не звучеше както обикновено.

— Аз ще ги внеса — настоя Карим.

Нито един от двамата не помръдваше. Просто стояха един до друг, гледаха през прозореца как се сипе снегът и само от време на време се поглеждаха крадешком. Карим си бе свалил якето и тя забеляза, че е със същия виненочервен пуловер, който бе облякъл в деня, когато отидоха в гората за коледна елха… и тя откри повече, отколкото бе очаквала.

Карим пръв наруши мълчанието. Прочисти гърлото си и попита:

— Ти ще ходиш ли на благотворителната вечеря?

— Май да — отвърна тя. Смяташе преди това да отскочи до града, за да види брат си, а когато се върнеше, щеше да й остане достатъчно време да се приготви.

— Какво ще кажеш да ме придружиш? — От стойката му, изправен, притаил дъх, тя усети, че не й предлага просто да я закара.

— Ти на среща ли ме каниш? — попита го обзета колкото от паника, толкова и от радост.

— Така излиза — усмихна се смутено той. — Прости ми, ако не го направих както трябва, но не съм много опитен. Там, откъдето идвам, не излизаме на срещи. Мъжът първо разговаря с родителите на жената и без тяхната благословия не може да се случи нищо.

— Предполагам, говориш за брак. — Той кимна, при което тя изви вежди. — Дай да се разберем. Двамата с теб не сме излизали на нито една среща, а ти вече говориш за брак. — Тези думи постигнаха желания ефект и намалиха напрежението. Карим се разсмя, а тя добави: — Освен това и двамата ми родители починаха, така че нямаш късмет. Както и да е, от къде на къде ще решават те? Жената няма ли право на мнение?

— Разбира се, че има. В повечето случаи може да отхвърли неподходящия кандидат.

— Ами след сватбата? Тогава кой командва?

— Обикновено мъжът управлява кралството, а жената домакинството — отвърна Карим със загадъчна усмивка.

— Тъй като аз не съм много опитна в управлението на домакинството, няма да издържа дълго в твоя свят — разсмя се тя.

— Това го ръководиш изключително умело — изтъкна той.

— Защото не забравям кой е шефът. — Отново се сети за Абигейл, как внимателно я наблюдаваше, и отново я завладя нервно безпокойство.

Карим не откъсваше поглед от нея.

— Все още чакам отговора ти — напомни й тихо той.

Лайла се напрегна, въпреки че част от нея — онази потръпваща от вълнение част — едва сдържаше радостта си, че ще прекара вечерта с Карим… и може би дори още нещо.

— Не съм сигурна, че съм готова за подобна връзка — отвърна предпазливо тя. Може би на друго място, по друго време. — Карим, аз току-що изгубих съпруга си. Не искам да се обвързвам с когото и да било. Вината не е твоя.

Той не откъсваше очи от нея, наблюдаваше я така, сякаш знаеше нещо, за което тя беше в неведение.

— Тогава ще бъда търпелив.

— Може да се наложи да чакаш дълго. Не знам дали някога ще бъда готова. — Замислена над обърканите си чувства, докато скърбеше за съпруг, който й липсваше и същевременно мразеше, тя седна тежко на неоправеното легло. — Понякога имам чувството, че ни погребаха и тримата. В момента пред теб е един призрак. А призраците нямат нормален живот.

Карим се отпусна до нея. Преди да успее да се отдръпне, устните му притиснаха нейните. Беше пленница на тези топли устни, върхът на езика му нежно си играеше с нейния и тя усети как кръвта се качва в главата й… и се спуска към някои други места, по-ниско. Призрак, а? Усети, че й се вие свят, остана без дъх, а снежинките се сипеха по прозореца и се смесваха с шума в главата й. Отново стана на шестнайсет, когато се натискаше с Бен Карузо на пейката в Сейнт Саймън, кожата й пламтеше не само защото бе изгоряла, а пясъкът, промъкнал се в банския й, я гъделичкаше. Не бе на себе си, също като първия път, когато се напи с шампанско на сватбата на братовчедка си Вики. Тогава се изложи, сега също щеше да се изложи.

Нямаше сили да устои, когато той я положи на леглото и вдигна пуловера й, за да целуне голия й корем. Карим може и да нямаше богат опит със „срещите“ или както се наричаха в неговата култура, но бе очевидно, че знае какво да направи. Сигурно трябваше да благодари на разпуснатите жени от Запада. И тя щеше да бъде причислена към тях, ако не сложеше край на тази работа.

Само че не й достигаха сили, за да го спре. Всичко й се струваше напълно нереално, докато лежеше със затворени очи. Устните на Карим оставяха нежни целувки по голата й кожа, едва доловими, също като въздишки. Имаше чувството, че ако отвори очи, ще се събуди и ще се окаже, че е в леглото си и току-що се е събудила след невероятно сексапилен сън. Не го отблъсна и когато ръката му се плъзна под колана на дънките. „Та това е просто сън“, каза си тя. Долната част на тялото й, чиито нужди и желания се бе опитала да забрави през изминалите месеци, сякаш бяха капризно дете, се събуди за живот при нежните му докосвания, а натрупалият се копнеж, потискан досега, се надигна също като приливна вълна.

Едва когато Карим понечи да разкопчае дънките, тя се стресна. Не беше никакъв сън. А тя не беше в леглото си. Беше в леглото на Абигейл, лежеше с разкопчани дънки, рошава, също като тийнейджърка, едва дочакала излизането на родителите си.

Лайла скочи.

— Какво правим? — попита тя с дрезгав глас.

Карим седна и по лицето му се изписа разочарование. По усмивката му личеше, че не съжалява и няма намерение да се извини.

— Просто исках да знам какво ще чакам. — Плъзна пръсти по голия й пъп.

Тя дръпна рязко пуловера си.

— Това е истинска лудост.

— Нима? — попита той.

— Ами ако беше влязъл някой?

— Вкъщи няма никой. — Той наклони глава на една страна и я погледна. — Освен ако няма друга причина, поради която да се страхуваш.

— Вече ти казах, че не съм готова за това — изтъкна тя. Думите й не прозвучаха толкова убедително, колкото първия път. — Ако имаш здрав разум, трябва да бягаш от мен като от чума. Погледни ме само. На нищо не приличам. Освен това не си струвам усилието. Ако бях по-добра съпруга, може би мъжът ми щеше… — Тя млъкна и усети как през тялото й преминава тръпка.

— Повярвай ми, Лайла, по нищо не приличам на съпруга ти.

Лайла скочи от леглото.

— Да не си посмял да говориш за съпруга ми! Нищо не знаеш за него! — Знаеше, че прекалява, въпреки това не успя да се овладее. — Познаваш ме от няколко месеца. Това е нищо. За Гордън бях омъжена почти двайсет години. Двамата изградихме живота си заедно.

— Не исках да проявя неуважение. — Карим се намръщи, докато ставаше от леглото. По изражението му личеше, че е разтревожен. — Сигурен съм, че е бил добър човек, че ти си го обичала. Исках да кажа, че аз няма да те нараня.

— Той не ме е наранил. Може и да имаше много недостатъци, но ни обичаше. Не съм се съмнявала в чувствата му нито за миг.

— Значи не би искал да си нещастна.

Тя не знаеше какво да отговори. Карим я обърка. Думите му бяха прекрасни, добре измислени, също като книгата със стихотворения, която й подари, те се виеха като дим над лула с опиум и замъгляваха разсъдъка й. Тя обаче не можеше да си позволи да бъде приласкана от тях. Ако се отпуснеше в прегръдките на Карим, щеше да е поради погрешна причина. Поне на себе си дължеше да бъде сигурна, а когато настъпеше моментът, ако изобщо настъпеше, нямаше да му се отдаде, защото бе уязвима и самотна.

— Сега не е времето да водим този разговор — заяви тя. — Чака ме работа. — Обърна се и започна да вдига чаршафите от леглото, на което едва не се предаде на мъжките ласки. Запокити с един замах възглавницата на килима и изтегли спалното бельо.

Карим наблюдаваше този ожесточен изблик на енергия в продължение на около минута, скръстил ръце на гърдите си, без да крие, че се забавлява, преди да въздъхне примирено.

— Добре, както желаеш. Докато промениш решението си, ще бъдем непорочни като Лайла и Манджун^[1].

Тя се изправи и го погледна. От курса по литература на Близкия изток, който посещаваше в колежа, помнеше смътно известната история за трагичната съдба на нещастните влюбени.

— Не умряха ли и двамата накрая?

— След като Манджун полудя.

Лайла не се сдържа и се усмихна на академичния подход, по който се опитваше да докаже тезата си. Реши, че е време да отстъпи, макар и малко.

— Довечера мога да те закарам на благотворителната вечеря. Освен ако не предпочиташ да отидем с твоята кола — побърза да добави тя, когато забеляза как лицето му грейна. — Одеве говорех сериозно, но това не означава, че не можем да бъдем приятели.

Той кимна.

— Нийл също може да дойде с нас, ако желае.

— Благодаря, но съм сигурна, че ще предпочете да отиде с Фиби.

Карим измърмори нещо в отговор… или може би това бе гласът на вятъра отвън. Когато се изправи, след като бе събрала чаршафите, той бе излязъл. Притисна ги към гърдите си и се заслуша в тихите му стъпки. След минута чу как капакът на багажника й хлопна.

Покупките. Съвсем ги беше забравила.

Отпусна се на матрака с омекнали колене. Сърцето й биеше невъзможно бързо, дишаше плитко и с усилие.

„Може и да съм призрак — помисли си тя, — но изобщо не съм мъртва“.

 

 

Рано на следващата сутрин Лайла се качи на влака, за да посети Вон. Той бе изкарал поредната химиотерапия и имаше достатъчно енергия, за да излезе на дълга разходка, затова двамата отидоха пеша чак до Рокфелер Сентър, макар да бяха предупредили, че се очакват снежни виелици. Когато пристигнаха, бе почти обяд и слънцето надничаше иззад облаците. Бяха дебело облечени и можеха да поседят на открито. Вон купи гевреци от количка на улицата и двамата седнаха на една пейка, за да ги изядат.

— Виж се, вече имаш почти човешки вид — подхвърли тя. Наблюдаваше го как отчупва парче от геврека и го хвърля на гълъбите, събрали се в краката им. Косата на брат й бе започнала да расте отново и приличаше на мекия мъх, който Нийл имаше като бебе. Беше понапълнял и дрехите не му висяха.

Вон се обърна към нея и й се усмихна.

— Преди, да не би да имах вид на ходещ мъртвец?

Говореше небрежно, но тя долови остротата в гласа му и застана нащрек. Да не би да криеше нещо от нея?

— Та в тази връзка, я ми кажи как мина вчера при лекаря? — попита тя с нормален глас или поне така се надяваше. Нямаше търпение да научи какви са резултатите след химиотерапията и досега не бе попитала единствено защото знаеше колко много мрази той, когато тя се суетеше около него. Само че повече не издържаше. Трябваше на всяка цена да разбере.

— След две седмици започвам следващата химиотерапия — призна той. Говореше с такова спокойствие, сякаш й съобщаваше какво ще бъде времето — „приятно, а на север ще се образува фронт с високо налягане“ — но тя го познаваше. Винаги се държеше така, когато бе уплашен.

— Какво означава това?

— Накратко, не съм безнадежден случай… все още не са ме отписали.

— Може ли да ми обясниш малко по-точно?

Той усети страха в гласа й, посегна към ръката й и я стисна с надеждата да я успокои.

— Затова не исках да ти казвам нищо. Знаех, че ще започнеш да си вадиш заключения. А новините не са лоши.

— Не са и добри. Вон, има ли нещо, което криеш от мен?

Той остана загледан в нея дълго. Очевидно се питаше как да се измъкне. Сигурно знаеше, че Лайла е наясно с всичките му номера и няма да го остави на мира, докато не й каже всичко, затова въздъхна примирено.

— Няма причиня да изпадаш в паника. На скенера се освети един малък участък. Освен него няма друга следа. — Той хвърли последните хапки от геврека на гълъбите и се изправи бавно. — Сега, след като очевидно няма опасност да гушна букета, предлагам да си довършим разговора някъде другаде, а най-добре да сменим темата.

Лайла едва се сдържаше да не го притисне и да изкопчи от него всички подробности, но знаеше, че ако го направи, той ще се затвори като мида. Повече от това, което й каза, нямаше да научи, поне за момента. Налагаше се да чака търпеливо, докато благоволи да й каже още нещо, и да вярва, че лекарите знаят какво правят.

— За какво искаш да говорим? — попита тя и също стана.

Той сви рамене.

— Не знам. Ти кажи.

Нещо в гласа му я накара да го предизвика.

— Говориш така, сякаш аз крия нещо от теб.

— А ти криеш ли? — Обърна се и я погледна изпитателно.

— Не. Защо питаш?

— Просто съм любопитен. Още ли се виждаш с онзи Карим? Приятен човек. Хареса ми.

Тя се намръщи.

— Не се виждам с него. Вече ти казах, че сме просто приятели.

— Значи няма друг?

— Не, разбира се. Да не би да мислиш, че нямаше да ти кажа, ако имаше?

— Не е задължително. Не би казала и дума, ако е женен например.

— Защо, за бога, ми трябва да се виждам с… — Тя притисна устата си с ръка и едва сега разбра какво намеква брат й. Много от нещата, които не разбираше досега, вече се подреждаха. — Говорил си с Аби, нали? — Тъй като Вон не отрече, тя продължи: — Значи затова тя ме следи, сякаш съм замислила нещо. Подозира, че между нас с Кент има нещо. Господи, не мога да повярвам! — Лайла се изсмя. — Още по-невероятно е, че ти си й се вързал. Как е възможно да помислиш дори за минута, че ще падна толкова ниско?

Стори й се засрамен.

— Не те обвинявах в нищо, сестричке. Просто исках да съм сигурен.

— Сега вече знаеш. — Истината бе, че гневът й бе насочен към Абигейл, не към Вон. Как е могла да я обвини в подобна гадост? — Колкото до Аби, тя е последната, която има право да ме обвинява. Ако някой трябва да се притеснява, то това е Кент.

Вон присви очи.

— Това пък какво трябва да означава?

— Много добре знаеш. Хич не се преструвай, че прекарваш с нея толкова време единствено защото скучаеш.

— Не спя с нея, ако, намекваш за това — изръмжа Вон.

— Не ми е минало и през ума, че спиш с нея. Очевидно си мислил по този въпрос, иначе нямаше да отречеш толкова бързо. Така и така обсъждаме темата, защо не ми кажеш какво става между вас двамата с Аби?

Очите му проблеснаха застрашително.

— Не ти дължа обяснение.

— На мен може и да не дължиш, но трябва да кажеш на Джилиан.

— Защо? И на нея не й влиза в работата.

— Тя е луда по теб.

— Може да е луда по мен, но истината е, че не съм направил нищо, за да я поощря.

Въпреки че говореше грубо и безсърдечно, Лайла веднага позна, че съвестта го измъчва. Очевидно бе засегнала болно място. Знаеше, че дълбоко в себе си Вон се чувства виновен за онова, което причиняваше на Джилиан, още повече че тя направи за него толкова много. При други обстоятелства той щеше да се настани в хотел и да й спести болката… или просто да замине някъде… но сега нямаше подобна възможност. Докато не победеше болестта, нямаше много възможности.

— Дори Джилиан да я нямаше, ти пак си играеш с огъня. Аби е красива жена. А пък ти си като птиче със счупено крило, което не може да полети. От мен да знаеш, че това е много успешна рецепта за неприятности.

Вон я стрелна с поглед, докато вървяха, натъпкал ръце дълбоко в джобовете на коженото си яке, което му бе като втора кожа.

— Откъде си толкова сигурна?

— Ти да не би да си мислиш, че не забелязах какво ставаше между вас двамата онова лято? — Говореше за далечното лято преди Роузи и Абигейл да бъдат изгонени и слънцето да залезе над дома им.

— Защо не си ми казала. Наистина мислех, че не си забелязала.

— Как няма да забележа? Ти, аз и Аби винаги бяхме заедно. Когато вие двамата започнахте да се измъквате тайно, стана очевидно, че си падате един по друг. — Спряха пред плексигласовата бариера около ледената пързалка, тя се обърна към кънкьорите, които се плъзгаха и въртяха по леда, и не скри съжалението в гласа си. — Може би тъкмо затова не опитах по-настойчиво да спра мама да ги изхвърли двете с Роузи. Отчасти бях шокирана и не ми стигнаха силите да й се противопоставя, но може би… — Тя си пое дълбоко дъх. — Може би някъде дълбоко в мен надигаше глава частица егоизъм, която искаше да си само мой. — Лайла се почувства засрамена от признанието си, макар да бяха минали много години. Ако и Вон решеше да я мрази, добре, тя го заслужаваше.

Брат й се обърна към нея. Мекият шал около врата му, който му бе подарила за Коледа, покриваше брадичката му и както бе нахлупил шапката, изглеждаше някак уязвим. Чертите му бяха изострени, тенът му вече бе избелял и наподобяваше цвета на китарата „Мартин“, която имаше едно време, а пък очите изпъкваха още по-силно. Погледът му бе толкова въздействащ, че тя не издържа. Имаше чувството, че гледа право в слънцето.

— Виж, тогава не се случи нищо, нищо няма да се случи и сега. Веднъж излязохме, понатискахме се и това беше всичко — обясни той. — А ти защо не си споменала за онова никога досега?

— Не знам — призна тя. — Трудно е да споделиш подобно нещо.

— Казала ли си на Аби?

— Господи, не съм. Не че има някакво значение.

Той омекна.

— Тя се старае, сестричке. Знам, че невинаги личи, но наистина се старае.

Лайла присви очи към него.

— И как точно го прави? Като ме обвинява, че спя със съпруга й ли?

— Не те е обвинила. Просто беше притеснена. Ти си привлекателна жена, по цял ден си в къщата, а пък съпругът й… е, не е тайна, че двамата си имат проблеми.

Лайла знаеше много добре, че е така, тъй като живееше под техния покрив. Първо, Абигейл и Кент почти никога не се хранеха заедно. Освен това, когато оправяше леглото им, бе забелязала, че двамата са спали спокойно, без да правят друго. Когато двамата с Гордън се любеха, все едно изтърбушваха матрака. Въпреки това тя не каза нищо за наблюденията си.

— Дори да е така, не е моя работа.

— Просто внимавай.

— Това предупреждение ли е?

— Не, просто братски съвет. Когато има напрежение, знаеш не по-зле от мен, че нещата могат да излязат от контрол, а аз не искам думите или действията ти да бъдат изтълкувани погрешно.

Докато се прибираше, Лайла се замисли над думите му. Тя нямаше никакви намерения към Кент, но може при него да беше различно. Не бе и помисляла, преди Вон да повдигне въпроса, но сега мисълта не я оставяше на мира. Ами ако Кент я харесва? Можеше ли да го вини? Той бе жаден за обич и макар да бе добър съпруг, можеше да се изкуши да кривне.

Същата вечер, когато застана пред високото огледало в стаята си, вече облечена за благотворителната вечеря, тя се огледа внимателно за пръв път след смъртта на Гордън. Опита да прецени вида си през погледа на мъж — Кент или Карим. Беше качила килограмите, от които отчаяно имаше нужда, а с тях се бяха върнали и женствените й извивки. Бузите й вече не бяха хлътнали, нито пък страните пребледнели. Косата й, наскоро оформена в салон в града, падаше на лъскави вълни по раменете. Накратко, отново изглеждаше жива, след като месеци бе гледала света с помръкнали очи. Може и да имаше причина, освен новопридобитите домакински умения, един мъж да я хареса.

Започна да сменя тоалет след тоалет, тъй като искаше да изглежда безупречно, без да привлича вниманието към себе си. Не че изборът бе голям — от доста време не си бе купувала нови дрехи, а старите бяха или прекалено големи, или демодирани. Най-сетне избра семпла черна пола и елегантен пуловер в бледолилаво, който подчертаваше деколтето й, без да привлича погледите към бюста. Добави наниз изкуствени перли — истинските бяха продадени отдавна — и си сложи диамантените обеци, които бе запазила. Спря се на високи токове и реши, че е готова.

— Изглеждаш чудесно, мамо.

Обърна се и видя Нийл на вратата в любимите си черни дънки и тъмносиньо сако върху ризата.

— Ти също — отвърна щастливо тя, зарадвана от комплимента. — Сигурна съм, че Фиби ще остане приятно изненадана.

Той веднага се нацупи.

— Между нас няма нищо.

— Не намеквах това — отвърна тя. — Просто… вие двамата прекарвате много време заедно.

Говореше внимателно, тъй като знаеше, че напоследък Нийл бе станал нетърпимо обидчив. Кипваше дори при най-невинната забележка.

— И какво от това? — попита Нийл. — Вие двамата с онзи Карим сте непрекъснато заедно, а както виждаш, изобщо не ти пиля…

— Не е и нужно. Вече показа ясно какво е мнението ти.

Сякаш по сигнал отвън се чу клаксон. С Карим се бяха разбрали да отидат с неговия пикап.

Нийл дръпна пердето и надникна.

— Май гаджето ти пристигна — заяде се той.

Лайла не се поколеба да го поправи.

— Не ми е гадже.

— А как да го наричам? Приятелчето за секс ли?

Лайла остана шокирана колкото от презрението, с което той говореше, толкова и от грубото отношение на сина си. Та това бе Нийл, нейният Нийл! Вдигна поглед към сина си и видя непознат. Разгневен непознат. Мили боже! Толкова ли я мразеше?

Спомни си съвета на доктор Голдман да не слиза на нивото на Нийл, когато той се държи по този начин, възвърна бързо самообладанието си и отговори спокойно.

— Не е редно да ми говориш така, след като с нищо не съм ти дала повод. Между нас с Карим няма нищо. А дори да имаше, надявам се да уважиш решенията за личния ми живот.

— Личен живот ли? Така ли го наричаш? — Нийл поклати възмутено глава. — Господи! Татко умря преди по-малко от година, а ти вече си намери друг.

Лайла бе прекалено шокирана, за да се ядоса. Видя болката на сина си и тя я нарани повече, отколкото думите, с които се опитваше да се освободи от нея.

— Миличък, изобщо не е така. Искам да знаеш, че нищо, никога не може да промени чувствата ми към баща ти. — Очите й се напълниха със сълзи, но когато протегна ръка към Нийл, той се отдръпна рязко, сякаш не можеше да търпи докосването й.

— Да, знам. Ти го мразеше.

Дори да бе шокирана от думите му преди малко, тя онемя при това обвинение.

— Това пък защо го каза? — ахна тя. — Знаеш колко много обичах баща ти.

— Виж ти! Защо тогава той се самоуби?

Преди да успее да отговори, Нийл се врътна и се скри в съседната стая. След малко чу как блъсна входната врата.

 

 

На партито Лайла обикаляше, стискаше ръцете на хората, говореше мило, макар умът й да бе другаде. Не можеше да спре да мисли за кавгата с Нийл. Да не би това да бе просто избухването на момче, което стреля на сляпо, или бе сигнал, че нещо го измъчва? Надяваше се Нийл все още да пие предписаните му антидепресанти, но скоро не бе проверявала и не бе сигурна. Стрелкаше го с поглед през пълната зала, наблюдаваше го как си говори с Фиби и се опита да се убеди, че се е успокоил след разправията. Въпреки това не можа да се отърси от страха, който я притискаше.

Иронията бе, че човекът, с когото най-много й се искаше да бъде в този момент, бе Карим, но докато пътуваха, тя го увери, че предпочита да не прекарват вечерта заедно. Той уважи желанието й и единствено й донесе напитка, а след това се смеси с множеството гости. Забеляза го в другия край на препълнения яхтклуб, изваяното му мургаво лице се открояваше сред млечнобелите кожи на повечето гости и тя усети как я бодва съжаление, прииска й се да се бяха срещнали в друг момент от живота й. Той каза, че ще чака, но дали щеше да чака вечно? Със сигурност имаше други жени, които нямаше да изпуснат шанса си с него. Като Криси Елиът например, която се беше лепнала за него. Дребната блондинка, собственичка на магазина за играчки на Мейн стрийт, наречен „Скрин на слончето“, винаги по дънки и гуменки, сега беше великолепно облечена, с убийствено високи токове и не криеше, че е готова да скочи на Карим. Лайла я наблюдаваше как отпуска ръка върху неговата и се смее прекалено гръмко на нещо, което той каза. Бодна я ревност. След като Карим бе останал необвързан толкова дълго, мислеше си тя, значи предпочиташе да е така. А и необвързан не означаваше самотен. След страстната сцена в спалнята на Абигейл тя вече си го представяше с любовница. А след като тя се дърпаше…

Усети как се напряга при тази мисъл.

А пък тя, от социален парий в големия град се бе превърнала в нещо като забележителност в Стоун Харбър. След като първоначалната възбуда утихна, хората от града не знаеха как да се държат с нея. Винаги когато срещаше някого, докато бе на пазар, тя забелязваше объркването му. Не беше ли това онази, богатата мръсница, за която писаха във вестниците? Къде са й кожените палта и бижутата, марковите дрехи? Освен това усещаше, че се питат защо човек с нейния произход работи като икономка. Не просто като икономка, ами икономка на самата Абигейл Армстронг. А пък онези, които я бяха опознали, макар и малко — като Грейс Стехоски от „Леписри“ и Джон Кармайн от магазина за риба — я поздравиха топло, когато пристигна тази вечер, и се държаха с нея както с всички останали. Преди малко се натъкна на Барб Хигинс и тя се държа приятелски, обеща отново да й звънне веднага щом шефът й вземе решение за временното работно място.

Сега, докато Лайла обикаляше и се представяше на хора, с които досега не се бе срещала, и бъбреше с познати, тя си каза, че има пълното право да бъде на събирането. Почувства се добре, докато впрягаше отдавна атрофиралите си социални мускули и същевременно се откъсваше от старите призраци. Не бе необходимо да се преструва, че не е това, което е… нито пък да се извинява за стореното от съпруга й. Можеше да е себе си. На когото не му харесваше, можеше да не общува с нея.

Това бе първото й излизане, откакто се премести тук, ако не се броят няколкото пъти, когато отиде на кино или похапна в града. За пръв път влизаше в яхтклуба. Обиколи го, надникна в различните зали, докато не я привлече гледката към пристанището от прозореца на една от малките зали отстрани на ресторанта. Клубът бе построен на нос, който се врязваше в реката, така че бе заобиколен от вода от три страни. От наблюдателницата си, високо над покритата със сняг поляна, която се спускаше към водата, тя си представи, че е на борда на кораб, който се кани да акостира. Около яхтите цареше тишина, само от време на време високите им мачти се поклащаха от вятъра като дървета с голи клони. В средата на реката се носеха късове лед също като призраци, подети от черното течение, сред тях пухтеше влекач и теглеше фосфоресциращият си товар.

— Красиво е, нали?

Тя се обърна и видя Кент. Когато дойде тук, бе празно. Сигурно бе влязъл, докато се наслаждаваше на гледката. Изправи се до нея, стиснал чаша в ръка, облечен по-официално — в костюм и вратовръзка — отколкото бе свикнала да го вижда. Изглеждаше красив с прошарената си коса, която много отиваше на сивите му очи. Замисли се за предупреждението на брат си и усети как й става топло.

— Прекрасно място — съгласи се тя.

— Когато си на вода е още по-приятно — рече той. Знаеше, че Кент е най-щастлив, когато е на лодката си, не в префърцунения клуб или на някое снобско парти.

— Сигурно нямаш търпение времето да се стопли — подхвърли тя.

Той вдигна чашата скоч в безмълвна наздравица за боговете на плаването.

— Тази година мисля да тръгна на юг. Може да обиколя бреговете на Флорида. Ще ловя риба.

— Не знаех, че обичаш риба — учуди се тя.

— Не обичам, но е крайно време да се заема с риболов. От друга страна, нали знаеш какво казват? Не можеш да научиш старото куче на нови трикове. В това отношение съм напълно предсказуем. Някои биха казали отегчителен.

— Ти ли? В никакъв случай — изсумтя тя.

— Трябва да излизаш повече. Започваш да мислиш като мен. — Устата му се изви в усмивка, която не се отрази в очите.

— Прав си, трябва. За съжаление, свободното ми време е ограничено.

Говореше шеговито, да не би той да си помисли, че се оплаква. Истината бе, че тя не бе чак толкова нещастна от работата си. Колкото и да бе странно, изпитваше удоволствие от болките в мускулите в края на натоварен работен ден. Освен това се гордееше с новопридобитата си изобретателност. Онзи ден например оправи лостчето на тоалетното казанче без помощта на Карим. Старите умения, като какви канапета да поднесе на парти и коя рокля да избере за официално събиране, нямаше да й помогнат, ако настъпеше Армагедон, но пък сръчността в дома нямаше да я подведе.

— Това ще се промени — каза той. — Помни ми думите, в най-скоро време те очакват по-хубави неща. — Произнасяше думите особено внимателно и Лайла разбра, че е подпийнал.

— Наистина ли? Да не би да знаеш нещо, за което аз нямам представа? — засмя се тя.

Кент не отговори. Изглежда не я слушаше. Беше се загледал замислено през прозореца и отпиваше малки глътки от напитката си. Запита се къде е Абигейл. Последно я мярна край масите, където бяха изложени предложенията за неявния търг (едното бе вечерно парти подготвено от „Абигейл Армстронг“ ООД), около нея се бе скупчила група почитатели, които внимаваха да не изпуснат нито една нейна дума.

Кент се обърка рязко.

— Отивам да се поразходя. Искаш ли да дойдеш с мен?

Думите му прозвучаха по-скоро като молба, отколкото като предложение, затова Лайла отвърна:

— Ще си взема палтото.

Няколко минути по-късно двамата се измъкнаха през един от страничните входове. Навън не се мяркаше никой. Тръгнаха по пътеката към пристана, Лайла на токчета, стиснала ръката на Кент, за да не се подхлъзне на леда. Когато стигнаха входа към дока, Кент набра кода и след малко поеха по плаващите понтони, където бяха изкарани на сух док различни по големина и форма лодки, а дървените подпори под тях се поклащаха и проскърцваха под тежестта им. Кент й показа яхтата си. Не беше нито най-голямата, нито най-красивата, затова пък бе най-елегантната, източена, отстрани с кантове от тиково дърво. Откъм реката духаше леденостуден вятър и тя инстинктивно се сгуши до него, без да заподозре каквото и да било, когато той я прегърна през раменете.

— Вечерята със сигурност е много успешна — отбеляза тя и погледна през рамо към клуба, откъдето се носеше музика и весел смях. — Като ветеран от много благотворителни събития, мога честно да кажа, че не съм виждала друго събиране, на което са присъствали повече хора. Струва ми се, че половината град е тук.

— И това е нещо — отвърна незаинтересовано Кент.

— Не си доволен — отбеляза тя.

— Доволен съм. Просто в момента не съм щастлив.

Стори й се толкова потиснат, че го попита:

— Искаш ли да споделиш?

Кент въздъхна дълбоко.

— Не особено. Но явно хич ме няма да пазя тайни. Трябва да разкажа на някого, така че защо не на теб. — Замълча за кратко, преди да продължи. — Няма да те изненадам, ако призная, че двамата с Аби, независимо как се представяме пред хората, не сме образец на семейно щастие. — Говореше с огромно съжаление, което я изненада — от начина, по който се държеше със съпругата си, Лайла бе предположила, че изпитва нещо като топлота. — Двамата бихме могли да продължаваме по този начин години наред. И сигурно щяхме да издържим, след като знам колко много мразим промените. Само че аз срещнах друга.

В същия момент Лайла си спомни предупреждението на Вон. Значи съпругът на Абигейл наистина беше влюбен в друга жена. Само че другата жена не беше тя. Заля я облекчение, последвано от тревога за Кент. Ако той имаше връзка, тя със сигурност не бе щастлива и безоблачна.

— Отдавна ли я познаваш? — попита тя.

Той кимна.

— Майка е на един от пациентите ми — осемгодишно момченце с кистозна фиброза^[2]. Джоуи ту влиза, ту излиза от болница, така че двамата с нея… нали разбиращ, с течение на годините се сближихме. Напоследък, покрай една от кризите на Джоуи… — Той сви рамене. — Виждаме се от четири месеца.

— Сериозна ли е връзката ви?

— Много.

— И тя ли изпитва същото към теб?

— О, да — грейна той. — Невероятна жена е, Лайла. Красива, умна. А пък колко е смела. Никога не показва пред Джоуи колко се страхува да не го изгуби. Съпругът й я изоставил скоро след като поставили диагноза на детето. Разведена е от седем години. Ако не бях женен… — Той не довърши, но светлината в очите му помръкна.

В същия момент Лайла си представи умореното, изопнато лице на Абигейл, когато се прибираше късно вечер от работа. Стана й жал за нея.

— Какво смяташ да правиш? — попита колебливо тя.

— Налага се да кажа на Аби, преди да разбере сама — отвърна той. — Честно казано, тревожа се повече за Фиби. И без това преживява труден период. Казах ли ти, че не я приеха в „Принстън“? Меко казано, беше огромно разочарование. Подобно нещо може да доведе до… емоционално, дори психическо разстройство. — Той въздъхна отново, погледна към водата, по която блестяха искрици като от остриета на ножове. — Господи, каква каша.

— Фиби поне си има Нийл. — В гласа на Лайла нямаше увереност, тъй като се почувства неловко при мисълта, че синът й и Фиби стават все по-близки. Поведението на Нийл тази вечер я накара да се замисли дали единствената причина да са заедно е да споделят разочарованията си. — Това не бива да те спира. След като си нещастен, няма да направиш щастлив никого около себе си, най-малко Аби.

— Права си. Просто аз… Господи! — Той изхлипа, отдръпна ръка от рамото й и скри лице в длани.

Лайла инстинктивно го прегърна, за да го утеши. Галеше гърба му и шепнеше, когато от мрака долетя познат глас.

— Ти! Трябваше да се сетя.

Лайла се завъртя рязко и видя Абигейл в другия край на дока, силуетът й се очертаваше на фона на поклащащите се лодки, сякаш изтласкани от невидима турбулентност, докато тя стоеше като статуя. Когато най-сетне пристъпи напред към светлината, Лайла забеляза, че е без палто, наметната единствено с фин шал от пашмина на раменете. Трепереше цялата.

— Имах подозрения — продължи тя и присви очи към Лайла. — Не допусках обаче, че ще стигнеш толкова далече. Няма да ти позволя да откраднеш съпруга ми, както открадна живота ми. Как можах да допусна подобна грешка? Ти си змия, открай време го знаех…

— Не е каквото си мислиш — отвърна Лайла и усети как кръвта се качва в главата й. — Ние просто… аз се опитвах да… — Тя спря, преди да е издала тайната на Кент.

Кент обаче заговори.

— Всичко е наред, Лайла. Тя щеше да разбере рано или късно. — Пристъпи напред и Лайла остана изумена от спокойствието, изписало се по лицето му, сякаш след агонията на нерешителността изпитваше облекчение, че всичко ще излезе наяве. Той прекрачи към Абигейл и хвана нежно ръцете й. Абигейл опита да ги отдръпне, но той я стисна силно.

— Трябва да поговорим, Аби. Насаме.