Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (45)

3

Приготвих се да напусна града незабавно, решен да отида отново на север и да проуча още веднъж реката. Докладите от проучванията ни потвърждаваха, че реката наистина е река, че бреговете не описват кръг и че това не е езеро. Езерата могат да бъдат заобиколени, реките трябва да бъдат прекосени. Спомних си за оптимистичната забележка на Леру, че отсрещният бряг може да се покаже, когато реката наближи оптимума. Това беше отчаяна надежда, но ако успеех да намеря отсрещния бряг, нямаше да има повече възражения към моста.

Вървях през града, осъзнавайки, че с думите и намеренията си бях предопределил действията си. Харесвах идеята за моста, въпреки че се бях разграничил от инициаторите за изграждането му: Съвета. В известен смисъл бях сам, духом и телом. Ако се планираше компромис с Терминаторите, накрая щеше да ми се наложи да го приема, но засега мостът беше единствената конкретна реалност, колкото и да беше неправдоподобен.

Спомних си нещо, което Блейн беше казал веднъж. Той описваше града като фанатично общество, а аз оспорих твърдението му. Каза още, че едно от определенията за фанатик е човек, който продължава да се бори за своя шанс, след като е загубил всяка надежда. Градът се бореше за шанса си още от времето на Дистейн и имаше седем хиляди мили писана история, нито една от които не беше извоювана лесно. Не е възможно човечеството да оцелее в тази среда, беше казал Блейн, и все пак градът продължаваше да оцелява.

Може би бях наследил този фанатизъм, защото имах чувството, че в момента само аз съм съхранил инстинкта за оцеляване на града. За мен построяването на моста имаше смисъл, колкото и безнадеждна да изглеждаше задачата.

В един от коридорите срещнах Гелман Джейз. Според субективната ми преценка сега той беше много мили по-млад от мен, защото беше ходил на север съвсем рядко.

— Къде отиваш? — попита той.

— На север. В момента няма какво да правя в града.

— Няма ли да ходиш на събранието?

— Кое събрание?

— На Терминаторите.

— Ти ще ходиш ли? — запитах го.

В гласа ми сигурно пролича неодобрението, което изпитвах, защото той отвърна отбранително:

— Да. Защо не? За пръв път ще разкрият намеренията си.

— Ти с тях ли си? — попитах.

— Не… но искам да чуя какво ще кажат.

— Ами ако те убедят?

— Няма такава вероятност — заяви Джейз.

— Тогава защо ще ходиш?

— Толкова ли си тесногръд, Хелуърд?

Отворих уста, за да го отрека… но не казах нищо. Факт беше, че не съм отворен към промените.

— Не вярваш ли, че може да има и друга гледна точка?

— Вярвам… но по този въпрос няма спор. Те грешат и ти го знаеш не по-зле от мен.

— Само защото човек греши не означава, че е глупак.

— Гелман, бил си в миналото — отвърнах аз. — Знаеш какво става там. Знаеш, че градът ще бъде отнесен там от движението на земята. Няма никакво съмнение какво трябва да направи градът.

— Знам. Но повечето хора са готови да се вслушат в думите им. И ние трябва да ги изслушаме.

— Те застрашават сигурността на града.

— Но за да победиш врага, трябва да го опознаеш. Отивам на събранието, защото за пръв път ще изкажат публично възгледите си. Искам да знам срещу какво заставам. Ако ще преминаваме през онзи мост, точно хора като мен ще се погрижат да успеем. Ако Терминаторите предлагат алтернатива, искам да я чуя. Ако не предлагат, искам да го знам.

— Заминавам на север — казах аз.

Джейз поклати глава. Поспорихме още известно време, после отидох с него на събранието.

 

 

Няколко мили по-рано работата по възстановяването на училището беше изоставена. Повредените части отдавна бяха разчистени, а отдолу се виждаше широката метална основа на града и се откриваше гледка към околността. В северния край на тази зона бяха извършени някои възстановителни работи — дървените ограждения и леко повдигната платформа пред тях служеха за импровизирана сцена.

Когато с Джейз излязохме от последната сграда и тръгнахме натам, вече се беше събрала публика. Изненадах се, че са дошли толкова много хора; постоянното население на града вече беше значително намаляло заради мъжете, изтеглени да работят по моста, но по груба преценка определих, че присъстват поне триста-четиристотин души. Със сигурност имаше и хора, които не бяха тук. Може би работниците на моста, Навигаторите и някои прекалено горди членове на гилдии?

Някой вече говореше и тълпата слушаше без да реагира особено. Разпознах го, беше един от специалистите по синтетични храни. Описваше особеностите на терена, през които преминаваше сега градът.

— … почвата е богата и имаме добри шансове да отгледаме наши собствени посеви. Имаме предостатъчно вода както тук, така и на север от нас.

Смях.

— Климатът е подходящ. Местните хора не са враждебно настроени, нито е нужно да ги настройваме срещу себе си…

След малко той свърши и се чуха слаби аплодисменти. Следващият говорител беше Виктория.

— Хора от града, изправени сме пред още една криза, предизвикана от Съвета на навигаторите. В продължение на хиляди мили ние си проправяме път през тази земя и полагаме нечовешки усилия, за да оцелеем. Нашият начин на оцеляване е да се движим напред, на север. Зад нас — и тя замахна с ръка, за да обхване обширната равнина, която се простираше отвъд южния край на платформата — е изминалият период от нашето съществуване. Пред нас, казват ни те, има река. Река, която трябва да прекосим, за да гарантираме оцеляването си. Не ни казват какво има отвъд реката, защото не знаят.

Виктория говори дълго време и, признавам си, бях предубеден срещу нея още от първите й думи. Звучаха ми като евтина реторика, но тълпата изглежда ги харесваше. Може би не бях толкова безразличен, колкото предполагах, защото когато тя описваше построяването на моста и хвърли обвинението, че мнозина мъже са загинали, аз пристъпих напред, за да възразя. Джейз ме хвана за ръката.

— Хелуърд… недей.

— Говори глупости! — казах аз, но сред тълпата вече се бяха разнесли гласове, че това е само слух. Виктория го призна, но добави, че на строежа на моста вероятно стават повече неща, отколкото знаят хората; тези думи бяха посрещнати с известно одобрение.

Речта на Виктория завърши неочаквано.

— Според мен този мост е не само ненужен, но и опасен. По този въпрос разполагам с експертно мнение. Както много от вас знаят, баща ми е водач на Гилдията на строителите на мостове. Именно той проектира моста. Сега ви моля да чуете какво има да ви каже.

— Боже… не може да го направи! — възкликнах аз.

— Леру не е Терминатор — каза Джейз.

— Знам. Но е загубил вяра.

Строителят на мостове Леру вече беше на платформата. Той застана до дъщеря си и изчака аплодисментите да затихнат. Не гледаше право в тълпата, а беше свел поглед към пода. Изглеждаше изморен, стар и победен.

— Хайде, Джейз. Няма да гледам как се унижава.

Джейз ме погледна несигурно. Леру се подготвяше да заговори.

Разбутах тълпата, защото исках да се махна преди да е казал нещо. Бях започнал да уважавам Леру и не желаех да стана свидетел на поражението му.

Малко по-нататък пак спрях.

Бях разпознал още някого, застанал зад Виктория и баща й. За миг не можах да си спомня нито името, нито лицето… после ми изплува. Това беше Елизабет Хан.

Бях шокиран да я видя отново. Бяха минали много мили, откакто си беше тръгнала: поне осемнайсет мили от времето, отброявано в града, много повече по моето субективно време. След като си беше отишла, се опитах да я изтрия от паметта си.

Леру беше започнал обръщението си към тълпата. Той говореше тихо и думите му не се чуваха добре.

Взирах се в Елизабет. Знаех защо е там. Когато Леру свършеше да се унижава, щеше да говори тя. Вече знаех какво щеше да каже.

Отново тръгнах напред, но изведнъж някой ме хвана за ръката. Беше Джейз.

— Какво правиш? — попита ме той.

— Онова момиче — отвърнах. — Познавам я. Тя не е от града. Не трябва да й позволяваме да говори.

Хората около нас ни подвикваха да замълчим. Мъчех се да се освободя от Джейз, но той ме задържаше.

Изведнъж избухнаха аплодисменти и разбрах, че Леру е свършил.

— Виж… трябва да ми помогнеш — казах на Джейз. — Не знаеш кое е това момиче!

С периферното си зрение забелязах Блейн, който идваше към нас.

— Хелуърд… видя ли кой е тук?

— Блейн! Помогни ми, за Бога!

Отново се напрегнах да се отскубна и Джейз с мъка ме удържа. Блейн се приближи бързо и хвана другата ми ръка. Двамата ме издърпаха назад, извън тълпата, до самия ръб на металната основа на града.

— Слушай, Хелуърд — каза Джейз. — Остани и я изслушай.

— Знам какво ще каже!

— Тогава позволи и на другите да го чуят.

Виктория пристъпи напред.

— Хора от града, още един човек иска да говори пред вас. Мнозина не я познават, защото тя не е от нашия град. Но онова, което има да каже, е от огромно значение и след това никой от вас вече няма да се съмнява какво трябва да направим.

Тя вдигна ръка и Елизабет излезе напред.

Елизабет говореше тихо, но гласът й стигаше ясно до всички присъстващи.

— За вас тук аз съм непозната — каза тя, — защото не съм родена като вас между стените на града. Но вие и аз сме от един и същ вид: ние сме хора и сме от планета, наречена Земя. Вие оцелявате в този град близо двеста години или седем хиляди мили според вашия начин за измерване на времето. Светът около вас тъне в анархия и разруха. Хората са невежи, необразовани и тънат в мизерия. Но не всички на този свят са в това положение. Аз съм от Англия, една страна, където започваме да възраждаме цивилизацията. Има и други страни, по-големи и по-могъщи от Англия. Така че вашето стабилно и организирано съществуване не е уникално.

Тя направи пауза, проверявайки реакцията на тълпата до момента. Цареше тишина.

— Дойдох във вашия град случайно и живях тук една миля, в отдела за пренасочване. — Това съобщение предизвика лека изненада. — Говорила съм с някои от вас, знам как живеете. После напуснах града и се върнах в Англия. Прекарах близо шест месеца там, опитвайки се да разбера града ви и неговата история. Сега знам много повече, отколкото при първото си посещение.

Тя отново направи пауза. Някъде от тълпата изкрещя мъж:

— Англия е на Земята!

Елизабет не реагира. Вместо това каза:

— Имам въпрос. Има ли някой тук, който отговаря за двигателите на града?

Настъпи кратко мълчание, след което Джейз каза:

— Аз съм член на Гилдията за тракция.

Към нас се извърнаха глави.

— Тогава може да ни кажете какво задвижва двигателите.

— Ядрен реактор.

— Опишете как се подава горивото.

Джейз ме пусна и отстъпи встрани. Почувствах как хватката на Блейн се разхлабва, вече можех да му избягам. Но и аз като всички останали се заслушах, вниманието ми беше привлечено от любопитните въпроси.

— Не знам. Никога не съм виждал как се прави — каза Джейз.

— Значи преди да можете да спрете града си, трябва да научите.

Елизабет отстъпи назад и прошепна нещо на Виктория. Миг по-късно тя отново излезе напред.

— Вашият реактор не е това, за което го мислите. Мъжете, които наричате членове на Гилдията за тракция, неволно са ви подвели. Реакторът не функционира и не го е правил от хиляди мили.

Блейн се обърна към Джейз:

— Е?

— Това са глупости.

— Знаеш ли как се захранва?

— Не — отвърна тихо Джейз, въпреки че много от хората около нас слушаха. — Нашата гилдия е убедена, че той ще работи до безкрайност, без да бъде обслужван.

— Вашият реактор не е това, за което го мислите — повтори Елизабет.

— Не я слушайте — извиках аз. — Фактът, че разполагаме с електрическа енергия, означава, че реакторът работи. Откъде иначе ще получаваме енергията?

Елизабет се обади от платформата:

— Изслушайте ме.

 

 

Елизабет каза, че ще ни разкаже за Дистейн. Аз я слушах заедно с другите.

Франсис Дистейн бил ядрен физик, който живял и работил във Великобритания, на планетата Земя. Живял по време, когато електрическата енергия на Земята застрашително намалявала. Елизабет посочи причините за това, а именно, че изгаряли изкопаеми горива, за да произвеждат топлина, която след това превръщали в енергия. Когато залежите от горива се изчерпели, нямало да има повече енергия. Дистейн, каза Елизабет, твърдял, че е изобретил процес, чрез който могат да се произвеждат несъмнено неограничени количества енергия без каквото и да било гориво. Повечето учени поставили под съмнение работата му. С течение на времето запасите от изкопаеми горива били изчерпани и на планетата Земя настъпил дълъг период, известен сега като Катастрофата. Той сложил край на напредналата в технологично отношение цивилизация, която доминирала на Земята.

Тя каза, че хората на Земята сега започват да се възстановяват и откритието на Дистейн е от първостепенна важност. Първоначално очертаният от него процес бил примитивен и опасен, но усъвършенстването му е постижимо и ще бъде успешно.

— Какво общо има това с несигурността на града? — извика някой.

— Слушайте — отвърна Елизабет и продължи.

Дистейн открил генератор, който създавал изкуствено енергийно поле, което, ако съществува в непосредствена близост до друго подобно поле, генерира електричество. Неговите противници базирали критиките си на факта, че от това нямало никаква практическа полза, тъй като двата генератора консумирали повече електричество, отколкото произвеждали.

Дистейн не успял да получи нито финансова, нито морална подкрепа за работата си. Дори когато твърдял, че е открил естествено поле — транслатерационен прозорец, както го нарекъл — и по този начин можел да постигне същия ефект, без да е необходим втори генератор, пак не му обърнали внимание.

Той смятал, че този естествен прозорец от потенциална енергия се движи бавно над повърхността на Земята, следвайки линия, която Елизабет описа като огромен кръг.

Накрая Дистейн успял да набере средства от частни спонсори, построил подвижна изследователска станция и с голям екип от наети помощници се отправил към провинция Гуандун в южен Китай, където, твърдял той, се намирал естественият транслатерационен прозорец.

— Никой повече не чул за Дистейн — допълни Елизабет.

Елизабет продължи, че ние се намираме на планетата Земя, че никога не сме я напускали.

Тя разказа, че светът, в който съществуваме, е планетата Земя, че нашето възприятие за него е било изкривено от транслатерационния генератор, който, докато се самозахранва, продължава да работи и да поражда полето около нас.

Каза, че Дистейн е пренебрегнал страничните ефекти, за които другите учени го предупреждавали: че полето би могло да засегне завинаги възприятието, че би могло да има генетични и наследствени последици.

Тя обясни, че транслатерационният прозорец все още съществува на Земята и са открити много други.

Добави, че прозорецът, открит от Дистейн в Китай, е същият, от който продължава да черпи енергия нашият генератор.

Че следвайки големия кръг, той е пропътувал цяла Азия и после Европа.

Че сега се намираме в периферията на Европа и пред нас лежи океан, широк няколко хиляди мили.

Тя разказваше… а хората слушаха.

 

Елизабет свърши да говори. Джейз бавно си проби път през тълпата към нея.

Обърнах се и тръгнах към входа на града. Елизабет ме забеляза и извика:

— Хелуърд!

Не й обърнах внимание, проправях си път през тълпата и влязох във вътрешността на града. Слязох по стълбите, преминах през галерията под града и отново излязох на дневната светлина.

Тръгнах на север, между релсите и кабелите.