Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (17)

5

Преди да се стъмни, минаха покрай още две стари анкерни гнезда и Хелуърд реши да се установят на лагер за през нощта. Той избра място близо до няколко дървета, на двеста — триста метра от следите, оставени от железопътните линии. Наблизо минаваше малък поток и след като провери чистотата му — нямаше друг ориентир освен собственото си небце — той обяви, че става за пиене и могат да запазят водата от манерките за по-късно.

Да опъне палатката се оказа сравнително лесно и въпреки че отначало работеше сам, момичетата му помогнаха да довърши. Щом я вдигнаха, той сложи спалните чували вътре, а Росарио влезе да нахрани бебето.

Когато то отново заспа, Лусия помогна на Хелуърд да приготви храната. Този път супата беше оранжева на цвят, но вкусът беше същият. Докато се хранеха, слънцето залезе. Хелуърд запали малък огън, но не след дълго от изток задуха вятър и студът ги прониза. Накрая бяха принудени да влязат в палатката и да легнат в спалните чували, за да се стоплят.

Хелуърд се опита да подхване разговор с момичетата, но никоя от тях не му отговори. Те или се подсмиваха, или си отправяха шеги една на друга на испански, и той бързо се отказа от идеята. В раницата с екипировката имаше няколко къси свещи и Хелуърд полежа час-два на светлината, която хвърляха, чудейки се каква полза ще има градът от тази негова безсмислена експедиция.

Накрая заспа, но плачът на бебето го събуди два пъти през нощта. Единия път едва различи очертанията на Росарио на фона на едва мъждукащата навън жарава; тя беше седнала в спалния си чувал и кърмеше бебето.

Събудиха се рано и тръгнаха на път веднага щом бяха готови. Хелуърд не знаеше какво се беше случило, но днес настроението на момичетата беше явно различно. Докато вървяха, Катерина и Лусия запяваха от време на време, а при първото спиране да пият вода отново се опитаха да го опръскат. Той се дръпна назад, за да избяга, но се препъна в неравната земя… и пак започна да пръска слюнки и да кашля за тяхно голямо удоволствие. Само Росарио се държеше на дистанция, като нарочно не му обръщаше внимание, докато Лусия и Катерина го дразнеха. Не му харесваше да го закачат, защото не знаеше как да им отвърне, но го предпочиташе пред пренебрежителното отношение от предишния ден.

С напредването на сутринта пак стана горещо и те започнаха да се държат още по-освободено. Нито едно от трите момичета не носеше яке, при следващата почивка Лусия разкопча горните две копчета на блузата си, а Катерина разтвори своята чак до долу, като завърза краищата на голям възел на корема си.

Сега вече Хелуърд не можеше да сбърка въздействието, което оказваше върху него. Колкото по-фамилиарно се държаха, толкова по-ведра ставаше атмосферата. Дори Росарио не се обърна с гръб към него следващия път, когато кърмеше бебето си.

Спасение от горещината намериха в една горичка, която Хелуърд си спомняше отпреди, когато помагаше за разчистването преди монтирането на релсите. Те седнаха в сенките, изчаквайки да отмине най-голямата жега.

Вече бяха минали покрай пет анкерни дупки за кабелите: оставаха още трийсет и три. Чувството на неудовлетвореност от бавното им придвижване отслабваше; Хелуърд разбираше, че дори и сам едва ли би могъл да се движи по-бързо. Теренът беше прекалено тежък, а слънцето — жарко.

Той реши да изчака два часа в сянката на дърветата. Росарио се беше отдалечила на известно разстояние от него и играеше с бебето си. Катерина и Лусия седяха под едно дърво. Бяха свалили обувките си и разговаряха тихо. Хелуърд затвори очи за няколко минути, но скоро го обхвана безпокойство. Излезе от горичката и отиде при следите, оставени от четирите релсови линии. Погледна наляво и надясно, на север и на юг: линията вървеше права и центрирана, като следваше извивките на земните възвишения и склонове, но неизменно се придържаше към вярната посока.

Той остана там няколко минути, като се наслаждаваше на усамотението си и си пожела времето да се промени и небето да се заоблачи, макар и за кратко. После се замисли дали няма да е по-добре да почиват през деня и да пътуват през нощта, но в крайна сметка прецени, че ще е твърде рисковано.

Тъкмо се канеше да се върне при дърветата, когато изведнъж забеляза някакво движение на около миля южно от него. Скри се зад един дънер и застина в очакване.

След секунда видя, че някой върви по железопътната линия към него.

Хелуърд си спомни за арбалета си, сгънат в раницата, но вече беше прекалено късно да се връща за него. На един-два метра встрани от дънера имаше храсталак и той се насочи тихо към него. Сега беше прикрит по-добре и се надяваше, че не се вижда.

Фигурата се приближаваше и след няколко минути Хелуърд с изненада видя, че мъжът носеше униформата на чирак от някоя от гилдиите. Първата му реакция беше да излезе от скривалището си, но той не се поддаде на импулса и остана на мястото си.

Когато мъжът се приближи на по-малко от петдесет метра, Хелуърд го позна. Това беше Торолд Пелъм, момче няколко мили по-голямо от него, напуснало училището преди доста време.

Хелуърд излезе от скривалището и се изправи.

— Торолд!

Моментално Пелъм застана нащрек. Той вдигна арбалета си, насочи го към Хелуърд, после бавно го свали.

— Торолд… аз съм. Хелуърд Ман.

— Боже, какво правиш тук?

Те се разсмяха, след като осъзнаха, че и двамата бяха тук по една и съща причина.

— Пораснал си — отбеляза Пелъм. — Беше още хлапе последния път, когато те видях.

— В миналото ли беше? — попита Хелуърд.

— Да. — Пелъм посочи с поглед в северна посока, където минаваше железопътната линия.

— Е и?

— Не е онова, което предполагах.

— Какво има там? — попита Хелуърд.

— Вече си в миналото. Не го ли усещаш?

— Какво да усещам?

Пелъм го погледна за миг.

— Тук не е толкова лошо. Но пак се усеща. Може би още не го усещаш. Засилва се бързо, колкото по на юг отиваш.

— Кое? Говориш със загадки.

— Не… просто не може да се обясни. — Пелъм пак погледна на север. — Наблизо ли е градът?

— На няколко мили. Не е далеч.

— Какво стана с него? Намериха ли начин да се движи по-бързо? Нямаше ме за кратко време, а градът се е придвижил много по-надалеч, отколкото си мислех.

— Не се движи по-бързо от обичайното.

— Малко по-назад има рекичка, над която е бил построен мост. Кога е станало това?

— Преди около девет мили.

Пелъм поклати глава.

— В това няма смисъл.

— Загубил си представа за времето, това е.

— Предполагам, че е така — каза Пелъм и се усмихна. — Слушай, сам ли си?

— Не — отвърна Хелуърд. — С мен има три момичета.

— Как изглеждат?

— Добре. В началото беше малко трудно, но вече се опознахме.

— Хубави ли са?

— Не са лоши. Ела да ги видиш.

Хелуърд го поведе обратно през дърветата и не след дълго зърнаха момичетата.

Пелъм подсвирна:

— Уха… страхотни са. Ти… нали се сещаш?

— Не.

Тръгнаха обратно към железопътната линия.

Пелъм каза:

— А ще го направиш ли?

— Не съм сигурен.

— Един съвет от мен, Хелуърд, ако ще го правиш, побързай. Иначе ще стане твърде късно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще разбереш.

Пелъм се засмя жизнерадостно, после продължи по пътя си на север.

 

 

Почти веднага всички мисли и намерения за отношенията, за които намекваше Пелъм, излетяха от ума на Хелуърд. Росарио нахрани бебето си преди да тръгнат и те бяха вървели едва няколко минути, когато състоянието на детето рязко се влоши.

Росарио го притисна към себе си, като му тананикаше тихо и монотонно, но почти нищо не можеше да се направи. Лусия стоеше до нея и й говореше съчувствено. Хелуърд беше разтревожи, защото ако детето беше сериозно болно, нямаше какво друго да направят освен да се върнат в града. Но скоро на бебето спря да повръща и след като поплака още малко, притихна.

— Искаш ли да продължим? — попита той Росарио.

Тя сви рамене безпомощно.

— Si.

Тръгнаха по-бавно. Жегата не беше намаляла много и на няколко пъти Хелуърд питаше момичетата дали искат да спрат. Всеки път те отговаряха отрицателно, но Хелуърд забеляза, че във всички е настъпила едва доловима промяна. Като че ли трудностите ги бяха сплотили.

— Ще направим лагер довечера — каза Хелуърд. — И целия утрешен ден ще почиваме.

Всички приеха предложението и когато Росарио отново накърми бебето малко по-късно, то не повърна млякото.

Точно преди падането на нощта минаваха през местност — по-хълмиста и скалиста от онези, които бяха виждали досега — и изведнъж се озоваха пред пропастта, причинила толкова много неприятности на Строителите на мостове. Там, където преди беше мостът, почти не бяха останали следи, въпреки че в основите на носещите кули имаше две огромни бразди в земята от тази страна.

Хелуърд си спомни, че на северния бряг на потока в дъното на пропастта има малка поляна и поведе групата надолу.

Росарио и Лусия се суетяха около бебето, докато Катерина помогна на Хелуърд да опънат палатката. Неочаквано, докато разстилаха четирите спални чувала, Катерина обгърна с ръка врата му и го целуна леко по бузата.

Той й се усмихна.

— Това пък за какво беше?

— Добър си с Росарио.

Хелуърд не помръдна от мястото си, като мислеше, че целувката може да бъде повторена, но Катерина се отдалечи и повика другите.

Бебето изглеждаше по-добре и заспа веднага щом го сложиха в импровизираната му люлка в палатката. Росарио не каза нищо за детето, но Хелуърд усети, че вече е по-спокойна. Може би нямаше нищо сериозно.

Тави вечер беше много по-топла от предишната и след като се нахраниха, те останаха навън за известно време. Лусия се тревожеше за краката си и непрекъснато ги разглеждаше. Тя ги показа на Хелуърд и той видя, че по пръстите й са се появили огромни мазоли. Другите момичета казаха, че техните също са разранени.

— Утре — заяви Лусия, — никакви обувки.

С това историята като че ли приключи.

Момичетата влязоха в палатката, а Хелуърд остана навън докато се приготвят. Предишната нощ беше толкова студено, че всички спаха с дрехите си в чувалите, но тъй като сега беше топло и влажно, не можеше и дума да става за дрехи. Някаква свенливост накара Хелуърд да реши да остане облечен и да спи върху чувала, но бързо зараждащият се интерес към момичетата насочи мислите му към необуздани фантазии за онова, което биха могли да направят. След няколко минути се прибра в палатката. Свещите бяха запалени.

Всяко от трите момичета беше в собствения си чувал, но по купчината дрехи Хелуърд позна, че са се съблекли. Без да каже нито дума, той духна свещите и свали дрехите си в тъмното, като се препъваше и залиташе. Легна си, но си мислеше за Катерина, която лежеше близо до него в съседния спален чувал. Дълго време остана буден, като се мъчеше да се пребори с възбудата си. Виктория му се струваше много далеч.