Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (23)

Епилог

Лас Крусес, Мексико

За две години селото не се бе променило много, освен че й се стори по-процъфтяващо. Повечето промени бяха дребни, но те й правеха впечатление на всяка крачка. Съседната къща с олющена от години боя, бе наскоро белосана, ъглите боядисани в наситено червено също като сушени чушки, нова постройка с тухлен покрив бе сменила стария метох с напукани стени, където Милагрос ходеше на училище; параклисът „Сангре де Кристо“ се бе сдобил с нова мозаечна фасада, заменила старата кирпичена; табелата пред магазина за тютюн, където съпругът й Густаво си купуваше цигари — „Хуегос“! — сега привличаше желаещите да си купят лотариен билет.

Най-важна бе чисто новата тухлена сграда, пред която бе застанала, на пръв поглед съвсем обикновена, но за Консепсион бе великолепен паметник — клиника „Милагрос Санчес“. Тъкмо заради нея измина толкова път. Причината, поради която рискува да се качи на самолет, нищо че Хесус не спираше да я уверява, че паспортът й е напълно редовен и няма защо да се страхува, че на връщане някой ще откаже да я пусне в Съединените щати. Много искаше да види клиниката със собствените си очи. Обърна се към съпруга си грейнала и заговори с потръпващ от вълнение глас.

— Сигурна съм, че ангелите днес се усмихват.

Той стисна ръката й и кимна. Самият той беше разчувстван.

— Si, seguro.^[1]

По градските стандарти не беше нищо особено. Две стаи за прегледи и малък диспансер, където работеха местен лекар и медицинска сестра — съученичка на Милагрос — но за общността бе истински дар божи. Сега щеше да бъде спасен животът на мнозина — на болни деца и viejos^[2], които нямаше да издържат дългия път до медицинския център в Ермосильо; на млади жени, които рискуваха да им изтече кръвта след аборт, извършен в тъмна доба; жертви на произшествия и пожари, чиито рани щяха да ги повалят, ако не получеха незабавна медицинска помощ.

За дъщеря й бе прекалено късно, ала за Консепсион това бе нещо като изкупление от страна на Сеньората, която удържа на обещанието си, но също и изкупление за нея, защото най-сетне бе простила. Беше дошла, за да се убеди в правотата на казаното от нейната abuelita, и вече бе убедена, че в сърце, изпълнено с омраза, няма място за благословията, която я споходи, в противен случай тя щеше да остане потръпваща в студа също като просяк, който няма подслон.

Забеляза Сеньората на подиума да разговаря с кмета и новоназначения директор на клиниката, доктор Гутиерес, преди да започнат освещаването. Тентата над подиума ги предпазваше от жарките лъчи на слънцето, но на светлината, която се процеждаше през едро тъкания плат, Сеньората блестеше като една от позлатените статуи в параклиса, където Консепсион коленичи одеве. Сеньората не беше светица, това бе ясно, но не бе и дявол, както на времето си представяше Консепсион. Най-важното бе, че тя признаваше греховете си и бе готова да поправи стореното. Нямаше как да върне Милагрос, но ако не беше Сеньората, тази клиника нямаше да съществува, а пък Консепсион нямаше да разчита на силата на мъжа до себе си, нито пък…

Мислите й бяха прекъснати от рева на тромпети и звука на китари, когато оркестърът мариачи под сламената palapa^[3] на площада засвири енергична мелодия. Консепсион се огледа и забеляза, че малката група, събрала се за церемонията, вече е набъбнала над сто души. Отстрани се бяха наредили търговци и предлагаха стоките си — топли tamales^[4], увити в царевични листа, пържени churros^[5], поръсени със захар, белено манго на клечка, подправено с червен пипер, както и най-различни дреболии и религиозни медальони. Все едно бе фестивалът на El Día de las Muertes^[6], а не освещаването на животоспасяваща клиника.

Наближаваше обед, когато церемонията започна. Консепсион чакаше повече от час, тъй като пристигна със съпруга си рано, за да си осигури добро място, откъдето да вижда подиума, и вече пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, все още уморена, макар да имаше цели два дни за почивка. Вълнението потисна умората, когато започнаха речите. Пръв заговори едрият кмет, сеньор Идалго, след него се изправи директорът на клиниката, доктор Гутиерес, младолик мъж с обеца на едното ухо, който описа ентусиазирано, надълго и нашироко каква чест е за него да служи на общността.

Сеньората бе последна. Докато я наблюдаваше как приближава подиума, Консепсион си каза, че прилича на божество, тъй като цялата тълпа утихна, обзета от страхопочитание. В този момент Сеньората наистина приличаше на божество както се бе изправила над тях, толкова възторжена, че грееше, когато вдигна ръце, сякаш за да даде благословия, а не да произнесе реч. Не приличаше на никой от останалите в бялата рокля с колан и елегантната сламена шапка с панделка на точки.

Консепсион се приведе напред в очакване, както и останалите от насъбралото се множество, и стисна ръката на съпруга си с едната ръка, а с другата шала. Бе отказала на Сеньората да участва, макар жената да я моли много пъти. Консепсион не искаше денят да бъде посветен на нея, защото той бе само и единствено за дъщеря й. Макар поводът да бе една трагедия, без Милагрос нямаше да има клиника.

Сеньората се приведе напред, за да започне, но се оказа, че микрофонът е повреден. Пропискваше и бучеше и Сеньората търпеливо отстъпи, за да направи място на мъжете да го оправят. Докато чакаше, Консепсион се замисли за пътешествието си, с което бе описала пълен кръг. Адът, докато прекосяваше пустинята… срещата с Хесус… спасяването на дъщерята на Сеньората по време на пожара. Не помнеше почти нищо от случилото се непосредствено след пожара, тъй като по онова време, както й казаха по-късно, почти цяла седмица ту изпадала в безсъзнание, ту идвала на себе си. Единствените й ясни спомени бяха за Сеньората, която от време на време се надвесваше над нея и поднасяше чаша вода към устните й, за да отпие по някоя и друга малка глътка, или носеше букети, за да освежи стаята.

Сетне, когато един ден отвори очи, до нея бе Хесус. Бе така объркана от лекарствата, та отначало помисли, че сънува.

— Хесус? Estás tu?^[7] — Протегна ръка, за да се увери, че може да го докосне.

— Si, mi corazón. — Той стисна нежно ръката й и дори този лек натиск я накара да се намръщи от болка — вече бяха свалили превръзките, но ръцете й бяха зачервени и подути — въпреки това тя не се отдръпна. Любимото лице на Хесус и кафявите му очи, които я наблюдаваха с любов и загриженост, бяха много по-целебни от лекарствата. — Дойдох веднага — обясни той. — Едва вчера научих какво се е случило.

Тя кимна и напуканите й устни се извиха в усмивка.

— Радвам се, че си тук.

— Лекарят ми каза, че утре ще те изпишат. Дойдох, за да те отведа у дома — заяви той.

Отначало се почувства объркана. У дома на село ли? Там ли щеше да я отведе?

— Ще отидеш толкова далеч? — прошепна дрезгаво тя.

Той се усмихна.

— Че къде другаде да отида. Нали живея там.

Едва сега разбра. Той щеше да я отведе у дома в Ел Ей.

Поклати глава.

— Не мога да дойда с теб.

Усмивката му угасна, прекрасното му, макар и некрасиво лице сякаш се сгърчи.

— Por qué no?^[8] — попита. — Нали ми обеща да се върнеш, когато всичко приключи?

Не му бе обещала точно това, но не каза нищо. А и защо да не остане с Хесус?

— Пребивавам незаконно в тази страна — напомни му тя. — Вече знаят. Вчера дойде човек от имиграционните. — Беше едър строг gringo с папка, който й зададе най-различни въпроси на доста елементарен испански. — Сеньората каза, че ще се опита да ми извади зелена карта, но няма никаква гаранция. Дори да успее, най-вероятно ще ме изпратят вкъщи, докато въпросът не бъде решен.

Смехът на Хесус я изненада. Смееше се толкова силно, че от очите му рукнаха сълзи. Когато се успокои, поклати глава и попи очи с кърпичка.

— Ах, mi corazón. Това ли те тревожи? Страхувах се, че е нещо по-лошо.

— Това не е ли достатъчно? — попита тя, напълно объркана от поведението му.

Той се приведе, целуна я по устните и зашепна.

— Имиграционните не могат да те върнат, ако сме съпрузи.

Седмица по-късно пристигнаха в Ел Ей и се ожениха в кметството. Сега вече Консепсион не беше вдовицата Делгадо, ами госпожа Хесус Рамирес, съпруга на американски гражданин и горда притежателна на син паспорт, прибран на сигурно в чантата й. Имаше си собствен дом, в който двамата с Хесус се преместиха скоро след сватбата. В задния двор имаше дори плодни дръвчета. Не само това, тя ходеше на шофьорски курс, за да може някой ден да кара собствен автомобил — макар да накара Хесус да обещае да не й купува нова или скъпа кола, да не би да я сбъркат с някоя gringa. Накратко, тя живееше живота, за който мечтаеше дъщеря й, след като се преместеше при съпруга си в Обетованата земя.

Консепсион усети как старата мъка се надига при тази мисъл. Как само й се искаше да сподели щастието си с Милагрос! За момент се замисли за дъщерята на Сеньората. Как ли се справяше момичето? Поне беше останала жива, за разлика от нейното дете.

Микрофонът изпращя за последно и гласът на Сеньората се понесе сред вълна от аплодисменти. За онези, които очакваха тя да заговори на английски — включително и Консепсион — бе приятна изненада, когато американката застана пред преводача и започна на испански, макар и неуверено, а сред тълпата се понесе одобрителен шепот.

— Señores e señoras, estoy aquií en, en este día de tan importancia… — Не искаше да й благодарят, настоя тя, този път с помощта на преводача (от когото Консепсион нямаше нужда, тъй като английският й бе станал много добър през последната година). Тя трябвало да благодари на хората от Лас Крусес. Напомни им, че нямало да има клиника, ако не бил техният труд, повечето на доброволни начала; знаела колко много се стараели, за да постигне фабриката очаквания успех, тъй като по този начин й осигурили средствата за тази възвишена кауза. Без тяхна помощ мечтата й да създаде тази клиника никога нямало да бъде осъществена.

— Има един човек, на когото искам да благодаря — заяви тя накрая. — Ако не бе толкова скромна, днес щеше да е до мен, затова ще говоря от нейно име и ще кажа, че желанието й е споменът за дъщеря й да живее в клиниката, която носи нейното име. — Очите на Сеньората, пълни със сълзи, обходиха множеството, за да открият Консепсион. — Ще призная, че днес нямаше да съм тук, ако не беше тази забележителна жена. Тя е истинската причина да има клиника. Консепсион Делгадо — извинете, Рамирес — знам, че днес ангелите в небесата се усмихват.

Консепсион усети студена тръпка, когато чу Сеньората да изрича думите, които бе казала одеве на Хесус. Само че според нея се усмихваше един ангел.

Усети как нечии ръце я избутват напред. Бяха Мануел и Магдалена Велес, старите й съседи, при които бяха отседнали двамата с Хесус. Те настояваха да излезе напред, да се покаже. Двамата не разбираха защо иска да остане в сянка, защото дори да помнеха онези мрачни дни, когато обвиняваше Сеньората за смъртта на дъщеря си, вече бяха забравили. И други познати я подканиха да излезе напред. Консепсион погледна към Хесус, обзета от паника, но той й се усмихна безпомощно, сякаш искаше да каже: „И двамата знаехме, че ще се случи. Няма как да избягаш“.

Хората пред нея се отдръпнаха и на Консепсион не й остана друг избор, освен да пристъпи напред, все още стиснала здраво шала. Хората я аплодираха, но тя не им обърна внимание. Нямаше да използва случая, за да привлече интереса им. Не бе сторила нищо. Беше изгубила детето си и както всяка майка можеше да потвърди, в това нямаше нищо славно.

Когато стигна пред платформата спря и отказа да продължи. Обърна се, помаха на тълпата и се провикна:

— Gracias! Gracias por todo!^[9]

Разнесоха се овации, след което моментът й на слава отлетя и вниманието на тълпата се насочи към прерязването на панделката пред клиниката. Няколко минути по-късно церемонията приключи и всички започнаха да се разотиват, а тя се огледа за съпруга си. Едва направила десетина крачки и усети как някой я стисна за лакътя. Обърна се и пред нея се оказа Сеньората. Лицето й бе отчасти скрито от широката периферия на шапката, така че първото, което Консепсион видя, бе усмивката й. Бели зъби и алени устни.

— Радвам се, че те открих — заяви задъхано Сеньората. Обърна се към високия мъж до нея. — Искам да те запозная с приятеля си, Вон. Вон, това е изключителната жена, за която ти разказвах.

Приятелят беше грубоват, също като планинар, със сини очи и руса коса, изсветляла от слънцето. Беше красив за gringo, каза си Консепсион, макар според нея да не можеше да се сравнява с Хесус. Отново се присети за Хесус… Огледа се, за да го открие, но от него нямаше и следа.

— Много съм слушал за теб. — Усмихна й се топло приятелят, когато й стисна ръката, а сетне прегърна Сеньората през раменете. — Много ми е приятно най-сетне да се запознаем.

— Удоволствието е изцяло мое, сеньор — отвърна любезно Консепсион. Почувства се неудобно в присъствието на Сеньората и приятеля й. Едно бе да й прости, друго бе да се държат като стари приятелки.

Сеньората изглежда не забеляза, че мексиканката се чувства неловко.

— Чудесно е, нали? Не вярвах, че ще доживея този ден. А ето че се събрахме за церемонията. — Насочи поглед към клиниката и Консепсион едва сега видя лицето й. Очите й бяха пълни със сълзи. — Одеве говорех напълно сериозно. Всичко е благодарение на теб — обърна се тя отново към Консепсион.

Консепсион поклати глава.

— Нищо не съм направила.

— Не е вярно. Ако не те познавах… — Сеньората замълча за кратко, преди да продължи. — Ти ме накара да разбера, че не е достатъчно да съжаляваш, че трябва и да дадеш нещо в отплата. Не че някога бих могла да възстановя… — Замълча отново и Консепсион забеляза, че приятелят я притисна по-силно.

Настъпи неловко мълчание и Консепсион усети как я завладяват най-различни чувства. Жалост. Гняв. Тъга. Най-вече тъгата, която винаги щеше да живее в нея, също като парченце кехлибар, образувало се от смола, която на времето се е стичала свободно. Представи си нежното лице на Милагрос и усети как мъката я притиска.

Нещо под шала се размърда и в тишината се чу тихо мяучене. Консепсион отметна шала и отдолу се показа бебе, привързано на гърдите й — дребно момиченце с щръкнала черна коса и очи като две блестящи зърна кафе, което мигаше сънено. Консепсион се усмихна нежно на бебето и усети как нещо неподатливо и тежко в гърдите й започна да се топи. Погали бебето по бузата и изгука.

— Виж ти! — Очите на Абигейл се разшириха от изненада и тя се наведе над детето. — Не знаех… Твое ли е?

Консепсион кимна. Не винеше Сеньората за учудването. И тя бе слисана, когато научи, че е бременна на четирийсет и пет, сравнително напреднала възраст. След това роди здраво бебе, красиво момиченце, след толкова много мъртвородени деца. Та това бе истинско чудо, дар от бога.

— Казва се Есперанса — обясни тя. — Означава „надежда“.

Абигейл не откъсваше поглед от детето, изпълнена с почуда. Когато най-сетне вдигна глава, очите им с Консепсион се срещнаха. И двете жени знаеха какво е да си майка, познаваха както радостта, така и разочарованията, чудесата, които никога не свършваха, тежкия товар на отговорността и страха, че във всеки момент това дете може да ти бъде отнето.

— Иска ми се… — започна Сеньората и по страните й рукнаха сълзи.

Консепсион кимна с разбиране. Сеньората не искаше тази радост да бъде помрачена от сълзи. Но нима не бе така с всяко радостно събитие? Нима природата не им даваше блясъка на надеждата, за да освети мрака около тях? Отново си припомни думите на abuelita и отпусна ръка на рамото на Сеньората.

— Está bien. — След това направи немислимото, нещо, което изненада колкото нея, толкова и Сеньората. Наведе се и целуна другата жена по бузата. — Ангелите наистина се усмихват — увери я тя.