Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121


2

До правото да изразява без никакво стеснение чувствата си измина дълъг път — целият му живот. Впрочем Колча нямаше много чувства — както и всеки един от тях. Той например не знаеше какво е това нежност. Просто защото никога нищо не беше пробуждало в него това чувство, то не му бе необходимо в живота. Наистина нещо го присви между ребрата, когато в задния двор в дъсчена клетка зайкиня роди зайчета и портиерът Никодим му даде да подържи пухкавата топчица. Трепереща, топла, беззащитна плът; усещането за пълна власт над нея породи в него съвсем противоположно чувство на безкрайна слабост и желание да се слее с него. Той постоя, като се поклащаше и притискаше до гърдите си пухкавото кълбо, после го положи при зайкинята, погледа още малко малките ушковци, тръгна си по свои работи и веднага забрави за необяснимото усещане, което го парна някъде вляво под гърлото, а видя този или подобен заек след няколко месеца във вид на хлъзгав одран животински труп, съвсем непознат за него, и кожа, обърната навътре с козината, висяща през лятото като кожух на оградата, която ограждаше зайчарника.

Нищо в него не трепна, макар веднага да си каза: това е онова зайче. Не си спомни за никаква нежност.

Не изпитваше и любов. Пък и любовта не се появява от само себе си, не лети в пространството като птица. Може би прилича на ехо, нали нейният смисъл е непременно да откликне у някого. Силното сърце ражда любов, тя излита на невидими вълни, удря се в друго сърце и ако предизвика отговор, връща се назад — и така си обменят невидими вълни, нечувани думи, предназначени само за двамата, и любовта е жива, докато сърцата са способни да излъчват предназначените един за друг сигнали.

Има вълни, насочени от мъжете към жените, но в този свят всичко започва с вълните, които са от големите към малките, от майката към детето, от бащата към неговия малчуган.

Но вървят ли тези вълни към чуждото дете? Едва ли, макар че твърде много думи са казани за това, а и каква полза? Ами ако тези чужди деца са почти три стотици?

Не, в безответния свят няма любов и празна работа е да я очакваш от онези възрастни, в чиито сърца нито веднъж не е трепнала вълна на нежност. Откъде да се появи ответният импулс? Накъде да насочиш своята собствена вълна, дори да жадуваш да покажеш своето чувство? Към възрастната лелка, която ще ти отговори с уморен и равнодушен поглед? Към приятеля, който, както и ти самият, е празен и непознал животворната вълна на някакъв интерес към себе си?

Уви, уви, празна, лишена от добри чувства е аурата на детския интернат, затова пък е препълнена с недобри и рано застарели — нали и чувствата също имат възраст.

Сред интернатците имаше мрачно забавление — пушещи жаби. Намираха жаба, желателно по-едра, запалваха цигара и я пъхваха в устата й. Жабата веднага се раздуваше и ако извадеха цигарата от нея, тя изпускаше струя дим. Всички интернатци прихваха, за тях това беше елементарна шега, а виж външните, даже момчетата, да не говорим за момичетата, отскачаха встрани и гледаха по-бързо да се махнат. Затова, щом уловеше жаба, Колча, заобиколен от своите, излизаше навън, чакаше да свършат часовете в съседното „нормално“ училище и уреждаше атракция точно тогава, когато се приближи група външни цивилни зрители…

Те се смятаха за нещо като военнозадължени, още по-точно за новобранци, но тази дума се появи по-късно, след пети клас, когато я научиха от учебника по история. Впрочем и понятието „военнозадължен“ също идваше отнякъде отгоре, от по-горните класове, от света на възрастните; осъзнаването на собствената особеност обаче идваше дълбоко отвътре: а и за разлика от онези учащи, които си имаха родители, интернатските ги обединяваше нещо обезличаващо, държавно, което до известно време ги прикриваше и им позволяваше, ако не всичко, което им бе угодно — то много от нещата, които на родителските бяха забранени; за което държавните си го „получаваха“ у дома, а интернатският дом беше прекалено голям, за да се занимават с всеки за всяко прегрешение, още повече извършено от цяла тълпа! Когато грешиш не само ти, а заедно с другарите си, всъщност няма от кого да търсят отговорност и няма кого да наказват. Не можеш да накажеш наведнъж седмина-осмина. Ето защо момчетата поголовно пушеха още от пети клас, а непушачите бяха като бели врани и дългият като върлина Георгий Иванович, да не говорим за даскалиците и възпитателките, не можеха да им направят нищо. Излиза, че момчетиите от „нормалните“ училища, ако и да пушеха, то бе тайно, това за тях беше геройство и нарушаване на правилата, интернатските пък димяха като комини, без да се крият, даже нахално молеха за огънче възрастните, които заобиколени от тълпа хихикащи хлапета с нахални погледи, видимо се смущаваха и вместо както е редно да шамаросат малолетника, с готовност щракваха запалката или вадеха кутийка кибрит.

Ето така се определя възрастта на жестокостта.

Това, което не бе прието дори за десетокласниците от нормалните училища, за интернатските деца си беше съвсем нормално, включително забавленията с жаби или набезите в чуждите градини, редовните нападения срещу големите ученици от „нормалните“ училища, за да подчертаят тяхната ненормална слабост; не често, но все пак се случваше от време на време да разбиват виличките в покрайнините на града или полуселските, изкопани в земята хранилища за зеленчуци, където хората пазеха консервирани в буркани домати, краставички, кьопоолу и подобни храни, дори консервирано задушено месо.

Крадяха продуктите не от глад, а от желание да изпробват слабостта на закона, обикновено хващаха крадците, но никоя милиция не се решаваше да провежда сериозно разследване, да ги съдят и изпращат в поправителна колония заради няколко, макар и трилитрови буркани с месо или два-три с краставички; дали заради това, че ставаше дума не за един крадец, когото трябваше да изолират, а за цяла група, в която по неписаните интернатски закони никой никога нямаше да назове инициатора; или заради това, че милиционерските и другите държавни чинове въобще не различаваха интернат от колония — в съзнанието им те бяха едно и също, а може би все пак жалеха децата, защото разбираха, че от колонията ще имат само един път — улицата, а тук все пак ще пораснат и някак си ще се устроят: сега и семейните деца не се траят, какво да кажем за интернатските.

А Колча, който незабелязано растеше заедно с всички останали свои връстници в интерната, усещаше с кожата си и с цялата си същност една характерна обща особеност. Тя се състоеше в това, че, отхвърлени от своите близки — известни и неизвестни — те ставаха собственост на държавата, като неин товар и то скъп — и тя, милата, никъде не можеше да се отърве от тях — независимо дали са в интерната, колонията или по-късно във възрастната зона. Навсякъде държавата трябваше да ги храни, пои, обува, облича, да ги пази да не се разболеят, а ако заболеят — да ги лекува така, както се грижат за своите деца техните родители. Когато децата нямат родители, така и трябва да бъде: държавата е длъжна да се грижи за тях чрез своите многочислени Георгий Ивановичевци, даскалици и възпитателки нашир и длъж в нашето велико и неповторимо отечество.

И макар Колча и другарите му да нямаха ясна представа за необятността на своята родина, както и за мащабите и бедственото положение на заведенията, в едно от които пребиваваха, те ясно усещаха най-важното — че тяхната Родина прилича на мърлявите маминки, които полутрезви се появяваха в двора на интерната, за да бъдат облени от сълзите на своите деца и подиграни от техните връстници; че родината, взела ги под своето покровителство, не се справя със своите майчински задължения, за което тя трябва да бъде наказана от своите пропаднали деца.

Как? Най-различно. За начало — да им прощава дребните пакости, набезите им в складовете за зеленчуци, синините и цицините по техните по̀ късметлии връстници — като компенсация за несправедливостта на съдбата; за техните още от детство жълти и неособено чисти и разядени от тютюна зъби, за виртуозното използване на непубличната и некнижовна част от руския език, за ранната им жестокост и непознаването на нежността и другите сополиви чувства, от които, както е известно, в интернатското общество не ти е нито топло, нито студено.

Несъзнателно животът ги учеше на полезни чувства — безмилостност в борбата за самия себе си, краткотрайни приятелства и дружба, стигащи само до определена степен, например до граница, в която може да съществува всяка лудория и обща отговорност, но зад нейната черта няма нищо, никакви задължения и привързаности — там всеки сам отговаря за себе си.

Те нападаха на тълпа, защото добре знаеха, че ако потърпевшите хванат само теб, няма на кого да се оплачеш и ще ти се наложи за всичко да отговаряш сам, да мълчиш и да не търсиш ничия закрила.

Без да го показват публично, вътрешно те очакваха от маминката-родина храна по три пъти на ден, желателно — чиста постеля, тайно очакваха грижи, покрив над главата и топли радиатори в стаята, ясно разбираха, че ако ги няма, ще бъде лошо и подсъзнателно усещаха, че като свърши това, им предстои да направят нещо.

Какво — те не знаеха точно. Може би учение, работа, още нещо такова, от което тайно се страхуваха. И което още беше далеч, но дори ако трябваше да стане след месец, всички знаеха за него.

Липса на усет за времето — още един признак на държавното сирачество. В спалните нямаше големи стенни часовници, хората, които ги заобикаляха, за никъде не бързаха, за разлика от родителите, които постоянно поглеждат часовниците си и карат децата си да бързат — не нервничеха и не създаваха ситуация, в която да усещаш срока, да знаеш часа и да чувстваш минутата.

Самите деца от интернатите нямат часовници, тъй като те правят всичко не по часовниковата стрелка, а по команда. Команда — ставане. Команда — на закуска. Ако се развика възпитателката, значи трябва нещо да се прави по нейния план, например да се отиде на разходка. На някаква репетиция. На самостоятелни занимания. И, разбира се, по команда — с викове и звънци — на часове в съседното училищно здание… А там: звънец — час, звънец — междучасие, отново час и така броено до пет, до шест — комуто колкото се полага. Часовници отново не са необходими.

Случваше се да подаряват часовници на абитуриентите. Или някакви шефове „се разпуснат“, или Георгий Иванович сам се понапъне и купи, или просто се сдобие с тях, и пребледнял от тържествеността на момента, на прощалната вечерна проверка стиска ръката на всеки, връчвайки му безценния дар, макар и нашенски и не от най-добро качество.

Но Колча знаеше, както кой знае защо знаеха и всички останали, че това е излишно: късно им подаряваха часовниците. И децата, израснали в интерната и разпръснали се всеки нанякъде — на учение или на работа — все едно, ще се успиват и ще закъсняват, спечелвайки си всякакви пренебрежителни епитети, защото след като целият им живот се е движел по команда, а сега тези команди са изчезнали, вече се налага да живеят според времето, към което изобщо не могат да привикнат.