Алберт Лиханов
Никой (47)

11

Той се събуди, разтревожен от нещо, трепна и видя пред себе си три деца.

Две момчета на шест и седем години и по-голямо момиче, всичките от един калъп, еднакво русички, с еднакви сиви очи, в обикновени изтъркани дрешки и обути на бос крак гумени ботушки, блестящи от росата като нови.

И тримата държаха различни по цвят цветни бидончета с горски ягоди и като ги видя, Колча отвори стъклото и попита дрезгаво:

— Ще ми продадете ли?

Децата не помръднаха. Тогава той бръкна в джоба си, извади смачкана стотачка и я протегна през стъклото. Момчетата погледнаха към момичето, но то не шавна. Тогава най-малкият смело се приближи до колата и протягайки бидончето, каза фъфлейки:

— Така си хапни!

Топорик отвори вратата, взе бидончето, пъхна ръка в него и сложи в устата си шепа презрели ароматни ягоди.

Миришеше на гора, на топлина и на още нещо, необяснимо родно, макар Колча да не беше познавал никога никаква родина. Изведнъж му се прииска да захвърли всичко — и колата, и проклетия куфар — да тръгне с тези деца, да се върне в детството, само че не в своето, в интерната, а в детството на ето тези малчугани, дори без да знае откъде са и кои са.

И той попита:

— Кои сте вие?

— Живеем тук — бойко отговори момичето и посочи с ръка. На поляната, зад смърчовете имаше незабелязана от него празнично жълта дървена къща.

— А мляко имате ли? — попита ги пак.

Момичето кимна, обърна се и тръгна към къщата, след нея тръгнаха послушните момчета. Колча излезе от колата и догони децата.

Къщата беше построена от борови греди, слънцето я осветяваше отстрани, вече наклонило се към залез, и тези странични лъчи украсяваха постройката с медени, струваше му се, ароматни цветове: някъде отзад се обади крава, измуча миролюбиво и кратко, а щом се доближиха, на стълбите на къщата излезе красива едра и боса жена, забрадена с яркочервена забрадка — лицето, ръцете и краката й бяха почернели, а тя гледаше към Топорик, правеше си сянка с ръка, защото децата идваха откъм слънцето и приветливо се усмихваше, а на Топорик му се стори, че все едно тя го чака и го чака отдавна.

Той поздрави, любувайки се на жената, спря пред къщата и, забравил за млякото, си мислеше, че тази жена не прилича на Зинаида и то не защото брадичката й не беше равна по ширина на челото и не можеше да ги очертаеш с пергел, а просто защото нейното лице беше открито, безхитростно и ясно.

Може би това е майка ми? — помисли си Колча и се усмихна вътрешно, като всъщност имаше предвид друго: Ех, да имах такава майка!

— Здравейте — обръщайки се към него на ви, каза в това време жената с дълбок гръден глас. И изведнъж го покани, все едно беше чула разговора в гората. — Влезте, пийнете млекце с ягодките.

Децата като ангели летяха, надпреварвайки се едно с друго, поднасяха на Топорик чаша ледена кладенчова вода, сапунче, кърпа и всеки път нещо в него прищракваше, трошеше се някаква черупка и някак идваха и се вливаха в кръвта му беззащитност и покой. Все едно най-после беше стигнал до дома си и всички минали изпитания — с най-неясен произход — оставаха някъде много далече, а тази къща и поляната в гората, където тя беше построена, са точно неговият действителен истински живот.

Той си свали обувките, изми и краката си, влезе бос в къщата, седна в ъгъла под иконата, под кандилото, неумело се прекръсти и жената, приличаща на майка му — по-добре да кажем жената, на която трябва да приличат всички майки, побутна към него изпотено гърненце със студено мляко, глинена чаша и ягоди, изсипани в глинена чиния.

Той започна да яде, вдишвайки мириса на гора и тишина, макар че из къщата непрекъснато, но не като обикновени деца, а сякаш пеперудки се движеха двете русокоси момчета и момичето.

Всичко това не приличаше на истинско, изобщо — на живота. Някаква приказка или филмче по видеото… Може би така е било някога на земята, но не сега, не. Сега хората се страхуват един от друг, страхуват се за децата, странят от пришълците, стараят се — дори и да отговорят, да не се задълбочават, да кимнат и да се обърнат. Все едно всички са в някакъв черен пристъп или мъгла — нито добри думи, нито добри дела, всеки за себе си, дори се напиват сами или с най-близките си, почнаха рядко да си ходят на гости, и работата не е само че живеят бедно и нямат пари, а именно в това — в черния пристъп не заради злоба или омраза — макар че и те са предостатъчно — а заради безнадеждност, мрак, страхове…

А тук… Така е било някога, не сега…

А било ли е? Било ли е някога хората без да се познават да си отварят вратата един на друг, да се канят на масата, а чак после да питат как се казваш и къде отиваш?

— Как се казвате — попита майката, — къде отивате?

Колча си каза името, обясни, че пътува за Москва, но се поуморил и отбил в горичката, помоли да го извинят за нарушаването на спокойствието им.

— Останете у нас, пренощувайте на сенцето в плевнята, скоро ще се върне нашият татко, той е на обиколка, горски е.

Не, всичко това беше странно, неправдоподобно. Така не се случва. Не му се искаше да я пита как се казва, как се казват дечицата. Искаше всичко да остане както си е — видение, появило се след бурята, мираж, който все едно ще изчезне.

— Аз трябва да тръгвам — каза Колча, мислейки с тъга, че всъщност целият му живот по-нататък е напълно неясен. — Но ако може — помоли, — бих полежал още половин час край гората.

— Деца — чу той гласа на майката, — не пречете на госта.

Той не заспа, макар че това не можеше да се нарече и бодърстване. Ту потъваше в тъмнина, ту се връщаше назад и не можеше да различи кое в тези пропадания му се е привидяло и за кое просто си е помислил, припомняйки си миналото.

Топорик мислеше за Валентин, прострелян и удавен, иначе не би могло да бъде, просто той не би се предал, а ето сега, някъде в мътните дълбини, завързан за гира или мрежа, натъпкана с тухли, стои или лежи там под водата — сянка, спомен, прах, наричан в миналото прекрасният Валентин.

Защо ли така бе разтърсен от вече известната му тайна, че Валентин е от дом? Първият път той изобщо не му повярва. Най-малкото не придаде значение, че тази тайна значи толкова много. И изведнъж Таракан така изрече това, все едно шефът му е живял с клеймо, също като избягал каторжник от старите филми. И той се реши. Братът трябва да се застъпва за брата, детето от дом за детето от дом. Ха! Ще вземе да се бие за някого! За какъв дявол! Но за такъв като Валентин не само беше необходимо да се бие, да отмъщава и да рискува живота си. За такъв — не, не трябваше да загива, а напротив — да живее. За да продължи онова, което бе прекъснато от чуждата власт. От чуждата завист, от зла сила. Защото Валентин беше постигнал онова, което е могъл да достигне в живота, който му се е паднал.

Ако светът се беше обърнал иначе, и той би постигнал съвсем друго, защото щеше да си поставил друга цел. Например, да стане космонавт. Някакъв генерал. И той, Колка Топоров, ако го бе срещнал в правилния живот, можеше, следвайки брат си, също да стане — е, не космонавт, но някакъв радист. Или пък от онези, които зареждат ракетите. Или храбър полковник, ако Валентин бе смел генерал.

Какво да се прави, щом животът им е тръгнал неправилно? Всички наоколо живеят неправилно, всички са като полудели — убиват, крадат, трупат пари, завиждат, блъскат се и умират рано, измъчвани от цялата тази лудост. И все пак живеят нечестно, нечисто.

Само тук, на ето тази полянка, като в приказка, оградени от смърчовата горичка от неправилния живот — само те ще се спасят.

Нека се спасят! Нека! Нали ще свърши все пак тази страшна задушаваща чернилка и над земята отново ще просветне. И тогава ще излязат от смърчовата горичка порасналите момчета, сестра им и главното, ще излезе майката — истинската, добрата, вярната.

Ще каже:

— Добре сте дошли!

Все едно горичката е цялата човешка земя и тя кани хората да живеят по-нататък на изчистената от черния сън трева.

Бързаха дребни мравчици, катереха се по разноцветния юрган, бродеха, изяснявайки си що за почва е това, бягаха успокоени и Колча сравняваше себе си с мравките — също така той броди в себе си, само че сега никога няма да се успокои, дори и да успее да забрави за двамата убити врагове. В края на краищата той се защитаваше. Нима не беше ясно, че ако не той — тях, то те — него.

А по-нататък какво?

Не знаеше, не беше измислил, излежаваше се.

Започна да се мръква, Топорик стана, сгъна юрганчето, отново отиде до входа. Изглежда, че бащата на семейството се бавеше и Колча протегна на майката две стодоларови банкноти.

— Ай — учуди се тя, — какви са тези хартийки?

— Пари — каза Топорик, — благодаря ви за всичко. Много хубаво беше.

— Май не са руски? — попита тя. — А аз никога не съм виждала.

Той се учуди, но не много, а майката му каза назидателно:

— Та нима се вземат пари от гост? Дали руски, дали неруски, а? Вие сте наш гост.

Колча наведе глава. Той чу това, което му се искаше да не чува: внимателно, но го упрекнаха, не сурово, но го възпитаха.

Така трябва да говори майката.

Той се извини, пъхна срамните хартийки в джоба, благодари — отначало неуверено, после отново и отново. Вглеждаше се в навесчето и стълбата, които потъваха в здрачината, но още се виждаха ясно. В лицето на майката на тези деца, в двете русички момченца и момичето, облечени в изтъркани и стари, но чисти дрешки.

Той вървеше през поляната, а те не го изпращаха.

Обърна се няколко пъти.

Мечтата си отиваше, отдалечаваше се. Ако беше възможно да остане — нима той би съжалил за този зелен милион? Но тези пари са чужди — негова мръсотия, и той трябва да се оправя с нея, той трябва да се изчисти от нея. Тези хора нямат нищо общо.

Седна в жигулата, погледна още веднъж към къщата. Здрачът и смърчовете я бяха скрили в мрачината.

Без да включва фаровете, той запали, даде на заден ход и бавно излезе на шосето.