Алберт Лиханов
Никой (24)

13

Тази вечер те се движеха по стандартния маршрут, тихо звучеше музика, двамата „италиански“ дейци, както си бе редът, влизаха и излизаха на определените пунктове, адидасовската торба плавно се пълнеше с пликове и пакети, обвити с вестник, без изобщо да привличат вниманието на Колча и когато мутрите излизаха, той безгрижно се отпускаше.

Има такова състояние: човек гледа в една точка, замира, дишането му става по-рядко — като че ли спи буден.

Може би затова Топорик пропусна нещо важно, а се изплаши със закъснение.

Пропуснатото се запечати в него като два пукота на шампанско или два удара на пръчка по прашен матрак. Той се стегна, седна по-удобно, както се полагаше по правилата, двигателят беше запален, работеше равномерно и Топорик даде малко газ на празни обороти.

След това с периферното си зрение видя, че Андрей влачи Антон. Антон местеше крака, но едва-едва и Колча се обърна към тях, стори му се, че на улицата е прекалено тъмно, макар че беше средата на март и здрачът падаше късно.

Първото желание на Топорик беше да изскочи и да помогне, но си спомни инструкциите и само се обърна да открехне задната дясна врата, да помогне на мъжете. Андрей я разтвори, като се задъхваше и на пресекулки скимтеше, и започна да вкарва Антон, но ненапразно Колча ги наричаше мутри. Антон беше тежък и едър и колегата му го набутваше в мерцедеса на части: отначало тялото, после краката. Като вкара колегата си и го настани на задната седалка, Андрей седна при Колча. Моторът вече нетърпеливо ръмжеше, беше на скорост, само трябваше да натисне педалите. Колча образцово изпълни тези движения. Мерцедесът като жаба направи дълъг мощен скок и полетя по червеникавия пролетен сняг, изравяйки го с джантите.

Андрей трудно идваше на себе си. Адидасовската чанта я нямаше и на мълчаливия въпрос на Колча той отговори:

— Това е война!

Те хвърчаха по свечеряващите се улици и отзад хъркаше Антон.

— Това е война — повтори Андрей, — никога не се стреля веднага.

Колча и без него знаеше, че ако групировките не бяха на едно мнение, започва битка за надмощие, срещат се парламентьори, за да се договорят за мир. А да стрелят започват, когато не се разберат. В разделения свят си има правила, не трябва да се мисли, че го управляват диваци. Ако стрелят без предупреждение, работите са зле, защото това не е спор. Това е друго.

Всичко по-нататък стана бързо, сякаш от само себе си, без да е страшно…

Хъркането зад гърбовете им затихна, Андрей каза на Колча да спре, той внимателно, за да не поднесе, спря: слава богу, гумите бяха с шипове. Андрюха изскочи навън, отвори задната врата, наведе се към Антон, изпсува, върна се обратно. Отново изпсува.

— Какво? — попита Колча.

— Край! — отговори Андрей.

Той извади от вътрешния си джоб мобилен телефон, набра номера и веднага намери господаря.

— Антон умря — доложи той.

Онзи, изглежда, попита къде е станало произшествието. Андрей каза:

— Автосалона.

Попита:

— Къде да го карам?

Като получи указания, отговори като на война:

— Край на връзката.

Затвори телефона, помълча за миг, после каза:

— Ще спреш до киното. Ще излезеш от колата. Ще се прибереш вкъщи.

Топорик се върна в апартамента с възглавничките. Дълго сапунисва ръцете си, като че ли се измиваше от нещо.

В три през нощта Колча се събуди от това, че някой го гледа. От погледа.

Той скочи, изтръпвайки, но тихият глас на Валентин произнесе в тъмнината:

— Не пали лампата. Колата е в училището. Измита е от кръвта, но ти ще купиш от някой автосалон почистващи препарати и както трябва ще лъснеш кожата и постелките. Никъде не ходи и не пътувай, докато сам не ти разреша. Лично.

Той пушеше и в тъмнината святкаше голямата оранжева точка на цигарата му.

Валентин изхлипа или се разсмя.

— Когато бях малък — каза той, — баща ми в тъмнината ми рисуваше с цигарата картинки, а после ме учеше на азбуката. А ти можеш ли? Да ги прочетеш?

И той започна да пише във въздуха оранжеви букви.

Колча се усмихна в тъмнината, той дори не знаеше, че може да се разговаря мълчаливо с помощта на огънчето от цигарата.

Валентин рисуваше буквите, а Топорик четеше.

И ето какво се получи:

„А-П-А-Р-Т-А-М-Е-Н-Т-Ъ-Т Е Т-В-О-Й“.