Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (37)

4

На сутринта Елизабет изпрати още една молба по телетипа за лекар, след което потегли обратно.

Когато пристигна, жегата се чувстваше и селото вече беше потънало в онази апатична летаргия, от която тя се вбесяваше много в началото. Потърси Луис, който седеше в сянката на църквата заедно с други двама мъже.

— Е… върнаха ли се?

— Не и днес, менина Хан.

— Кога казаха, че ще дойдат?

Той сви рамене.

— По някое време. Днес, утре.

— Пробвахте ли онзи?

Тя спря, раздразнена от самата себе си. Беше планирала да занесе тъй наречения тор в центъра, за да го анализират, но вглъбена в мислите си, беше забравила.

— Кажете ми, ако дойдат.

Посети Мария и новороденото й бебе, но не можеше да се съсредоточи върху работата си. По-късно отиде да проверява храната, която се сервираше, след това поговори с отец Дос Сантос в работилницата му. През цялото това време съзнаваше, че очаква да чуе конски тропот.

Отказа се да търси повече извинения, слезе при конюшните и оседла коня. Отдалечи се от селото и пое към реката.

Опитваше се да не мисли за нищо, да не търси причините за действията си, но без полза. Никога нямаше да забрави последните двайсет и четири часа. Тя беше дошла тук, за да работи и да бъде полезна, заради усещането, че животът и у дома беше пропилян. Но тук също беше почувствала безсилие. В общи линии, всичко, което доброволците като нея можеха да предложат, беше бледа надежда за обеднялото местно население. Помощта беше прекалено малка и прекалено закъсняла. Няколко правителствени подаяния от зърно, няколко ваксинации или една ремонтирана църква бяха успешно начало и по-добре от нищо. Но проблемът оставаше неразрешен в своята същност: икономиката се беше сринала. По тези земи нищо не се случваше и хората трябваше сами да се спасяват.

Нахлуването на Хелуърд в нейния живот беше първата интересна случка след пристигането й. Докато яздеше между храстите към дърветата, тя се чувстваше объркана… Може би я водеше чисто любопитство, но имаше и по-дълбока причина.

Мъжете в базата бяха егоцентрици и си въобразяваха, че играят важна роля. Те говореха със сложни понятия за групова психология, за социална адаптация и модели на поведение, и когато изпадаше в по-цинично настроение, тя намираше подобни възгледи просто за безсмислени. Освен нещастния Тони Чапъл, тя не беше проявила какъвто и да е интерес към никой от мъжете въпреки очакванията си преди да пристигне тук.

Хелуърд беше различен. Не смееше да си признае, че е излязла на езда, за да го срещне отново.

Намери мястото на речния бряг, напои коня си, а после го завърза на сянка и седна край водата в очакване. Пак се помъчи да сподави всичко, което се въртеше в главата й — мисли, желания и въпроси. Загледа се в заобикалящата я природа, легна на брега на слънце и затвори очи. Заслуша се в ромоленето на водата, която течеше между речните камъчета, в шума на лекия полъх в дърветата, в жуженето на насекомите; усети миризмата на сухи храсти, топла пръст, горещина.

Мина доста време. Зад нея конят размахваше опашка и търпеливо гонеше рояка мухи.

Тя отвори очи в мига, в който чу конски тропот, и се изправи.

На отсрещния бряг стоеше Хелуърд. Вдигна ръка за поздрав и тя му помаха в отговор и му се усмихна.

Той скочи от коня и тръгна бързо по брега, докато се озова точно срещу нея. Беше очевидно в добро настроение и искаше да я развесели. Когато застана срещу нея, Хелуърд се наведе напред и се опита да се изправи на ръце. Успя от втория път, после се прекатури и падна с вик във водата.

Елизабет скочи и се затича към него.

— Удари ли се? — попита тя.

Той й се усмихна.

— Можех да го правя, когато бях малък.

— И аз.

Той се изправи и погледна печално мокрите си дрехи.

— Бързо ще изсъхнат — каза тя.

— Ще доведа коня си.

Двамата прекосиха реката и Хелуърд върза коня си до коня на Елизабет. Седнаха един до друг и Хелуърд протегна краката си на слънцето, за да изсуши дрехите си.

 

 

В нея напираха много въпроси, но тя ги премълча всичките. Наслаждаваше се на тайнствеността около него и не искаше да я разваля с обяснения. Тя предполагаше, че е служител от някаква база, подобна на нейната, и сега просто се шегува с нея. Ако това беше така, тя не се сърдеше; присъствието му й беше достатъчно. Тя също беше доста потисната и се радваше на разнообразието, което той несъзнателно внасяше в живота й.

Единственото, което ги свързваше, бяха скиците му и тя го помоли да й ги покаже отново. Известно време те разговаряха за рисунките и той започна ентусиазирано да й разказва за различните обекти, които рисува. Беше й любопитно да види, че всички скици са направени върху гърба на стари компютърни разпечатки.

Накрая той каза:

— Реших, че си от наемниците.

Тя се учуди.

— Кои са те?

— От местните хора. Но те не говорят английски.

— Някои говорят. Не много добре. Само ако ги научим.

— Кои „ние“?

— Хората, за които работя.

— Ти не си ли от града? — попита изведнъж той, после отклони поглед.

Елизабет почувства лека тревога; той започна да се държи по същия начин, както предишния ден, след което неочаквано си беше тръгнал. Не искаше това да се повтаря, не и сега.

— Искаш да кажеш от твоя град?

— Не… разбира се, че не си. Коя си?

— Знаеш името ми — отвърна тя.

— Да, но откъде си?

— Англия. Дойдох тук преди около два месеца.

— Англия… това е на Земята, нали? — Той се взираше в нея напрегнато, рисунките бяха забравени.

Тя се разсмя — нервна реакция на странния въпрос.

— Беше на Земята, поне последния път, когато бях там — каза тя, като се опитваше да се пошегува.

— Боже мой! Тогава…

— Какво?

Той се изправи рязко и се отдалечи от нея. Направи няколко крачки, после се върна, застана над нея и я погледна отгоре.

— Идваш от Земята?

— Какво искаш да кажеш?

— Ти си от Земята… планетата?

— Естествено… не те разбирам.

— Вие ни търсите — каза той.

— Не! Тоест… не съм сигурна.

— Намерихте ни!

Тя се изправи и се отдръпна от него.

Изчака го при конете. Преди го мислеше за странен, но сега разбра, че е луд, и знаеше, че трябва да си върви. Следващата крачка трябваше да направи той.

— Елизабет… не си отивай.

— Лиз — каза тя.

— Лиз… знаеш ли кой съм аз? Аз съм от града Земя. Трябва да знаеш какво означава това!

— Не, не знам.

— Не си ли чувала за нас?

— Не.

— Тук сме от стотици хиляди мили… от много години. Близо двеста.

— Къде е градът?

Той махна с ръка към североизток.

— Натам. На около двайсет и пет мили на юг.

Тя не реагира на това, че посочи в обратната посока, като предположи, че е допуснал грешка.

— Мога ли да видя града? — попита тя.

— Разбира се! Да отидем още сега!

Той сграбчи ръката й развълнувано и я постави върху юздите на коня й.

— Почакай… Как се пише името на града ти?

Той го произнесе буква по буква.

— Защо се нарича така?

— Не знам. Защото сме от планетата Земя, предполагам.

— Защо правите разлика между двете?

— Защото… не е ли очевидно?

— Не.

Тя осъзна, че се съгласява с него все едно, че е луд, но в очите му блестеше единствено вълнение, не лудост.

Инстинктът й, обаче, на който тя беше разчитала толкова много напоследък, я предупреждаваше да внимава. Вече не можеше да бъде сигурна в нищо.

— Това тук не е Земята!

— Хелуърд… да се срещнем тук утре — каза тя. — Край потока.

— Мислех, че искаш да видиш града ни.

— Да… но не днес — каза тя и се помъчи да намери някакво оправдание: — Ако е на двайсет и пет мили, ще трябва да взема отпочинал кон, да се обадя на шефовете.

Той я погледна разколебан.

— Според теб си измислям — отбеляза той.

— Не.

— Тогава какъв е проблемът? Казвам ти, че откакто се помня и много години преди да се родя, градът е оцелявал с надеждата, че от Земята ще пристигне помощ. Сега вие сте тук, а ти ме мислиш за луд!

— Ти си на Земята.

— Защо казваш това? — попита той.

— Защо трябва да казвам друго?

Той пак взе ръката й и я завъртя. Посочи нагоре.

— Какво виждаш?

Тя закри очите си с ръка, за да ги предпази от ослепителния блясък.

— Слънцето.

— Слънцето! Слънцето! Какво ще кажеш за слънцето?

— Нищо. Пусни ми ръката… боли ме!

Той я освободи и отиде при захвърлените рисунки. Взе най-горната и я обърна към нея.

— Това е слънцето! — извика той, като посочи към странната форма, нарисувана в горния десен ъгъл на картината, близо до източената фигура, която според него изобразяваше нея. — Ето го слънцето!

Сърцето й биеше бясно, тя дръпна юздите от дървото, около което бяха вързани, метна се на седлото и пришпори коня с пети. Той се завъртя и тя се отдалечи в галоп от реката.

Зад нея, Хелуърд стоеше неподвижен, все още протегнал ръка с рисунката си.