Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Книга за новото слънце (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sword of the Lictor, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2017)
Корекция и форматиране
analda (2019)

Издание:

Автор: Джийн Улф

Заглавие: Мечът на Ликтора

Преводач: Милена Илиева

Година на превод: 2002

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2002

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Иван Тотоманов

ISBN: 954-585-362-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/966

История

  1. — Добавяне

17.
Мечът на Ликтора

— Тръгваме — каза ми Каздое. — Но ще спретна нещо да закусим, преди да тръгнем. Не е нужно да си ядеш закуската с нас, ако не ти е приятно.

Кимнах и излязох да чакам отвън. След малко Каздое ми донесе дървена купа с попара и дървена лъжица. Занесох ги при потока и се наядох там. Край потока растяха тръстики като параван и аз останах зад тях — може и да престъпвах обещанието, дадено на алзабото, но зачаках там, наблюдавайки къщата.

Не след дълго Каздое, баща й и малкият Севериън излязоха. Жената носеше голяма торба и тоягата на съпруга си, а старецът и момчето — по-малки торби. Кучето, което сигурно беше пропълзяло под пода при появата на алзабото (не мога да кажа, че го виня, но Трискъл не би постъпил така), се мотаеше в краката им. Каздое се огледа, но като не ме видя, остави един вързоп на стъпалото пред прага.

Гледах ги как вървят покрай малката си нива, изорана и засята само преди месец. Сега щяха да я ожънат птиците. Нито Каздое, нито баща й погледнаха назад, но момчето спря, преди да превали първото възвишение и хвърли последен поглед на единствения дом, който бе имало. Каменните му стени се изправяха стабилни както винаги, а димът от утринния огън все още се къдреше над комина. После майка му, изглежда, го повика, защото то хукна след нея и се скри от погледа ми.

Излязох от убежището на тръстиките и тръгнах към къщата. Вързопът на стъпалото съдържаше две одеяла от мека вълна и сушено месо, увито в чист месал. Прибрах месото в чантата си, а одеялата сгънах по дължина, така че да ги нося, преметнати на рамо.

След дъжда въздухът беше свеж и чист и ми беше добре от мисълта, че скоро ще се махна от каменната хижа и миризмите й на пушек и храна. Огледах за последно стаята и погледът ми се спря на черното петно от кръвта на алзабото и на строшения стол. Каздое беше преместила масата на старото й място, а Нокътя, който бе светил така немощно отгоре й, не беше оставил следа по плота й. Не беше останало нищо, което да си струва носенето. Излязох и затворих вратата.

После тръгнах след Каздое и групичката й. Не й бях простил за предателството снощи — лесно можеше да ми осигури поисканата светлина, като задържи лампата под отвора за тавана. Но не можех и сериозно да я виня, задето бе застанала на страната на Аджиа — сама жена сред втренчените ликове и ледени корони на планината. А детето и старецът, никой, от които не носеше вина за слоилото се, бяха по-уязвими и от нея.

Пътеката беше толкова мека, че можех да ги проследя в буквалния смисъл на думата. Виждах малките стъпки на Каздое, още по-малките на момчето, по две на всяка нейна, виждах и тези на стареца, с извити навън пръсти. Вървях бавно, за да не ги настигна, и макар да знаех, че опасността за самия мен нараства с всяка крачка, която правя, смеех да се надявам, че разпитат ли ги, патрулите на архонта, без да искат ще предупредят мен. Каздое не би могла да ме предаде, защото каквато и откровена информация да дадеше на димарчиите, тя само би ги отклонила от следите ми. А ако алзабото беше наоколо, надявах се да го чуя или помириша, преди да е нападнало — в края на краищата не се бях заклел да оставя плячката му на произвола на съдбата, а само да не тръгвам след него и да не оставам в къщата.

Пътеката сигурно бе утъпкана от животни, а после поразширена от Бекан, защото скоро се стопи. Пейзажът тук не беше толкова суров, колкото в по-високите райони. Южните склонове в повечето случаи бяха обрасли с папрат и мъх, а сред скалите растяха ниски иглолистни дръвчета. Почти през цялото време се чуваше глухият шум на падаща от високо вода. Вътре в мен, Текла си спомни, че е ходила на едно място, много подобно на това, за да рисува, придружена от учителя си и двама мрачни телохранители. Обзе ме чувството, че всеки момент ще зърна статива, палитрата и разбърканото сандъче с четки, зарязани край някой водопад, след като слънцето е спряло да си играе на криеница с водните пръски.

Това, разбира се, не стана, а през следващите няколко часа не зърнах и следа от човешко присъствие. Следите на групичката пред мен се застъпваха с еленски дири, а на два пъти и с отпечатъците на пума, което не беше необичайно, защото сърните са естествената й плячка. Следите сигурно бяха оставени на зазоряване, когато беше спрял дъждът.

После видях очертанията на бос крак, по-голям от този на стареца. Всеки отпечатък беше голям колкото следата от собствените ми ботуши, а разкрачът — по-дълъг от моя. Следата пресичаше под прав ъгъл тази на групата пред мен, но един от отпечатъците беше върху дирята от крака на детето, което означаваше, че непознатият е минал след тях и преди мен.

Засилих крачка.

Реших, че стъпките са на някой кореняк, макар дългият разкрач да не се връзваше — тези планински диваци обикновено са дребни. Ако наистина беше кореняк, едва ли щеше да направи нещо наистина лошо на Каздое и другите, най-много да им вземе нещата. От онова, което бях чувал за тях, съдех, че са добри ловци, но не са войнствено настроени.

Отпечатъците на босите стъпала се появиха отново. Към първия се бяха присъединили поне още двама или трима.

Дезертьорите от армията бяха друго нещо. Близо четвърт от затворниците ни във Винкулата бяха такива мъже и жените им, и мнозина от тях бяха извършили жестоки престъпления. Дезертьорите щяха да са добре въоръжени, но и добре облечени също, и в никакъв случай боси.

Стигнах до стръмно нанагорнище. Виждах дупките, оставени от тоягата на Каздое, и счупените клонки, които тя и старецът бяха хващали, за да си помогнат при изкачването — а някои от тях може да бяха прекършени и от преследвачите им. Стигнах до извода, че старецът навярно вече е капнал от умора, и се зачудих как дъщеря му успява да го държи все още на крака. Може би той, а и всички те навярно, вече бяха разбрали, че ги преследват. Бях близо до билото, когато чух кучето да лае, а миг по-късно (в същото време ми се стори почти като ехо от предната нощ) нечий див, безсловесен крясък.

Но пък не беше и ужасяващият, наполовина човешки вик на алзабото. Беше звук, какъвто често бях чувал, понякога едва доловим, докато лежах в койката си до тази на Рош, и често, когато бях носил храна на дежурните в подземието пътуващи братя и на клиентите им. Беше съвсем същият като писъка на един от клиентите на третото ниво, един от онези, които не са вече в състояние да говорят членоразделно и по тази причина — от чисто практическо естество — повече ни ги водеха в стаята за разпити.

Бяха животняци, като онези, които бях видял на маскения бал в двореца на Абдиесус, само че, за разлика от тях, тези бяха истински. Видях ги, когато стигнах до билото, видях също Каздое с баща й и сина й. Животняците едва ли могат да се нарекат хора, макар да приличаха на такива от разстояние — деветима голи мъже, подскачащи и приклякащи, обградили тримата в средата. Забързах напред, докато не видях единия да замахва с тоягата си. Старецът се срина на земята.

Тогава се поколебах, и не страхът на Текла ме спря, а моят собствен.

Бях се бил с маймуночовеците в мината, при това храбро може би, но тогава нямах друг изход. Бях се изправил в патова ситуация срещу алзабото, но тогава нямаше къде да избягам, освен в мрака вън, където то със сигурност щеше да ме убие.

Сега имах избор и се поколебах.

Като се има предвид къде беше живяла, Каздое трябваше да е чувала за тях, макар и навярно да не ги бе срещала досега. Момчето се държеше за полата й, а тя разместваше тоягата, сякаш беше сабя. Гласът й стигаше до мен сред крясъците на животняците, пронизителен, нечленоразделен и някак далечен. Обзе ме ужасът, който човек усеща винаги, когато нападат жена, но заедно с него, или може би въпреки него, присъстваше и мисълта, че тя, която бе отказала да се бие рамо до рамо с мен, сега трябва да се бие сама.

Не можеше да продължи да се брани дълго, разбира се. Същества като тези или се плашат веднага, или изобщо не се плашат. Видях как един от тях издърпа тоягата от ръката й, изтеглих Терминус Ест и хукнах по дългия склон. Голият мъж я беше съборил на земята и се канеше (както предположих) да я изнасили.

Миг след това нещо огромно се стрелна от дърветата вляво от мен. Беше толкова голямо и се движеше толкова бързо, че отначало го взех за кон. Едва след като мярнах проблясъка на зъбите му и чух писъка на животняк, осъзнах, че е алзабото.

Другите моментално се хвърлиха отгоре му. Тежките им сопи го заудряха и за миг извикаха във въображението ми гротескната представа за кокошки, които кълват разпиляно по земята зърно. После един животняк хвръкна във въздуха — голото му допреди миг тяло сега изглеждаше обвито в червен плащ.

Докато се включа в схватката, алзабото вече беше повалено, но в първия момент въобще не ми беше до него. Терминус Ест пропя в орбита около главата ми. Падна една гола фигура, после още една. Камък, голям колкото юмрук, профуча край ухото ми, толкова близо, че го чух. Ако беше попаднал в целта си, щях да съм мъртъв.

Но тези тук не бяха като маймуночовеците в мината — толкова многобройни, че колкото и да сразиш, не можеш ги надви. Един разсякох от рамото до кръста и усетих как ребрата му се трошат едно след друго под меча ми, пронизах друг, на трети разцепих черепа.

Сетне остана само тишина и скимтенето на детето. Седем животняци лежаха на планинската трева, четирима убити от Терминус Ест и трима — от алзабото. Тялото на Каздое се подаваше от челюстите му, главата и раменете й вече бяха изядени. Старецът, който беше познавал Фечин, лежеше като счупена кукла. Великият художник навярно би пресъздал по чуден начин смъртта му, поглеждайки я от перспектива, която никой друг не би открил, въплъщавайки достойнството и безсмислието на човешкия живот в смазаната му глава. Но Фечин не беше тук. Кучето лежеше до стареца с окървавени челюсти.

Огледах се за момчето. За мой ужас, то се бе сгушило до гърба на алзабото. Нямаше съмнение, че съществото го е повикало с гласа на баща му. Сега задницата на алзабото потрепваше спазматично и очите му бяха затворени. Когато хванах детето за ръката, езикът на създанието, по-широк и по-месест от езика на бик, се подаде сякаш да близне малката ръчичка. После плещите му се разтресоха толкова силно, че аз инстинктивно отскочих. Езикът така и не се прибра напълно, а остана да лежи провиснал и безжизнен на тревата.

Дръпнах детето настрани и му казах:

— Свърши се, Севериън. Добре ли си?

Той кимна и заплака, а аз го вдигнах на ръце и го прегърнах.

 

 

Замислих се дали да не използвам Нокътя, но той ме беше предал в къщата на Каздое, както се беше случвало и преди. Но пък ако беше успял, кой знае какъв щеше да е резултатът? Нямах желание да вдъхвам нов живот на животняците и на алзабото, а какъв живот можех да дам на безглавия труп на Каздое? Колкото до стареца, той отдавна бе чакал пред дверите на смъртта и сега беше умрял, при това бързо. Дали би ми благодарил, ако го бях призовал обратно, само за да умре след година-две? Камъкът просветна под лъчите на слънцето, но блясъкът беше обикновена слънчева светлина, а не светликът на Помирителя, предвестника на Новото слънце, така че го върнах в торбичката му. Момчето ме гледаше с широко отворени очи.

Терминус Ест беше окървавен до дръжката и дори нагоре. Седнах на едно повалено дърво и се заех да го почистя с прогнилата кора, докато обмислях какво да правя, после наточих и смазах острието. Не ми пукаше за животняците и алзабото, но ми се струваше нередно да оставя телата на Каздое и стареца на дивите животни.

Благоразумието сочеше в същата посока. Какво щеше да стане, ако се появеше друго алзабо, изядеше останките на Каздое и тръгнеше по следите на детето? Обмислих варианта да ги отнеса обратно в хижата. Разстоянието обаче не беше малко, не можех да ги нося двамата едновременно, а когото и да оставех за втория тур, почти със сигурност щеше да стане храна за животните, преди да съм се върнал. Привлечени от вида на толкова много кръв, чудовищните лешояди вече кръжаха над главите ни, разгънали крила, дълги колкото главната мачта на каравела.

Заех се да огледам почвата, като търсех някое по-меко място, което да разкопая с тоягата на Каздое. Накрая отнесох двете тела на един каменист участък близо до едно ручейче и ги затрупах с камъни. Щяха да лежат под тях почти година, или така поне се надявах, преди топенето на снеговете, някъде по времето на празненствата в чест на Света Катерина, не отнесе костите на бащата и неговата дъщеря.

Малкият Севериън, който в началото само гледаше, започна да носи малки камъни и двамата заедно довършихме каменната купчина. Докато се миехме от мръсотията и потта в потока, той ме попита:

— Ти вуйчо ли си ми?

Казах му:

— Баща съм ти — засега поне. Когато нечий баща умре, на осиротелия, ако е толкова малък, колкото си ти, трябва да му се даде нов. Аз съм този човек.

Детето кимна замислено. И аз внезапно се сетих как само две нощи преди това бях сънувал един свят, в който всички хора ги свързват връзките на кръвта, понеже всички са потомци на една-единствена двойка колонисти. Аз, който не знаех името на баща си, нито това на майка си, можеше като нищо да съм роднина на това дете, чието име беше като моето, или на който и да било друг, когото срещнех по пътя си. Светът, който бях сънувал, стана за мен постеля, която сам си бях застлал и на която трябваше да легна. Ще ми се да можех да опиша колко сериозни бяхме двамата до засмения поток, колко тържествен и чист изглеждаше Севериън с мокрото си лице и капчиците, блещукащи в миглите на големите му очи.