Джийн Улф
Мечът на Ликтора (18)

8.
Севериън и Севериън

Напих се с вода, колкото можах, и казах на момчето, че трябва да направи същото, защото в планината има много сухи места и може да не намерим вода чак до следващото утро. Беше ме попитало дали няма да се върнем вкъщи и макар че бях планирал да се върнем по стъпките си до хижата на Каздое и Бекан, му отвърнах, че няма, защото разбрах колко тежко би било за него отново да зърне онзи покрив, нивата и малката градинка, а после да ги изостави за втори път. На неговата възраст можеше даже да реши, че баща му и майка му, сестра му и дядо му все още са някъде в къщата.

Но не можехме и да продължим надолу — и без това се намирахме твърде ниско и мен ме грозеше опасност. Ръката на архонта на Тракс достигаше на сто левги и отгоре, а вече беше повече от сигурно, че Аджиа ще насъска димарчиите му по петите ми.

На север от нас се възправяше най-високият връх, който бях виждал. Не само върхът, а и горната част на плещите му беше наполовина покрита със снежен покров. Нямах представа, а може и никой да нямаше, какъв ли горд лик се взира на запад над множеството по-незначителни върхове, но нямаше съмнение, че е властвал в най-ранните от най-великите дни на човечеството и е владеел енергии, които са оформяли гранита така, както ножът на резбаря оформя дървото. Докато го гледах, си помислих, че дори и опитните димарчии, които познаваха планината по-добре от всички, биха застинали в благоговение пред него. И ето че ние тръгнахме натам, или по-скоро към високия проход, който свързваше диплите на робата му с планината, където Бекан се беше заселил навремето. Отначало изкачването не беше непосилно и през повечето време ходехме, вместо да се катерим.

Севериън току ме хващаше за ръка, дори когато нямаше нужда от помощта ми. Не ме бива много да преценявам възрастта на децата, но ми се струваше, че е долу-горе на толкова години, на колкото нашите чирачета ги водеха за пръв път в класната стая на учителя Палемон — тоест беше достатъчно голям да ходи добре и да говори толкова, колкото да разбира и другите да го разбират.

За първия час, час и нещо, не каза нищо, освен това, което вече предадох. После, докато се спускахме по един открит тревист склон, обточен с борове, който приличаше на мястото, където беше умряла майка му, попита:

— Севериън, кои бяха онези хора?

Знаех кого има предвид.

— Не бяха хора, макар някога да са били и още да приличаха на такива. Бяха животняци — това е дума, с която наричаме животните с човешка форма. Разбираш ли?

Момченцето кимна сериозно, после попита:

— Защо не носят дрехи?

— Защото вече не са човешки същества, както ти обясних. Кучето се ражда куче и птицата се ражда птица, но да се превърнеш в човешко същество е постижение — трябва да мислиш върху това. Ти си мислил за него през последните три или четири години най-малко, Севериън, макар че може никога да не си се замислял за мисленето.

— Кучетата просто търсят нещо, което да изядат — каза детето.

— Точно така. Но това повдига въпроса дали човек трябва да бъде заставен да мисли за това и преди много години някои хора решили, че не трябва. Ако поискаме, можем да принудим някое куче да се държи като човек — да ходи на задните си лапи, да носи каишка и така нататък. Но не бива и не можем да принуждаваме един човек да се държи като човек. Искало ли ти се е някога да заспиш? Когато не ти се е спяло и не си бил дори уморен?

Той кимна.

— Това е, защото ти се е приискало да захвърлиш товара на това да си момче поне за известно време. Понякога аз пия твърде много вино и това е защото поне за малко ми се иска да спра да бъда човек. Понякога хората отнемат собствения си живот по тази причина. Това знаеш ли го?

— Или правят неща, които могат да ги наранят — каза той. От начина, по който го каза, ми стана ясно какви са били семейните спорове, които се е случвало да дочуе — Бекан сигурно е бил точно такъв човек, иначе не би завел семейството си на толкова отдалечено и опасно място.

— Да — казах му аз. — Горе-долу е същото. Случва се обаче на някои мъже и дори жени да им опротивее товарът на мисленето, без това да ги тласне към смъртта. Виждат как живеят животните и им се приисква да станат като тях, да се подчиняват на инстинктите вместо на разума. Знаеш ли с коя част на тялото си мислиш, Севериън?

— С главата — веднага отговори детето и я стисна с ръчички.

— Животните също имат глави — дори и най-глупавите като раците, воловете и кърлежите. Всъщност мислиш само с една малка част от главата си, вътре, точно над очите. — Сложих пръст на челото си. — Така, представи си, че по някаква причина искаш да ти отрежат едната ръка. Има хора, които знаят как да го направят и именно някой от тях ще потърсиш за помощ. Да предположим например че ръката ти е пострадала така, че никога няма да се оправи напълно. Хората, за които ти казах, ще я отрежат по такъв начин, че болестта да не премине в останалата част на тялото ти.

Момчето кимна.

— Добре. Същите тези хора могат да отстранят малката част в главата ти, с която мислиш. Но не могат да я върнат обратно. А дори и да можеха, ти няма да можеш да ги помолиш, след като вече са ти я махнали. Но понякога някои хора плащат на тези мъже да я отстранят. Искат завинаги да спрат да мислят и често казват, че искат да обърнат гръб на всичко, постигнато от човечеството. След това вече няма да е справедливо да се отнасяме към тях като към хора — те са се превърнали в животни, макар телата им все още да имат човешка форма. Попита ме защо не носят дрехи. Те вече не разбират за какво служат дрехите, така че не ги обличат, дори да им е много студено, макар че може да легнат отгоре им или дори да се увият с тях.

— И ти ли си такъв, малко? — попита момчето и посочи голите ми гърди.

Представата, за която намекваше, не ми беше хрумвала никога и за миг се смутих не на шега.

— Такова е правилото на моята гилдия — казах аз. — Не са ми рязали нищо от главата, ако за това ме питаш, а преди носех риза… Но, да, предполагам, че и аз съм такъв, съвсем мъничко, защото дори не съм се сещал да се облека, дори когато ми е било много студено.

По изражението му разбрах, че съм потвърдил подозренията му.

— Затова ли бягаш?

— Не, не затова бягам. По-скоро точно по противоположната причина. Май онази част в главата ми е пораснала прекалено много. Но за животняците си прав, именно затова те са в планината. Когато един човек се превърне в животно, превръща се в опасно животно, а такива животни хората не търпят близо до себе си. Така че ги прогонват тук, в планината, или пък старите им приятели ги довеждат тук, или някой, на когото са платили, преди да захвърлят силата на човешката мисъл. Все още могат да мислят по малко, разбира се, като всички животни. Колкото да си намират храна, макар че мнозина измират всяка зима. Колкото да хвърлят камъни, както маймуните хвърлят орехи, да си служат със сопите си и дори да си търсят партньор, защото сред тях има и женски, както вече ти казах. Синовете и дъщерите им рядко оцеляват дълго обаче, и може така да е по-добре, защото се раждат точно като теб и мен — с бремето на мисълта.

Усещах съвсем ясно въпросното бреме след края на разговора ни — толкова ми тежеше, че за пръв път наистина проумях защо някои хора го усещат като проклятие не по-леко, отколкото паметта е понякога за мен.

Никога не съм бил особено чувствителен към красотата, но красотата на небето и планината беше такава, че сякаш придаваше цвят на размислите ми и ми внушаваше усещането, че съм на косъм да разбера неразбираемото. Когато учителят Малрубиус ми се беше явил след първото ни представление на пиесата на доктор Талос — нещо, което не можах да проумея тогава и все още не мога, макар с времето убеждението ми, че наистина се е случило, нараства, вместо да намалява — ми беше говорил за кръговрата на управлението, макар управлението да нямаше нищо общо с мен и аз с него. Сега внезапно проумях, че самата воля също е управлявана и ако не от разума, то от неща под и над него. Само дето е много трудно да се каже от коя страна на разума се намират тези неща. Инстинктът определено е под него, но дали пък и той не може да е над разума? Когато алзабото нападна животняците, инстинктът му бе диктувал да опази плячката си от другите. Инстинктът на Бекан според мен му бе диктувал да защити жена си и детето си. И двамата направиха едно и също, при това посредством едно и също тяло. По-висшият и по-низшият инстинкти си бяха подали ръце зад гърба на разума, така ли излиза? Или съществува само един инстинкт зад разума по принцип и го обгръща отвсякъде?

Но дали инстинктът наистина е онази „добавка към личността на монарха“, която според учителя Малрубиус е едновременно най-висшата и най-низшата форма на управление? Защото е ясно, че самият инстинкт не може да се е появил от нищото — ястребите, които кръжаха над главите ни, строят гнездата си, без съмнение, по инстинкт. И все пак трябва да е имало време, когато не са си строели гнезда, и първият ястреб, построил си гнездо, няма как да е наследил инстинкта да строи от родителите си, понеже те не са го имали. Нито пък е възможно такъв инстинкт да се е развил постепенно — хиляда поколения ястреби да са носили по една пръчка преди следващият да донесе две. Защото нито една, нито две пръчки биха били от каквато и да било полза за ястребите. Може би онова, което е дошло преди инстинкта, е било най-висшият и едновременно с това най-низшият принцип на управление на волята. А може би не. Кръжащите птици изписваха йероглифите си във въздуха, но аз не можех да ги прочета.

 

 

Докато се приближавахме към седловината, която съединяваше планината с другата, още по-високата, която вече описах, беше сякаш пресичаме лицето на целия Ърт, по права линия от полюса до екватора. И наистина, повърхността, по която пълзяхме като някакви мравки, приличаше на самата планета, обърната наопаки. Далеч зад нас и далеч пред нас се издигаха неизбродните блестящи снежни полета. Под тях лежаха каменисти склонове като брега на скованото в лед южно море. Още по-долу се бяха проснали поляни, обрасли с остра трева и диви цветя като цветни точки. Помнех добре онези, над които бях минал предния ден, и под синкавата мараня, увенчаваща планината отпред, съзирах линията им като зелени ресни на еполет. Под тях боровете лъщяха толкова тъмни, че изглеждаха черни.

Седловината, към която се спуснахме, беше много различна — ширнала се планинска гора от широколистни дървета с лъскав листак, които издигаха върховете си на триста аршина към умиращото слънце. Сред тях мъртвите им събратя оставаха прави, подпирани от живите и увити в саван от повет. Близо до поточето, край което спряхме за нощувка, растителността беше загубила голяма част от планинското си изящество и напомняше за пищността на ниските земи. И понеже бяхме вече достатъчно близо до седловината, така че да я вижда ясно, и вниманието му вече не беше заето изцяло от необходимостта да върви и да се катери, момчето посочи и попита дали ще слизаме там.

— Утре — казах аз. — Скоро ще се мръкне, а предпочитам да пребродим тази джунгла през деня.

Очите му се ококориха при думата „джунгла“.

— Опасно ли е?

— Всъщност и аз не знам. От чутото в Тракс съдя, че насекомите не би трябвало да са толкова досадни като в низините, а и едва ли ще си имаме неприятности с прилепи-вампири. Един мой приятел веднъж го ухапа прилеп-вампир — никак не е приятно. Но пък има големи маймуни и котки и такива неща.

— И вълци?

— И вълци, разбира се. Само че вълци има и на тази височина. И при къщата ви, че и по-високо.

Моментално съжалих, че съм споменал стария му дом, защото нещо от жизнерадостта, която бе започнала да се връща на лицето му, си отиде при тези ми думи. Детето, изглежда, се замисли дълбоко. После каза:

— Когато онези хора…

— Животняците.

Той кимна.

— Когато животняците дойдоха и нападнаха мама, ти веднага ли ни се притече на помощ?

— Да — отвърнах му аз. — Дойдох толкова бързо, колкото ми беше възможно. — Беше вярно, поне в известен смисъл, но въпреки това да го изрека ми причини болка.

— Добре — каза той. Бях му постлал одеяло и сега той легна на него. Завих го добре. — Звездите станаха по-ярки, нали? Стават по-ярки, когато слънцето си отиде.

Легнах до него и погледнах към небето.

— То не си отива всъщност. Просто Ърт отвръща лицето си от него и на нас ни се струва, че слънцето изчезва. Ако не гледаш към мен, това не значи, че съм си отишъл, макар да не ме виждаш.

— Ако слънцето е още там, защо тогава звездите светят по-силно?

От гласчето му разбрах, че се наслаждава на способността си да води подобен сложен разговор, а и на мен ми беше приятно. Внезапно разбрах защо на учителя Палемон му е било приятно да разговаря с мен, когато бях малък. Казах:

— Пламъчето на свещ е почти невидимо през деня и звездите, които също са слънца, избледняват по същия начин. Според картините, рисувани, когато слънцето ни е било по-ярко, излиза, че човек не е можел да види звездите, преди да се смрачи. Старите легенди — имам една кафява книга в чантата си, в която са разказани много от тях — са пълни с вълшебни създания, които изчезват бавно и после се появяват по същия начин. Без съмнение тези приказки са свързани с начина, по който са изглеждали звездите тогава.

Детето посочи.

— Ето я Хидрата.

— Май си прав — казах аз. — Други познаваш ли?

Показа ми Кръста и Големия бик, а аз му посочих моя Двуглав гущер и няколко други.

— А ето го и Вълкът, точно до Еднорога. Има и Малък вълк, но не мога да го намеря.

Намерихме го заедно, близо до хоризонта.

— Те са като нас, нали? Големият вълк и Малкият вълк. Ние сме големият Севериън и малкият Севериън.

Съгласих се, че е така, той впери поглед в звездите и ги гледа дълго; дъвчеше парчето изсушено месо, което му бях дал. После каза:

— Къде е книгата с приказките?

Показах му я.

— Ние също имахме книга и понякога мама ни четеше, на мен и Севера.

— Тя ти беше сестра, нали?

Той кимна.

— Близначка. Големи Севериън, ти имал ли си някога сестра?

— Не знам. Всичките ми роднини са мъртви. Умрели са още когато съм бил бебе. Каква приказка ти се слуша?

Поиска да разгледа книгата и аз му я дадох. Разлисти няколко страници и ми я върна.

— Не е като нашата.

— И аз така си помислих.

— Виж дали ще намериш приказка, в която се разказва за момче с голям приятел и сестра близначка. Трябва да има и вълци.

Направих каквото можах, като четях бързо, за да надбягам гаснещата светлина.