Джийн Улф
Мечът на Ликтора (2)

2.
При водопада

На следващата сутрин, преди да излезе от кулата, Доркас си подстрига косата високо, почти по момчешки, и затъкна под диадемата си бял божур. Аз се потих над документите до следобед, после взех на заем една мирянска роба от сержанта на моите ключарани и излязох с надеждата да я засека някъде по улиците.

В кафявата книга, която нося със себе си, се казва, че няма нищо по-странно от това да изследваш град, който е напълно различен от другите познати ти градове, понеже да го направиш е като да изследваш непозната и съвсем неочаквана страна на собственото си „аз“. Аз открих нещо още по-странно — какво е усещането да изследваш такъв град, след като си живял там известно време, без да научиш нищо за него.

Не знаех къде е банята, за която беше споменала Доркас, макар от дочутото в съда да бях научил за съществуването й. Не знаех къде се намира пазарът, където тя си купуваше дрехите и козметиката, дори не знаех дали, е един, или има и други. Накратко, не познавах нищо, освен онова, което бях виждал през амбразурата, и сградите по краткия път от Винкулата до двореца на архонта. Имал съм навярно твърде голямо доверие в способността си да се ориентирам в град толкова по-малък от Несус, но въпреки това не забравях от време на време да се огледам, докато крачех по уличките, които се виеха без ред между къщите-пещери, изкопани в скалата и къщите-лястовичи гнезда, прилепени към нея, и да се уверя, че не съм загубил от поглед познатата форма на квадратната кула с подсилената й порта и черното знаме.

В Несус богатите живеят на север, където водите на Гиол са сравнително чисти, а бедните — на юг, където реката е мръсна. Тук, в Тракс, този обичай не се спазва, както, защото Асис тече толкова бързо, че екскрементите на онези нагоре по течението (които, разбира се, съставляват само една хилядна част от хората, населяващи бреговете в северния край на Гиол) почти не се отразяват на качеството на водата, така и защото водата, отвеждана с акведукти до обществените фонтани и домовете на богаташите, се отклонява преди водопада, така че никой не зависи директно от реката, освен при необходимост — например за производство или пране на едро — от по-големи количества вода.

Така че в Тракс класовото разделение се осъществяваше по принципа на надморската височина. Най-богатите живееха по най-ниските хълмове край реката, близо до магазините и обществените сгради, и само кратка разходка ги делеше от кейовете и задвижваните от роби гребни лодки, с които човек можеше лесно да се придвижи по цялата дължина на града. Къщите на недотам богатите се намираха по-високо, средната класа живееше още по-високо и така нататък, чак до върха на скалната стена, току под укрепленията, където живееха най-бедните, често в покрити кошари от тръстика и кал, до които се стигаше по нестабилни, прикрепени към скалата стълби.

Предстоеше ми да видя някои от тези мизерни колиби, но понастоящем се придържах към търговската част близо до водата. Там тесните улици бяха така претъпкани с хора, та отначало си помислих, че има някакъв панаир или пък че войната — която ми беше изглеждала толкова далечна в Несус и която бях започнал да усещам все по-осезаемо, докато с Доркас пътувахме на север — се е приближила достатъчно, за да напълни града с бежанци.

Несус беше толкова голям, че имаше, както бях чувал да казват, по пет сгради на всеки жив обитател. В Тракс това съотношение определено е в полза на жителите и в онзи ден на моменти ми се струваше, че на всеки покрив се падат поне по петдесет обитатели. Нещо друго, Несус е космополитен град и макар човек да вижда много чужденци по улиците му, а понякога и какогени, пристигнали с кораб от други светове, беше очевидно, че те са чужденци, далеч от родния дом. Тук улиците гъмжаха от най-невероятни представители на човечеството, но присъствието им само отразяваше разнообразието на планинското население. Така че видех ли например мъж с шапка от необработена птича кожа, крила, провиснали като уши, или друг с опърпано палто от кожа на каберу, или трети с татуирано лице, като нищо можех да се сблъскам със стотина от съплеменниците им зад следващия ъгъл.

Тези хора бяха еклектици, потомци на заселници от юга, които бяха смесили кръвта си с тази на набитите мургави коренни жители, бяха възприели някои от обичаите им, а тях на свой ред бяха смесили с други, заети от северняците амфитриони, а в някои случаи и с обичаите на още по-непознати народи, търговци и малобройни затворени раси.

Мнозина от тези еклектици предпочитат криви ножове — или „извити“, както ги наричат понякога — които имат два сравнително прави участъка и коляно малко преди върха. Казват, че при тази форма е по-лесно да пронижеш сърцето, като забиеш ножа под гръдната кост. Остриетата са заякчени от централно ребро, двуостри са и се заточват редовно, нямат ефес, а дръжките им обикновено са от кост. (Описвам подробно тези ножове, защото характеризират района не по-зле от което и да било друго, а и защото на тях Тракс дължи друго от прозвищата си — Градът на кривите ножове. Не е за пренебрегване и приликата между градския план и формата на ножовете, като кривината на дефилето отговаря на кривината на остриетата им, река Асис — на централното ребро, замъкът Асиез — на върха, а Капулус — на линията, където стоманата се скрива в дръжката.)

Един от пазачите на Мечата кула веднъж ми каза, че нямало по-опасно, жестоко и неуправляемо животно от хибрида между бойно куче и вълчица. Свикнали сме да приемаме животните от горите и планините за диви зверове, а хората, които израстват там — за диваци. Истината обаче е, че се среща далеч по-голяма жестокост (факт, който не би ни убягнал, ако не бяхме така свикнали с него) у някои домашни животни, въпреки че разбират до голяма степен човешката реч, а понякога дори изговарят по някоя и друга дума. А дивотията е залегнала дълбоко у някои мъже и жени, чиито предци са живели в градове, по-големи или по-малки, още от зората на човечеството. Водалус, в чиито вени течеше неразредената кръв на стотици поколения ликуващи — екзарси, етнарси и звездари — беше способен на насилие, непонятно за кореняците, които крачеха по улиците на Тракс, голи под наметалата си от хуанако.

Също като кучетата-вълци (които аз никога не бях виждал, защото бяха прекалено свирепи, за да са от някаква полза), тези еклектици бяха взели най-жестокото и най-неуправляемото от смесената кръв на предците си — като приятели и последователи бяха мрачни, нелоялни и свадливи, като врагове бяха свирепи, измамни и отмъстителни. Или така поне бях чувал от моите подчинени във Винкулата, понеже половината от затворниците там бяха еклектици.

Срещна ли мъже, чийто език, облекло и обичаи са ми чужди, винаги се опитвам да отгатна какви са жените от тяхната раса. Винаги има връзка, понеже са издънки на един и същ кълн, също както листата на едно дърво, които човек вижда, и плодовете, които не вижда, защото са скрити от листата, са части от един и същ организъм. Но наблюдателят, наел се да предскаже вида и вкуса на плодовете, като съди само по формата на няколкото разлистени клонки, които е видял (като в моя случай) от разстояние, трябва да знае много за листата и плодовете, ако не иска да стане за посмешище.

Войнствените мъже може да са родени от мечтателни, или сестрите им да са силни колкото тях и по-решителни. И ето че аз, докато крачех сред тълпата, съставена главно от еклектици и граждани (които не ми изглеждаха много по-различни от несусианците, само дето облеклото и маниерите им бяха по-грубовати), се размислих за тъмнооки, смугли жени, жени с лъскави черни коси, гъсти като опашките на пъстрите коне, които яздеха техните братя, жени, чиито лица си представях силни и нежни едновременно, жени, способни на ожесточена съпротива и бърза капитулация, жени, които можеха да бъдат спечелени, но не и купени — ако въобще съществуват такива жени на света.

Въображението ме отведе от обятията им към местата, където можеше да ги открие човек, в усамотени хижи на завет до планински ручеи или в кожени юрти, самотно разпънати по високопланинските пасища. Скоро се опияних от мисълта за планината така, както навремето се бях опиянил от мисълта за морето, преди учителят Палемон да ми обясни къде по-точно се намира Тракс. Колко величествени са те, неподвижните идоли на Ърт, издялани с непонятни инструменти във времена незапомнено древни, и до днес възправят над ръба на света главите си, увенчани с владишки корони, тиари и диадеми, инкрустирани със сняг, глави с очи като градове, и снаги, чиито плещи намятат зелени гори.

И така, скрит под робата на обикновен гражданин, аз си пробивах път по улиците, които гъмжаха от хора и воняха на тор и готвено, а въображението ми рисуваше картини от камък и кристални потоци като колиета.

Като малка, Текла, изглежда, бе пътувала поне до подножието на тези върхове, без съмнение, за да избяга от жегата на някое особено горещо лято, защото много от образите, които се появяваха в съзнанието ми (по своя воля, както ми се струваше), бяха определено детински. Виждах скалнолюбиви растения, чиито девствени цветове съзирах с онази непосредственост на зрението, която е недостъпна за възрастните, освен ако не коленичат. Виждах пропасти, които изглеждаха не просто страшни, а потресаващи, сякаш съществуването им противоречеше на самите природни закони. Виждах върхове толкова високи, че нямаше начин да имат била, сякаш открай време светът падаше от някакви невъобразими небеса, които все още държаха в клещите си планините.

Накрая стигнах до замъка Асиез, след като прекосих града кажи-речи по цялата му дължина. Представих се на пазачите при портата, те ме пуснаха да вляза и аз се качих до върха на главната кула, както някога се бях качил в нашата кула Матачин, преди да се сбогувам с учителя Палемон.

Кулата Матачин, където бях отишъл да си взема довиждане с единственото място, което познавах, беше едно от най-високите места в Цитаделата, която на свой ред беше издигната на едно от най-високите места в района на Несус. Градът се бе ширнал пред мен, докъдето ми стигаше погледът, а Гиол го пресичаше като зелената лига на плужек, който лази бавно по карта. Дори Стената се виждаше тук-там на хоризонта, а сенките и на най-високите хълмове бяха в краката ми.

Тук впечатлението беше съвсем различно. Бях възседнал Асис, която се лееше на подскоци към мен по поредица от каменни стъпала, всяко с височина два и дори три пъти колкото високо дърво. Шупнала като разбити на сняг яйца под блясъка на слънцето, реката изчезваше под мен и отново се появяваше като сребърна панделка, препускаща през град, така спретнат и сбран в нанадолнището си, че приличаше на онова село в кутия, което бях получил (всъщност Текла беше получила) за един от рождените си дни.

И въпреки това стоях не другаде, а на дъното на купа. Навсякъде около мен скалните стени се възправяха към небесната шир и погледнех ли коя да е от тях, изпитвах съвсем реалното усещане, за миг поне, че някой магьосник се е заиграл с въображаеми числа и е завъртял гравитацията до прав ъгъл спрямо нормалната й посока, така че височината пред очите ми всъщност е хоризонталната повърхност на света.

Час или повече, струва ми се, се взирах нагоре към тези стени и следях с поглед паяжината на водопада, който се плискаше по тях с гръм и неопетнена чистота, преди да се съедини с Асис, гледах и облаците, уловени в междината им, които сякаш се притискаха в непреклонните стени като объркани овце в каменна кошара.

Накрая се уморих от великолепието на планината и от своите планински мечти — или по-скоро, не толкова се уморих, колкото се замаях и световъртеж се разплиска в главата ми, така че виждах безмилостните височини дори ако си затворех очите, а същата нощ и много нощи след нея сънувах как падам в пропастта между тях или вися, впил окървавени пръсти в безнадеждните им стени.

После обърнах лице към града и почерпих увереност от гледката на моята квадратна кула, един толкова скромен куб, залепен за канара, която бе само малка вълничка сред неизмеримите каменни талази наоколо й. Плъзнах поглед по главните улици, като се опитвах (сякаш беше игра, която да ме отрезви от дългото взиране в планината) да позная онези, по които бях стигнал до замъка, и да обхвана от тази си нова гледна точка сградите и пазарните площадчета, които бях видял по пътя си. Плячкосах с очи пазарите и установих, че са два, по един от всяка страна на реката, после картографирах наново в ума си познатите обекти, които бях свикнал да различавам от амбразурата във Винкулата — харената, пантеона и двореца на архонта. Сетне, когато всичко, видяно от земята, бе потвърдено от новата ми височинна позиция и сметнах, че съм проумял пространствената връзка между мястото, където стоях в момента, и онова, което ми беше известно преди за плана на града, се заех да проуча по-малките улици, като се взирах в кривите алеи, които се катереха по скалите, и тесните пресечки, които често наподобяваха само ивици мрак между сградите.

Погледът ми отново се върна към реката и аз заразглеждах доковете, складовете и дори варелите, щайгите и балите, които чакаха да бъдат натоварени. Там водата не се пенеше, освен когато не се сблъскаше с бариерата на някой кей. Цветът й беше близък до индиговия и също като индиговите сенки по здрач в снежен ден, сякаш се плъзгаше мълчаливо по пътя си, лъкатушна и мразовита. Но движението на забързаните лодки и тежко натоварените фелуки говореше за силното вълнение, скрито под тази гладка повърхност — по-големите кораби размахваха дългите си рей и мачти като фехтувачи шпагите си, други се отклоняваха сегиз-тогиз като раци от курса си и греблата им биеха по забързаните водовъртежи.

След като изчерпах всичко, което лежеше надолу по течението, се наведох през парапета да огледам най-близката до мен част на реката и един пристан, отстоящ само на стотина крачки от задната порта. Докато наблюдавах пристанищните хамали, които разтоварваха една от тесните речни лодки, близо до тях видях нечия неподвижна миниатюрна фигурка с ярка коса. Отначало реших, че е дете, защото изглеждаше толкова дребничка до едрите, почти голи докери. Но беше Доркас, седнала досами водата, захлупила лицето си в шепи.