Алберт Лиханов
Никой (31)

7

В преговорите Колча естествено не участваше и не видя никого с Валентин. И както му беше обяснил той, в Москва отидоха на платен паркинг, шефът му нещо си побъбри с пазачите, заради дебелите стъкла думите не се чуваха, но беше ясно, че го чакаха и тук той беше добре познат.

След това Топорик просто чакаше и то толкова дълго, че едва не му се пръсна пикочният мехур. Когато Валентин се върна, Колча в тръс побягна към тоалетната, а като дотича, дълго си свестяваше душичката. Ругаеше се за пиенето по пътя.

Пък Валентин, разтворил куфар в куфара, дълго прехвърляше тайния товар в по-малка чанта, а после пак изчезна в едно новичко такси, което го чакаше. Върна се след повече от час — едновременно радостен и замислен.

Донесе и два големи топли пакета от „Макдоналдс“. Колча с внимателно любопитство извади „Биг мак“, пийваше с него кола от чаша, в която беше пъхната пластмасова сламка, отхапваше от пая с плодове. Валентин без злоба се подиграваше на момчето, без думи разбираше колко му харесва да полива с кетчуп от пакетчето този мек сандвич, но когато яденето свърши, стана сериозен и каза:

— Всичко това е говно, Колча! Друга работа са пелменките! Спомни си нашите братски вечери.

Колча кимна, но не беше съгласен. Този пакет му хареса, не би отказал още един…

— Така, а сега аз ще съм ти шофьор — усмихна се Валънтайн. — Приготви си паспорта. — Той отново бръкна в куфара, извади надиплени и здраво завързани стотачки и те спокойно поеха по улицата.

Под ръководството на шефа Колча пълнеше джобовете си с пачки с банкноти, влизаше в обменните бюра, които в столицата бяха на всеки петдесет метра, и ги сменяше за долари. При това показваше своя паспорт. Шефът му каза да не обменя повече от хиляда долара и затова често трябваше да спират.

Колча пълнеше джобовете си с пари, обменяше ги, връщаше се в колата, предаваше доларите на Валентин, те потегляха и всичко се повтаряше отново.

Касиерките — до една жени, разбира се, бяха различни по лице, но на Колча му направи впечатление, че те са все момичета. Привлекателни, гримирани и неособено придирчиви. Повечето дори не поглеждаха Топорик — паспортът и парите — ето всичко, което им беше нужно и само две се вгледаха по-внимателно.

И двете бяха по-възрастни от останалите и приличаха на фризьорката Зинаида. Същата конструкция — пълнички, но не дебели, с овални лица с правилна геометричена форма — брадичката и челото с еднаква закръгленост, липса на скули, подчертаната овалност означаваше още и равнодушие. Те се различаваха само по цветовете: едната беше яркочервенокоса, очевидно боядисана, а втората беше повехнала като избеляла.

И двете се отнесоха с Топорик еднакво: първо го погледнаха, изразиха вътрешно съмнение, после разтвориха паспорта му, вгледаха се в снимката, отново погледнаха Колча и се успокоиха. Всичко по-нататък ставаше по един и същи начин: справката за обмяна излиза от компютъра, трака машинката, преброяваща рублите, а после от ловките ръце излитат зелените гущери. „Зеленище“, както пренебрежително казваше Валентин, истинският милионер.

Колча разбираше, че двете касови Зинаиди отначало, вглеждайки се в него, се съмняваха дали е пълнолетен, за да обменя толкова пари, но той имаше паспорт и това бе достатъчно. Нима ще му мине на някой през ума да изчислява на колко години е в действителност, пък и май няма такива указания — дали да купуваш валута от петнадесет години или от осемнадесет. Това не ти е водка, имаш паспорт, плащаш данък за покупката и това е достатъчно.

Денят беше радостен, приветлив, в касите нямаше хора, доларите у тях се трупаха и работата вървеше гладко. Настроението на Валентин се подобряваше — всеки път щом Топорик се връщаше, той го похвалваше, а в края на деня му даде пет стотачки.

Колча се изпоти от такъв подарък, отначало отказваше, но шефът не му позволи дълго да се инати, някак странно се ядоса.

Гостуваха в луксозен хотел. Беше дори страшно. Валентин докара колата до силно осветения вход, но портиерът в малинова дреха и също такава фуражка му помаха да мине малко по-напред. Господарят изруга, а Колча видя как зад тях се приближи истински булдог: сива и длъгнеста кола с много врати. Бързайки, портиерът отваряше вратите, навеждаше се в полупоклон, помагаше да излязат от тъмната утроба на различни по цвят красавици в кожени палта, на добре гледани мъже с палта до петите и папийонки на вратовете.

— Ех, Колка — възкликна Валентин отчаяно весело, — виждаш ли как си живеят хората! А ние с какво сме по-лоши?

Той взе от него паспорта, изскочи от мерцедеса, заобиколи знатните гости, излизащи от лимузината, изчезна в блясъка на въртящите се, златисти от вътрешната светлина врати, след миг се появи, придружен от приличен на портиера възрастен мъж, също в малинова униформа, само че този път тя се състоеше от панталони и жилетка.

— Давайте, давайте вашите куфари — радостно нареждаше мъжът, но когато в багажника се видяха ожулените мукавени куфари, престана да нарежда, но не изрази и съмнение — вдигна ги и ги понесе в хотела.

Колча следваше Валентин, а той вървеше след носача — или какъвто е там? — и те се доближиха до съоръжение, прилично на тезгях, цялото обковано по ръбовете със златист метал — златният цвят светеше навсякъде: по перилата, по полилеите, по витрините, изпълнени и отвътре със златни часовници, писалки, женски накити.

Топорик се чувстваше тъпо — струваше му се, че всички гледат него, наоколо беше пълно с хора, но такива хора Колча не беше виждал в живота си: жените, които излязоха от дългата лимузина се събличаха, оставяха пухестите лъскави кожени палта, откриваха голи рамене и ръце, блестящи от накити, сияеха със златистите си рокли, високо тропаха с токчета по блестящия мрамор. Стори му се, че познава някои — че как иначе! Някъде ги беше виждал. И също двамата мъже в смокинги с папийонки.

Носачът сложи мукавените куфари на количка, попита за номера на стаята, която платиха, и Валентин и Колча влязоха след него в асансьора. След това имаше блестящ коридор, постлан с килим, а после се отвори вратата към истинско чудо.

Апартаментът беше от три стаи, а в средата на хола върху червен килим имаше бяла кръгла маса със златни орнаменти, заобиколена от същите столове.

Колча обикаляше из спалните със сини легла, из розовите тоалетни, които се оказаха две, по коридорите и преходите, ошашавен мълчеше и слушаше една и съща фраза, повтаряна от Валентин на различен глас.

— Момче, разбра ли как живеят тия скапаняци…! Скапаняци, ама как живеят!

В гласа на Валентин се усещаше нескрита завист, негодувание, злоба. Но освен това и възхищение.

Най-после Топорик се върна в антрето, съблече се, свали си обувките, по чорапи отиде до дивана и седна.

— Знаеш ли това колко струва? За едно денонощие?

Колча, разбира се, врътна глава.

— Седемстотин.

— Рубли? — учуди се Топорик.

— Гущери!

— А защо? — отново се учуди Колча. — Нямаше ли по-евтино?

— По-евтиното е по-опасно — отговори шефът, ставайки сериозен. — Сега разбра ли защо куфарите са в куфари?

Наистина тяхната ожулена мукава не отиваше на този разкош. Сребристите куфари, прилични на каси, повече биха съответствали на обстановката. Но само тук, в този хотел, в тази стая.

Докато Колча се къпеше, Валентин извика в стаята келнера. Топорик пак се учуди: Защо? Келнерът се оказа съвсем младо момче, почти хлапе, по-голям от Колча, разбира се, но веднага се виждаше, че не с много. И той беше с малинова дрешка, но съвсем друг модел от тази на портиера, ушита подобно на фрак със златни сърмени ширити, с колосана риза и малинова папийонка на врата.

Той приличаше на артист, този млад келнер: леко издължено расово лице, много черни натаралежени коси, черни очи, които мълниеносно оглеждаха наоколо и запомняха всичко.

Като го видя, Колча сякаш изведнъж вътрешно настръхна, застана нащрек, а Валентин се кефеше, не виждаше нищо особено, разтапяше се от заобикалящия го разкош, като не отделяше от него и този черноок момък.

Келнерът дотъркаля сребриста масичка на колелца и като фокусник виртуоз започна да вади всякакви закуски, бутилки, ножове, вилици, чинийки. Кръглата маса върху червения килим се покри с лакомства — а Колча я гледаше със страх, свил се в ъгъла на дивана.

Учудваше ли се? Разбира се! Възхищаваше ли се? Едва ли… По-скоро — просто се страхуваше. Беше някак не на себе си, особено когато Валентин, извадил пачка с долари, започна да се разплаща — защо точно с тях — Колча знаеше, че трябваше да плати с рубли.

Сервитьорът угоднически благодари на Валентин, изобщо не отказа валутата, покланяше се и определено изглеждаше много доволен. За цялата цена за всичко и за услугата, шефът му даде зелена стотачка и Топорик вътрешно се възмути — за какво?

Сто гущера — това е цяло състояние, а това пале срещу заплащане само донесе поръчката — всичко на всичко. За какво е тази щедрост?

Но се опомни: това не му е работа. Господарят брат и него дари със своята щедра ръка. И още как!

Най-после Валентин изпрати контето в малинов фрак, заключи вратата, закачи златистата верижка. Потривайки ръце, се изкикоти, дойде при масата и извика на Колча:

— Ваш-сиятелство! Вечерята е сервирана!

Иска ли питане! Кой ще се откаже от такова нещо? Искрящи високи чаши, чаши за вино, чашки. Блестящи инструменти за удобно хранене. Бутилки с непознати етикети. Закуски, риба, месо, хайвер!

Отново този злополучен хайвер. Но сега и тук Колча го разглеждаше по друг начин, той не му се струваше противен, дори черният, есетровият вече не му изглеждаше като лайно. Чудейки се сам на себе си, той намаза парче хрупкаво хлебче с масло, нанесе върху него дебел пласт черен хайвер и отхапа. Дълго дъвка, изучавайки вкуса и самия себе си. Дяволска работа, това вече не беше отвратително. Беше вкусно, има си хас! Истинска вкуснотия.

Той сякаш изпадна в забрава и изведнъж се опомни — от тихото звънтене на гърлото на бутилка с ръба на кристална чаша. Внимателно, като че ли се боеше да не го подплаши, Валентин му наля коняк, после напълни и своята чаша. При това без да откъсва очи от него. Все така внимателно вглеждайки се, вдигна чаша, чукна я леко с неговата, отпи, вперил поглед, а когато и Колча отпи и отново си хапна хлебче с хайвер, каза тихо:

— Точно така!