Джийн Улф
Мечът на Ликтора (32)

32.
Към замъка

Островите вече се бяха разделили и макар лодките да се движеха между тях и платна да се бяха издули на всяко дърво, не можех да се преборя с усещането, че стоим на едно място под препускащи облаци и че движението ни е само последното самозалъгване на потъваща земя.

Много от плаващите острови, които бях видял през деня, бяха останали назад като убежище за жените и децата. С нас плаваха едва половин дузина, а аз стоях на най-високата точка от острова на Либио, който беше най-големият от шестте. Освен двама ни с Либио на него имаше още седмина бойци. Другите острови носеха по четирима или петима всеки. В добавка към островите разполагахме с трийсетина лодки, всяка с екипаж от двама-трима мъже.

Не се залъгвах, че нашита стотина мъже с техните ножове и копия съставляват внушителна военна сила — шепа от димарчиите на Абдиесус можеха да ги пръснат като плява. Но те следваха мен, а да поведеш мъже в битка е чувство като никое друго.

Нищо не проблясваше по повърхността на езерото, освен зелената отразена светлина, която се сипеше от милионите листа на Лунния лес на петдесет хиляди левги над нас. Водите на езерото ми навяваха мисли за стомана, излъскана и намазана с масло. Лекият вятър не вдигаше бяла пяна, макар да тикаше водите в дълги вълни, които приличаха на стоманени хълмове.

Скоро един облак закри луната и аз се зачудих дали езерняците няма да се объркат в тъмното. Но те продължиха да управляват лодките си с такава лекота, сякаш беше обедно време, и макар лодките и островите често да се приближаваха на косъм един от друг, нито веднъж през цялото ни плаване не съзрях и най-малката опасност да се сблъскат.

Така както ме превозваха — под немощния светлик на звездите и в центъра на мой собствен архипелаг, сред пълна тишина, нарушавана само от шепота на вятъра и тихия плясък на греблата, които се вдигаха и спускаха с отмерения ритъм на часовник, и в неподвижност пълна, освен едва доловимото полюшване на вълните — можеше да бъде успокояващо и дори приспивно, защото бях уморен, макар и да бях поспал малко преди да потеглим. Но студеният нощен въздух и мисълта за онова, което се канехме да направим, ме държаха буден.

Нито Либио, нито някой от другите островитяни знаеха много за вътрешността на замъка, който се канехме да нападнем. Имало една главна сграда и стена. Дали въпросната сграда е истинска кула — тоест укрепена кула с бойници, достатъчно висока да се издига над стената — нямах представа. Нито пък знаех дали има и други, по-малки сгради (външно укрепление например), дали стената е подсилена с кули или колко защитници да очаквам. Замъкът бе построен в рамките на две до три години с местна работна ръка, така че не можеше да е толкова внушителен, колкото Асиез например, но дори да имаше и само четвърт от силата на Асиез, пак щеше да е непревземаем за нас.

Съвсем ясно си давах сметка колко неподготвен съм да поведа подобна атака. Дори не бях виждал битка, камо ли да участвам в такава. Познанията ми по военна архитектура идваха от годините, прекарани в Цитаделата, и от някоя и друга безделна разходка из укрепленията на Трасе, а онова, което знаех — или което си мислех, че знам — за тактиката, бях насъбрал от също толкова безразборния подбор на четивата си. Спомних си как си играехме като малки в некропола — водехме наужким сражения с дървени мечове — и едва не повърнах при тази мисъл. Не защото се страхувах за собствения си живот, а защото знаех, че една моя грешка може да доведе до смъртта на повечето от тези невинни и неуки мъже, които разчитаха на мен да им бъда водач.

Луната се показа за кратко, пресечена от черните силуети на ято щъркели. Брегът се виждаше като пояс от по-наситена нощ на хоризонта. Нова маса облаци отряза светлината и на лицето ми падна капка вода. От нея внезапно се почувствах по-добре, макар да не знаех защо — несъмнено причината беше, че несъзнателно си бях спомнил за дъжда през онази нощ, когато бях отблъснал алзабото. А може да си бях помислил и за ледената вода, която изригваше от отвора на мината на маймуночовеците.

Но дори да оставим настрана всички тези случайни асоциации, дъждът можеше да се окаже истинска благословия. Ние нямахме лъкове, а ако тетивите на враговете ни се намокреха, толкова по-добре. А и със сигурност щеше да е невъзможно да използват силовите куршуми, които беше изстрелял лъкометецът на хетмана. Освен това дъждът би бил преимущество за една разчитаща на изненада атака, а аз отдавна бях стигнал до заключението, че единствено с изненада бихме могли да се надяваме на успех.

Бях се отплеснал в планове, когато облаците отново се разкъсаха и видях, че се движим успоредно на брега — скалите се издигаха вдясно от нас. Напред тъмнееше каменист полуостров, по-висок от брега, и аз отидох в предния край на острова да попитам мъжа на пост там дали замъкът се намира на полуострова. Той поклати глава и каза:

— Ще го заобиколим.

Така и направихме. Островитяните разхлабиха въжетата на всички платна и ги завързаха на нови клони. Специални тежести бяха спуснати във водата от едната страна на острова, докато трима мъже напрягаха мускули на кормилния лост да завъртят руля. Сетих се, че Либио сигурно е дал нареждания за настоящите ни действия, и то съвсем на място, за да избегнем от погледа на евентуалните постове, които можеха да са разставени, за да държат под око водите на езерото. Ако беше така, все още имаше опасност да ни забележат, докато заобиколим полуострова. Хрумна ми и друго — че щом строителят не е избрал да издигне замъка си на високия скалист хребет, покрай който се движехме в момента и който изглеждаше почти неуязвим, то най-вероятно беше открил за целта още по-непристъпно място.

А после заобиколихме полуострова и видяхме въпросното място на малко повече от стотина метра по брега — скалист нос, още по-висок и стръмен, с крепостна стена на върха и кула с невъзможната форма на отровна гъба.

Не можех да повярвам на очите си. Внушителната, заострена централна колона, без съмнение кръгла кула от каменни блокове, се разширяваше в метална структура с формата на оптична леща, с диаметър десет пъти по-голям от този на колоната и, по всичко личеше, също толкова масивна като нея.

Мъжете на нашия остров, в лодките и на другите острови си шепнеха и сочеха. Изглежда, тази невероятна гледка беше нова и за тях.

Мъгливата светлина на луната — целувката на по-младата сестра върху лицето на умиращата по-голяма — се отразяваше в горната повърхност на огромния диск. Под него, в дебелата му сянка, просветваха искри оранжева светлина. Те се движеха, пълзяха нагоре и надолу, макар движението им да беше толкова бавно, че го осъзнах едва след като ги наблюдавах известно време. Накрая една от тях се издигна досами дъното на диска и изчезна, а малко преди да стигнем до брега, още две се появиха на същото място.

В сянката на канарата имаше миниатюрен плаж. Островът на Либио обаче застърга по дъното, преди да сме стигнали до плажа и на мен отново ми се наложи да скоча във водата, като този път държах Терминус Ест високо над главата си. За щастие, нямаше вълни и макар небето все още да тежеше от дъжд, още не беше заваляло. Помогнах на неколцина от езерните мъже да издърпат лодките си на покрития с дребни камъчета бряг, докато други привързваха островите към по-големите скали с котвени въжета от тюленски сухожилия.

След пътуването ми в планината тясната и коварна пътечка не би ме затруднила, ако не се налагаше да я катерим в тъмното. При това положение обаче бих предпочел да се спусна покрай погребания град над къщата на Каздое, макар онова спускане да беше пет пъти по-дълго.

Когато стигнахме до върха, все още се намирахме на известно разстояние от стената, от която ни делеше ниска борова горичка. Събрах островитяните и ги попитах — чисто реторичен въпрос — дали имат представа откъде се е взел звездният кораб над замъка. И когато ме увериха, че не знаят, им обясних, че аз знам (и наистина знаех, понеже Доркас ме беше предупредила за тях, макар сам никога да не бях ги виждал) и че заради присъствието му тук ще е по-добре да разузнаем положението, преди да пристъпим към атаката.

Никой не каза нищо, но аз усещах налегналата ги безнадеждност. Бяха повярвали, че са намерили герой, който да ги поведе, а сега щяха да го загубят още преди да е започнала битката.

— Ще се опитам да вляза вътре — казах им аз. — И ще се върна при вас, ако е възможно, като оставя отворени колкото се може повече врати, през които да проникнете.

— А ако не можеш да се върнеш? — попита Либио. — Как ще разберем кога да оголим ножовете си?

— Ще ви дам някакъв сигнал — казах и напрегнах ума си какъв сигнал бих могъл да им дам, ако се окажа затворен в тази черна кула. — Сигурно имат някакви огньове в нощ като тази. Ще размахам факла на някой от прозорците и ще я хвърля навън, така че да видите огнената следа. Ако не ви дам сигнал и не се върна при вас, това ще е знак, че са ме пленили. В такъв случай атакувайте на зазоряване.

Малко след това стоях пред портата на замъка и тропах с голямо желязно чукче, оформено (доколкото можах да определя опипом) като човешка глава, върху плоча от същия метал, вградена в дъбовите дъски.

Никакъв отговор. След като изчаках, колкото да вдишам и издишам двайсетина пъти, потропах отново. Чувах ехото от ударите си вътре, празно кънтене като сърдечен пулс, но гласове не се чуваха. Сетих се за отвратителните лица, които бях зърнал в градината на Самодържеца, и с ужас зачаках да чуя изстрел, макар да знаех, че ако хиеродулите решат да стрелят по мен — а всички енергийни оръжия идваха в крайна сметка от тях — най-вероятно въобще няма да чуя нищо. Въздухът беше толкова неподвижен, че сякаш и той чакаше с мен. Гръмотевица се затъркаля на изток.

Най-накрая се чуха стъпки, толкова бързи и леки, че можеха да минат за стъпки на дете. Един смътно познат глас извика:

— Кой е там? Какво искаш?

И аз отговорих:

— Учителя Севериън от Ордена на търсещите истина и покаяние. Идвам като ръка на Самодържеца, чиято справедливост е хлябът на неговите поданици.

— Без майтап! — възкликна доктор Талос и отвори със замах портата.

За миг се взрях невярващо в него.

— Е, казвай какво иска от нас Самодържеца? Когато те видях за последно, ти беше тръгнал към Града на кривите ножове. Стигна ли въобще там?

— Самодържецът иска да знае защо васалите ти вдигнаха ръка срещу един от слугите му — казах аз. — С други думи, срещу мен. Това хвърля малко по-различна светлина върху въпроса.

— Така е! Така е! И от наша гледна точка, уверявам те. Не знаех, че ти си тайнственият посетител в Мурен. А съм сигурен, че и бедният стар Баландерс също не е знаел. Влез и ще поговорим за това.

Пристъпих през прага в прохода в стената, а докторът затвори тежките порти зад мен и сложи желязното мандало на мястото му.

Казах:

— Всъщност няма много за приказване, но като за начало да поговорим за един ценен камък, който ми беше отнет насила и както бях информиран, е бил изпратен на теб.

Още докато говорех обаче, вниманието ми се отклони от думите, които изричах, и се насочи към огромния корпус на кораба на хиеродулите, който сега висеше точно над главата ми. Докато го гледах, ме обзе същото чувство за изместване, което съм изпитвал понякога, гледайки през двойната извивка на увеличително стъкло — във вида на изпъкналата долна част на този кораб имаше нещо чуждо не само на стандартните човешки представи, но и на целия видим свят.

— О, да — каза доктор Талос. — Ако не се лъжа, камъчето ти е у Баландерс. Или по-точно, той го взе, а после го прибра някъде. Сигурен съм, че ще ти го върне.

От вътрешността на кръглата кула, която изглеждаше така (макар това да беше на практика невъзможно, разбира се), сякаш крепи кораба отгоре си, се чу глух, самотен и ужасяващ звук, като от вълчи вой. Не бях чувал нещо подобно, откакто бях напуснал нашата кула Матачин, но знаех какво е и казах на доктор Талос:

— Държите затворници.

Той кимна.

— Да. Боя се, че бях твърде зает, за да нахраня бедните създания днес, при всичко, което ми се струпа на главата. — И махна към кораба. — Надявам се, нямаш нищо против какогените, Севериън? Защото, ако искаш да влезеш вътре и да си поискаш камъка от Баландерс, ще ти се наложи да се срещнеш с тях. Той е там и си приказват.

Казах, че нямам нищо против, макар че потреперих вътрешно, докато го казвах.

Докторът се усмихна, при което над червената му брада се показаха острите бели зъби, които помнех така добре.

— Чудесно. Ти винаги си бил лишен от всякакви предразсъдъци. Ако мога да се изразя така, предполагам, че обучението ти те е подготвило да приемаш всяко същество такова, каквото е.