Серия
Момчето и момичето (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Никто, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Никой; Счупената кукла

Преводач: Ганка Константинова

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Хайни

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: руска

Печатница: Викс 62

Редактор: Жела Георгиева

ISBN: 978-954-9835-72-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9121


10

Веднъж след часовете в училището се появи Гошман и като го видя, Колча се изплаши. Добрият мен така беше отслабнал, че новичките му джинси, облечени май за първи път, се въртяха на него като на тояга.

Те се прегърнаха — Топорик го беше научил от Валентин — и Колча започна да разпитва Гошман за това-онова. Но неговият любим близък приятел се дърпаше и отбягваше отговора и тъй като Топорик трябваше да върви по задачи, помоли да го повози, докато има време. Там, в мерцедеса, така между другото той каза на Колча, че е болен от левкемия.

— Това не е ли дреболия? — попита Топорик. — Малко ти е кръвта ли? Трябва да ядеш каквото трябва — плодове, месо, аз ще ти купя.

— А-а-а, не! — разсмя се Гошман. — Това се нарича малокръвие. А моята кръв е бяла. С малко червени кръвни телца. И с много бели.

— Е, хайде — бяла! — опита да се ухили Топорик, но се смути, разбра, че нищо не знае.

Те попътуваха малко, мълчейки, и Колча попита:

— Сега какво?

— Нищо.

— Как се лекува това?

— Трябва да се присади костен мозък. Задължително от роднини. От брат или сестра. — Гошман се усмихна измъчено, махна с ръка. — Че какви братя имам аз?

Все едно ток удари Колча, той дори натисна спирачката от изненада. Тази мисъл бе само за секунда, но сякаш го скова студ. Все едно стената зад гърба му е рухнала изведнъж, той се е обърнал и е видял зад себе си пропаст — крачка да направи и ще се срине в нищото.

Как го каза Гошка? „Какви братя имам аз?“

А сестри? А майка, баща — къде са те? Само те, само роднините стават, за да пожертват от своя костен мозък за момчето, но тях, тези хора Гошман ги няма. И той, Колча, ги няма.

И още нещо го зашемети: куфарът! Нали при Георгий Иванович се пази неговият куфар. Така казваха — почти всички имат куфари, значи и той, Колча, има!

А Гошмана има ли куфар? Макар че дори да има, той не е напуснал интерната и засега му е забранено да поглежда там. Но защо? Ами ако в този куфар се пази някакво доказателство, нещо друго? Нечие име, някакъв незначителен документ?

Ех… Топорик отново намали, караше по-бавно. Ако имаше куфар, директорът не би забравил да го даде. Това първо. Второ, там не се пазят документите. В куфарчетата има вехтории, някакви глупости, дреболии, това е ясно като две и две. Да не би в интерната да са пълни глупаци? Десет пъти ще преровят, ще огледат, ще изследват всичко и което трябва, ще сложат в папката, в личното му дело…

Въпреки това Колча Топорик не заплака, не се просълзи, не подсмръкна с нос, дори не каза някакви по-особени думи на Гошман. Само проговори:

— Лесна работа, момче! Ще се оправим!

Той погледна приятеля си и забеляза, че онзи го гледа някак прекалено внимателно. Завъртя глава, за да отърси от себе си този объркващ го поглед, но нищо не излезе. Все едно нещо непонятно, неясно го обхвана, притисна го от всички страни някаква неловкост, необяснимо неудобство, а може би и срам… Хората се поддават на странни, малко обясними състояния, които се появяват в тях и около тях, както например озарението, което е способно да те подтикне към нещо важно, решително, дори мъжествено, като прозрение, което изведнъж сваля от тях мъглата на неясното и неправдата и накрая като затъмнение, като неясно томление, предположение, а често и предсказание за това, което задължително ще се сбъдне, искаме или не искаме…

Объркване, скръб, тежко предчувствие сякаш оплетоха Колча и той, срамувайки се от това, ясно разбираше, че неговото тежко предположение се отнася преди всичко за Гошман, но и за него също, и това, което се отнася за него, го вълнува повече и по-страшно, отколкото живота на Гошка.

Той целият гореше, обхванат от душевен смут, дори и тениската му се овлажни, когато стигна до интерната.

Отслабналият, прозрачен Гошман, така неузнаваемо неприличащ на себе си, на предишния — прекалено пълен, дори подпухнал, стисна ръката на Колча и му обясни, че две-три седмици ще поживее у дома, тоест в интерната, а после се връща обратно в болницата, и излезе от мерцедеса.

Топорик тръгна към мястото на срещата, после, както бе редно, отстъпи волана на Андреоти, направи обхода, но се движеше, говореше, смяташе парите, ако беше необходимо, в същата безтегловност и обърканост, когато уж живееш както винаги, а в действителност нищо не усещаш — нито краката, нито тялото си, а думите, които произнасяш, ти звучат някъде отдалече.

През целия си съзнателен живот Колча се вглеждаше в полутрезвите маминки с учудване, а после и с презрение и никога не се свързваше с тях, тези приличащи на пингвини жени, но ето — изясни се, че Гошман на живот и смърт има нужда точно от такава лелка. Майка. И тя да му доведе сестра или брат. Оказва се, че съществуването на Гошман, неговото пребиваване на земята зависи от тази проклета противна майка. Къде ли е тя? Къде се е дянала? Какво право е имала да изчезне?

И — той? Кой е той? Добре, той презираше маминките, отлети по един калъп. Но какво ще стане, ако и той се разболее като Гошка? Кой е посещавал Гошка в болницата? Директорът Георгий Иванович? Леля Даша? Дори да е тя, такава приветлива и добродушна, нима това е достатъчно, за да се измъкне, както това е необходимо на Гошка?

В Колча се блъскаха той самият и добрата душа Гошман. Неизвестно по какъв начин той се поставяше на мястото на приятелчето си, а Гошка на неговото място и му ставаше душно, тежко, безизходно.

„Ами ако умра? — питайки се, мислеше Колча за първи път в живота си. — Кой ще дойде на гробищата?“

Колча и Гошка влизаха един в друг като матрьошки, съвсем малко се различаваха по размер, и дрехите им са различни, но в нещо така са устроени, че да живеят един в друг, да си приличат не външно, а по нагласата на лукавата съдба. Направени и свързани от невидима сила, те еднакво рухват и са еднакво уязвими…

Само от една пълна чаша „Хенеси“ и Колка се замая. Вслушваше се в себе си, усещаше как се стапя и изчезва от него призракът, появил се от разбирането на Гошкината, а значи и на неговата обреченост.

Не му се ядеше, но нещо го напъваше, някакъв вик, а може би стон, и Колча, като изпи втора чашка, без да знае сам защо, запя именно тази песен. Валентин не я знаеше, остави китарата, трескаво прелистваше песнопойката, но изглежда и в нея я нямаше, а може и в бързината да не я беше намерил, затова бързо се отказа.

Колча пееше сам, без акомпанимент, по интернатските мерки гласът му беше един от най-хубавите, но това не означава, че е съвсем хубав, по-скоро силен, рязък, по момчешки неравен. Забележете обаче — когато пее момче, още повече самотно момче на малко повече от петнадесет години, при това самотно момче, изведнъж осъзнало своята обреченост, тогава гласът му се изпълва с отчаяние, а думите не се изпяват, а извикват, понякога с хриптене, без всякакви сантименталности, без надежда, без любов — и от това песента предизвиква потрес, непонятен за душевно глухите, но ясен за онези, които поне веднъж са били силно засегнати от болка.

През вечерния здрач, под потъмнялото небе

все по-ясно и ясно се чува крясък на жерави…

Отдалече литнало, сърцето се понася към тях

от студена страна с оголени степи.

Ето все по-близо летят и все по-силно ридаят,

сякаш скръбна вест ми донасят…

От какъв ли мрачен край, жерави,

сте долетели тук да пренощувате?

Валентин отдавна беше научил яките мъже да не ядат, когато се пее, и сега те притихнаха, нищо че пееше само момчето, без господаря. Но пееше така, сякаш ридаеше, сякаш душата му се изтръгваше и хриптеше, макар дори и сълзичка да нямаше в очите му, а само необяснимо отчаяние, плашещо дори тези безпощадни хора.

Познавам я тази страна, където слънцето едва грее,

където, замръзвайки, земята чака белия саван,

където в голите гори вие унилият вятър —

и това е родният мой край, родината моя.

Песента имаше още един куплет и като го изпя, Колча вдигна глава и разбра, че е пял песента с наведена глава, че е пял не на възрастните мъже, които седят около него, а за първи път все едно е пял на себе си, защото му е било нужно да се изприкаже, а не знаеше и не намираше свои думи, но го разкъсваше тази странна болка — и ето че тя намери изход в чуждата, написана от някакъв мъдър човек песен. Не песен, а тъга.

Колча вдигна глава и видя сълзи в очите на Валънтайн. Мутрите седяха, навели глави.

Излизаше, че е трогнал и тях…