Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (32)

9

На следващия ден заедно с Блейн се отправихме на север, за да изследваме бъдещето. Тогава започна дългият период, през който градът възвърна сигурността си и претърпя радикални промени.

Станах свидетел на този постепенен процес, тъй като собствените ми възприятия за реалното протичане на времето в града бяха изкривени заради пътуването ми на север. От опит научих, че на около двайсет мили северно от оптимума един ден се равняваше на час от изминалото в града време. Доколкото беше възможно, следях случващото се в града и присъствах на повечето събрания на Навигаторите.

Градът се върна към спокойното си съществуване по-бързо, отколкото бяха очаквали повечето хора.

Нямаше вече нападения от местните хора, въпреки че един от пазителите на реда, участвал в разузнавателна мисия, беше заловен и убит. Скоро след тази случка, ръководителите на Пазителите на реда обявиха, че местните жители са се разпръснали и се връщат към селищата си на юг.

Въпреки че военното положение продължи дълго време, то така и не беше отменено напълно. Мъжете, мобилизирани от Пазителите на реда, постепенно бяха освободени от задълженията си за поддържане на реда и можеха да започнат работа по други проекти.

Както бях научил на първото събрание на Навигаторите, начинът, по който се придвижваше градът, беше променен. След някои първоначални затруднения, успешно беше създадена система за непрекъснато теглене, като се използваше сложна схема от редуващи се кабели и постоянно монтиране на железопътни линии. Една десета от милята за период от двайсет и четири часа не беше чак толкова голямо разстояние за изминаване и не след дълго градът достигна оптимума.

Установи се, че тази система всъщност предоставя по-голяма свобода за движение. Например беше възможно да се отклоним съществено от посоката право на север, ако се появеше някое действително голямо препятствие.

Теренът се оказа благоприятен. Както показваха нашите проучвания, общата надморска височина намаляваше и повечето наклони на повърхността работеха в наша полза.

В тази област имаше повече реки, отколкото биха искали Навигаторите, и Строителите на мостове имаха много работа. Но след като градът достигна оптимума и придоби по-голям капацитет да поддържа скорост, съответстваща на движението на земята, разполагахме с повече време да вземаме решения и с повече време да построим безопасен мост.

С известно колебание в началото, системата за разменна търговия се въведе отново.

Макар и закъсняла, преценката на събитията беше в полза на града и преговорите за търговия се водеха по-добросъвестно, отколкото преди. Градът плащаше по-щедро за работната ръка, от която все още имаше нужда, и дълго време се опитваше да избягва пренасочването на жени.

Проследих дебата по тази тема в продължение на множество събрания на Навигаторите. В града все още имаше седемнайсет пренасочени жени, които бяха с нас още преди първата атака, и те не изразиха желание да се връщат у дома си. Но все още се раждаха главно момчета и много хора вече искаха върне предишната система за пренасочване на жени. Никой не знаеше защо има такъв дисбаланс в разпределението на половете, но фактът беше безспорен. Освен това, три от жените бяха родили през последните няколко мили и бебетата до едно бяха момчета. Предполагаше се, че колкото по-дълго жените, дошли отвън, остават в града, толкова по-голяма е вероятността те да родят момчета. И отново никой не разбираше защо става така.

При последното преброяване беше установено, че имаше общо седемдесет и шест момчета и четирийсет момичета на възраст под сто и петдесет мили.

С нарастването на този процент Гилдията за разменна търговия беше упълномощена да поднови преговорите.

Всъщност точно това решение придаваше особено значение на протичащите в обществото на града промени.

Системата на „отворен град“ беше останала и хора, които не бяха членове на гилдии, също можеха да присъстват на събранията на Навигаторите като зрители. Няколко часа след като беше обявено, че разменната търговия с жени се подновява, всички в града бяха научили новината и имаше протестиращи. Въпреки това, решението влезе в сила.

Макар че отново се използваха наемни работници, сега те бяха далеч по-малко, отколкото преди и по железопътните линии и по кабелите винаги работеха голям брой хора от града. Действията, които предприемаше градът, не оставаха дълго в тайна.

Но хората не знаеха почти нищо за истинския характер на света, в който живеехме.

По време на един от дебатите чух за пръв път думата „терминатор“. Разбрах, че Терминаторите са група хора, които се противопоставят активно на продължаващото придвижване на града и са твърдо решени да го спрат. Знаеше се, че Терминаторите не са войнствено настроени и не биха предприели директни действия, но се радваха на значителна подкрепа вътре в града.

Взе се решение да започне програма за превъзпитание, за да се представи образно необходимостта от придвижването на града на север.

Следващото събрание беше брутално разтурено.

Група хора нахлу в залата по време на заседанието и се опита да заеме председателското място.

Не се изненадах, когато сред тях видях Виктория.

След бурни спорове Навигаторите повикаха на помощ Пазителите на реда и събранието беше закрито.

Колкото и да беше чудно, с този инцидент Терминаторите постигнаха желания резултат. Събранията на Навигаторите отново бяха закрити за широката публика. Раздвоението във възгледите на обикновените хора от града продължи да се разширява. Терминаторите имаха значителна подкрепа, но не разполагаха с власт.

Последваха няколко инцидента. Един кабел беше прерязан при мистериозни обстоятелства, а веднъж един от Терминаторите се опита да говори пред наемните работници и да ги накара да се върнат по селата си. Но като цяло движението на Терминаторите беше един от проблемите на Навигаторите.

Превъзпитанието вървеше добре. Организираха поредица от лекции, които имаха за цел да разяснят специфичните опасности на този свят, а желаещите да ги чуят бяха доста. Моделът на хиперболата се възприе за емблема на града и членовете на гилдиите го носеха като орнамент, бродиран на гърдите на пелерините си.

Не знам доколко обикновените хора от града разбираха нещо от лекциите. Дочух да ги обсъждат, но влиянието на Терминаторите отслабна и доверието в тях намаля. Дълго време хората от града умишлено бяха оставени да мислят, че той съществува в един свят, подобен на планетата Земя, ако не и на самата планета Земя. Може би реалната ситуация беше прекалено възмутителна, за да повярва някой в нея: те щяха да се вслушат в онова, което им се казва, и може би да му повярват, но според мен Терминаторите въздействаха повече върху чувствата на хората.

Независимо от всичко, градът продължи да се придвижва бавно на север. От време на време аз се откъсвах от другите си дела и се опитвах да си го представя като малка точица материя в един чужд свят; гледах на него като на част от една вселена, която се опитва да оцелее в друга; като град, пълен с хора, който пълзи по склон под четирийсет и пет градуса срещу движещата се повърхност с помощта на няколко тънки кабела.

С връщането на града към по-стабилен начин на живот задачите, свързани с изследването на бъдещето, станаха по-рутинни.

За нашите цели земята на север от града беше разделена на няколко сегмента, които се разпростираха от оптимума във всички посоки през интервали от пет градуса. При нормални обстоятелства градът не би търсил маршрут, който отстои на повече от петнайсет градуса право на север, но допълнителната възможност да се отклонява за кратко време предоставяше значителна гъвкавост.

Процедурата беше проста. Геодезистите яздеха северно от града сами или по двойки и изследваха отредения им сегмент. Разполагахме с много време.

Често се чувствах окрилен от усещането за свобода на север. Това, ми каза Блейн веднъж, било типично за повечето Изследователи на бъдещето. Защо да бързаш да се връщаш, щом един ден, прекаран в безделие край някоя река, трае едва няколко минути от времето в града?

За приятните преживявания на север се заплащаше определена цена, която ми се струваше нереална, докато не изпитах последиците й върху себе си. Един ден, преминал в безгрижие на север, беше един ден от живота ми. За петдесет дни остарявах с пет мили в града, но хората там остаряваха само с четири дни за същото това време. В началото това беше без значение: връщахме се в града толкова често, че не виждах и не усещах разликата. Но с времето хората, които познавах — Виктория, Джейз, Малчускин — сякаш изобщо не остаряваха, докато един ден, като се погледнах в огледалото, видях голяма промяна.

Не исках да заживявам с друго момиче за постоянно. Все повече вярвах в теорията на Виктория, че начинът на живот в града може да разруши всяка една връзка.

Първите пренасочени жени щяха скоро да дойдат в града и ми казаха, че като неженен мъж имам право да правя секс с някоя от тях за известно време. В началото отхвърлих идеята, защото не ми допадаше. Струваше ми се, че дори една чисто физическа връзка трябва да е допълнена от споделени емоции, но начинът, по който се уреждаше изборът на партньори, беше изкусно съобразен със съществуващите обстоятелства. Винаги, когато бях в града, ме насърчаваха заедно с другите необвързани мъже да общуваме и да се сближаваме с момичетата в специално предназначена за тази цел стая за развлечения. Отначало се чувствах неудобно, но след известно време свикнах с тези моменти и накрая задръжките ми паднаха.

Започнах да харесвам едно момиче на име Дорита, което също ме харесваше, и не след дълго ни предоставиха една стаичка, където можехме да живеем заедно. Нямахме много общо помежду си, но опитите й да говори английски бяха очарователни и компанията ми изглежда й беше приятна. Скоро забременя и в свободните дни между изследователските мисии наблюдавах напредването на бременността й.

Бавно, невероятно бавно.

Бавното придвижване на града ме дразнеше все повече. Според субективната ми представа за време бяха изминали сто и петдесет, може би двеста мили, откакто бях станал пълноправен Изследовател на бъдещето, а градът все още се намираше в района на онези хълмове, където се намирахме по време на нападенията.

Подадох молба за временно прехвърляне в друга гилдия; колкото и да ми харесваше свободния живот в бъдещето, чувствах, че времето ми лети.

В продължение на няколко мили работих с Гилдията на тракцията и през това време Дорита роди. Даде живот на близнаци: момче и момиче. Страхотен повод за празнуване… но разбрах, че градският живот поражда друг вид недоволство у мен. Бях работил с Джейз, който на времето беше няколко мили по-възрастен от мен. Сега той беше видимо по-млад и нямахме почти нищо общо помежду си.

Малко след раждането Дорита напусна града, а аз се върнах в собствената си гилдия.

Също като членовете на Гилдията на изследователите на бъдещето, които бях виждал като чирак, все по-трудно се приспособявах към града. Харесваше ми да съм сам, откраднатите часове на север ми носеха удоволствие и се чувствах неудобно в града. Започнах да рисувам, но не споделих това с никого. Вършех работата си за гилдията колкото може по-бързо и ефикасно, а после се качвах на коня и поемах към бъдещето, където скицирах всичко, което виждах. Опитвах се да нарисувам пейзаж, където времето почти е спряло.

Наблюдавах града от разстояние, той ми беше чужд; не го чувствах вече част от този свят, нито пък част от мен. Миля след миля той се придвижваше напред, без никога да намери и без дори да търси място, където най-после да спре.