Кристофър Прийст
Преобърнатият свят (38)

5

Когато Елизабет пристигна в селото, вече се смрачаваше и тя прецени, че е твърде късно да тръгва към центъра. Нямаше желание да се връща там, а и имаше къде да преспи.

За разлика от друг път по главната улица не се виждаше жив човек — обикновено по това време на деня тя беше препълнена с хора, които седяха на земята пред къщите си и разговаряха, докато пиеха силното, смолисто вино — единственото, което можеха да произведат по тези места.

От църквата се носеше шум и тя тръгна натам. Вътре се бяха събрали много мъже и няколко жени, които плачеха.

— Какво става? — попита Елизабет отец Дос Сантос.

— Онези мъже се върнаха — отвърна той. — Предложиха сделка.

Той стоеше доста встрани, очевидно неспособен да повлияе на хората по никакъв начин.

Елизабет се опита да схване същността на споровете, но от всички страни се носеха викове и дори Луис, заел видно място до разрушения олтар, не можеше да надвика врявата. Елизабет улови погледа му и той веднага се приближи.

— Е?

— Мъжете дойдоха днес, менина Хан. Приемаме условията им.

— Струва ми се, че не всички ги приемат. Какви са условията?

— Справедливи.

Той понечи да тръгне обратно към олтара, но Елизабет го хвана за ръката.

— Какво искаха? — попита тя.

— Ще ни дадат много лекарства и много храна. И още тор. Казват, че ще ни помогнат да ремонтираме църквата, въпреки че не сме го искали.

Той избягваше погледа й — обръщаше глава към нея за секунда и после очите му се отклоняваха виновно.

— А в замяна?

— Нещо дребно.

— Хайде, Луис. Какво поискаха?

— Десет от нашите жени. Това е нищо.

Тя го изгледа изумено.

— И вие какво им казахте?

— Ще се грижат добре за тях. Ще ги излекуват от всичко и когато се върнат при нас, ще донесат още храна.

— А какво казват жените за това?

Той хвърли поглед през рамо.

— Не са доволни.

— Сигурна съм, че не са.

Тя погледна към шестте жени, които присъстваха. Те се бяха събрали на малка групичка, а мъжете, които стояха близо до тях, изглеждаха смутени.

— За какво ги искат?

— Не питаме.

— Сигурно защото знаете. — Тя се обърна към Дос Сантос. — Какво ще стане?

— Вече са решили — отвърна той.

— Но защо? Сериозно ли се канят да изтъргуват жените и дъщерите си за няколко чувала със зърно?

— Нуждаем се от онова, което предлагат — каза Луис.

— Но ние вече ви обещахме храна. Скоро ще пристигне и лекар.

— Да… така обещахте. От два месеца сте тук и няма нито храна, нито лекар. Тези мъже са почтени, веднага се познава.

Той й обърна гръб, застана пред тълпата и след малко призова към гласуване с вдигане на ръце. Сделката беше потвърдена. Никоя от жените не гласува.

Елизабет прекара неспокойна нощ, но на сутринта знаеше какво трябва да направи.

През изминалия ден се бяха случили много неочаквани неща. По ирония на съдбата, едно от събитията, в което тя инстинктивно беше сигурна, не се случи. След като срещата с Хелуърд пое в неочаквана посока, тя можеше да обясни предишните си очаквания: беше изпитала физическа възбуда и беше отишла при реката с ясното съзнание, че ще се остави той да я прелъсти. Това пак можеше да се случи до момента, в който погледът му беше придобил онова фанатично изражение; дори сега не можеше да забрави усещането — не страх, нито изумление, а нещо средно — като си припомняше разговора им край реката.

В главата й продължаваше да отеква въпросът му: „Какво ще кажеш за слънцето?“

Без съмнение зад тази сцена се криеше нещо повече. Предишния ден поведението на Хелуърд беше различно; тя усети една прикрита чувствителност и той беше реагирал по начина, по който би го направил всеки мъж. Тогава нямаше признаци за предполагаема лудост. Той реагира така чак когато го беше заговорила за живота му или му разказваше за своя.

Оставаше и мистерията с компютърната хартия. На разстояние от хиляда мили имаше един-единствен компютър и тя знаеше къде се намира и за какво се използва. Той не си служеше с хартиени разпечатки и определено не беше IBM. Тя знаеше за IBM. Всеки, който имаше основни познания за компютрите, беше чувал за тази компания, но след Катастрофата тя не беше произвела нито една машина. Със сигурност единствените непокътнати, макар и неработещи компютри, бяха в музеите.

И накрая, сделката с мъжете, които бяха дошли в селото, беше напълно неочаквана, поне за нея. Все пак като си припомни изражението на Луис след първия му разговор с тях, тя беше сигурна, че той най-малкото се е сещал какво ще бъде заплащането.

Някак си всичко това беше навързано. Тя знаеше, че тези мъже бяха от същото място, откъдето е и Хелуърд, и че поведението му имаше нещо общо със сделката.

Оставаше въпросът за собственото й участие във всичко това.

Тя и Дос Сантос носеха отговорност за селото и населението му. В началото имаше посещение на един от супервайзърите от центъра. Високопоставените лица се интересуваха главно от ремонтните работи на едно голямо крайбрежно пристанище. На теория, тя отговаряше за Дос Сантос, но той беше местен човек, един от стотиците студенти, изпратени да учат в държавната семинария с цел да върне религията в затънтените райони. Тук религията беше традиционен опиат и мисионерската работа беше с приоритет. Но делото на Дос Сантос щеше да отнеме години и през първите няколко работата му по възстановяването на църквата като социален и духовен водач на обществото щеше да е доста трудна. Жителите на селото се отнасяха толерантно към него, но се съобразяваха с Луис и, до известна степен, и с нея.

Щеше да е също толкова безполезно да поиска напътствия от центъра. Въпреки че организацията се ръководеше от добри и прями мъже, работата все още беше в началото си и те продължаваха да витаят из облаците на теорията; един обикновен, човешки проблем като размяната на жени за храна не попадаше в обсега на вниманието им.

Ако щеше да се предприема някакво действие, то трябваше да стане по нейна инициатива.

Тя не взе бързо решението; през онази дълга, топла нощ обмисли всички аргументи за и против, рисковете и ползите и както и да преценяваше нещата, избраната от нея посока на действие изглеждаше единствената възможност.

Стана рано и отиде до къщата на Мария. Трябваше да действа бързо: мъжете бяха казали, че ще се върнат скоро след изгрев-слънце.

Мария беше будна, бебето й плачеше. Тя знаеше за взетото предишната нощ решение и започна да разпитва Елизабет още с пристигането й.

— Няма време за това — прекъсна я Елизабет безцеремонно. — Искам малко дрехи.

— Но твоите са толкова хубави.

— Искам нещо твое… каквото и да е, ще свърши работа.

Мърморейки озадачено, Мария подбра няколко груби дрехи и ги разстла пред Елизабет да ги огледа. Всички бяха износени и непрани от доста време. Бяха идеални за целите на Елизабет. Тя си избра парцалива, широка пола и мръсно бяла риза, която вероятно е била на някой от мъжете.

Свали собствените си дрехи, включително бельото, и нахлузи тези на Мария. Сгъна своите старателно и ги даде на Мария да ги пази до завръщането й.

— Ама ти изглеждаш точно като селска девойка!

— Супер.

Прегледа бебето, за да се увери, че не е здраво, и после преговориха с Мария ежедневните задължения, които трябваше да изпълнява. Както винаги, Мария се преструваше, че слуша и със сигурност щеше да забрави всичко в мига, в който никой не я контролира. Беше отгледала вече три деца.

Като вървеше боса по прашната улица, Елизабет се чудеше дали ще мине за една от селските жени. Косата й беше дълга и кестенява, тялото й — загоряло от слънцето през последните седмици тук, но тя знаеше, че на кожата й липсва лъскавината, присъща на местните жени. Прокара пръсти през косата си, като промени пътя с надежда, че така ще изглежда по-рошава.

На площада пред църквата вече имаше хора и с всяка изминала минута пристигаха нови. И Луис беше там, като се опитваше се да убеди жените, които наблюдаваха любопитно, да се приберат по домовете си.

Видя малка група момичета: най-младите и най-хубавите в селото. Елизабет осъзна това с чувство на ужас и погнуса. Не след дълго около Луис се събраха и десетте жени и тя си проби път през тълпата.

Луис я разпозна веднага.

— Менина Хан…

— Луис, коя е най-младата?

Преди да й отговори, тя беше избрала сама момичето: Лея, която беше на не повече от четиринайсет. Приближи се до нея и каза:

— Лея, върни се при майка си. Аз ще отида вместо теб.

Без да показва изненада и без да се оплаква, момичето се отдалечи безмълвно. Луис се загледа в Елизабет за миг, после сви рамене.

Не им се наложи да чакат дълго. Съвсем скоро се появиха трима мъже, всеки от които яздеше кон и водеше за поводите друг. Шестте коня бяха натоварени с пакети и без да се церемонят, тримата ездачи слязоха от седлата и разтовариха нещата, които носеха.

Луис ги гледаше проницателно. Елизабет дочу един от мъжете да му казва:

— Ще се върнем след два дни с останалото. Искате ли да довършим работата по църквата?

— Не… нямаме нужда от това.

— Както искате. Желаете ли да променим някое от условията на сделката?

— Не. Доволни сме от това.

— Добре. — Мъжът се обърна и се озова лице в лице с останалите, които наблюдаваха сделката. Той им заговори, както беше говорил с Луис, на техния език, но със силен акцент. — Постарахме се да проявим добра воля и да удържим на думата си. Някои от вас може да са против условията, които предложихме, но ви молим да ни разберете. За жените, които ни заехте, ще се полагат грижи и никой няма да се отнася зле с тях. Здравето и щастието им е в наш интерес, както и във ваш. Ще се погрижим да се върнат при вас веднага, щом е възможно. Благодарим ви.

Церемонията приключи. Мъжете казаха на жените да яхнат конете. Две от момичетата се качиха на един кон, а други пет взеха по един кон всяка. Елизабет и две други предпочетоха да вървят пеш и скоро малката група напусна селото и пое през пресъхналото речно корито към храсталаците от другата страна.