Алберт Лиханов
Никой (38)

2

Ей, богу, Валентин наблюдаваше Колча отдалече, усещаше неговите страдания, знаеше намеренията му. Не се показа, не изпрати пратеник: мерцедеса или волвото до входа. Остави го да се облече без да бърза, да излезе от вкъщи, да отиде с достоен вид в интерната: тъмен костюм, че какъв друг, той му е единствен, също тъмна риза, имаше и такава, с четиринадесет червени карамфила в ръка — по един за всяка година от живота на Гошка.

Георгий Иванович не искаше да се сбогуват в интерната — но все не можеше да реши къде? В спортната зала май е неподходящо, в спалния корпус няма къде. Оставаше навън — да поставят ковчега върху съединени табуретки, но това някак не беше добре, неловко беше и той реши — нека направо да е на гробищата.

Така че в двора само чакаха кога ще тръгне автобусът с Гошман — бяха се изсипали всички от мало до голямо и гледаха всеки, който влизаше в интерната. Затова, когато Колча влезе, погледите на обществеността се събраха върху него и всички бяха одобрителни: а как иначе! Нали е зрелостник, живее навън, учи се за монтьор, добре е облечен и обут, значи не пропада — и ето че е дошъл да изпрати приятеля си, браво.

Топорик стисна ръката на директора без никакво смущение, самостоятелен възрастен човек и едва сега Георгий Иванович свърза нишките: Господи, само да беше намекнал на Коля Топоров и този най-скъп духов оркестър тутакси щеше да се окаже пред вратата, как боже мой, той сбърка и забрави за май единствения достоен випускник, който му е съвсем под ръка!

Затова пък оставаше още една нерешена докрай работа и директорът помоли авторитетно, така че дори такъв силен младеж като Топоров да не може да откаже и да се измъкне.

— Николай — каза той, — моля те да говориш на погребението. — И за да не откаже Колча, натърти строго: — Ще бъдеш втори. От името на приятелите.

Колча отначало кимна и чак после се замисли. Много неща още не бяха му се случвали в живота, и да погребва не беше му се налагало, още повече приятелче, да говори на погребение — също.

Той отново се развълнува, притесни се, макар външно да беше спокоен, но в този момент го отклониха Макарка и Гнедой с огромен като куфар касетофон на раменете.

— Готов ли си? — попита директорът Гнедой. — Гледай да не ни подведеш, ще е срамота.

— Гьоргиванич! — по интернатски занарежда сълзливо Гнедой, но сам се спря, досети се, че интонацията му е грешна. Започна полугласно да разказва с какви перипетии е търсил на битака погребална музика. И е намерил!

Възрастните бяха разположени на двора с тактически замисъл, защото летящият педагогически съвет реши: само най-големите ще отидат на гробищата, а средните ще останат. За малките и дума не може да става — няма за какво да се разстройват, не е за тях предстоящата церемония. Така че част от възпитателите и учителите стоеше между най-големите и средните, а част между средните и най-малките, за да може навреме да отстранят ненужните, да ги обградят, когато настане моментът, и да ги върнат в помещенията за продължаване на обичайния живот: вечеря, телевизия преди градивния сън, и нормалната, както е прието в делник, почивка.

Топорик направи няколко крачки встрани от директора, още веднъж огледа до сълзи познатия му двор: всяко храстче, филизче, всяко стръкче трева по това непривлекателно хълмче с училището най-отгоре и интернатът встрани бяха всичко в неговото детство, неговата главна памет. Ето го гаражът, малко по-наляво, а дългата желязна тръба над ниското тухлено здание е котелното, където през зимата, след като си се намръзнал, можеш да притиснеш гърба си в старо изтъркано палтенце до черната стена на котела, да послушаш как за нещо се карат вечният портиер Никодим и често сменяните огняри поради все една и съща причина — безкрайно и непробудно пиянство, и да вдъхнеш миризмата на евтините народни цигари „Прима“.

Ето я леля Даша, която винаги му даваше допълнително храна, ето ги учителите — познати и не много познати: бързо си отиват те оттук, щом намерят нещо по-чисто, без толкова грижи в градските училища. Само този кльощав герой, Георгий Иванович, квачка на чужди яйца, а и леля Даша са несменяеми — нещо не се виждат Зоя Павловна и портиерът.

На пътя забръмча, мъчително напрягайки се, избуча моторът на автобуса с надпис „Ритуал“ върху кой знае защо жълта каросерия за превозване на ковчези, и по знак от директора затихна, изравни се с вратите на интерната, но не влезе вътре.

— Деца — напрягайки гласа си, извика Георгий Иванович, обърнал се към могилката. — Поклонете се на Гоша! Той тръгва на последния си път! Лека му пръст!

Той припряно се обърна към колата и се поклони и всички, които бяха на хълмчето, също се поклониха.

Все пак нещо не беше предвидил директорът на интерната, защото когато той побутна Гнедой отстрани, давайки му знак, а той пък на свой ред натисна клавиша на касетофона „Филипс“ с огромни колони, така че от този агрегат, приличен на цял куфар, натоварен на рамото на Гнедой — траурният марш загърмя силно, дори прекалено силно, децата, изглежда, приеха музиката за скръбен сигнал, за покана да скърбят, изведнъж, без да чуват виковете на възрастните, хукнаха надолу, където беше Гошка, а пък малките завикаха и заплакаха. След миг викаха и плачеха вече средните, разбъркали реда на възрастните, блъскаха се един друг, устремени към автобуса.

Оттам, от колата, изглежда очаквайки директорския знак, поглеждаше Зоя Павловна и този път той не се обърка, махна й, автобусът тихо запали, заглушаван от виковете на децата и бавно тръгна по улицата, а Георгий Иванович тичаше редом с децата, успокояваше ги с ръка, кимаше им, разбрал, че няма да успее да остави никого в двора, с ръце дирижираше възрастните — възпитатели и учители. Постепенно детската тълпа започна да придобива форма, построи се на редици в подобие на правоъгълник. Най-отпред вървеше Гнедой с музикалния куфар на рамо, траурната музика определяше бавна крачка и смирение, плачът стихваше, после съвсем спря.

Колча на няколко пъти се обръща назад: никой не изоставаше, интернатът беше събрал своето многолико туловище, беше се свил и стеснил. От само себе си стана така, че големите, пропуснали малките, завършваха колоната, но общо взето никой сега не се делеше по възраст. Малчуганите и средните, хванали се един друг за ръка, в обикновеното ежедневие не си позволяваха никога такова нещо, сега вървяха в неравни, но здрави редици. И по-големите — момчета и момичета, — презиращи това в обикновено време, кой знае защо вървяха хванати за ръка. И учителите вървяха за ръка с децата, и отвратителната Зоя Павловна водеше двама, здраво стиснала малките им длани, и добрата леля Даша, и портиерът Никодим — беше странно да вижда това — вървеше, хванал за едната ръка едно съвсем малко момиченце, а с другата — непознато яко момче.

Колча видя всичко това, и Макарка го видя, само Гнедой, който вървеше встрани и придържаше с едната си ръка гласовития касетофон, не се обръщаше, съзнавайки своята изключителна роля.

И тогава Топорик хвана Гнедой за свободната ръка, а другата протегна на директора и по ръката усети как се разтресе и заплака твърдият като камък педагог Георгий Иванович. Устните на Колча също затрепериха и той все се сдържаше: престани, това е левкемия, рак на кръвта и всички очакваха този ден, а сега ти трябва да кажеш слово.

И изведнъж разбра: той плаче не заради Гошман, най-главният сред тях. Той плаче след като видя как се хванаха за ръка всички в тази колона. Може би това детско шествие с немного размесени стърчащи възрастни се хвана за ръце, за да устои пред бедата, с която ги бяха наградили най-близките им хора? Може би по този наивен начин децата се бранеха от нещастието, с което свършва непонятното бъдеще, по каменистия път към което някои ги застига и смъртта?

Автобусът се движеше колкото можеше бавно, след него бързайки вървеше детската тълпа и минувачите спираха поразени, разглеждаха това невиждано шествие, лицата им се изпъваха, говореха си нещо един на друг, след това кимаха, изглежда вестта, че погребват момченце, се движеше самостоятелно по пътя, по тротоара, макар никой от съпровождащите да не казваше нищо, всички мълчаха и безспорно това беше изключително странно — почти триста мълчаливи деца, бързащи след автобуса.

И все пак никой не се присъедини към шествието с изключение на три-четири момчета с велосипеди, които нямаха работа, никой не пожела дори от любопитство да сподели скръбта на възпитаниците на интерната — наистина кой ли сега споделя нечия мъка — може да поразпитат, да погледат, да побъбрят напразно… Но не за детските погребения — а за скъпарските, богатите, с лъскавите ковчези и гастролиращи музиканти в черни смокинги и бели папийонки на вратовете…

Както и трябваше да се очаква, на гробищата се образува стълпотворение, май отдавна толкова хора не бяха изпращали покойник, и отначало гробарите викнаха веднъж-два пъти на децата да не тъпчат чуждите гробове, но веднага се отказаха: нищо не можеше да се направи — малчуганите се качиха по гробовете, без изобщо да се извинят на онези, които лежаха долу, защото мъката, която ги беше обхванала, беше ето тук и сега, а това, което е било преди, можеше и да почака.

Отвориха ковчега и Колча отново трепна — и от общата въздишка към Всевишния, която се издигна над гробовете, и от Гошкиния вид: той беше съвършено плешив, с глава гладка като коляно. Топорик знаеше, че оплешивяват от облъчването, самият Гошман му каза, когато се видяха за последен път, но едно е да кажеш, а друго е да видиш, още повече на гробищата…

А той говори много несполучливо, макар че Георгий Иванович го похвали. Някаква дъвка за това, че всички те няма да забравят Гошка, най-добрият от момчетата.

А се канеше да каже съвсем друго.

— Ето аз — мислеше да каже Колча, — Николай Топоров — и всички биха погледнали към него, защото и така знаеха как се казва. И тогава би пояснил онова, за което никой не се досещаше: — Съкратено: Ник-То. Разбирате ли? Никой. И Гошман е никой, и всички вие сте никои. И на никого ние не сме необходими. Освен на самите себе си. Само ние самите можем да си помогнем един на друг.

И всички щяха да гледат момчето на име Никой.

Той вече порасна, излезе от вратите на интерната, учи се някъде и кара скъпи коли. Значи знае какво говори.