Джийн Улф
Мечът на Ликтора (11)

11.
Ръката на минало

Щом Доркас каза: „Ти така и не ме попита какво съм видяла днес“, осъзнах, че през цялото време съм се опитвал да насоча разговора в друга посока. Имах предчувствието, че ще се окаже нещо, което на мен ще ми се стори напълно безсмислено и на което Доркас придава огромно значение, така както лудите вярват, че проходите, издълбани от червеите под кората на повалените дървета, са свръхестествено послание. Казах:

— Реших, че ще е по-добре да не мислиш за това, каквото и да е то, и реших да ти помогна, като не зачеквам темата.

— Да, несъмнено, стига да беше възможно. Беше стол.

— Стол?

— Стар стол. И маса, и още няколко неща. Изглежда, че на Стругарската улица има магазин, който продава стари мебели на еклектиците и на онези от кореняците, които са попили достатъчно от културата ни, за да им трябват мебели. Тук няма откъде да се задоволи търсенето, така че един-два пъти годишно собственикът и синовете му ходят до Несус — в изоставените южни райони — и натоварват кораба си със стари неща. Говорих с него и знам всичко за това. Там има десетки хиляди празни къщи. Някои са се порутили отдавна, но други си стоят, както са ги изоставили собствениците им. Повечето са плячкосани, но все още може да се намери сребро и по някое и друго бижу. И макар повечето да са празни, изнеслите се собственици все са оставили по нещо след себе си.

Усетих, че всеки момент ще заплаче, и се наведох да я погаля по челото. Тя ми даде да разбера, че не иска да го правя, и легна отново на леглото, както преди.

— В някои от къщите си стоят всички мебели. Тези били най-добрите, така каза той. Според него малка част от семействата, или може би някои от хората, живеещи сами, били останали и след като кварталът загинал. Били твърде стари да се местят, или пък инатът им е бил голям. Мислих за това и съм сигурна, че някои от тях са имали нещо, което не са могли да изоставят. Гроб, навярно. Заковали с дъски прозорците си срещу крадците и си взели кучета, или по-лоши неща, които да ги пазят. Накрая все пак се преместили — или умрели, а животните пазачи изяли труповете им и избягали. Сега обаче там нямало никой, дори плячкаджии, освен онзи човек и синовете му.

— Сигурно има много стари столове — казах аз.

— Не и като онзи. Знаех всичко за него — резбата по краката и дори шарките на фурнира по облегалките за ръцете. Толкова си спомних тогава. А после, тук, когато повърнах онези парчета олово — като твърди, тежки семена — тогава разбрах. Помниш ли когато излязохме от Ботаническата градина, Севериън? Ти, Аджиа и аз излязохме от огромния стъклен вивариум и ти нае лодка, която да ни прекара от острова до брега, а реката беше пълна с ненуфари със сини цветове и лъскави зелени листа. Техните семена са точно такива — твърди, тежки и тъмни, и съм чувала, че потъват на дъното на Гиол и остават там цели епохи. Но окажат ли се близо до повърхността, покълват независимо колко са стари, така че цветовете от едно отминало хилядолетие разцъфват отново.

— И аз съм чувал за това — казах. — Но не виждам какво значение може да има това за мен или за теб.

Доркас лежеше неподвижно, но гласът й потрепна:

— Каква е силата, която ги призовава отново? Можеш ли да го обясниш?

— Слънчевата светлина, предполагам… не, не мога да го обясня.

— А няма ли друг източник на слънчева светлина, освен слънцето?

Тогава разбрах какво има предвид, макар че нещо у мен не можеше да го приеме.

— Когато онзи човек — Хилдегрин, срещнахме го повторно на покрива на гробницата в разрушения каменен град — когато ни прекарваше през Езерото на птиците, той ни разказа за милионите мъртъвци, чиито тела били потопени във водите на езерото. Как така са потънали, Севериън? Труповете плават по повърхността. Как са им придали нужната тежест? Аз не знам. А ти?

Аз знаех.

— Вкарват оловни сачми в гърлата им.

И аз така си помислих. — Гласът й беше станал толкова слаб, че с мъка я чувах, макар стаичката да тънеше в тишина. — Не, сигурна бях, знаех. Разбрах го, когато ги видях.

— Мислиш, че Нокътя те е съживил?

Доркас кимна.

— Случвало се е да действа, признавам. Но само когато го извадя, а и тогава невинаги. Когато ме извади от водата в Градината на вечния сън, той е бил в чантата ми — по онова време дори още не знаех, че е у мен.

— Севериън, веднъж ми позволи да го подържа. Може ли и сега да го видя?

Извадих го от меката торбичка и го вдигнах. Сините огньове изглеждаха задрямали, но зловещата кука в центъра му, от която бе получил името си, се виждаше. Доркас протегна ръка, но аз поклатих глава, защото си спомних за винената чаша.

— Мислиш, че ще му направя нещо, нали? Няма. Би било светотатство.

— Ако вярваш в онова, което каза, а аз смятам, че вярваш, значи би трябвало да го мразиш, задето те е върнал от…

— От смъртта. — Пак бе вперила поглед в тавана и се усмихваше, сякаш двамата споделяха някаква голяма и нелепа тайна. — Кажи го. Няма да те заболи.

— От съня — казах аз. — Защото, щом човек може да бъде върнат оттам, значи не е смърт — или поне смъртта, както сме я разбирали винаги, смъртта, която имаме предвид, когато кажем „смърт“. Макар да признавам, че все още ми е почти невъзможно да повярвам, че Помирителя, мъртъв от хиляди години, би действал чрез този камък, за да връща хора от отвъдното.

Доркас не ми отвърна. Дори не бях сигурен, че ме е чула.

— Спомена Хилдегрин — продължих аз — и как ни прекара през езерото с лодката си, за да откъснем аверна. Помниш ли какво каза той за смъртта? Каза, че била добър приятел на птиците. Може би още тогава е трябвало да разберем, че такава смърт не може да е същата като смъртта, която си представяме ние.

— Ако кажа, че вярвам на всичко това, ще ме позволиш ли да подържа Нокътя?

Отново поклатих глава.

Доркас не гледаше към мен, но явно бе видяла движението на сянката ми, или пък нейният въображаем Севериън на тавана също бе поклатил глава.

— Добре де, прав си — канех се да го унищожа, стига да ми беше по силите. Да ти кажа ли в какво вярвам наистина? Вярвам, че съм била мъртва — не заспала, а мъртва. Че целият ми живот се е случил много, много отдавна, когато съм живяла със съпруга си над едно малко магазинче и съм се грижила за детето ни. Че този твой Помирител, дошъл много, много отдавна, е бил авантюрист от някоя от древните раси, надживели всеобщата смърт. — Ръцете й стиснаха одеялото. — Питам те, Севериън, когато той дойде пак, няма ли да е под името „Новото слънце“? Не ти ли звучи логично? Вярвам, че при идването си е донесъл нещо, което има същата власт над времето, каквато се твърди, че огледалата на отец Инир имат над разстоянията. И това нещо е твоят скъпоценен камък.

Млъкна, обърна глава към мен и ме изгледа предизвикателно. Не казах нищо и тя продължи:

— Севериън, когато си върнал улана към живот, Нокътя просто е изкривил неговото, време до точката, когато още е бил жив. Когато си изцерил наполовина раните на приятеля си, Нокътя е превил времето до момент, в който те са щели да бъдат наполовина изцерени. А когато си паднал в блатото в Градината на вечния сън, Нокътя сигурно ме е докоснал, или почти ме е докоснал, и за мен времето се е върнало към времето, когато съм живяла, така че оживях отново. Но съм била мъртва. От дълго, дълго време съм била мъртва — сбръчкан труп, съхранен в кафявата вода. И има нещо у мен, което още е мъртво.

— Има нещо у всички ни, което винаги е било мъртво — казах аз. — Пък дори и само защото знаем, че сме смъртни. Всички ние, с изключение на съвсем малките деца.

— Смятам да се върна, Севериън. Сега го знам и точно това се опитвах да ти кажа. Трябва да се върна и да разбера коя към била, къде съм живяла и какво се е случило с мен. Знам, че не можеш да дойдеш с мен…

Кимнах.

— И не те и моля. Даже не искам да идваш. Обичам те, но ти си още една смърт, смърт, с която се сприятелих, както със старата смърт в езерото, но все пак смърт. Не искам смъртта да идва с мен, когато отида да търся живота си.

— Разбирам — казах аз.

— Детето ми може още да е живо — старец, навярно, но все още жив. Трябва да разбера.

— Да — казах аз. Но не се сдържах и добавих: — Преди ми казваше, че не съм смърт. И че не трябва да позволявам на другите да ми втълпяват тази мисъл. Бяхме отвъд овощната градина в Двореца на Самодържеца. Помниш ли?

— За мен ти беше смърт — каза тя. — Хванах се в капана, за който сама те предупреждавах, ако така предпочиташ. Може и да не си смърт, но ще си останеш какъвто си — инквизитор и хищник, и ръцете ти ще се къпят в кръв. Щом си спомняш толкова добре времето, което прекарахме в Двореца на Самодържеца, може би… не мога да го кажа. Помирителя, или Нокътя, или Неръкотворния ми направи това. Не ти.

— За какво говориш? — попитах аз.

— Доктор Талос ни даде пари, на двама ни, на горската полянка, след като се махнахме от Двореца. Пари, които някакъв дворцов служител му дал като плата за представлението. Понеже пътувахме, ти ги дадох всичките. Може ли да ми ги върнеш сега? Ще ми трябват. Не всичките, някаква част поне.

Изсипах на масата парите, които носех в чантата си. Бяха не по-малко от онези, които тя ми беше дала, дори малко повече.

— Благодаря ти — каза тя. — На теб няма ли да ти трябват?

— Не колкото на теб. Пък и те са си твои.

— Ще тръгна утре, ако се чувствам достатъчно силна. Или най-късно вдругиден, без значение как се чувствам. Сигурно не знаеш колко често има лодки надолу по реката?

— Колкото често поискаш. Просто ги избутваш във водата, а реката има грижата за останалото.

— Това не е в твой стил, Севериън, или поне не точно. Повече прилича на нещо, което би казал твоят приятел Йонас, ако съдя по онова, което си ми разказвал за него. Което ми напомня, че не си първият ми посетител за днес. Нашият приятел — или твой поне — Хетор, беше тук. Не го ли намираш за смешно? Извинявай, просто исках да сменя темата.

— На него му е приятно. Приятно му е да ме гледа.

— Хиляди хора те гледат, когато изпълняваш публично присъди, а и на самия теб ти е приятно.

— Идват единствено с цел да се ужасят, така че по-късно да се поздравяват, че все още са живи. И защото им харесва възбудата, тръпката да не знаят дали осъденият ще се пречупи, или пък няма да стане някоя беля и всичко да потъне в кръв. На мен ми харесва да прилагам умението си, единственото истинско умение, което притежавам — приятно ми е да изпипвам нещата. Хетор търси нещо друго.

— Болката?

— Да, болката, но и още нещо.

— Той те боготвори, знаеш ли? — каза Доркас. — Поговорихме си и останах с впечатлението, че би влязъл и в огъня, ако му кажеш. — Сигурно съм примижал при тези й думи, защото тя продължи: — Става ти зле от всичките тези приказки за Хетор, нали? Един болник стига. Дай да говорим за нещо друго.

— Не ми става чак толкова зле, колкото ти е на теб, не. Но стане ли въпрос за Хетор, винаги си го представям по един и същи начин — както го видях от ешафода, със зяпнала уста, а очите му…

Тя се размърда неспокойно.

— Да, очите му — тази вечер пак ги видях. Мъртви очи, макар че едва ли ми прилича точно на мен да го кажа. Очи на труп. Имаш усещането, че ако ги пипнеш, ще се окажат сухи като камъчета и въобще няма да потръпнат под пръста ти.

— Не е това. Когато бях на ешафода в Салтус и погледнах надолу, очите му танцуваха. Ти каза, че понякога очите му ти приличали на мъртвешки. Никога ли не си се поглеждала в огледало? Собствените ти очи не са очите на мъртва жена.

— Може и да не са. — Доркас замълча за миг. — Преди казваше, че са красиви.

— Не се ли радваш, че си жива? Дори ако съпругът ти е мъртъв и детето ти е мъртво, а къщата, в която си живяла, е разрушена — ако всички тези неща наистина са така — не те ли изпълва с радост фактът, че отново си тук? Не си призрак, нито завърнал се дух като онези, които видяхме в разрушения град. Виж се в огледалото. Или, ако не искаш да направиш това, огледай се в моето лице, или в лицето, на който и да е мъж, и виж каква си.

Доркас приседна, още по-бавно и предпазливо, отколкото когато се бе изправила да изпие виното, но този път спусна крака от леглото и видях, че е гола под тънкото одеяло. Преди да се разболее Йолента кожата й се бе отличавала с изключително съвършенство, гладка и мека като глазурата на торта. Кожата на Доркас беше обсипана с миниатюрни златни лунички, а самата тя беше толкова стройна, че костната й структура личеше под плътта. И въпреки това желаех нея повече с несъвършенствата й, отколкото Йолента с нейното изобилие и мекота. Макар да съзнавах колко осъдително би било да й се натрапя или дори да я убедя да се отвори за мен сега, когато беше болна, а аз бях на път да я напусна, все пак усетих страстта да се размърдва в мен. Колкото и много да обичам една жена — или колкото и малко — установил съм, че най-силно я желая тогава, когато не мога да я имам. Но чувствата ми към Доркас бяха по-силни от това, и по-сложни. Макар и за кратко, тя се беше превърнала в най-близкия приятел, който бях имал, и начинът, по който се притежавахме един друг, от трескавата страст в преустроения ни склад в Несус до дългите ни и лениви любовни игри във Винкулата, бяха характерна проява както на любовта ни, така и на приятелството, което ни свързваше.

— Плачеш — казах аз. — Искаш ли да си тръгна?

Тя поклати глава и тогава, сякаш не можеше повече да удържа думите, които напираха да се излеят, прошепна:

— О, ще дойдеш ли с мен, Севериън? Не го говорех сериозно. Ще дойдеш ли? Ще дойдеш ли с мен?

— Не мога.

Тя се отпусна в тясното легло, някак още по-дребничка, като дете.

— Знам. Имаш дълг към гилдията си. Не можеш отново да я предадеш и да се погледнеш в очите, а аз няма и да те моля. Само дето така и не се отказах докрай от надеждата, че ще го направиш.

Поклатих глава както преди.

— Трябва да се махна от града…

— Севериън!

— И да тръгна на север. Твоят път е на юг, а ако тръгна с теб, по петите ще ни подгонят лодки, пълни с войници.

— Севериън, какво е станало? — Лицето й беше спокойно, но очите й се бяха разширили неимоверно.

— Освободих една жена. Трябваше да я удуша и да хвърля тялото й в Асис. Нищо не ми пречеше да го направя — не чувствах нищо към нея, почти нищо, а и нямаше да е трудно. Но когато останах сам с нея, се сетих за Текла. Бяхме в една малка беседка зад жив плет досами водата. Ръцете ми бяха на шията й, когато се сетих за Текла и колко силно ми се искаше да я освободя. Но не намерих начин да го направя. Разказвал ли съм ти за това? Доркас поклати глава.

— Навсякъде имаше братя, по най-краткия маршрут трябваше да мина покрай петима, и всички ни познаваха, както мен, така и нея. — (Текла беше започнала да пищи някъде в нишите на съзнанието ми.) — Всъщност достатъчно би било да им кажа, че учителят Гурлойс ми е наредил да я заведа при него. Но това означаваше, че трябва да избягам с нея, а по онова време все още държах да остана в гилдията. Не съм я обичал достатъчно.

— Това вече е минало — каза Доркас. — Освен това смъртта не е толкова ужасна, колкото си я представяш ти, Севериън. — Бяхме си сменили ролите, като повечето деца, които се утешават едно друго.

Свих рамене. Призракът, който бях изял на Водалусовия банкет, отново се беше поуспокоил — усещах дългите й, хладни пръсти да шарят по мозъка ми и макар да не можех да се вгъна навътре в собствения си череп и да я видя, знаех, че дълбоките й виолетови очи са зад моите. Нужно ми бе усилие да не заговоря с нейния глас:

— Както и да е, бях там с жената, в беседката, и бяхме сами. Казваше се Сириака. Знаех, или най-малкото предполагах, че знае къде са Пелерините — за известно време е живяла с тях. Има безшумни начини за изтезаване, които не изискват инструменти, и макар да не са зрелищни, са доста ефективни. Бръкваш в тялото и въздействаш директно върху нервите на клиента. Канех се да използвам способа, който наричаме Пръчката на Хумбаба, но още не я бях докоснал, когато тя ми каза. Пелерините са близо до прохода Орития, където се грижат за ранените. Каза, че получила писмо, само преди седмица, от нейна позната от ордена…