Джийн Улф
Мечът на Ликтора (5)

5.
Сириака

Бях един от първите пристигнали гости. Подтичващата прислуга все още бе по-многобройна от маскираните и имаше вид, сякаш е подхванала задълженията си едва преди миг и е решена да ги приключи за нула време. Слугите палеха канделабри с кристални лещи и полилеи от ковано желязо, закачени по високите клони на дърветата, изнасяха подноси с храна и напитки, слагаха ги някъде, после ги преместваха, после отново ги внасяха в някоя от сградите с куполите — като трите действия се изпълняваха от трима различни слуги, а понякога (без съмнение по причина че останалите бяха заети с нещо друго) от един и същ.

Известно време се размотавах из парка, наслаждавайки се на цветята под бързо гаснещия светлик на заника. После мярнах някакви хора в костюми между колоните на един павилион и тръгнах към тях.

Вече описах какво представляват подобни сбирки в Двореца на Самодържеца. Тук, където обществото беше изцяло провинциално, атмосферата навеждаше на мисълта за деца, навлекли старите дрехи на родителите си. Видях мъже и жени, облечени като кореняци, с омазани в червеникавокафяво или в бяло лица, видях дори един мъж, който си беше кореняк, а се бе маскирал като такъв, в костюм ни по-малко, ни повече автентичен от останалите, което ми се стори особено комично, поне докато не осъзнах, че макар това да ни бе известно навярно само на нас двамата, той се беше маскирал много по-оригинално от всички останали — като маскиран гражданин на Тракс. Сред всичките тези кореняци, истински и въображаеми, имаше двадесетина други особи, не по-малко абсурдни — офицери, облечени като жени, и жени, облечени като войници, еклектици също толкова подправени като кореняците, голософисти, папски пратеници и техните дякони, пустинници, фантоми, животняци — наполовина зверове, наполовина хора — богодарци и протестанци в колоритни дрипи, с диво изрисувани очи.

Улових се, че размишлявам колко странно би се получило, ако Новото слънце, самата Зорница, се появи сега изневиделица, така както се е появило много отдавна, по времето, когато са го наричали Помирителя, и като се появи тук, защото мястото е неподходящо, а той винаги е предпочитал най-неподходящите възможни места, и като види тези хора от гледна точка по-нова, отколкото нашата би могла да бъде някога, и ако той, появявайки се тук, реши да постанови чрез вълшебство всички присъстващи (които аз не познавах и които не познаваха мен) да живеят оттук насетне според ролите, избрани от тях за тази вечер — кореняците, свели гърбини над пушливи огньове в планински хижи от камък; истинският кореняк — до живот гражданин на маскен бал; жените — препускащи срещу враговете на Общността с меч в ръце; офицерите — бродиращи карета край северни прозорци и поглеждащи с въздишка към празния път; богодарците — оплакващи неописуемата си мерзост в пустошта; протестанците — изгарящи собствените си домове и впиващи поглед в планините; и само аз — непроменен, също като скоростта на светлината, която не се променя от математически трансформации, или така поне казват.

После, докато се хилех сам на себе си зад маската, ми се стори, че Нокътят, в меката си кожена торбичка, притиска гръдната ми кост да ми напомни, че Помирителя не е някаква плоска шега и че аз нося у себе си частица от неговата сила. В същия миг погледът ми се плъзна по главите пред мен, увенчани с пера, шлемове и рошави коси, и аз видях една Пелерина.

Тръгнах към нея възможно най-бързо, като избутвах онези, които не ми правеха път. (А те бяха малцина, защото макар никой от тях да не вярваше, че наистина съм такъв, какъвто изглеждам, заради високия ми ръст ме вземаха за ликуващ, поради липсата на истински ликуващи наблизо.)

Пелерината не беше нито млада, нито стара. Зад тясното й домино лицето й приличаше на гладък овал, изтънчено и далечно като лицето на главната жрица, която ми бе позволила да вляза в катедралата, след като с Аджиа унищожихме олтара. Държеше малка чаша вино, сякаш да си играе с нея, и когато коленичих в краката й, я остави на близката маса и ми подаде пръстите си да ги целуна.

— Опрости ме, Божествена — помолих я аз. — Сторих на теб и на всичките ти сестри най-голямото зло.

— Смъртта причинява зло на всинца ни — отвърна тя.

— Аз не съм смъртта. — Вдигнах очи към нея и за пръв път изпитах съмнение.

През врявата на тълпата долових съскащия звук, когато тя си пое рязко дъх.

— Не си ли?

— Не, Божествена. — И макар да се съмнявах вече в нея, боях се, че може да избяга от мен, затова протегнах ръка и хванах пояса, чийто край висеше от кръста й. — Божествена, прости ми, но наистина ли си член на ордена?

Без да проговори, тя само поклати глава и се строполи на пода.

Често се случва някой клиент в подземието ни да имитира безсъзнание, но измамата се разкрива лесно. Фалшивият припаднал съзнателно затваря очи и ги държи затворени. При истински припадък жертвата, която може да бъде както мъж, така и жена, най-напред губи контрол над очите си, така че за миг те не гледат в една и съща посока, а понякога се прибелват под горните клепачи. Клепачите, от своя страна, рядко се затварят напълно, тъй като затварянето им не е съзнателен акт, а резултат от отпускането на мускулите им. Обикновено се вижда малка дъга от склерата между горния и долния клепач — това видях и когато жената падна.

Няколко мъже ми помогнаха да я пренеса до една беседка, като се изговориха един куп глупости за горещината и вълнението, нито едно, от които не беше в наличност. За известно време бе невъзможно да прогоня зяпачите — после новината спря да бъде новина и би ми било също толкова трудно да ги задържа, ако бях пожелал да го направя. По това време жената в червено бе започнала вече да помръдва, а от друга жена на приблизително същата възраст и маскирана като дете научих, че припадналата е съпруга на благородник, чиято вила се намирала недалеч от Тракс и който бил заминал за Несус по някаква работа. Отидох при масата, взех малката й чаша и наквасих устните й с червената напитка, която съдържаше.

— Не — слабовато рече тя. — Не го искам… Мразя сладкото вино. И-и-избрах го само защото цветът му подхожда на костюма ми.

— Защо припаднахте? Защото ви помислих за истинска монахиня?

— Не. Защото познах кой сте — каза тя и за миг помълчахме, тя — все така полегнала на канапето, където бях помогнал да я пренесем, аз — седнал в краката й.

Възкресих мига, когато бях коленичил пред нея — притежавам, както вече неведнъж съм споменавал, силата да пресъздавам всяка секунда от живота си. Накрая се наложи да попитам:

— Как познахте?

— Ако попиташ всеки друг в дрехи като вашите дали е смъртта, би отговорил утвърдително… защото ще е маскиран. Бях в съда на архонта миналата седмица, когато съпругът ми обвини един от селяните си в кражба. Тогава ви видях да стоите настрани, скръстил ръце върху меча, който носите сега, и когато ви чух да казвате какво сте направили, когато целунахте пръстите ми, ви познах и си помислих… О, не знам какво си помислих! Сигурно съм си помислила, че коленичите пред мен, защото възнамерявате да ме убиете. Така както стояхте тогава в съда, както изглеждате по принцип, си помислих, че сигурно сте галантен към бедните хорица, чиито глави предстои да отсечете, и особено към жените.

— Коленичих пред вас само защото спешно трябва да открия Пелерините, а вашият костюм, както и моят, не прилича на костюм.

— И не е. Не че имам право да го нося, но и не е ушит от прислужницата ми за случая. Истински е. — Тя замълча за миг. — Знаете ли, аз дори не знам истинското ви име.

— Севериън. Вашето е Сириака — една от жените го спомена, докато се грижехме за вас. Може ли да попитам как сте се сдобили с тази дреха и дали имате представа къде са Пелерините сега?

Това не е част от задълженията ви, нали? — Взря се за миг в очите ми, после поклати глава. — Нещо лично е. Те ме отгледаха. Бях послушница. Пътувахме по целия континент и получавах чудесни уроци по ботаника само като наблюдавах дърветата и цветята, покрай които минавахме. Като се връщам понякога в спомените си, ми се струва, че за седмица сме изминавали разстоянието от палмите до пиниите, макар да знам, че не може да е вярно. Готвех се да положа последните клетви, а година преди това ти шият дрехата, така че да я изпробваш и да се извършат необходимите поправки, а после да я виждаш сред обикновените си дрехи всеки път щом си разопаковаш багажа. Също като момиче, което гледа булчинската рокля на майка си, която е носила и баба й преди нея, и знае, че ако някога се омъжи, ще бъде облечена в нея на сватбата си. Само дето аз така и не облякох дрехата си, и когато се прибрах у дома, след като чаках дълго да минем наблизо, понеже нямаше кой да ме придружи, я взех със себе си. Отдавна не се бях сещала за нея. Но като получих поканата на архонта, я извадих и реших да я облека тази вечер. Гордея се с фигурата си и се наложи да я отпуснем съвсем мъничко тук-там. Стои ми добре, струва ми се, а имам и лице на Пелерина, макар да нямам техните очи. Всъщност никога не съм имала очите им, макар някога да мислех, че това ще се промени, щом положа клетвите, или след това. Нашата наставница на послушниците имаше такъв поглед. Можеше просто да си седи и да шие нещо, но погледнеш ли я в очите, като нищо ще повярваш, че виждат чак до края на Ърт, където живеят перишите, виждат право през старата скъсана пола, през стените на шатрата, през всичко. Не, не знам къде са Пелерините сега — а не съм сигурна дали и самите те знаят, освен може би Майката.

Казах:

— Сигурно сте имали приятелки сред тях. Някоя от другите послушници не остана ли в ордена?

Сириака сви рамене.

— Нито една не ми писа. Наистина не знам.

— Мислите ли, че вече сте достатъчно добре да се върнем на танците? — До беседката ни долиташе музика.

Главата й не помръдна, но очите й, проследявали досега старите коридори на времето, докато говореше за Пелерините, се завъртяха и ме изгледаха косо.

— Това ли искате да направим?

— Май не. Тълпите винаги са ме притеснявали, освен ако хората не са ми приятели.

— Значи имате приятели? — Изглеждаше искрено учудена.

— Тук не… е, и тук имам един приятел. В Несус имах братя от гилдията.

— Разбирам. — Тя се поколеба. — Не виждам причина да се връщаме там. Празненството ще продължи цялата нощ, а утре заран, ако на архонта все още му е забавно, ще спуснат завесите, за да спрат светлината, а може и да вдигнат шапитото над градината. Можем да останем тук, колкото искаме, а прислугата ще ни носи храна и напитки. А мине ли наблизо човек, с когото искаме да поговорим, ще го повикаме да ни прави компания.

— Боя се, че скоро ще започна да ви отегчавам — казах аз.

— Няма такава опасност, защото няма да ви оставя да говорите дълго. Смятам аз да говоря, а вие да слушате. За начало — знаете ли, че сте много красив мъж?

— Знам, че не съм. А тъй като никога не сте ме виждали без тази маска, няма как да познавате истинския ми лик.

— Напротив.

Тя се наведе напред, сякаш да разгледа лицето ми през отворите за очите. Собствената й маска, с цвета на дрехата й, беше съвсем малка, направо символична — два бадемовидни овала около очите — но въпреки това й придаваше екзотичност, каквато не би притежавала иначе, придаваше й още и привкус на мистериозност, струва ми се, на скритост, която вдигаше от нея бремето на отговорността.

— Сигурна съм, че сте много интелигентен човек, но не сте натрупали опита, който имам аз, иначе щяхте да сте овладели изкуството да преценявате лицата, без да ги виждате. Най-трудно е, разбира се, когато човекът срещу вас е с дървено забрало, което не отговаря на формата на лицето, но дори и тогава има какво да се отгатне. Брадичката ви е остра, нали? С малка трапчинка.

— За острата брадичка познахте — казах аз. — Но не и за трапчинката.

— Или ме лъжете, за да ме обезкуражите, или просто не сте забелязали трапчинката. Мога да отгатна каква е брадичката според вида на талията на мъжете. Тесният кръст означава остра брадичка, а под кожената ви маска се показва достатъчно, за да потвърди догадката ми. Макар очите ви да са дълбоко разположени, те са също така големи и живи, а при мъжете това означава брадичка с трапчинка, особено когато лицето е слабо. Скулите ви са високи — очертанията им си личат донякъде под маската, а слабите ви страни ги правят да изглеждат още по-високи. Косата ви е черна, както личи от косъмчетата по ръцете ви, а устните ви са тънки — виждат се през отвора на маската. Но не ги виждам изцяло, което означава, че имат много извивки, което е прекрасно качество за устните на един мъж.

Не знаех какво да кажа и ако трябва да съм откровен, в онзи момент бих си тръгнал с най-голяма охота. Накрая попитах:

— Искате ли да си сваля маската, за да прецените доколко са точни догадките ви?

— О, не, не трябва. Никой не си сваля маската, докато не засвирят матинадата. Освен това редно е да щадите чувствата ми. Ако свалите маската си и се окаже, че не сте красив, ще ме лишите от една интересна нощ. — От известно време стоеше седнала. Сега се усмихна и отново полегна на дивана, а косата й се разстла като тъмен ореол. — Не, Севериън, вместо да разкриваш лицето си, трябва да разкриеш душата си. По-късно ще го направиш, като ми покажеш всичко, което би направил, ако беше свободен да правиш каквото си искаш, а сега — като ми кажеш всичко, което искам да знам за теб. Идваш от Несус — това вече научих. Защо толкова бързаш да откриеш Пелерините?