Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121

История

  1. — Добавяне

11

След тази вечер Валентин нае за Топорик едностаен апартамент.

Колча се опита да каже, че това изобщо не му е необходимо, но господарят се подсмихваше и отговаряше, че от добро никой не се отказва. Топорик се видя в чудо, когато си представяше, че ще нощува сам-самичък, трябваше и за това да се замисли — през целия си живот той никога не беше нощувал сам. Но Валънтайн не желаеше да се вслуша, държеше си на своето, а когато навярно за пети път Колча се опита да каже, че никакъв апартамент не му е необходим, се разсърди:

— А защо мислиш, че той е за теб? Той е за работата, това е! Ще бъдеш просто пазач, ясно ли е?

Топорик нищо не разбра, но замълча, свикнал да чака всичко да се нареди от само себе си и да се изясни неясното.

Жилището, което шефът нае, изглежда е било на самотна жена и беше обзаведено чисто по женски — върху високото желязно легло имаше цяла камара възглавници и възглавнички, диванът беше украсен с бродерии върху бял плат, а тоалетката беше препълнена с разни дреболийки съвсем по женски — слончета, порцеланови куклички, бутилчици, гърненца и други боклуци. Съвсем чужди, необясними и отблъскващи. Всичко това не беше необходимо за живота, а само по свой начин го украсяваше. Колча признаваше само това, което бе полезно. Полезното беше събрано в кухнята — чистичка и почти стерилна, и като влезе в апартамента и го огледа заедно с Валентин, Топорик реши, че така ще бъде, щом това го иска господарят, но той ще ползва само дивана и кухнята, без да докосва леглото, прилично на индийска гробница, тоалетката, разбира се, а и масата, сияеща с лака си като концертен роял. Кухнята и диванът му бяха напълно достатъчни и трябва така да живее, че да не замърсява килимите и килимчетата, застилащи всяко свободно пространство на пода.

Засега Валентин го накара да се премести от общежитието. Колча прие да вземе в новото си жилище само красивата „балалайка“ и без това все го беше страх, че в общежитката може да я откраднат. Наистина обитателите на общежитието се досещаха, че не е безопасно да се краде от Топорик и по тази причина не посягаха на знаменитата собственост. Но пък едната страна невинаги можеше да разбере какво всъщност мисли другата.

Така че леглото в общежитието се броеше за Колчино и след обяда той отиваше в стаята, лягаше на мястото си, а като си тръгваше, не разбухваше възглавницата, за да изглежда, че току-що е излязъл и е някъде наблизо. Но нощуваше на новото място.

Няколко вечери поред след вечерята Валентин наминаваше при него — тоест дежурният шофьор не го откарваше към мястото на господарското слизане, а първо докарваше тук двамата с Колча и шефът се държеше някак странно. Той често поглеждаше Топорик, бърбореше всякакви глупости и всеки път на Колча му се струваше, че иска да научи още нещо за него.

Какво ли? Та Колча отдавна е празен, тоест в него не остана нищо, което Валънтайн да не знае.

После Топорик откри двата метални куфара. Вечерта, като се прибра, седна пред телевизора, пиеше чай, замезваше с геврече, но то се изплъзна от ръката му и се отърколи под леглото, което бе покрито с дантелена бродирана покривка почти до пода, женска му работа. Колча се мушна под нея за гевречето и видя блещукащите в полумрака средно големи железа, като в американските филми — от матов, грайферен метал.

Той ги погледа, искаше да ги пипне, но се въздържа. На другия ден много му се искаше да каже на Валентин за тях, но реши да не бърза, а отново да изчака и наистина дочака.

Всяка вечер като се върнеше вкъщи, първата му работа беше да погледне под леглото. Първо изчезна единият куфар, после и вторият. После поред се върнаха. Това, разбира се, него не го засягаше, но като помисли реши, че не трябва да го имат за съвсем малко дете. Трябваше да им покаже, че знае за куфарите. Ами ако това е имущество на хазяйката, която не беше виждал нито веднъж. И изобщо! Ако без него в дома му влизат и излизат някакви хора, донасят и изнасят куфари, а той е назначен за пазач, какво тогава? Пазач ли е, или не е? Пази ли нещо, или работата е съвсем друга? А ако Валентин го е определил за пазач, не е ли длъжен да му каже за това, или не?

Когато останаха само двамата в колата, Колча попита Валентин:

— Аз отговарям ли за куфарите?

Онзи помълча и отговори глухо:

— Не. Но на никого нито дума за това!

— Мълча — отговори Колча.

Тази вечер Валентин отново се качи в уютния апартамент и разговорът продължи.

— Там има пари — каза господарят, дърпайки си от цигарата „Пал-Мал“.

Колча не изрази учудване.

— Много пари — продължи Валънтайн, вглеждайки се изпитателно в Топорик.

Той беше готов за нещо подобно, докато премяташе в главата си възможните варианти, а и главното, нагледал се на вносни филми: нямаше какво друго да бъде освен пари. Или скъпоценности. А откъде са скъпоценностите — нямаше никакво съмнение!

— Не е ли опасно? — позволи си той да попита.

— Много е опасно — отговори господарят, — но най-безопасният от всички опасни варианти е да ги държим тук, при теб. Мисля — проговори Валентин като бавеше думите, — в теб последен ще се усъмнят.

Той замълча, а Колча разбра всичко. Нямаше за какво повече да пита… И тогава Валентин каза следното:

— На тебе ти вярвам повече, отколкото на всички останали. Главното е да не се изпуснеш пред интернатските момчета. И не се плаши от нищо, за куфарите ти не отговаряш. Отговарям само аз. Но това няма да е за дълго. Само до пролетта.

Той приближи стола си до Топорик, протегна му разтворената си длан. Хвана пръстите на Колча. Каза:

— Определил съм ти специална роля. Каква — ще разбереш по-късно. А сега — остани си такъв. Сдържан. Потаен. Наистина и малко глупавичък…

Той потупа Колча по бузата.

— Този апартамент може да бъде закупен и аз ще го купя на твое име. Той ми е необходим, разбираш ли? Необходим е и на тебе.

Стана, разходи се безшумно по меките килими. Каза, без да гледа Колча, сякаш заповядваше:

— Обяснявам ти по-нататък. Сега ти премина целия цикъл, знаеш нашата работа, адресите, хората, ставките. Аз не се каня да бъда вечен рекетьор. Скоро ще сменим нашата специалност. И ти няма цял живот да събираш ясак[1]. Ще измислим нещо по-хубаво. По-строго. По-весело. И по-солидно, затова сега отново ще бъдеш в сянка. Ще бъдеш обикновен шофьор. Последна спица в колелото. А всъщност — втори.

Той седна отново, вгледа се в Колча.

— Само мълчи. Нито дума на нашите мутри! Предварително ме извини, но аз ще бъда принуден да променя отношението си към теб. Ще те нагрубявам. Ще те ругая. Но ти не обръщай внимание. Аз те обичам. Ти си дясната ми ръка. Ти си моя наследник, ако нещо се случи с мене. Само ти ще знаеш всичко. Разбра ли?

Изблещил очи, Колча гледаше Валънтайн с напрегнато внимание. Още повече го обичаше. Затова че разговаряха за опасни, може би страшни неща. Той не всичко разбираше и беше съгласен с това неразбиране, а Валънтайн ще му обясни, когато потрябва.

Отново нещо обхвана Топорик, някакво объркване. Чак сега неговото предчувствие придоби ярки одеяния — то сияеше златно, алено, синьо. Това, за което говореше великолепният Валънтайн, беше тайнствено и опасно, така е, но на кого да вярва, ако не на него. И работата съвсем не е в поредния номер на спиците на Валентиновото колело — той ще тръгне след своя шеф, след своя брат.

Но той говори много сериозно. Говори за доверие от най-висока степен. Говори така, че да станеш прав. И да отдадеш чест, допрял ръка към войнишката пилотка.

Той, Колча е Валентинов войник и това отдавна е ясно. Но ето сега му обясняват, че ще стане таен заместник на командира. И ако Валентин е полковник, той, излиза, че е подполковник. Съвсем не е така просто, съвсем не е по детски. Военните отговарят един пред друг и подполковникът отговаря пред полковника.

И най-страшното, най-безпощадното в работата на военните хора е предателството. Военният не предава военен. А ако го предаде, наказанието е само едно — разстрел. Но ако твоят полковник, твоят командир е още и твой брат, тогава как?

И тогава така.

Това предателство е най-страшното от предателствата.

Братът е длъжен да разстреля за предателство брат си.

Колча беше готов за такава мярка на нещата и за такава разплата. Съгласявайки се, той чувстваше към какво отива.

Докато говореше, Валентин изпуши цяло ветрило цигари. И всички бяха изпушени само до половината. Палеше, след това я гасеше. Значи нервничеше. Значи не се шегуваше, казваше истината, вълнуваше се.

После се приближи до вратата, обърна се към Колча и неочаквано го прегърна. Силно-силно го прегърна. Отново каза:

— Обичам те. Вярвам ти. Ти си най-сигурният ми човек.

У Колча отново нещо неясно започна да ферментира, загъргори, закурка, но той се сдържа.

Валентин го пусна и се засмя. Каза:

— А пък аз те проверих. Браво на теб! Ти дори не се докосна до куфарите. Самообладание на истински разузнавач!

Бележки

[1] Ясак — натурален данък, с който са били облагани в стара Московска Рус и царска Русия народностите от Поволжието, Сибир и др. — Бел.пр.