Джийн Улф
Мечът на Ликтора (12)

12.
По стъпките на водата

Покривът на беседката изглеждаше солиден, но стените й бяха от най-обикновени дървени решетки и вътрешността се засланяше повече от високата горска папрат, отколкото от изящните летви. Лунните лъчи се процеждаха вътре и се вливаха през входа, отразени от бързата вода навън. Виждах страха по лицето на Сириака, както и знанието, че единствената й надежда е да съм запазил някакви чувства към нея. Аз пък знаех, че няма надежда, защото не изпитвах нищо.

— При лагера на Самодържеца — повтори тя. — Така ми писа Ейнхилдис. В Орития, близо до изворите на Гиол. Но трябва да внимаваш, ако отидеш там да върнеш книгата — пише и че някъде на север са кацнали какогени.

Вгледах се в нея, като се опитвах да преценя дали ме лъже.

— Така пише Ейнхилдис. Сигурно са искали да избегнат огледалата в Двореца на Самодържеца, така че да избягат от погледа му. По принцип той е техен слуга, но понякога се държи, сякаш е обратното.

Разтърсих я.

— Ти подиграваш ли се с мен? Самодържеца да им слугува?

— Моля те! О, моля те…

Пуснах я.

— Всички… Еребус! Извини ме. — Ридаеше и макар да лежеше в сянка, усетих, че бърше очите и носа си с крайчеца на червената роба. — Всички го знаят, освен пеоните, както и обикновените мъже и жени. Всички благородници и дори повечето от оптиматите и, разбира се, ликуващите, винаги са го знаели. Никога не съм виждала Самодържеца, но са ми казвали, че той, Вицекралят на Новото слънце, не е много по-висок от мен. Мислиш ли, че нашите горди ликуващи биха позволили на такъв да ги управлява, ако нямаше силен гръб?

— Виждал съм го — казах аз — и съм се чудил за това. — Потърсих потвърждение на думите й в спомените на Текла, но открих само слухове.

— Ще ми разкажеш ли за него? Моля те, Севериън, преди да…

— Не, не сега. Но защо какогените да са заплаха за мен?

— Защото Самодържеца със сигурност ще прати потери да ги издирят, а навярно и тукашният архонт също. Всеки, когото открият близо до тях, ще сметнат за техен шпионин, или още по-лошо, ще решат, че ги издирва с надеждата да ги вербува за някакъв заговор срещу Фениксовия трон.

Разбирам.

— Севериън, не ме убивай. Умолявам те. Не съм добра жена — никога не съм била добра жена, още откакто оставих Пелерините, и не съм готова да се изправя лице в лице със смъртта.

Попитах я:

— Какво си направила, между другото? Защо Абдиесус иска смъртта ти? Знаеш ли? — Няма нищо по-лесно от това да удушиш човек със слаби вратни мускули и аз вече раздвижвах ръце за задачата. В същото време ми се искаше да можех да използвам Терминус Ест вместо това.

— Просто обичах твърде много мъже, освен съпруга си.

Сякаш задвижена от спомена за онези прегръдки, тя стана и тръгна към мен. Лунната светлина обля отново лицето й. Очите й грееха от непролети сълзи.

— Той беше жесток към мен, толкова жесток, след като се оженихме… така че си намерих любовник, напук на него, а после друг…

(Гласът й спадна и едва чувах думите й.)

— Докато накрая новите любовници се превърнаха в навик, в начин да минават дните и в знак, че не съм позволила целият ми живот да се изниже между пръстите ми, знак, че все още съм достатъчно млада мъжете да ми носят дарове, достатъчно млада мъжете все още да галят с охота косите ми. В крайна сметка нали точно заради това оставих Пелерините? — Замълча, сякаш да събере силите си. — Знаеш ли на колко години съм? Казах ли ти?

— Не — отвърнах аз.

— Тогава и сега няма да ти кажа. Но мога кажи-речи да ти бъда майка. Ако бях заченала година-две, след като узрях. Бяхме далеч на юг, където огромният лед, целият в синьо и бяло, плава по черни морета. Имаше един малък хълм, където често стоях, гледах към хоризонта и си мечтаех за топли дрехи и как тръгвам по леда с храна и обучена птица, каквато всъщност така и не ми дадоха, макар много да исках, мечтаех си да насоча мой собствен леден остров на север до един остров с палми, където ще открия руините на замък, издигнат в зората на света. Ти сигурно си се родил тогава, когато аз стоях сама на леда. Защо едно въображаемо дете да не се е родило по време на въображаемо пътуване? Щеше да пораснеш, ловейки риба и плувайки във води по-топли от мляко.

— Жените не ги убиват, защото са били неверни, освен ако не умрат от ръката на някой разгневен съпруг — казах аз.

Сириака въздъхна и се отърси от бленуването си.

— Сред земевладелците в околността съпругът ми е един от малкото, които поддържат архонта. Другите се надяват, че като не му се подчиняват, доколкото им стига куражът, и като подклаждат недоволство сред еклектиците, могат да убедят Самодържеца да го смени. Аз направих съпруга си за посмешище — а чрез него приятелите му и архонта.

Понеже Текла беше вътре в мен, аз видях селската вила — нещо средно между имение и форт, с многобройни стаи, останали почти непроменени през последните двеста години. Чух цвъртежа на дамите и тежките стъпки на ловците, зова на рог през прозорците и дълбокия лай на ловджийските хрътки. В този свят Текла се бе надявала да се оттегли и аз изпитах жал към тази жена, която е била заставена да се оттегли там, без преди това да опознае обществото в неговото разнообразие.

Точно както стаята на инквизитора от пиесата на доктор Талос, с високата си съдийска скамейка, се спотайваше нейде в най-ниското ниво на Двореца на Самодържеца, така в най-прашасалите кътчета на мозъците ни всеки от нас си има тезгях, върху който отброяваме с мъка дълговете на миналото и ги плащаме с обезценената валута на настоящето. На този тезгях аз погасих дълга си към живота на Текла с този на Сириака.

Когато я изведох от беседката, тя реши, знам го, че смятам да я убия на самия бряг. Вместо това аз й посочих реката.

— Асис тече бързо на юг, където се влива в пороя на Гиол, която продължава по-бавно към Несус, а накрая се влива в южното море. Един беглец може да се скрие завинаги в лабиринта на Несус, защото улиците, дворовете и къщите там нямат чет, а хора от всички земи и с всякакъв цвят на лицето пълнят улиците му. Ако можеше да отидеш там, както си облечена сега, без приятели и пари, би ли го направила?

Тя кимна с побеляла от напрежение ръка върху гърлото си.

— Все още няма бариера за лодки при Капулус — Абдиесус знае, че няма опасност да го нападнат срещу течението поне до средата на лятото. Но ще трябва да минеш под ниските арки и може да се удавиш. Дори и да стигнеш в Несус, ще трябва да работиш за прехраната си — да переш чуждо, може би, или да готвиш.

— Мога да правя прически и да шия. Севериън, чувала съм, че понякога, като последно и най-ужасно изтезание, казвате на затворничката, че ще я освободите. Ако това ми правиш сега, умолявам те да престанеш. Отиде достатъчно далеч.

— Това го правят калугерите или някои други религиозни функционери. Никой от нашите клиенти не би ни повярвал. Но искам да съм сигурен, че няма да проявиш глупостта да се върнеш вкъщи или да потърсиш прошка от архонта.

— Глупачка съм, вярно е — каза Сириака. — Но дори глупачка като мен не би го направила, кълна се.

Тръгнахме по брега и стигнахме до стълбите, където часовите пропускаха гостите на архонта и където чакаха завързани малките, боядисани в ярки цветове лодки за разходки. Казах на един от войниците, че искаме да се спуснем по реката, и го попитах дали ще е трудно да наемем гребци, които да ни върнат срещу течението. Той каза, че ако искаме, може да оставим лодката при Капулус и да се върнем с фиакър. Когато ни обърна гръб и поднови раздумката си със своя другар, аз се престорих, че оглеждам лодките, и отвързах онази, която беше най-далеч от факлите на стражевия пост.

Доркас каза:

— Излиза, че ти поемаш на север като беглец, а аз ти взех всичките пари.

— Няма да ми трябват много, а и ще намеря още. — Станах.

— Вземи поне половината. — Когато поклатих глава, каза: — Вземи два кризоса. Аз мога да проституирам, ако ножът опре до кокала, или да открадна.

— Ако откраднеш, ще ти отрежат ръката. По-добре аз да режа ръце срещу вечерята си, отколкото ти да се простиш с твоите за същата цел.

Понечих да си тръгна, ала тя скочи от леглото и ме дръпна за плаща.

— Отваряй си очите, Севериън. В града върлува нещо — Хетор го нарече „саламандър“. Не знам какво е, но изгаря жертвите си.

Казах й, че много повече ме е страх от войниците на архонта, отколкото от саламандъра, и си тръгнах, преди да е казала още нещо. Но докато се изкачвах задъхан по една тясна уличка на западния бряг, която според гребците ми щяла да ме отведе право до върха на скалната стена, се замислих дали не трябва да се страхувам повече от студа в планините и от дивите зверове там, отколкото от войниците и саламандъра, взети заедно. Замислих се и за Хетор и за това как бе успял да ме последва толкова далеч на север и защо. Но повече, отколкото мислех за всяко от тези неща, мислех за Доркас и за това какво беше означавала тя за мен и аз за нея. Щеше да мине дълго време преди отново да я видя и изглежда, по някакъв начин съм усещал това още тогава. Точно както си бях вдигнал качулката, напускайки Цитаделата, така че минувачите да не зърнат усмивката ми, сега скрих лицето си в сянката й, за да не види никой сълзите, които се стичаха по бузите ми.

Два пъти бях виждал резервоара, който снабдяваше Винкулата с вода, но и двата пъти беше по дневно време. Тогава ми се беше сторил малък — квадратен басейн не по-голям от основите на къща и не по-дълбок от гроб. Под бледите лъчи на увяхващата луна ми се стори почти като езеро и дълбок като цистерната под Кулата с камбаните.

Беше на някакви си стотина крачки от стената, която защитаваше западната граница на Тракс. На стената имаше кули — едната доста близо до резервоара — и нямаше съмнение, че гарнизоните вече са получили заповед да ме задържат, опитам ли се да напусна града. Докато вървях по-рано по билото на скалата, бях зървал през равни интервали часовите, които патрулираха по стената — гребените на шлемовете им отразяваха светлика на звездите и понякога просветваха, уловили светлината им.

Сега клечах, оглеждах града и разчитах на черния плащ и качулката да заблудят очите им. Железните решетки на сводестите порти на Капулус бяха спуснати — усещах завихрянето на Асис при сблъсъка й с тях. Това сложи край на съмненията ми — Сириака бе заловена или най-малкото забелязана. Абдиесус можеше да се постарае да я залови, а можеше и да не си даде много зор — на мен ми се струваше много вероятно да я остави да изчезне и така да не я постави в центъра на вниманието. Но мен със сигурност би заловил и би ме екзекутирал като предател, какъвто си бях.

Преместих поглед от едната вода към другата — от препускащата Асис към спокойния резервоар. Знаех отключващата дума на шлюза и я използвах. Древният механизъм пристърга, сякаш го задвижваха роби фантоми, и ето че спокойните води препуснаха на свой ред, препуснаха по-бързо от гневната Асис при сблъсъка й с Капулус. Далеч долу затворниците щяха да чуят рева и тези най-близо до входа щяха да видят бялата пяна на пороя. След миг правите щяха да бъдат до глезените във вода, а заспалите щяха да се заизправят с мъка. След още миг всички щяха да са до кръста във водата. Но бяха приковани на местата си и по-силните щяха да задържат по-слабите — надявах се никой да не се удави. Ключараните на входа щяха да напуснат поста си и да — забързат по стръмната пътека към върха на скалата да видят кой си играе с резервоара.

Когато и последната вода се отцеди, чух откъртените от краката им дребни камъчета да се търкалят по склона. Затворих шлюза и се наврях в хлъзгавия почти вертикален отвор, през който току-що бе изтекла водата. Напредването ми щеше да е много по-лесно, ако не носех Терминус Ест. За да опра гръб в едната стена на тази крива коминоподобна тръба, трябваше да го сваля от рамото си, а нямаше как да го държа. Нахлузих колана му на врата си, така че мечът и ножницата му да висят, и се оправях както дойде с тежестта му. На два пъти се подхлъзвах, но ме спасяваше поредният завой на тясната тръба, а накрая, след толкова време, че ми се струваше неизбежно ключараните да не са се върнали, зърнах проблясъка на червен факелен огън и извадих Нокътя.

Никога повече нямаше да го видя да грейва толкова ярко. Светеше ослепително и докато го носех вдигнат високо през дългия тунел на Винкулата, можех само да се чудя как ръката ми не е станала на пепел. Но нито един от затворниците, струва ми се, не видя самия мен. Нокътят ги омайваше, както светлината на фенер омайва горските елени нощем — стояха неподвижно, със зяпнали усти, изпитите им, брадясали лица бяха вдигнати като в молитва, сенките им се очертаваха зад тях като врязани в метал силуети и тъмни като графитеночерното на плаща ми.

В самия край на тунела, където водата се изтичаше в дългия стръмен канал, водещ под Капулус, бяха приковани най-слабите и най-болните затворници. И именно там най-ясно видях силата, която им вдъхна Нокътя. Мъже и жени, които и най-старите ключарани не помнеха да са се изправяли някога, сега изглеждаха високи и силни. Махнах им за поздрав, макар да бях сигурен, че нито един от тях не ме забеляза. После прибрах Нокътя на Помирителя в торбичката му и ни обгърна нощ, в сравнение, с която нощта на повърхността на Ърт би била ден.

Силната струя на водата беше почистила канала и ми беше по-лесно да се спусна по него, отколкото по тръбата под шлюза, защото макар и по-тесен, той не беше толкова стръмен и можех да лазя бързо. На дъното му имаше решетка, но както бях забелязял при една от инспекциите си, тя беше почти напълно проядена от ръжда.