Джийн Улф
Мечът на Ликтора (34)

34.
Маски

Дъждът най-после заваля, сякаш чакал думите му, студен дъжд, който удари неогладените сиви камъни на замъка с милиони ледени юмруци. Седнах и стиснах с колене Терминус Ест, за да спрат да треперят.

— Вече бях стигнал до заключението — казах аз с цялото самообладание, на което бях способен в момента — че когато островитяните ми казаха за някакъв дребен човек, който платил за построяването на това място, са имали предвид доктора. Но те казаха и че ти, великанът, си дошъл по-късно.

— Аз бях дребният човек. Докторът дойде по-късно.

Един какоген показа прокапалото си кошмарно лице на прозореца, после изчезна. Навярно бе предал някакво съобщение на Осипаго, макар аз да не чух нищо. Осипаго се обади, без да се обръща:

— Растежът си има своите недостатъци, макар че за вашия вид той е единственият начин да се върне младостта.

Доктор Талос скочи.

— Ще ги надвием! Той сам се предаде в ръцете ми.

— Бях принуден — каза Бандерас. — Нямаше кой друг. Създадох си свой собствен лекар.

Все още се опитвах да възстановя умственото си равновесие и местех поглед от единия на другия — нито в поведението, нито в израженията им настъпи каквато и да било промяна.

— Но той те бие — казах аз. — Виждал съм го.

— Веднъж те подслушах, докато се изповядваше пред онази дребна жена. Убил си друга жена, която си обичал. А си бил неин роб.

— Трябва да го вдигна, нали разбираш — каза доктор Талос. — Той трябва да се движи и това е едно от нещата, които правя за него. Чувал съм, че Самодържеца — чието здраве е щастието на поданиците му — имал в спалнята си изохрон, дар от друг самодържец от отвъд ръба на света. Може би господарят на тези господа тук. Не знам. Както и да е, Самодържеца го било страх да не му прережат гърлото, затова не позволявал на никого да се приближава до него, когато спи, така че въпросното устройство му казвало часовете на нощта. Когато идвало утрото, го събуждало. Кажи ми как тогава той, господарят на цялата планета, би позволил сънят му да бъде нарушен от някаква си нищо и никаква машина? Баландерс ме е създал за свой лекар, както сам ти каза. Севериън, ти ме познаваш от много време. Смяташ ли, че съм поразен и в най-малка степен от срамния порок на фалшивата скромност?

Успях да се усмихна и поклатих глава.

— Нека тогава ти кажа, че не нося отговорност за добродетелите си, такива, каквито са. Баландерс съвсем мъдро ме е създал като противоположност на самия себе си, така че да компенсирам неговите недостатъци. Аз например не обичам парите. А това е много добре за пациент, който си има личен лекар. Освен това съм верен на приятелите си, защото той е първият от тях.

— И все пак — казах аз — винаги съм се чудил защо не те е убил досега. — В стаята беше толкова студено, че придърпах плаща около себе си, макар да усещах, че настоящото спокойствие няма да продължи дълго.

Гигантът каза:

— Разбираш защо държа изкъсо темперамента си. Виждал си какво става, когато му изтърва юздите. Да го търпя да ми седи тук и да ме гледа, сякаш съм мечка на синджир…

Доктор Талос докосна ръката му. Имаше нещо женствено в жеста му.

— Всичко е заради жлезите му, Севериън. Ендокринната система и щитовидната жлеза. Всичко трябва да се контролира много внимателно, иначе ще израсте твърде бързо. Освен това трябва да се погрижа тежестта му да не му строши костите, както и за хиляди други неща.

— Мозъкът — избоботи гигантът. — Мозъкът е най-лошото от всичко, и най-хубавото.

— Нокътят помогна ли ти? — попитах. — Ако не е, може би сега ще ти помогне, ако аз го държа. За мен направи много повече, отколкото е направил за Пелерините в продължение на много години.

Баландерс, изглежда, не разбра за какво му говоря и доктор Талос каза:

— Има предвид скъпоценния камък, който изпратиха рибарите. Казват, че бил способен на чудодейни изцеления.

При тези му думи Осипаго най-сетне се обърна към нас.

— Колко интересно. Тук ли е? Може ли да го видим?

Докторът премести тревожно поглед от безизразната маска на какогена към лицето на Баландерс и обратно, после каза:

— Не е кой знае какво, ваша милост. Просто парче минерал.

През цялото време, откакто бях тук, нито един от какогените не беше мръднал от мястото си с повече от лакът. Сега Осипаго се приближи към стола ми с къси, газещи стъпки. Сигурно съм се дръпнал инстинктивно, защото той каза:

— Няма защо да се страхуваш от мен, макар да нараняваме немалко твоя вид. Искам да ми разкажеш за този Нокът, който е само парче минерал, според нашия хомункулус.

Като го чух да казва това, се уплаших той и приятелчетата му да не вземат Нокътя от Баландерс и да не го отнесат в собствения си дом отвъд бездната, но в същото време прецених, че могат да го направят само като принудят гиганта да го извади, а тогава може би щях да успея да си го върна — възможност, която едва ли би ми се предоставила в противен случай. Така че разказах на Осипаго за всички неща, които беше направил Нокътя, откакто се сдобих с него — за улана на магистралата, за маймуночовеците и за всички други проявления на силата му, които вече споменах. Докато говорех, лицето на гиганта ставаше все по-непроницаемо, а това на доктора — както ми се стори, все по-тревожно.

Когато свърших разказа си, Осипаго рече:

— А сега е ред да видим самото чудо. Извади го, ако обичаш.

И Баландерс стана и тръгна през широката стая и всички машини изведнъж заприличаха на играчки пред огромния му ръст. Той издърпа чекмеджето на една малка маса с бял плот и извади камъка. В ръката му Нокътя изглеждаше мътен, всъщност приличаше на обикновено синьо стъкълце.

Какогенът го взе и го задържа високо в боядисаната си ръкавица, макар че не вдигна към него лице, както би направил един човек. Там камъкът сякаш улови светлината на жълтите лампи по тавана и в светлината им грейна с най-чист лазурен блясък.

— Много е красив — каза той. — И изключително интересен, макар че няма как да е извършил подвизите, които му приписваш.

— Очевидно — каза Фамулимус и направи поредния от жестовете си, които толкова силно ми напомняха за статуите в градините на Самодържеца.

— Камъкът е мой — казах им аз. — Крайбрежните хора ми го отнеха насила. Може ли да си го взема?

— Ако е твой — каза Барбатус — откъде си го взел?

Нагърбих се със задачата да им опиша срещата си с Аджиа и как двамата разрушихме олтара на Пелерините, но той ме прекъсна почти веднага.

— Всичко това са само предположения. Ти не си видял скъпоценния камък върху олтара, нито си усетил ръката на жената, когато ти го е пробутала, ако въобще го е направила. Откъде го взе?

— Намерих го в чантата си. — Като че ли нямаше какво друго да добавя.

Барбатус ми обърна гръб, сякаш го бях разочаровал.

— А ти… — Той погледна към Баландерс. — В момента камъкът е у Осипаго, а той го взе от теб. Откъде го взе ти?

Баландерс избоботи:

— Нали ме видя. От чекмеджето на масата.

Какогенът кимна и раздвижи маската си с ръце.

— Както виждаш, Севериън, доказателствата му не са по-лоши от твоите.

— Да, но камъкът е мой, а не негов.

— Не е наша работа да решаваме спора ви — това ще го уредите, като си заминем. Но, само от любопитство, което измъчва дори такива странни същества, за каквито ти ни мислиш — Баландерс, смяташ ли да го задържиш?

Гигантът поклати глава.

— Не ща такъв паметник на суеверието в лабораторията си.

— Тогава няма да ви е трудно да стигнете до споразумение — заяви Барбатус. — Севериън, би ли искал да видиш как се издига корабът ни? Баландерс винаги идва да ни изпрати и макар да не е в природата му да се захласва, аз лично бих казал, че гледката си заслужава. — Обърна се и занаглася робата си.

— Почитаеми хиеродули — казах аз — би ми било особено приятно да ви изпратя, но искам да ви попитам нещо, преди да си тръгнете. Когато дойдох, вие казахте, че няма по-голяма радост от тази да ме видите, и коленичехте пред мен. Точно това ли имахте предвид, или нещо подобно? За някой друг ли ме взехте?

Баландерс и доктор Талос бяха станали, когато какогенът спомена, че си тръгват. Сега, макар Фамулимус да се забави, за да чуе въпросите ми, другите вече ми бяха обърнали гръб — Барбатус се качваше по стълбите към следващото ниво, а Осипаго, заедно с Нокътя, вървеше малко след него.

И аз тръгнах след тях, защото се страхувах да не ме разделят от камъка, и Фамулимус тръгна с мен.

— Макар че не издържа теста ни, държа на казаното не по-малко отпреди. — Гласът му беше като песента на някаква чудна птица, хвърлящ мост над пропаст към недостижима гора. — Колко пъти сме се съветвали, господарю. Колко пъти сме се подчинявали един друг на волята си. Ти познаваш водните жени, мисля. Нима Осипаго, храбрият Барбатус и аз сме толкова по-малко мъдри от тях?

Поех си дълбоко дъх.

— Не знам какво имаш предвид. Но някак усещам, че макар ти и твоят вид да сте отблъскващи, сте и добри. И че ундините не са, макар да са също толкова прекрасни, колкото и чудовищни, така че едва мога да задържа погледа си на тях.

— Дали целият свят е една битка между доброто и злото? Не си ли се замислял, че може да е и нещо друго?

Не бях се замислял и не ми оставаше друго, освен да го гледам глуповато.

— Дано бъдеш така добър да изтърпиш истинския ми вид. Без да се обиждаш, може ли да сваля тази маска? И двамата знаем, че е маска, а тук е горещо. Баландерс е напред и няма да види.

— Ако такова е желанието ви, ваша милост — отвърнах аз. — Но няма ли все пак да ми кажете…

С едно-единствено бързо движение на ръката, сякаш с облекчение, Фамулимус свали маската си. Лицето, което се разкри, не беше лице, а само очи в разлагаща се плът. После ръката направи още веднъж същото движение и второто лице се свлече като първото. Под него се показа странната, спокойна красота, която бях видял изваяна в лицата на движещите се статуи в градините на Двореца на Самодържеца, но се различаваше от тяхната така, както живата жена се различава от собствената си восъчна маска.

— Никога ли не ти е хрумвало, Севериън — каза тя — че онзи, който носи една маска, може да носи и втора? Но аз, която носех две, не нося три. Никакви неистини не ни делят повече, кълна се. Докосни ме, господарю — твоите пръсти на моето лице.

Боях се, но тя взе ръката ми и я вдигна към бузата си. Усещах я хладна, но жива под пръстите си, съвсем различна от сухата и гореща кожа на доктора.

— Всички чудовищни маски, които си ни виждал да носим, не са нищо друго, освен лицата на твои съграждани от Ърт. Насекомо, змиорка, а сега — прокажен на прага на смъртта. Всичките са твои братя, макар да се отдръпваш с отвращение при вида им.

Вече бяхме близо до най-горното ниво на кулата. Дъските под краката ни бяха на места обгорели — следи от пожара, който беше прогонил Баландерс и неговия доктор. Когато отдръпнах ръка, Фамулимус отново си сложи маската.

— Защо правите това? — попитах я аз.

— За да ни мразите и да се страхувате от нас. Ако не го правехме, Севериън, колко дълго според теб обикновените хора биха търпели друго управление, освен нашето? Не бихме искали да лишим расата ви от правото сама да се управлява. Като предпазва вида ви от нас, не запазва ли вашият самодържец Фенксовия трон?

Почувствах се така, както ми се беше случвало да се чувствам в планината, когато се събуждах от сън и се надигах учуден, оглеждах се и виждах зелената луна, забодена в небето, и смръщените, тържествени лица на планините под счупените им корони, вместо сънуваните стени на кабинета на учителя Палемон, или трапезарията ни, или коридора между килиите, където седях на стражевата маса пред вратата на Текла. Успях да изрека:

— Тогава защо се показа пред мен?

И тя ми отговори така:

— Макар ти да ни виждаш, ние не ще те видим повече. Боя се, че приятелството ни започва и свършва тук. Наречи го подарък за добре дошъл от заминаващ си приятел.

После докторът отвори някаква врата пред нас и трополенето на дъжда прерасна в рев, а аз усетих как студеният, мъртвешки въздух в кулата отстъпва пред ледения, но жив въздух отвън. Баландерс трябваше да се наведе и да промуши странично рамене през вратата и внезапно си дадох сметка, че след време въобще не ще може да преминава през нея, каквито и грижи да полагаше доктор Талос — щеше да се наложи да разширят вратата, а навярно и стълбищата, защото паднеше ли, със сигурност щеше да се убие. Тогава проумях нещо, което ме беше озадачило преди — причината стаите да са толкова големи и таваните толкова високи в тази кула, неговата кула. И се зачудих какви ли са подземията, изкопани в скалата, където държеше гладуващите си затворници.