Алберт Лиханов
Никой (36)

12

Те работеха в тъмнина, спрели колата така, че храстите да я скриват от пътя. Това стана на същото място между начупените брези, което избраха, връщайки се от Москва. През пролетта тук навред ще бъде наводнено, после водата ще спадне, но тъй като е низина, всичко бързо ще обрасне с гъста трева, така че рядко някой ще се заблуди. Хората търсят където е по-сухо, а тук ще бъде влажно.

Лъскавият метален куфар се белееше, облегнат на една бреза.

Беше тихо, ставаше все по-студено — нощем пролетта отстъпваше и позволяваше на уморената зима да се върне в полето, макар и за няколко часа, а и земята още не беше се размразила, така че беше трудно да се копае, добре че лопатите бяха титанови — намери се съобразителен майстор — бяха остри и леки. Изкопаха не повече от метър и половина, освен това още вкъщи опаковаха куфара в няколко найлона и положиха на дъното това ковчеже с богатство. Като го затрупаха, разхвърляха останалата пръст по-далече от гробчето. Май всичко беше както трябва. Утъпкаха с крака рохкото. Засипаха го с останалия сняг от горичката, нахвърляха стара трева.

Колча закара Валентин до неговото тайнствено кръстовище, свали го, паркира колата в гаража, върна се у дома. Раменете го боляха, не беше свикнал на тежка работа, не му се ядеше, но не можеше и да заспи.

Пред него все стоеше момичето със синя рокля и му се усмихваше. Всъщност нищо такова в действителност нямаше, ако и да се усмихваше, то беше навярно на Валентин, нали той й говореше, или си се усмихваше ей така, на никого, просто защото си бе такава, нормален човек, който няма от кого да се страхува. Нормалните хора трябва да се усмихват дори когато разговарят с непознати. Валентин и Колча, че и цялата им пасмина — или гледат недоверчиво, или се кикотят като се понапият, а и се смехът им не е радостен, а трескав, от удоволствието от бързия успех и този смях е съвсем друг.

Топорик лежеше с отворени очи и макар да се опитваше да не мисли за себе си, непрекъснато се връщаше към своята съдба.

Защо например Валентин толкова дълбоко го въвлече в своята тайна? Как това е свързано с онази шега по пътя от Москва? Може да се обясни просто: трудно е да се копае, не може да мине без помощник и ако този помощник е само един, пък и на всичко отгоре такъв, че няма кой да го потърси, лесно е да се избавиш от него — това е факт. И никъде не можеш да избягаш с такава тайна. Бягството не подлежи на съмнение и шефът просто ще скрие на друго място своите пари.

Колко ли има там? В една пачка са десет хиляди на стотачки. В куфара — камара пачки. Сто пачки — милион. И за по-малко пари ще ти отрежат главата, без никой да разбере.

Ясно е, че в групата се беше случило нещо. Всичко върви постарому, но погребаха Андрей, а няма никакво обяснение. Впечатлението бе, че шефът не би желал, а останалите мълчат — общо взето не е тяхна работа. Макар че само така изглежда. Не току-тъй Валентин крие капитала.

Не, в живота нищо не е без причина. Валентин купува адрес от главната лекарка на дома за сираци. Защо трябва да се вземат пари, а този адрес да не се даде просто така, щом е известно къде е живяла жената, която го е родила? Защо беше лъжата за архивите? Но дори и да е така, защо някак всичко е от любезност, насила, нали и без това е ясно за какво става дума. Моля, плати си, според установения ред. Работата е там, че ред няма. Установен.

Или ето тази лелка например, майката на момичето със синя рокля. Тя не попита каквото трябваше да попита. Не се учуди на каквото трябва. Аха, да. Учуди се, че синът на тази Топорова е в Москва. Два пъти повтори: „От Москва?“. На това се учуди. А не че тя е имала син, че я издирва. Излиза — тя знае, че онази е имала дете.

Хора, хора… Мислят едно, а говорят друго. Нима целият живот е такъв: скриваш това, което знаеш, а ако имаш и малък шанс, печелиш от него?

Какво пък, излиза, че и той може да спечели от това, което знае? Ето колко скъпо струва неговата тайна. Вероятно не един и не двама чакат: само да я продаде! Мутрите от Валентиновата шайка. Да се спрат? Да се засрамят? Да се уплашат, че това е собственият им бос? Ха-ха! С радост ще открият причина, ще обяснят, че е пипнал и присвоил техния дял и на сто процента ще бъдат прави.

Отхвърли като досадна муха тази скапана мисъл, но мислите не са страшни, ако не ги превърнеш в действие, макар че кратък е пътят от мисълта до думата, а действието остава за другите.

И все пак защо страшният и хитър Валентин, господар, шеф, бос, така опасно му се довери на него, сирака и хлапака? Защо му повярва, ако изобщо му е повярвал? Или го проверява? Само че опасно е това проверяване! Ами ако все пак хлапакът изведнъж избяга с куфара?

Че къде ще избяга? Не, просто Валентин познава Колчините шансове: никъде няма да се дене, на никого няма да каже, нищо няма да вземе. И то само защото е никой. Нищо с никого не го свързва в живота. А ако го свързва, то е само с един човек — с Валентин, човек за някой страшен, за някой опасен, а за този хлапак — добър, сигурен, незаменим като брат. Братът си е брат, казват, че можеш да предадеш и брат си, от най-близкия можеш да се откажеш, отказа се и го предаде неговата умряла в Сибир майка, а и цялата беда е, че ако отговори със същото, самият той ще постъпи по същия начин, това означава, че и той ще се окаже същият. Същият… Но това е невъзможно, ако сърцето ти не е станало на камък.

А може и да е станало? Ами момичето със синя рокличка? Тази Палечка? Защо тя?

Казват, че в младостта няма безсъние. Но това го казват онези, които малко са преживели и чиито чувства са кратки, защото не са страдали.

Онези, които са страдали, се случва да не спят през нощта. Особено, ако са на петнадесет години и не знаят — не могат да научат! — как да живеят по-нататък и къде да се дянат по-нататък.

А наистина, къде?

Ето той живее по волята на господаря брат, плува по волята на вълните и не знае какво ще стане по-нататък. След година ще завърши училище, ще стане автомонтьор — и това е. Ще каже на Валентин: пусни ме, братко, благодаря за всичко, но аз си отивам. Ще бачкам като всички, нищо че ще бъде за жълти стотинки, ще ходя пеша или ще се возя с автобуса като всички, а не на мерцедес и този апартамент си го вземи обратно, ще отида да живея под наем при някоя бабичка, и там ще видя…

И какво ще каже добродушният брат? Нима аз просто така ти доверих своята тайна?… Само за това, че ти си видял толкова долари наведнъж — няма да можеш да живееш по-нататък, а освен това ти знаеш и къде са. Изобщо, какво си въобразяваш? На теб ти помогнаха, включиха те в системата като някакъв важен детайл в машината, ти толкова много знаеш за обектите, облагани с данък, за мутрите… Не, млади братко, няма връщане назад. Или живей с мен и ще получиш много, или завинаги изчезни, ако не ти е жал за себе си… Ето това ще каже добрият брат. И ще бъде прав…

Ами момичето със синя рокля?

Изтормозен и потен Колча заспа чак призори, а на сутринта звънецът на вратата заврещя като подплашена гръмогласна птица.

Само по гащета Топорик отвори вратата. Пред него стоеше Гнедой, скъпият му приятел от интернатските страдания. Очите му бяха ококорени, а говорът му насечен.

— Къде се изгуби! — каза той. — Търсят те! Гошка умря! Докараха го от Москва! Днес е погребението!