Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inverted World, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2018 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2019 г.)

Издание:

Автор: Кристофър Прийст

Заглавие: Преобърнатият свят

Преводач: Татяна Иванова

Година на превод: 2011

Език, от който е преведено: Английски

Издание: Първо издание

Издател: Издателска къща „Август“

Година на издаване: 2011

Тип: роман

Националност: Английска

ISBN: 978-954-9688-52-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7509

История

  1. — Добавяне

8

Трябваше да напусна града за проучвателна мисия на север. Сутринта ме отзоваха от работата ми по железопътните линии и Клаузевиц ми даде инструкции. Щях да тръгна на следващия ден и да пропътувам двайсет и пет мили на север от оптимума, след което да се върна и да докладвам за характера на терена и местоположението на различните селища. Можех да избирам дали да работя сам или с друг член от Гилдията на изследователите на бъдещето. Като си спомних за новото си приятелство с Блейн, помолих да отида заедно с него и ми разрешиха.

Нямах търпение да тръгна. Не се чувствах длъжен да продължавам с физическия труд по железопътните линии. Мъжете, които никога не бяха излизали извън града, работеха добре в екип и напредвахме много по-бързо, отколкото когато наемахме местна работна ръка.

Последната атака на местните сега ни изглеждаше много далечна и духът беше висок. Стигнахме дефилето благополучно и пред нас се разкри дълъг склон, който се спускаше през долината. Времето беше хубаво и всички имаха големи надежди.

Вечерта се върнах в града. Реших да обсъдя проучвателната мисия с Блейн и да прекарам нощта в помещенията на Изследователите на бъдещето. Щяхме да сме готови за тръгване на разсъмване.

Докато вървях по коридорите, видях Виктория.

Тя работеше сама в малък офис, пълен с купчини хартии. Влязох и затворих вратата.

— А, ти ли си — измърмори тя.

— Нещо против?

— Имам много работа.

— И аз.

— Тогава ме остави на мира и продължавай да си я вършиш.

— Не — казах аз. — Искам да поговорим.

— Някой друг път.

— Не можеш вечно да ме избягваш.

— Вече не съм длъжна да говоря с теб — каза тя.

Взех писалката от ръката й и я хвърлих. На пода се пръснаха листа и тя се стресна.

— Какво стана, Виктория? Защо не ме дочака?

Тя гледаше в хартиите по земята и не отговаряше.

— Хайде… кажи ми.

— Беше толкова отдавна. Още ли има значение за теб?

— Да.

Сега тя отвърна на погледа ми. Беше се променила много, изглеждаше остаряла. Видимо по-уверена, приличаше повече на жена… но аз разпознах характерния начин, по който държеше главата си, как стискаше ръцете си: в полусвит юмрук, като изпъваше два пръста, а другите сочеха навътре.

— Хелуърд, съжалявам, ако си бил наранен, но и на мен ми дойде много. Това достатъчно ли е?

— Знаеш, че не е. Ами всички онези неща, за които си говорехме?

— Например?

— Лични неща, интимни.

— Клетвата ти е на сигурно място… не се тревожи.

— Дори не мислех за нея — казах аз. — Говоря за другите неща, за теб и мен?

— Нашата любов?

Потрепнах.

— Да.

— И това беше много отдавна. — Може би тя беше забелязала реакцията ми, защото изведнъж омекна. — Съжалявам, не исках да съм груба.

— Говори каквото искаш.

— Не… просто не очаквах да те видя. Нямаше те толкова дълго време! Можеше да си мъртъв и никой не ми казваше нищо.

— Ти попита ли някого?

— Шефа ти. Клаузевиц. Каза ми единствено, че си напуснал града.

— Но нали ти казах къде отивам. Казах ти, че трябва да отида на юг от града.

— И каза, че ще се върнеш след няколко мили.

— Знам — отвърнах аз. — Сбърках.

— Какво стана?

— Аз… забавих се. — Дори не знаех как да й обясня.

— И това е всичко. Забавил си се?

— Оказа се много по-надалеч, отколкото си мислех.

Тя започна безцелно да рови из хартиите, като се опитваше да ги подреди.

— Така и не видя Дейвид, нали?

— Дейвид? Така ли го нарече?

— Той беше… — Тя отново вдигна поглед към мен, а очите й бяха пълни със сълзи. — Трябваше да го оставя в училището, имаше да се върши страшно много работа. Виждах го всеки ден и тогава дойде първата атака. Трябваше да съм на пост в пожарната и не можех… По-късно слязохме долу в…

Затворих очи и се обърнах. Тя скри лице с ръце и започна да плаче. Подпрях се на стената, а после заплаках и аз.

В този момент влезе някаква жена влезе, видя какво става и бързо ни остави отново сами. Облегнах се с цялата си тежест на вратата, за да не ни прекъсват повече.

След известно време Виктория каза:

— Мислех, че никога няма да се върнеш. В града настъпи голямо объркване, но аз успях да намеря един човек от твоята гилдия. Той каза, че много чираци са били убити на юг. Казах му откога те няма. Той не можеше да се ангажира с нищо конкретно. Знаех единствено, че те няма отдавна, а обеща да се върнеш бързо. Изминаха близо две години, Хелуърд.

— Предупредиха ме — казах аз. — Но не повярвах.

— Защо?

— Трябваше да пропътувам около осемдесет мили, натам и обратно. Мислех си, че ще успея за няколко дни. Никой в гилдията не ми каза защо не мога да го направя.

— Но те са знаели?

— Несъмнено.

— Можеха поне да изчакат, докато ни се роди детето.

— Трябваше да тръгна, когато ми наредиха. Това беше част от обучението в гилдията.

Сега Виктория беше по-спокойна отпреди; емоционалната реакция напълно беше унищожила антипатията, която усещах, вече бяхме в състояние да разговаряме по-спокойно. Тя вдигна падналите хартии, подреди ги и ги сложи в едно чекмедже. Седнах на стола срещу нея.

— Знаеш, че системата на гилдиите ще трябва да се промени — каза тя.

— Не драстично.

— Ще бъде унищожена напълно. Трябва. Всъщност това вече се случи. Сега всеки може да излезе извън града. Навигаторите да се придържат към старата система, колкото си искат, защото живеят в миналото, но…

— Не са толкова тесногръди, колкото си мислиш — прекъснах я аз.

— Ще се опитат да върнат секретността и да скрият истината веднага, щом могат.

— Грешиш — заявих категорично. — Знам, че грешиш.

— Добре… но някои неща ще трябва да се променят. Сега всички в града знаят за опасността, в която се намираме. Проправяли сме си път през тези земи с измами и кражби и точно това поражда опасностите. Време е да сложим край на това.

— Виктория, ти не…

— Виж само пораженията! Трийсет и девет деца бяха убити! Бог знае колко са разрушенията. Да не мислиш, че можем да оцелеем, ако хората отвън продължат да ни нападат?

— Сега е по-спокойно. Ситуацията е под контрол.

Тя поклати глава в знак на несъгласие.

— Не ме интересува каква е сегашната ситуация. Мисля в дългосрочен план. В основата на всичките ни беди е придвижването на града. Точно това положение поражда опасността. Ние преминаваме през земята на други хора, уговаряме сделки за работна ръка, която да мести града, водим жени, които да правят секс с мъже, непознати за тях… и всичко това, за да не спира градът да се движи.

— Градът никога не може да спре — казах аз.

— Виждаш ли… ти вече си част от системата на гилдиите. Повтаряш все едно и също, без да схващаш цялостната картина. Градът трябва да се движи, градът трябва да се движи. Не приемай това твърдение за несъмнена истина.

— То е несъмнена истина. Знам какво ще стане, ако спре.

— Е?

— Градът ще бъде унищожен и всички ще загинем.

— Не можеш да го докажеш.

— Не… но знам, че ще стане така.

— Мисля, че грешиш — каза Виктория. — И не съм само аз. Дори през последните няколко дни чух да го казват и други. Хората имат глави на раменете си. Те бяха навън и видяха какво е. Няма друга опасност, освен тази, която създаваме сами.

— Виж, не желая да се караме за тези неща — казах аз. — Исках да те видя и да поговорим за нас.

— Едно и също е. Онова, което се случи с нас, е косвено свързано с правилата в града. Ако не беше член на гилдия, още можехме да живеем заедно.

— Има ли някакъв шанс…?

— Ти искаш ли го?

— Не съм сигурен — отвърнах.

— Невъзможно е. Поне за мен. Не бих могла да се примиря с онова, в което вярвам, с твоя начин на живот. Опитахме се и това ни раздели. Както и да е, сега живея с…

— Знам.

Тя ме погледна и усетих отчуждението й.

— В нищо ли не вярваш, Хелуърд? — попита тя.

— Само в това, че системата на гилдиите, с всичките й несъвършенства, е логична.

— И искаш пак да заживеем заедно — всеки със своите убеждения? Няма да стане.

И двамата се бяхме променили много; тя беше права. Нямаше смисъл да си представяме какво би могло да бъде при създалите се обстоятелства. Нямаше как да разделим личните си взаимоотношения от системата на града.

Въпреки това отново се опитах да й обясня случилото се, исках да намеря път към нея, да съживим предишните чувства, които изпитвахме един към друг. Виктория откликна любезно, но според мен и двамата разбрахме, че нямаме бъдеще заедно. Почувствах се по-добре след като я видях. Тръгнах към помещенията на Изследователите на бъдещето и осъзнах, че сме успели да разрешим най-сериозния проблем помежду ни.