Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inverted World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Кристофър Прийст

Заглавие: Преобърнатият свят

Преводач: Татяна Иванова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Август“

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Английска

ISBN: 978-954-9688-52-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7509

История

  1. — Добавяне

4

Хелуърд взе асансьора и се изкачи до второ ниво. Когато кабината спря, той натисна копчето за задържане на вратата и тръгна към стаята, към която го беше насочил Клаузевиц. Тук го чакаха четири жени и един мъж. Още щом влезе в стаята, Хелуърд видя, че само мъжът и една от жените са градски администратори.

Представиха го на другите три жени, но те му хвърлиха бегъл поглед и извърнаха глави. В израженията им се четеше стаена враждебност, притъпена от безразличие, каквото самият Хелуърд беше изпитвал до този момент. До влизането му в стаята той не се беше замислял кои са жените и как изглеждат. Всъщност той не познаваше никоя, но докато Клаузевиц говореше за тях, Хелуърд ги беше свързал мислено с жените, които беше виждал в селищата на север, където беше ходил с Търговец Колингс. Обикновено те бяха слаби и бледи, с хлътнали очи в изпъкнали скули, измършавели ръце и плоски гърди. Облечени най-често в дрипави, мръсни дрехи, с пълзящи по лицата им мухи, жените от селата представляваха жалка гледка.

Тези трите изглеждаха съвсем различно. Те носеха чисти, добре прилягащи градски дрехи, косите им бяха измити и добре подстригани, бяха закръглени и с вид на сити хора, а очите им — бистри. С едва прикрита изненада Хелуърд забеляза, че те всъщност бяха много млади: може би малко по-големи от него.

Той ги оглеждаше, но те не му обръщаха внимание. Помисли си, че и те някога са били със същата окаяна външност като онези, които беше видял в селата и че след пристигането си в града временно са възстановили здравето и красотата, които може би щяха да притежават, ако не се бяха родили в бедност.

Жената администратор му описа накратко тяхното минало. Имената им бяха Росарио, Катерина и Лусия. Говореха малко английски. Всяка беше престояла в града повече от четирийсет мили и всяка беше родила дете. Две момчета и едно момиче. Лусия — която беше родила едно от момчетата — не искаше да задържи детето и то щеше да остане в града и да бъде отгледано в училището. Росарио беше избрала да вземе момченцето си и то се връщаше с нея в селището. Катерина нямаше възможност за избор, но така или иначе се беше отнесла с безразличие към факта, че ще загуби дъщеричката си.

Администраторката обясни, че на Росарио трябва да се дава толкова мляко на прах, колкото поиска, защото продължава да кърми бебето. Останалите две щяха да ядат същата храна като самия него.

Хелуърд направи опит да се усмихне дружелюбно на трите момичета, но те не му обърнаха никакво внимание. Когато понечи да погледне бебето на Росарио, тя му обърна гръб и се вкопчи в детето закрилнически.

Нямаше какво повече да си кажат. Тръгнаха по коридора към асансьора, като трите момичета носеха със себе си малкото си вещи. Натъпкаха се в кабината и Хелуърд натисна копчето за най-долното ниво.

Момичетата продължаваха да не му обръщат внимание и да разговарят помежду си на техния си език. Когато кабината се отвори към тъмната галерия под града, Хелуърд измъкна с усилие екипировката. Никое от момичетата не му помогна, а само го наблюдаваха развеселени. С мъка Хелуърд награби раниците и с препъване тръгна към южния изход.

Навън слънцето беше заслепяващо ярко. Той остави раниците на земята и се огледа.

Градът се беше преместил от последния път, когато беше навън и сега бригадите за поддръжка на железопътните линии изваждаха релсите. Момичетата присвиха очите при силното слънце и се огледаха. Вероятно за първи път виждаха външния свят след идването си в града.

Бебето в ръцете на Росарио заплака.

— Ще ми помогнете ли? — попита Хелуърд като имаше предвид многото пакети храна и екипировката. Момичетата го погледнаха неразбиращо. — Трябва да си поделим товара.

Те не отвърнаха, затова той клекна на земята и отвори раницата с храната. Реши, че няма да е справедливо да очаква от Росарио да носи допълнителен товар, затова раздели храната в три вързопа и даде по един на другите две, а после върна останалото в раницата си. Лусия и Катерина неохотно намериха място за вързопите с храна в своите чанти. Дългото въже беше най-трудно за носене, затова Хелуърд го нави стегнато и го напъха в раницата. Клещите и железните куки успя да побере в другата раница с палатката и спалните чували. Сега товарът му беше по-удобен за носене, но не много по-лек и независимо от казаното от Клаузевиц, Хелуърд се изкушаваше да изостави повечето неща.

Бебето продължаваше да плаче, но на Росарио изглежда й беше безразлично.

— Да тръгваме — каза той, раздразнен от поведението им. Закрачи на юг, успоредно на железопътните линии и след секунда те го последваха. Вървяха заедно, като поддържаха разстояние от няколко метра между себе си и него.

Хелуърд се мъчеше да поддържа добро темпо, но след час осъзна, че изчисленията му за продължителността на експедицията са били прекалено оптимистични. Трите момичета се движеха бавно и се оплакваха на висок глас от жегата и неравностите по земята. Вярно беше, че обувките, които им бяха дали, не бяха подходящи за такъв неравен терен, но жегата измъчваше и него. Облечен в униформата си и превит под товара на екипировката, той се беше сгорещил ужасно.

Все още виждаха града, слънцето изпращаше палещите си обедни лъчи, а бебето не спираше да плаче. Единственото приятно нещо до момента бяха няколкото минути, които прекара в разговор с Малчускин. Той се зарадва да го види, — пак се заоплаква от наемните работници и му пожела късмет в експедицията.

Разбира се, момичетата не бяха изчакали Хелуърд и той трябваше да побърза, за да ги настигне, след като беше спрял да говори с Малчускин.

Сега реши да даде почивка.

— Не можеш ли да го накараш да спре да плаче? — попита той Росарио.

Момичето го изгледа свирепо и седна на земята.

— Добре — измърмори тя. — Ще го нахраня.

После го погледна многозначително, а другите две момичета застанаха до нея. Схващайки намека, Хелуърд се отдалечи на известно разстояние и се обърна дискретно с гръб, докато тя кърмеше бебето.

По-късно той отвори една манерка с вода и им я подаде. Денят беше невъобразимо горещ и настроението му — не по-добро от това на момичетата. Той свали униформеното си яке, преметна го върху една от раниците и въпреки че сега усещаше по-остро болката от впиващите се ремъци, поне му беше малко по-прохладно.

Нямаше търпение да продължат. Бебето беше заспало, а две от момичетата направиха импровизирана люлка от един спален чувал, за да го носят в нея. Хелуърд трябваше да вземе торбите им и въпреки че сега беше претоварен от нещата, които трябваше да носи, с удоволствие прие допълнителната тежест в замяна на така желаната тишина.

Повървяха още половин час и той отново даде почивка. Вече беше потънал в пот, а това, че на момичетата също им беше горещо, не го успокои особено.

Той вдигна поглед към слънцето, което беше почти над главите им. Близо до мястото, където бяха застанали, имаше оголена скала, той отиде до нея и седна в сянката. Момичетата се присъединиха, като продължаваха да се оплакват една на друга на техния си език. Хелуърд съжали, че не си е дал труда да го понаучи, но и от малкото думи, които хващаше, разбираше, че е прицел на повечето оплакванията.

Той отвори пакета със суха храна и изля върху нея вода от манерката. Получилата се сива супа приличаше и имаше вкуса на прокиснала овесена каша. Хелуърд трябваше да изслуша още оплаквания от момичетата и макар в случая да бяха прави, той нямаше да им достави удоволствието да видят, че е съгласен с тях.

Бебето продължаваше да спи, но жегата го мъчеше. Хелуърд предположи, че ако отново тръгнат, то ще се събуди, затова когато момичетата се изтегнаха на земята, за да подремнат, не се опита да ги разубеди.

Докато си почиваха, Хелуърд се вгледа назад към града — бяха на няколко мили от него и той все още се виждаше ясно. Осъзна, че не беше обърнал внимание на следите, оставени от анкерните гнезда. Досега сигурно бяха минали само покрай едно и като се замисли, разбра какво беше имал предвид Клаузевиц, когато му каза, че те оставят ясно различими следи. Припомни си, че бяха минали покрай едно от тях няколко минути преди да спрат за почивка. Следите, оставени от траверсите, представляваха плитки вдлъбнатини, дълги около метър и половина и широки три и половина метра, но там, където бяха вкопани анкерите за закотвяне на кабелите, имаше дълбоки ями със струпани до тях купчини пръст.

Той мислено определи местоположението на първото гнездо. Оставаха още трийсет и седем.

Въпреки че напредваха бавно, все още не виждаше причина да не се върне в града навреме за раждането на детето си. След като заведеше жените до селото им, на връщане можеше да върви по-бързо сам, колкото и неприятни да бяха условията.

Реши да даде на момичетата един час за почивка и когато прецени, че е изтекъл, стана и се надвеси над тях.

Катерина отвори очи и го погледна.

— Хайде — каза той. — Искам да продължим.

— Много горещо.

— Много лошо — отвърна той. — Тръгваме.

Тя се изправи, протегна се, после заговори с другите две. Те станаха също толкова неохотно, а Росарио отиде да нагледа бебето. За ужас на Хелуърд тя го събуди и го повдигна, но плачът не започна отново. Без да се бави, Хелуърд върна торбите на Катерина и Лусия и взе двете си раници.

Далеч от сянката, изгарящата топлина на слънцето натежа отгоре им и само след няколко секунди ползата от почивката на сянка се изпари. Бяха изминали едва няколко метра, когато Росарио подаде бебето на Лусия.

Тя се върна при скалите и изчезна зад тях. Хелуърд отвори уста да попита къде е отишла… но после се сети. Когато се върна, Лусия отиде зад скалите, а след нея и Катерина. Хелуърд почувства, че гневът му се връща. Те го бавеха нарочно. Почувства натиск в собствения си пикочен мехур, който се засили, когато се досети какво правеха момичетата, но ядът и гордостта му не му позволиха да се облекчи и реши да почака.

Продължиха да вървят. Сега момичетата бяха захвърлили якетата — обичайното облекло в града — и останаха само панталони и ризи. Тънката материя, напоена от потта, прилепваше към телата им, и Хелуърд забеляза това със слаб интерес. Видя, че и трите момичета са с по-пълни фигура от Виктория; Росарио, например, имаше големи увиснали гърди с изпъкнали зърна. Едно от момичетата сигурно забеляза, че ги гледа, защото не след дълго и трите наметнаха якетата си.

За Хелуърд това нямаше значение… искаше единствено да се отърве от тях.

— Имаме ли вода? — попита Лусия, като се приближи до него.

Той порови в раницата и й подаде манерката. Тя пийна малко, след това навлажни дланите си и плисна вода върху лицето и врата си. Росарио и Катерина направиха същото. Гледката и звукът на водата дойдоха в повече на Хелуърд и мехурът му отново се обади. Той се огледа наоколо. Нямаше зад какво да се скрие, затова се отдалечи на няколко метра от момичетата и се облекчи. Зад себе си ги чу да се подхилват.

Когато се върна, Катерина му подаде манерката. Той я взе и я надигна към устните си. Изведнъж Катерина я бутна нагоре и водата се разплиска върху носа и очите му. Момичетата избухнаха в смях, докато той плюеше и кашляше. Бебето отново заплака.