Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (19)

7

На сутринта Хелуърд видя, че за една нощ момичетата са се променили още повече. По негова преценка сега никоя от тях не беше по-висока от метър и половина, говореха по-бързо отпреди, а гласовете им бяха станали по-високи.

Никоя не успя да влезе в дрехите си. Лусия се опита, но не можа да напъха краката си в панталоните и скъса ръкавите на ризата си. Когато напускаха лагера, изоставиха дрехите си и продължиха пътя си голи.

Хелуърд не можеше да откъсне очи от тях. С всеки изминал час промяната в тях като че ли ставаше все по-очевидна. Сега краката им бяха толкова къси, че успяваха да правят само малки крачки и той беше принуден да ходи бавно, за да не изостават зад него. Освен това забеляза, че докато вървяха, стойката им се изкривяваше все повече и повече, сякаш се накланяха назад.

Те също го наблюдаваха и когато спряха да пият вода, настъпи обезпокоително мълчание, докато странната групичка си подаваше манерката от човек на човек.

Около тях се забелязваха видими признаци на необяснима промяна в пейзажа. Следите от лявата външна линия, които продължаваха да им служат за ориентир, вече почти не се различаваха. Последната ясна следа Хелуърд видя в един от изкопите за траверсите. Следващите релси, на лявата вътрешна железопътна линия, не се виждаха; постепенно ивицата между двете се разширяваше и на изток ставаше повече от половин миля. Все по-често се натъкваха на анкерни гнезда. Само тази сутрин бяха минали покрай дванайсет, а според изчисленията на Хелуърд им оставаха само девет.

Но как щеше да разпознае селището на момичетата? Пейзажът наоколо представляваше еднообразна равнина. На мястото, където почиваха, нямаше друго освен застинала вулканична лава: не се виждаше никаква сянка или заслон. Той се вгледа внимателно в земята. Ако прокараше пръст през нея, все още се образуваше плитка вдлъбнатина в пръстта, но макар почвата да беше рохкава и песъчлива, на допир се усещаше кална и лепкава.

Момичетата ставаха все по-ниски, а телата им — все по-деформирани. Стъпалата им бяха плоски и разплути, краката им — груби и къси, телата им — заоблени и набити. В този си вид му изглеждаха уродливо грозни и въпреки че беше омагьосан от настъпващите с тях физически промени, звукът от пискливите им гласове започваше да го дразни. Само бебето не се беше променило.

Точно както самият Хелуърд беше роден от майка от външния свят, така и бебето на Росарио беше дете на града. Каквито и трансформации да настъпваха с трите момичета и областта, от която идваха, нито той, нито бебето бяха засегнати от тях.

Хелуърд нямаше представа какво трябва да направи, нито как да разбира случващото се.

Почувства, че страхът му се засилва, защото това излизаше извън представите му за нормалното. Доказателствата бяха налице; логиката нямаше на какво да се опре.

Той погледна на юг и видя, че недалеч се очертава редица от възвишения. По формата и височината им той предположи, че това трябва да е подножието на някаква по-голяма планинска верига, но в същия миг го обзе тревога — забеляза, че върховете на хълмовете бяха побелели от сняг. Слънцето грееше все така силно и въздухът беше топъл; логично беше да се заключи, че какъвто и сняг да паднеше при тези климатични условия, това трябваше да се случи по върховете на много високи планини. И все пак те се намираха много близо — на не повече от една-две мили, помисли си той — за да прецени, че бяха високи не повече от сто и петдесет метра.

Той се изправи и изведнъж падна на земята.

След удара установи, че се търкаля, сякаш по стръмен скат, на юг. Успя да се спре и да се изправи несигурно на краката си, като се съпротивляваше на силата, която го теглеше на юг. Това не беше непозната сила; беше изпитвал притеглянето цяла сутрин, но падането го беше изненадало и сега силата изглеждаше далеч по-мощна от преди. Защо не го беше засегнала до този момент? Той се върна мислено назад. Осъзна, че същата сутрин, наред с другите безумия, я беше усетил и подсъзнателно беше почувствал, че се спускат надолу. Но това беше нелепо: земята беше равна, докъдето стигаше погледът. Той застана до момичетата като анализираше усещането.

Не беше от въздушното налягане, нито от гравитационното притегляне по наклонена плоскост. Беше нещо средно между двете: на равна повърхност без забележимо движение на въздуха, имаше усещането, че нещо го тласка или тегли на юг.

Направи няколко крачки в северна посока и осъзна, че напряга краката си, като че ли се изкачва по хълм; обърна се на юг и обратно на онова, което виждаха очите му, почувства, че все едно се намира на стръмен склон.

Момичетата го наблюдаваха с любопитство и той се върна при тях.

Видя, че през последните няколко минути телата им се бяха деформирали още повече.