Айлин Гоудж
Махалото на съдбата (18)

17.

Докато Лайла приближаваше по коридора в болницата, ги видя събрани в залата за посетители — брат й се бе настанил до Джилиан (бившата му приятелка се бе качила на влака от Фили веднага щом бе научила); Абигейл, свила се на канапето до неверния си съпруг, гризеше грижливо лакирания си нокът; и Карим, висок, изправен, застанал в средата, човек, на когото можеше да се разчита във всяка ситуация — и й се стори, че вижда сцена, специално аранжирана за снимка, в която близките й хора бяха снимани отделно и залепени на твърде необичаен семеен портрет.

Вон скочи, когато сестра му приближи.

— Той как е?

— Все така — отвърна уморено тя. Дежурният стажант я увери, че физически Нийл е в сравнително добра форма. Беше се наложило да му промият стомаха, за да изчистят остатъците от хапчетата, а доктор Роутри бе убеден, че няма да има поражения от погълнатия дим, макар в момента да бе с кислородна маска. В други отношения обаче синът й съвсем не бе в безопасност. Пожарът, който едва не му бе струвал живота, го бе спасил.

— Какво каза лекарят? — попита Джилиан. С щръкналата си бяло руса коса с розови връхчета, късо яркозелено палто и цикламен плетен шал, с черния чорапогащник и черни „Док Мартенс“, приличаше на елф, пуснат в отпуска от северния полюс.

— Тази вечер ще го задържат за наблюдение. Искат да преценят и психическото му състояние. — Лайла говореше спокойно, но докато изричаше думите, усети как й се догади.

Същевременно глас в главата й негодуваше, че единственото шантаво в момента е да говори за Нийл сякаш е луд. Да, наистина беше леко депресиран. Кой няма да е депресиран след онова, което преживя той и след като видя какво си бе причинил баща му? Бе истинско чудо, че не превъртя. Но чак пък да се самоубие! Невъзможно.

Пренебрегна гласа. Налагаше се да приеме фактите, колкото и болезнено да й се струваше, че синът й е в криза. Не можеше да се преструва, че времето ще излекува раните му. Ако откажеше да повярва, че той може да стори същото отново, че не го грози опасност, оставаше възможността да свърши като баща си.

Обърна се към Абигейл, която бе не по-малко напрегната от нея. Поне веднъж и двете бяха в едно положение, само дето състоянието на Фиби бе значително по-тежко. Откараха я в интензивното отделение все още в безсъзнание, с изгаряния втора степен, отравяне с въглероден оксид, а също и натровена с хапчетата, които бе изпила. Пускаха само по един човек за не повече от десет минути — същото важеше и за родителите й, тъкмо затова Абигейл и Кент седяха отвън, където всеки можеше да види, че са отчаяни.

„Очертава се дълга нощ“, помисли си Лайла.

Вон се приближи и я прегърна през раменете.

— Не изглеждаш много добре, сестричке. Иди в хотела и си почини. — Той бе взел стаи в „Мариът“ от другата страна на улицата. — Ще ти звънна, ако има нещо.

Лайла поклати глава.

— Не, искам да съм тук, когато се събуди.

— Ти поне знаеш, че ще се събуди. — Гласът на Абигейл се разнесе като от дъното на кладенец, глух и безплътен. Лайла се обърна към нея, а тя продължаваше да гледа в стената, строга, съсредоточена, решена да не заплаче.

Вон я наблюдаваше разтревожено, но Абигейл изглежда не забелязваше никого и не се интересуваше от нищо, освен от собствената си мъка.

Кент погали съпругата си по рамото.

— Недей да говориш така, Аби. Тя е млада. Ще се пребори. Познавам персонала — изключителни специалисти са. Повярвай ми, в добри ръце е — заяви той убедено, макар и малко пресилено. Тази вечер не бе самоувереният лекар, който владееше положението, а просто поредният разтревожен родител, който се опитваше да потисне страховете си.

— Този път може би. Ами какво ще стане следващия път? Ами ако се опита отново? — Абигейл се извъртя към него, гласът й изтъня и затрепери. — Тогава няма да има кой да я спаси.

Лайла се замисли за непознатата, която бе изнесла Фиби. Жена от латиноамерикански произход, която не бе виждала досега, въпреки че Абигейл очевидно я познаваше. В момента бе в интензивното заедно с Фиби. Абигейл предложи да поеме разходите по престоя й, след като стана ясно, че жената няма здравна осигуровка. Всеки човек, който разполагаше със средства, би направил същото за спасителя на детето си, въпреки това Лайла бе сигурна, че тук имаше още нещо, история, която й предстоеше да научи.

Кент се опита да вдъхне кураж на съпругата си.

— Ще преминем по този мост, когато стигнем до него. Нека не избързваме. След като се изправи на крака, ще й осигурим нужната помощ.

— Просто искам да си я прибера вкъщи — изплака жално Абигейл. Лайла си помисли, че ако наоколо имаше почитатели на Абигейл Армстронг, те нямаше дори да предположат, че това е кралицата на домашните гозби и уют, която можеше да приготви съвършено суфле с една ръка, докато с другата премахва петно от червено вино на покривката.

— Не е ли по-добре да остане при мен за известно време? Поне докато не си намериш нов дом — предложи предпазливо Кент.

Лайла едва сега се сети, че Абигейл няма дом. И двете бяха без покрив над главата. Абигейл лесно щеше да си намери жилище. Тя обаче не знаеше какво ще прави. При тази мисъл усети как паниката се опитва да я завладее.

— Няма начин — тросна се Абигейл. Очевидно нямаше смисъл да спорят. — Точно сега има нужда от майка си. Какво значение има къде ще живеем? И на хотел да отидем, все ми е едно. Важната е Фиби. Ако я изгубя… — Тя се сви, раменете й се отпуснаха и ръцете й се сключиха пред гърдите. Докато трепереше, макар в болницата да бе топло, стана ясно, че има нужда от дъщеря си точно колкото и дъщеря й има нужда от нея.

— Няма да я изгубим — обади се Кент в нов опит да й вдъхне увереност, но тъй като Абигейл не го погледна, замълча. Когато се прегърби и отпусна лакти на коленете, разрошен, връзката му накриво, Лайла си каза, че той самият има нужда някой да му вдъхне увереност.

— Знам какво си мислиш — продължи Абигейл със същия глух безплътен глас. — Мислиш, че вината е моя. Прав си, моя е. Дъщеря ни е имала толкова сериозен проблем, че е посегнала на живота си, а дори не е потърсила помощ от майка си.

Кент седеше и клатеше глава. Изглежда същите мисли измъчваха и него — че Фиби е трябвало да потърси баща си, а не го бе направила. Навярно изпитваше същото чувство за вина.

Джилиан поразсея напрежението.

— Иска ли някой кафе? Аз бих изпила една чаша. — Огледа с надежда останалите, но тъй като никой не пожела, тя тръгна сама и много натъжена към кафенето.

Вон отиде при Абигейл и приклекна, за да бъдат очите им на едно ниво. Беше в сиви джинси и тъмносиньо поло, от което очите му изглеждаха още по-наситено сини от обикновено. През последните няколко седмици пухът по главата му се бе превърнал в тъмноруси вълни, които на места се бяха завили на масури. Бе започнал да прилича на себе си, въпреки това Лайла непрекъснато си казваше, че външният му вид лъже, че все още не е прескочил опасността.

— Вината не е твоя, Аби — заговори тихо той. — Може да се случи на всеки.

Абигейл вдигна очи към него и нещо от интимността в погледите им потвърди подозренията на Лайла. Те бяха любовници. Не знаеше как да го разбира. Затова реши да не казва нищо, докато не обмисли нещата трезво.

— Той е прав. Вината не е твоя. Никой няма вина. — Всички се обърнаха към Лайла. Тя си мислеше за Гордън и как се чувстваше отчасти виновна заради онова, което бе сторил. Но как можеше да го предотврати? Какво можеше да направи, за да го спре? Бе до него през всичкото време, дори се бе зарекла, че ще го чака, докато излезе от затвора. Може и при Нийл и Фиби да бе същото, може би каквото и да бяха казали или направили двете с Абигейл, ходът на събитията щеше да си остане непроменен. Лайла заобиколи брат си и протегна ръка към най-старата си и скъпа приятелка. — Хайде, Аби. Ела да се поразходим.

Абигейл кимна, без да каже и дума, и се изправи.

Съвсем бавно, като две старици, които се познават от толкова отдавна, че вървят в крачка, те се отправиха по коридора. Озоваха се в малкия атриум от едната страна на асансьорите, където по това време не се мяркаше жив човек. Наблюдаваха ги единствено призрачните им отражения в тъмните стъкла.

— Изглеждаш ужасно — подхвърли Абигейл.

— Ти също — усмихна се измъчено Лайла.

— Каква нощ, а?

— Да, каква нощ.

— Извинявай, че ти се развиках пред къщата. Не бях на себе си.

— Знам — отвърна Лайла.

— Благодаря ти, че ме спря. Едва ли щях да съм тук, ако не ме беше задържала.

— Радвам се, че бях там, за да те спра. Ако Карим не ме беше докарал… — Лайла усети как се вледенява при тази мисъл и добави с ироничен смях: — Супер, нали? Най-сетне решавам да му отпусна края и да изляза на среща, а виж какво стана.

Абигейл я погледна любопитно.

— Не знаех, че двамата с Карим се виждате.

— И аз не знаех. — „До тази вечер“. Само че този разговор трябваше да остане за някой друг път. Най-важното сега бяха децата им. — Виж, не бива да се самонаказваш за случилото се с Фиби — заяви Лайла, когато седнаха. — Преживях същото с Гордън. Все си повтарях, че щях да забележа нещо, ако обръщах повече внимание, че можех да го спра да не извърши онова, което извърши. Само че аз не умея да чета чужди мисли. Ти също. Ние сме най-обикновени жени, които невинаги могат да бъдат героини.

Абигейл не бе убедена в правотата на думите й.

— Все пак трябваше да забележа какво става. Ако бях по-добра майка…

— И двете трябваше да усетим нещо. Не става въпрос единствено за Фиби — напомни й Лайла.

— И сега какво? Какво ще правим? — За пръв път от месеци насам Абигейл бе свалила непробиваемата си броня, признаваше, че не знае всички отговори, и молеше за помощ.

Това бе ново за Лайла. „Но и аз не знам всички отговори — отвърна безмълвно тя. — Иска ми се да ги знаех“. Не бе необходимо и Абигейл да ги знае, затова изрече простичко:

— Правим всичко по силите си.

— Ами ако това не стига?

— Трябва да стига, не може да не е така.

— Готова съм да направя всичко необходимо, ще жертвам всичко за още един шанс да оправя нещата помежду ни. Ами ако тя не оживее? — Гласът на Абигейл потрепери. — Просто не знам как ще го понеса.

— Ще оживее.

Абигейл не бе в настроение за подобни уверения.

— Щеше да ми е по-лесно, ако не бях съвсем сама.

— Не си сама. Имаш мен.

Абигейл я погледна с нескрито съмнение. Но когато Лайла я прегърна през раменете, не се отдръпна. Останаха така дълго, обединени от мълчалива солидарност, усещаха полепналия по косите им дим, просмукал се и в дрехите. Когато най-сетне се отдръпнаха, очите и на двете бяха мокри.

— Трябва да ти кажа нещо — обади се Лайла.

— Какво?

— Не знам дали в бъдеще ще се виждаме толкова често, след като съм вече без работа.

Абигейл я погледна объркано. Това бе последното, за което би се сетила, но си беше истина, че след като нямаше къща, нямаше нужда и от икономка.

— Сигурна ли си, че не искаш да продължиш да работиш за мен? — попита, когато разбра за какво говори Лайла. — Понякога съм голяма гаднярка. Да не говорим колко съм взискателна.

Лайла се изсмя сухо.

— Така си е.

— Не се притеснявай. Все ще измислим нещо.

Помълчаха, загледани към двора. Лайла се сети да попита:

— Ами жената, която спаси Фиби? Тя какво търсеше там? Все още не си ми казала.

— Дълго е за разказване. — Абигейл се поколеба, преди да продължи: — Всичко започна, когато миналата година фабриката ми изгоря. Една от работничките загинала в пожара, деветнайсетгодишно момиче, Милагрос Санчес. — Лайла я погледна учудено и тя добави: — Ако не си чула нищо, то е защото плащам цяло състояние, за да държа подобни инциденти далече от пресата. Досега се справях наистина добре. — Устата й се изви в иронична усмивка и Лайла разбра, че говори за развода, който дори високоплатените й служители не бяха успели да скрият, и сега всички таблоиди тръбяха за него. — Та жената, която спаси живота на Фиби тази вечер, е майката на онова момиче.

Лайла се опита да разбере какво става.

— Това не обяснява какво е търсила тук.

— Дойде у нас по-рано същата вечер. Чакаше ме, когато се прибрах от работа.

— Защо? Познаваш ли я?

Абигейл поклати глава.

— Не се познавахме.

— И какво стана?

— Опитах се да й кажа колко съжалявам. Дори й предложих пари, но тя отказа да ги вземе. Заяви, че не е дошла чак дотук за пари.

— И какво искаше?

— Да ме погледне в очите, за да видя каква мъка съм й причинила. Това ми каза. Английският й не е много добър, но успя да го обясни. — Абигейл продължаваше да гледа право напред. Беше много разстроена. — Права е. Донякъде вината е моя. Тъкмо затова е толкова сложно.

— Не разбирам — намръщи се обърканата Лайла. — Защо вината да е твоя?

— Изобщо не трябваше да става подобен инцидент. Бързах да приключим с производството и не обърнах достатъчно внимание на мерките за сигурност. И някой е загинал тъкмо заради тяхната липса. — Обърна се към Лайла. Не бе нужно някой да я обвинява, тя самата вече си бе издала присъда. — Така че си получих заслуженото. Каквото повикало, такова се обадило.

— Да не би да искаш да кажеш, че тази жена има нещо общо с пожара тази вечер? — Лайла бе шокирана от мисълта, че би могла да подпали нарочно къщата.

Абигейл сви рамене.

— Кой знае? Има ли някакво значение? Важното е, че е била, където трябва, когато е трябвало. Тя рискува живота си. Ако не го беше направила, Фиби нямаше да излезе жива от къщата. — Потръпна при тази мисъл и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ако наистина е подпалила пожара, значи не е знаела, че Фиби и Нийл са в къщата.

— Така е, а и аз нямам доказателство, че има нещо общо с пожара. Може би единствената й вина е, че е влязла в чужд имот. Да, признавам, че отначало имах подозрения. Че кой не би имал. Та тя ме обвини, че съм ангел на смъртта. Трябваше да си там. Сцената беше невероятна. — Абигейл потръпна, когато си припомни срещата си с Консепсион. — Може би просто бе дошла, за да каже какво я е измъчвало. Може и да беше решила да приеме парите ми. Както и да е, озова се в имението в най-подходящия момент.

— Какво ще стане с нея, след като я изпишат?

— Сигурно ще я върнат в Мексико, освен ако не пусна връзките си. Имам познати в Държавния департамент. Ще видя какво мога да направя. — За момент се появи старата решителност на Абигейл. — Стига да иска да остане в страната. Един господ знае какво й е струвало, за да дойде дотук, а пък и аз не й постлах червено килимче.

— Все още не е късно.

— Не се тревожи. Ще й се реванширам. Независимо че тя ме мрази.

От тона, с който говореше, Лайла се усъмни, че някой мрази Абигейл повече, отколкото се мразеше сама. Докосна ръката й.

— Ти не си лош човек, Аби. Не мисли подобни неща.

Абигейл се изсмя горчиво.

— Не съм ли? Каква съм тогава?

— Човешко същество, като всички нас.

Абигейл се насили да се усмихне. Нямаше я вече жената, която крачеше пред входната врата и ругаеше, когато шофьорът й закъсняваше да я вземе за работа, онази Абигейл, която бе прекалено заета, за да забележи, че съпругът й има извънбрачна връзка или че дъщеря й възнамерява да се самоубие. На нейно място се появи уязвима жена, задълбочена, която поемаше отговорност за действията си.

На Лайла й се прииска да опознае тази жена.

— Бях толкова заета да се правя на жената чудо, та забравих какво е да си обикновен човек — призна с въздишка тя.

Лайла й се усмихна.

— От този клуб излизане няма.

— Държах се зле с теб.

— Да, но така ми помогна да разбера, че съм много по-твърда, отколкото си мислех.

Абигейл я стресна с признанието си.

— Да знаеш само колко ми липсваше. — Беше обърнала очи към нея и годините сякаш се стопиха. — Знам, че се виждаме всеки ден, но не е същото, нали? Липсват ни отношенията от едно време. Държах се лошо с теб, защото не бях готова да ти простя.

Лайла бе толкова трогната, че не можа да отговори веднага.

— Имаше много за прощаване.

— Може и така да е. Време е да продължим напред, не мислиш ли?

Лайла кимна и преглътна буцата в гърлото си.

— Добре — каза Абигейл, — защото ще имам нужда от теб в спасителната си лодка. Струва ми се, че ни предстои дълго пътуване до брега.

— И на мен ми се струва, че си права. — Лайла отново се замисли за сина си, който много скоро щеше да има нужда от грижи, каквито в болницата нямаше да могат да му осигурят… Фиби също.

— Дано да знаеш какво правиш, защото аз нямам представа.

Лайла се усмихна и хвана Абигейл под ръка, докато се връщаха при останалите.

— Аз ли? Нямам никаква представа. Но съм сигурна, че двете ще измислим нещо.

 

 

Когато дойде време отново да надникнат в стаята на Фиби, Абигейл се обърна към Кент.

— Имаш ли нещо против този път да вляза сама?

В първия момент той остана изненадан, след това кимна, разбрал, че молбата й не е проява на враждебност, а просто нужда да остане насаме с дъщеря си, макар и за кратко.

Тя се изправи и погледна към Вон, докато пресичаше коридора към интензивното. За миг очите им се срещнаха и усети как между тях прехвърчат искри, макар и съвсем мънички — сякаш се бяха любили не преди няколко часа, а в друг живот. Същевременно знаеше, че връзката между тях, устояла дори на най-мрачните часове от миналото, щеше да устои и на мрачните часове, които предстояха.

Докато минаваше покрай стаята на сестрите, чернокожа жена я погледна стреснато, очевидно я позна и на Абигейл й хрумна, че Фиби, Вон и Лайла са единственото й семейство. Да, наистина бяха разделени повече време, отколкото бяха заедно, но връзката им беше много дълбока. Беше просъществувала дори без тя да знае — поне при Лайла, докато Абигейл бе изпитвала гняв към целия свят прекалено дълго. Двамата с Вон лесно подновиха старите си отношения, докато с Лайла не можеха просто да продължат оттам, откъдето бяха прекъснали преди години. Не можеха и да започнат на чисто, затова се налагаше да създадат новото си приятелство, като използват късчетата от старото. Нямаше да бъде лесно, но най-трудната част вече бе преодоляна. Абигейл бе благодарна за присъствието на Лайла, имаше нужда от човек, който преживява същото като нея. Едно знаеше със сигурност — връщане назад нямаше. Старият й живот, старата Абигейл бяха също като къщата й, от която стърчаха обгорели стени и не ставаше за живеене.

Стегна се, когато влезе в интензивното. Всяко влизане бе истински шок. Машините пиукаха и бръмчаха, леглата бяха отделени с тежки завеси, навсякъде имаше дебели електрически кабели и прозрачни пластмасови тръбички, сякаш тук бе индустриална зона, не лечебно заведение. Добре, че пациентите не забелязваха всичко това.

Погледна Фиби. Дъщеря й все още беше в безсъзнание, което в известен смисъл бе добре, каза си тя. Фиби беше превързана, сложили й бяха различни системи, долната част на лицето й бе скрита от кислородна маска. Навярно щеше много да я боли, когато се събуди. Нали затова беше тук? Красивата й дъщеря бе изпитвала толкова силна болка, че се бе опитала да се самоубие.

При тази мисъл Абигейл усети как я залива вълна от мъка, последвана от ново съжаление. Де да можеше да върне времето назад, тогава всичко щеше да е различно. Щеше да прекарва много по-малко време на работа и да се съсредоточи над важните неща. Нямаше да приема нищо за даденост. Щеше да знае, че хората — най-вече децата — не могат да бъдат оставени на изчакване.

Притисна ръка над сърцето на Фиби. Слабите гърди на дъщеря й изглеждаха съвсем крехки, сякаш щяха да се счупят. Усети всяка кост. „Не се предавай, миличка. Знам, в момента си мислиш, че не си струва да живееш, но всичко ще се оправи, обещавам ти, ако ли не, поне ще ти бъде по-лесно. А животът си струва. Колкото и да те боли в момента, животът винаги си струва. Един ден ще го разбереш, стига да му дадеш шанс“.

Сякаш усетила присъствието й, Фиби се размърда, за миг отвори очи, но остана в безсъзнание. Абигейл се наведе и я целуна нежно по бузата, зашепна също както едно време, когато Фиби бе дете.

— Спи, любимо мое дете. Мама ще бъде до теб, когато се събудиш.

От съседното легло се разнесе тихо стенание. Там лежеше Консепсион Делгадо. Абигейл надникна зад пердето и завари жената, спасила живота на дъщеря й, да се опитва да стане, намръщена от болка.

Абигейл пристъпи към нея и попита:

— Боли ли те? Да повикам ли сестрата?

Дежурният стажант я бе уведомил, че сеньора Делгадо страда от отравяне, има изгаряния втора степен по лицето и ръцете. Прогнозата обаче била добра. Лекарят очаквал да се възстанови напълно. Човек не би предположил подобно нещо, ако я погледнеше. Ръцете й бяха бинтовани, а онази част от лицето, която се виждаше, беше червена като сварена и обилно намазана с мехлем. Консепсион изглеждаше ужасно.

— Не, gracias — отвърна с дрезгав шепот тя.

— Да ти донеса ли нещо? Още едно одеяло, вода?

Консепсион поклати уморено глава, сякаш усилието да изрече няколко думи я бе изтощило.

Абигейл остана до леглото й, разкъсвана между желанието да уважи очевидното й желание да бъде сама и своето желание да каже онова, което й тежеше.

— Сеньора Делгадо… Не знам какво да кажа. Нямам думи, с които да изразя благодарността си.

Жената, която преди няколко часа я бе гледала с безмерна ненавист, сега бе прекалено изтощена, за да изпитва каквото и да било.

— Дъщеря ти, тя добре? — попита мексиканката на развален английски.

Абигейл прочисти гърлото си, защото усети колко е стегнато.

— Мисля, че да. Надявам се.

— Gracias a Dios. — Консепсион затвори очи за миг.

Абигейл усети как я обземат угризения. След като едва не изгуби собственото си дете, вече знаеше какво е преживяла Консепсион, когато е изгубила своето. Как можа да я прогони? Защо не се опита да поговори с нея, да прояви малко повече състрадание?

— Дължа ти много повече от една благодарност — продължи тя. — Онова, което направи… след случилото се с дъщеря ти… — Тя усети, че не й достига дъх.

— За това е нужно нещо повече от смелост. Човек трябва да има голямо сърце. Искам да ти се отплатя. Трябва да има нещо, което искаш, от което имаш нужда.

Консепсион я погледна напълно объркана. Отначало Абигейл се запита дали жената я е разбрала. След малко мексиканката отвърна с дрезгав глас:

— Това не за мен. — Тя вдигна бинтованите си ръце. — За твоя дъщеря.

— Значи си по-добър човек от мен. Аз се скрих зад извиненията.

Консепсион мигна и въздъхна.

— Ahora tú sabes.

Абигейл бе учила испански в гимназията, по знанията й отдавна бяха забравени, тъй като не бе използвала езика, въпреки това разбра какво каза жената. „Сега вече знаеш“.

„Да — помисли си тя, — сега вече знам“. Знаеше какво е да изгубиш дъщеря, защото едва не й се случи тази вечер, а и Фиби все още не бе в безопасност. Как можеше да се отплати на Консепсион? Имаше ли начин да компенсира мъката от загубата й?

— Ако искаш да се извиня публично, просто кажи. Заслужаваш го.

По страните на Абигейл рукнаха сълзи. Не помнеше кога за последен път бе плакала, освен когато бе сама, а ето че сега се разплака пред почти напълно непозната. Не само това, ами предложи да й се извини публично, което щеше да съсипе всичко, за което се бе трудила толкова упорито. Нима целият свят се бе обърнал наопаки? Или пък само нейният свят?

Мексиканката я наблюдава дълго, в пълно мълчание: физическото въплъщение на вината на Абигейл. Тази вина не бе единствено за ролята й в смъртта на дъщерята на Консепсион, ами за всички по-дребни грехове, които бе извършила по пътя към собствения си ад.

Най-сетне госпожа Делгадо заговори.

Консепсион не помнеше почти нищо след пожара. Помнеше единствено как я качиха в линейка, над нея се бяха надвесили угрижени лица, а след това се озова на носилка в болничен коридор, заслепяваха я луминесцентни лампи, също като студено слънце, всяка частица от тялото й гореше, въпреки че й бяха сложили инжекция, за да намалят болката.

След това бе заспала — нямаше представа за колко дълго — и когато се събуди, около нея пиукаха и жужаха машини, на носа и устата й бе сложена пластмасова маска, не помнеше кога я е свалила, за да стане от леглото. Така и не бе успяла, тъй като на китката й бе сложена тръба, в единия й край висеше торбичка с бистра течност, закачена на стойка до леглото. Мислите й препуснаха. „Какво е това място?“ — питаше се тя. Дори тялото й, цялото в бинтове, й се струваше чуждо. Беше подуто, навсякъде пулсираше и я болеше дори когато дишаше.

Когато мислите й се проясниха, си спомни, че се намира в болница. От време на време, иззад пердето около леглото долавяше гласове, една медицинска сестра непрекъснато влизаше, за да провери как е. През следващия час ту изпадаше в безсъзнание, ту се будеше, докато женски глас не я изтръгна от съня — гласът на Сеньората — шепнеше на някого в съседното легло, вероятно на дъщеря си. Тогава вече си припомни какво се бе случило и мисълта, че момичето е живо, я накара да се просълзи от благодарност. Вече се бяха случили достатъчно трагедии. Не можеше да позволи още една смърт, макар да си казваше, че тази ще бъде справедливо наказание.

Ето че Сеньората застана пред нея, по лицето й се стичаха сълзи и тя молеше за прошка. Разкаянието й бе предизвикано от съдбата на собственото й дете, не от нещастието с дъщерята на Консепсион. Да, сигурно беше така. Но това вече нямаше значение. Мексиканката се почувства безкрайно уморена. Не просто изтощена от пътуване, ами от това да се крие като престъпничка. Бе изтощена и от жаждата за справедливост, който бе пламтяла в нея. Bastante^[1]. Искаше да сложи край на тази лудост. Искаше спокойствие. Искаше…

… Хесус.

Спомни си как я гледаше той, докато се сбогуваха на летището — по лицето му бе изписана тревога, в очите му грееше неизказана обич. Нима той не я спаси, също както тя спаси дъщерята на Сеньората тази вечер? Той я извади от пепелищата на отчаянието, даде й надежда. Прииска й се да е до нея, за да присъства на края на пътешествието й. Вече нямаше съмнение, че това е краят на пътя. Стори й се, че чува гласа на abuelita, която бе изрекла същите думи, когато Консепсион бе дете и след като се сби със сестра си, гневно заплашваше да си го върне на Кристина. „В истинското сърце няма място за отмъщение, mi hija“.

— Не искам нищо от теб, сеньора — промълви дрезгаво тя. Същите думи бе изрекла и по-рано тази вечер, но сега в тях нямаше омраза. Гневът й се беше стопил. — Тази вечер вижда със свои очи как един живот може отнет бързо, просто така. — Тя направи неумел опит да щракне с пръстите на бинтованата ръка. — Не забравяй никога.

— Няма — отвърна Сеньората чистосърдечно.

— Благословена си и все още имаш дъщеря. Радвам се.

— Но ти…

Консепсион вдигна ръка, за да я накара да замълчи.

— Аз намерих спокойствие — рече тя на съвършен английски, сякаш мислите й се бяха прояснили напълно и можеше да говори безупречно. Така беше. В този момент присъствието на Милагрос бе толкова силно, сякаш духът й бе намерил тяло, в което да се всели.

— Обещавам ти, че отсега нататък нещата ще са различни — зарече се Сеньората.

Консепсион я погледна от болничното легло, също като кралица на трон, и се запита дали Сеньората ще удържи на обещанието си. Но коя бе тя, че да я съди? Нима не бе допуснала вече тази грешка? Не откри ли, че има и състрадание? Най-сетне изпусна дълго сдържания дъх и се намести на възглавниците.

— Claro — отвърна тя. Разбира се, че отсега нататък нещата щяха да са различни. И как иначе? Много неща се бяха променили, прекалено много бе изгубено, така че не бе нужно и бъдещето да се променя.

След минута на неловко мълчание, в която се чуваше единствено ритмичното съскане на помпа някъде в стаята и дрънченето на количка навън в коридора, Сеньората най-сетне заговори.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо?

Консепсион отвърна срамежливо.

— Si. Има нещо.

— Каквото кажеш. — Сеньората й се стори облекчена, че може да стори поне нещо.

Представи си отново Хесус. Устните му, винаги готови да се извият в усмивка, очите, в които се отразяваше всяко чувство, независимо дали той беше щастлив или тъжен, или разочарован — там имаше всичко, освен безразличие той не бе способен на безразличие — бодливата му буза, притисната в нейната през нощта, когато лежаха в леглото му, долепени като две лъжици в чекмедже.

По устните й трепна подобие на усмивка.

— Искам да позвъня по телефона, междуградски разговор, por favor^[2].

 

 

— Да не би да има закон, който налага кафето в болниците да е винаги толкова противно? — намръщи се Лайла, след като отпи нова глътка от пластмасовата чашка.

Двамата с Карим седяха в кафенето, на маса до прозорците към паркинга. Лайла изпрати Вон и Джилиан в хотела. След като забеляза колко блед изглежда брат й, тя настоя да си тръгнат, тъй като не искаше и неговото здраве да се влоши.

Нямаше представа къде са Абигейл и Кент. Когато ги видя за последен път, бяха тръгнали нанякъде, вероятно за глътка свеж въздух или да се разходят само двамата. Изглежда бяха постигнали някакво примирие. Покрай нововъзникналата криза очевидно бяха готови да забравят болката и да обединят усилия, за да помогнат на Фиби.

Лайла знаеше, че трябва да насочи вниманието си към Нийл. Не биваше да позволява нищо… и никой… да й пречи, за да му помогне да се възстанови. Тази вечер бяха успели да избегнат трагедията, но кризата предстоеше. Отговорността бе изцяло нейна, след като баща му вече го нямаше. Тя трябваше да преведе сина си през трудностите. Това означаваше, че отсега нататък ще поставя нуждите на Нийл над егоистичните си желания. Вече взела решение, тя отпиваше от безвкусното кафе и оглеждаше помещението, стените, боядисани в цвета на анкерпласт, хората, скупчили се на съседните маси, обръщаше се към паркинга и не смееше да погледне Карим.

Не биваше да позволява решителността й да се стопи.

— Бизнесът им не зависи от постоянни клиенти — отбеляза сухо той.

Лайла въздъхна.

— Трябваше да съм свикнала. Прекарах достатъчно време по болници. При мама беше различно, защото знаех, че ще умре. При брат ми знам, че ще оцелее. Когато става въпрос за сина ми, който току-що се е опитал да се самоубие… — Тя замълча, сведе глава и притисна уста със свит юмрук.

— Имало е причина да бъде пощаден — отвърна тихо и спокойно Карим. — Господ не е искал да умре сега.

Тя вдигна очи към него.

— Все още ли вярваш в Господ? След всичко, което ти се е случило?

Той кимна.

— В Корана пише, че продължителността на всеки живот е определена. Единствено Аллах владее подобни решения. След като не е било писано, няма да стане. Така е и със сина ти.

Тя изви вежда.

— Значи ние, хората, нямаме право на глас.

— Единствено по отношение на онова, което решим да правим през отреденото ни време.

Лайла остана с впечатление, че вече не говорят за Нийл.

— Едно време вярвах в Господ — призна тя. — Много е трудно да вярваш в божествено присъствие, след като видиш съпруга си на пода, пуснал куршум в главата си. — Не бе влизала в църква от погребението на Гордън.

Карим изви устни в иронична усмивка.

— И ето че си оцеляла, а някои дори биха казали, че цъфтиш.

Тя се замисли над станалото помежду им преди няколко часа.

— И аз така си мислех. Досега.

— Не си виновна за случилото се с Нийл — заяви убедено той.

Тя сви рамене.

— Аз съм му майка. Вината е само моя.

— Значи онова, което каза на Абигейл, са били просто празни думи, така ли?

— Не, говорех искрено. Не вярвам, че децата ни са се опитали да се самоубият заради нещо, което ние сме направили или не сме сторили. Това обаче не означава, че можем да продължим напред сякаш нищо не се е случило. Трябва да вложа всичките си сили, за да съм сигурна, че няма да има нов опит. Дори това да означава изцяло да загърбя своя живот, поне за момента. — Тя избегна погледа му, тъй като се страхуваше. Искаше й се Карим да я притисне в прегръдката си, независимо от последствията.

— Говориш за нас — преведе прозорливо той.

— Няма „нас“. Нима не виждаш? — заговори грубо Лайла, тъй като знаеше, че ако не се дистанцира още сега, докато имаше сили и решението й е прясно, с времето ще стане невъзможно. — Снощи бяхме просто двама души, които прекараха приятно заедно и пийнаха малко повече. Добре де, беше ни повече от просто приятно. Каквото и да си мислиш, то не означаваше нищо. Харесвам те, Карим. Надявам се да останем приятели. Но в момента друго не мога да ти предложа.

— Добре. Значи си решила? — Говореше спокойно, но от стегнатите мускули на челюстта му й стана ясно, че той се бори, за да скрие истинските си чувства.

— За съжаление, да.

— Тогава няма какво друго да си кажем.

Лайла усети облекчение и в същото време се почувства разочарована. Очакваше да се бори за нея, а той не направи нищо, следователно имаше пълното право да прекрати връзката им.

— Радвам се, че разбираш — каза.

— Грешиш. — Тъмните му очи заблестяха. Нямаше да се примири с положението, сега вече й стана ясно. — Според мен, Лайла-джан, допускаш грешка — настоя той и тя усети тръпка, когато го чу да се обръща към нея с афганистанската дума за обич, с която наричаше единствено майка си и сестрите си, когато разговаряше с тях по телефона. — На всички ни бе даден втори шанс, и на мен, и на теб. Човек рядко получава подобна възможност. Наистина ли искаш да я пропилееш? Наистина ли вярваш, че по този начин ще помогнеш на сина си? Помисляла ли си, че по този начин му правиш лоша услуга?

Тя ахна при тази проява на дързост.

— Как можа дори да си го помислиш?

— И аз като Нийл знам какво е да изгубиш баща си — продължи той без дори да трепне или да помисли да се извини. — Когато ти казвам, че последното, от което синът ти се нуждае, е да има чувството, че спира майка си да се порадва на малко щастие, говоря от личен опит.

— Какво предлагаш да направя, да го изоставя ли? — попита тя.

— Не, но има разлика между това да обърнеш гръб на някого и да разбереш кога е време да се оттеглиш — поправи я той. — Не ти предлагам да обърнеш гръб на Нийл, не и сега. Разбирам, че той има нужда от теб и така трябва да бъде. Но може би той има нужда да живее собствен живот.

— Не мога — поклати глава тя. — Няма да постъпя, както предлагаш. Така само ще му причиня нова болка, а той вече изтърпя достатъчно.

— Да не би да мислиш, че като се отказваш от всичко, ще дадеш на Нийл онова, от което се нуждае?

— Защо да се отказвам от всичко? Недей да говориш вместо мен. Ако тази вечер съм оставила у теб погрешно впечатление, моля те да ме извиниш. Не съм искала… — Замълча, защото ръката на Карим се стрелна напред и я стисна за китката. Не беше силно, но тя се почувства безпомощна. Той щеше да уважи желанията й, очите му го издадоха, нямаше да се преструва. Знаеше, че тя го желае също толкова, колкото и той нея. Лайла усети колко е бърз пулсът й на мястото, където пръстите му бяха обвили китката й. За малко да му признае истината и да изплаче онова, което й тежеше. Не можеше да си го позволи. Така само щеше да отвори отново вратата, която отчаяно се опитваше да хлопне. — Трябва да вървя. — Дръпна ръка и се изправи. — Трябва да видя как е Нийл.