Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (9)

Осма глава

Замъкът Лохли, 1895

Лора обви ръце около раменете на Лизи.

— Толкова се радвам за теб — възкликна тя. — Хъмфри е един от най-прекрасните мъже на света.

— Знам — засия срещу нея Лизи и за пореден път погледна годежния си пръстен, украсен с диамант и рубини. — Не мога да повярвам на късмета си. Кой би допуснал, че ще се запознаем насред Дамфриершир, докато лежим по корем в дебнене на елен? Дори не исках да гостувам на семейство Бъклич, но мама настоя и, слава богу, че го направи.

— Очевидно ви е било предопределено да се срещнете — въздъхна Даяна. — Толкова е романтично.

— Само не ми казвайте, че Лизи не е знаела какво прави — презрително изсумтя Джорджи. — Те двете с мама имат вроден усет да надушват мъже с титли, точно както прилепите се ориентират в тъмното. Той е само баронет, но ти все пак ще бъдеш лейди Гардинг и това те хвърля във възторг.

— Нямах представа, че е сър Хъмфри, когато ми го представиха — с досада възрази сестра й. — И се съмнявам, че той е знаел, че съм лейди Елизабет. В семейството ни ти си тази, която отдава прекалено голямо значение на титлите, Джорджи. Имаме си своя. Защо трябва да се омъжваме заради нечия чужда?

Джорджина сви рамене и гневно отметна глава. Знаеше, че е наследила широката челюст на баща си, и болезнено си даваше сметка, че е прекалено закръглена, за разлика от стройните си елегантни сестри. В сравнение с тях беше тромава и непохватна, но нищо не можеше да се направи. Единственото удоволствие в живота й беше да ги дразни, като им подхвърля хапливи забележки, но и това рядко й се удаваше. Обикновено накрая засегнатата беше тя.

— За кога планирате сватбата? — попита Беати.

— Хъмфри предложи да е през октомври. Така ще разполагаме с шест месеца да организираме всичко. — Лицето на Лизи сияеше от щастие. — Мисля, че тази година трябва да извикаме мисис Армитейдж по-рано, за да ушие сватбената ми рокля.

Сърцето на Лора се сви болезнено и тя извърна глава. Почти същите думи бе изрекла преди четири години, когато с нетърпение бе очаквала сватбата си с Рори. Досега сигурно вече щяха да имат поне две деца и да се радват на щастлив живот, разделен между къщата им в Южна Англия и Лондон. По онова време бяха кроили много красиви планове и тя бе изцяло погълната от копнежа си да стане негова съпруга.

Стисна ръцете си в юмруци и заби нокти в дланите си, за да преглътне напиращите сълзи, тъй като най-малко от всичко в момента искаше да помрачи радостта на сестра си. Но колко отчаяно й липсваше Рори и близостта, която не бе споделяла с никого след него! Свързваха ги толкова общи интереси, харесваха и мразеха едни и същи неща, но най-вече от живота й си бе отишъл смехът, който бе струял във връзката им като клокочещ извор. Край. Всичко беше свършено. Вече не беше онова лекомислено и жизнерадостно момиче, на което бе предложил брак преди четири години, и тази част от нея й липсваше почти толкова, колкото и самият той.

Отгатнала мислите й, Даяна я прегърна през раменете в мълчалива подкрепа.

За да прогони мрачното мълчание, Лора каза шеговито:

— Никога вече няма да ти проговорим, ако не ни поканиш за шаферки!

— На мисис Армитейдж ще й се наложи да намали работата си тази година, а и мама ще иска да си ушие нови дрехи за сватбата.

Момичетата започнаха да бъбрят весело. Знаеха със сигурност, че родителите им ще направят всичко възможно, за да организират ослепителна сватба на най-голямата си дъщеря, и гадаеха коя от тях ще бъде следващата. С изключение на Лора. Защото тя със сигурност знаеше, че на нея това няма да й се случи никога.

* * *

Силните удари на чука по дървената топка, през поставения в тревата метален обръч, бяха последвани от одобрителните викове на Хенри. Топката най-сетне удари клечката. Момичетата пляскаха с ръце. Крикетът се бе превърнал в истинска страст за семейство Феърберн тази пролет още от момента, в който сър Хъмфри Гардинг бе запознал лорд и лейди Ротбъри с играта. Беше като знак на благодарност за поканата им да прекарва уикендите в Лохли — малко след официалното обявяване на годежа му с Лизи.

— Хайде да повторим мача, приятелю — предложи Хенри. — Този път ще играем срещу Лизи и Лора.

— Не се ли притесняваш, че може да загубите — въодушевена подхвърли Лора.

— Нямаме нищо против да оставим дамите да ни победят — подразни я Хъмфри.

— Да ни оставите? — престори се на засегната Лизи. — Какво безочие!

Двете момичета хвърлиха наметките си и взеха бухалките.

— Ще ви разбием! — предизвикателно подвикна Лора.

— Това е нещо, което трябва да видя — засмя се Беати и се надигна от мястото си на пейката от ковано желязо, където седеше с майка си.

Лейди Ротбъри се засмя снизходително. След изживяния през изминалата година ужас и липсата на каквито и да било новини от Фреди, за нея беше огромно облекчение отново да се радва на слънчевата светлина и да вижда близките си щастливи заедно, при това в присъствието на бъдещия си зет.

Даяна и Джорджи се появиха откъм замъка няколко минути по-късно. Бяха доволни да видят, че майка им най-после се включва в семейните развлечения.

— Хайде да накараме да окосят тенис корта, за да можем да го използваме отново — предложи Даяна.

— Обикновено не се радваме на толкова хубаво време през април — отбеляза лейди Ротбъри. — Надявам се, това да не означава, че лятото ще бъде дъждовно.

— Защо пък? — обади се Джорджи. — Времето в Шотландия понякога е по-хубаво от това в Англия.

— Което не се случва често.

— О, мамо! Не бъди толкова черногледа. Онова, за което наистина трябва да се надяваме, е да имаме хубав октомври заради сватбата на Лизи. Най-много обичам есента, когато всичко се обагря в златисто.

Майка им най-после се усмихна искрено.

— Сигурна съм, че есента наистина ще бъде златна.

В този момент през моравата към тях тичешком приближи Макюън. Изглеждаше едновременно объркан и уплашен.

— Милейди — каза, останал без дъх. — Негово благородие претърпя инцидент. При това доста тежък.

За миг сякаш целият свят замря. Всички се обърнаха към него, а лейди Ротбъри се разтрепери.

— Какво се е случило?

— Негово благородие беше хвърлен от коня си. Носят го към къщи на носилка.

Още преди да успее да довърши изречението, Хенри и Хъмфри бяха захвърлили бухалките и тичаха към входа на замъка, следвани от момичетата.

Лейди Ротбъри се изправи с усилие, олюля се, но Макюън успя да я хване за ръката.

— Позволете ми, милейди. Изпратиха човек да доведе доктор Андрюс. Сигурен съм, че вече е на път.

В момента, в който видя лицето му и странната поза, в която лежеше на общото им легло, тя разбра, че най-големите й страхове са на път да се оправдаят.

— Уилям — прошепна с пресекнал глас.

— С мен е свършено — също шепнешком и без да отваря очи каза той.

— Къде те боли?

Последва продължителна пауза преди следващите му думи:

— Никъде. Нищо не ме боли.

— Мисля, че си е счупил врата — промълви сър Хъмфри, като се наведе леко напред. Хенри държеше ръката на баща си, докато Лора, Лизи, Беати, Джорджи и Даяна бяха наобиколили леглото разтревожени, с пребледнели лица. Графът, обикновено толкова могъщ и властен, толкова решителен и непреклонен, сега лежеше безпомощен и ту губеше съзнание, ту се връщаше към болезнената реалност.

Още с пристигането си доктор Андрюс направи бързо преглед на лорд Ротбъри и потвърди най-страшните им опасения. Отведе настрана графинята и й каза с приглушен глас:

— Мисля, че трябва да доведете малките си дъщери, за да се сбогуват с баща си.

Неспособна да говори, тя само кимна. От всички ужасни неща, срещу които бе принудена да се изправи лице в лице в миналото, това беше най-страшното, което можеше да й се случи.

— Накарай бавачката да доведе Алис, Флора и Катриона — нареди шепнешком на Лизи, която стоеше до нея с широко отворени от уплаха очи.

— Толкова ли е лошо? — дрезгаво попита момичето.

Майката отново кимна, после мълчаливо се върна до постелята на съпруга си.

— Тук съм, Уилям — увери го шепнешком.

— Сама — едва доловимо, но настойчиво отвърна той.

— Искаш да разговаряш с мен насаме?

Лорд Ротбъри направи усилие да обърне главата си, но лицето му се сгърчи и от устните му се изтръгна болезнен стон.

Сър Хъмфри стоеше от другата страна на леглото.

— Искате ли ние да изчакаме отвън няколко минути? — попита тихо.

— Но аз няма да… — подхвана Лизи, ала той обгърна с ръка раменете й и продължи меко:

— Смятам, че родителите ти трябва да останат за малко насаме, мила. После пак ще се върнем.

Тя кимна и цялото семейство ги последва на площадката, а Хенри безшумно затвори вратата. След това се обърна към сър Хъмфри:

— Няма да оживее, нали? — Гласът му трепереше, но полагаше всички усилия да изглежда смел пред сестрите си, които вече хлипаха открито.

— Боя се, че не — тихо отвърна младият мъж.

Останала сама с Уилям в широкото им легло, където бе заченала и родила единайсетте им деца, Маргарет Ротбъри се отпусна до него за последен път. Загледа се в лицето му и сложи ръка върху рамото му.

— Вече сме сами, Уилям.

Очите му отново се отвориха. Той заговори тихо, с видимо усилие:

— Аз имам син, Маргарет. Роден е един месец преди Фреди.

Жената смръщи лице озадачена.

— Ти имаш двама сина, Уилям. Фреди и Хенри.

— Да, да. — В гласа му се прокрадна безпокойство. — Но имам и друг, извънбрачен. Не бива да допускаш да се докопа до Лохли. Разбираш ли ме? Майка му се казва Доли Къркбрайд и живее в селото. Една нощ бях пиян и тя…

Маргарет почувства, че едновременно й става студено и й прилошава. Искаше й се да вярва, че това не е истина и Уилям се е объркал…

— Не се притеснявай…

Съпругът й помръдна гневно.

— Чуй ме! — каза остро и се задъха от усилието да заговори отново: — Той прокле всички ни, Маргарет. Когато дойде тук преди няколко години. — Гласът му премина в дрезгав шепот: — Трябва да го спреш, когато си отида.

Гърлото й беше пресъхнало, ударите на сърцето й я оглушаваха.

— Къде е сега? — успя да попита.

— Живее в колиба на брега на Лох Лорн. Името му е Дъглас Къркбрайд. Създал съм истинско дяволско изчадие.

Последва продължително мълчание. Уилям лежеше със затворени очи, напълно неподвижен, мъртвешки блед.

— Винаги съм те обичала — промълви тя и притисна устните си към неговите.

Отговор не последва.

Надигайки се с усилие от леглото, лейди Ротбъри извика настойчиво:

— Лизи! Лора!

Те се втурнаха обратно в стаята, следвани от останалите момичета, Хенри и сър Хъмфри.

— Да не би татко…? — боязливо подзе Лора.

— Не — отвърна Лизи, като се наведе над него и усети лекия му дъх върху бузата си. — Доведи другите. Всички трябва да сме тук.

Семейството се събра около леглото. Двете най-големи момичета държаха на ръце Катриона и Флорънс, а десетгодишната Алис седна в скута на майка си. В краката му, останала вярна до последния му миг, се бе свила Мегън.

Никой не продума, докато камбаната на местната църква не отброи четвъртия час на този пролетен следобед на 1895 година, през който Уилям Енгъс Хенри Феърберн, седми граф на Ротбъри, тихо се пресели в отвъдното.

* * *

— Трябва да признаем колко е жалко — заяви Джорджи с типичната си безцеремонност, — че горкият татко не умря преди две години. Тогава нямаше да се налага да плащаме този убийствен данък върху наследството.

Вероятно имаше много хора, които през неспокойните седмици след погребението на лорд Ротбъри споделяха мнението й, но изречено пред опечаленото му семейство, то беше посрещнато с порицание и викове:

— Как можеш да говориш такива ужасни неща?!

В отсъствието на по-големия брат, Хенри официално бе наследил баща си като осми граф на Ротбъри, и бе поел сложните взаимоотношения с адвокати и счетоводители, подпомаган и съветван от сър Хъмфри, като по-възрастен и по-опитен в тези дела. Лейди Ротбъри за пореден път се оттегли в стаята си, напълно неподготвена да посрещне очакващите ги трудности.

— Завещанието веднъж е легализирано и тъй като волята на покойния ви съпруг е категорично заявена, не очаквам никакви проблеми — увери я сър Хъмфри. — Сега остава само да се оцени собствеността му, която включва замъка и движимите вещи, земята и прилежащите постройки, ловния участък и фермите. С други думи — всичко, което семейството притежава. Едва тогава ще знаем какво дължите на Отдела за държавните приходи.

— Дали ще бъдат няколкостотин паунда? — попита със страх графинята.

Той я погледна стреснато и разбра, че тя нямаше никаква представа нито за цената на земята, нито за стойността на произведенията на изкуството, скрити зад стените на замъка Лохли.

— По-скоро — отвърна предпазливо — очаквам да е в рамките на няколкостотин хиляди паунда.

— В такъв случай ние сме разорени! — възкликна тя съкрушена. — Как бих могла да платя сватбата ви с Лизи? О, това е най-страшната катастрофа, която сме преживявали! — Закри лицето си с ръце, ужасена от заплахата, надвиснала над положението й в обществото.

Сър Хъмфри сложи успокоително ръка върху рамото й.

— Скъпа лейди Ротбъри, моля ви, не се разстройвайте. За мен ще бъде голямо удоволствие да заплатя всичко, за да направя сватбата стилна и изискана.

— Това не може да стане! — възрази тя, скандализирана. — Какво ще си помислят хората?

— Не е задължително да се знае. Дори Лизи — бързо отвърна той. — Не забравяйте, че ще минат месеци, а може би дори години, преди данъкът да стане изискуем, така че е излишно да се тревожите още отсега.

След като спечели благоразположението на бъдещата си тъща, сър Хъмфри помоли адвоката на семейство Феърберн да ги посъветва да намалят огромните си разходи за развлечения и дрехи за осемте дъщери и да не притеснява с финансови подробности овдовялата графиня, докато всичко не бъде уредено.

— Нали това не означава, че няма да можем да се ползваме от услугите на мисис Армитейдж три месеца, както досега? — попита Лизи, след като й съобщи за нужните ограничения.

— Шивачката е първата, която ще бъде отпратена — обади се Джорджи не без доза злорадство. — Мама не може да си позволи да й плаща, така че ще се наложи да ходим в домашно ушити дрехи.

Очите на Лизи се напълниха със сълзи от разочарование.

— Ами моята сватбена…? — възкликна тя. — Трябва да имам бяла рокля.

— Забрави ли, че мисис Армитейдж ме научи да шия? — напомни й Лора и след кратка пауза прибави с горчивина: — Спомняш ли си красивата сватбена рокля, която си уших?

— Да, но… — подхвана Лизи, но премисли. — Вярно, съвсем бях забравила. Наистина ли можеш да направиш и моята?

— Ако успеем да купим от новите шевни машини „Сингер“, за които във вестниците пишеше, че могат да правят всичко — от тропосването до крайния шев, със сигурност ще се справя. Всъщност ще мога да шия дрехи за цялото семейство, дори за мама, при това с огромно удоволствие.

Джорджи се намръщи, обзета от съмнение.

— Шиенето изисква много повече от една машина, която да ти прави тигелите. Кой ще измисля моделите? А кроенето? Да споменавам ли пробите? Спомняш ли си как мисис Армитейдж ни вземаше мерки? И как после първо изпробваше на обикновен памучен плат, преди да се захване за същинската работа?

Лора кимна, без ни най-малко да се обезкуражи от подозренията на сестра й спрямо уменията й.

— Знам, че не е лесно, но кой седеше и наблюдаваше всяко нейно движение? Кой я разпитваше през цялото време? Кой й помагаше?

— Трябва да дадем на Лора възможност да опита — подкрепи я Даяна. — Знае всичко на теория, а аз съм сигурна, че е достатъчно умна и артистична, за да го приложи на практика. Много ще ми бъде приятно да нося ушита от теб рокля, скъпа — прибави сърдечно.

— На мен също — съгласи се Лизи. — Бих искала сватбената ми рокля да е от бяла тафта, поръбена с дантела и украсена със сатен.

Беати също побърза да одобри плана.

— Можем да си измисляме свои модели — каза ентусиазирано.

Докато седеше и ги слушаше, на Лора внезапно й хрумна, че несъзнателно е намерила не само икономическо решение на един от проблемите им с новите дрехи за настъпващия сезон, но и нещо, което в бъдеще можеше да я направи независима. Никога нямаше да се омъжи. Никой не можеше да заеме мястото на Рори, но означаваше ли това, че трябва да остане в Лохли до края на живота си? Стара мома, обгрижваща овдовялата си майка, докато другите й сестри се радват на собствени семейства? Беше ли обречена да живее с издръжката от имението и никога да няма собствени пари, които да харчи както пожелае?

Дълбоко в себе си усещаше копнеж и нужда от независимост. Да бъдеш осигурена материално от любещ съпруг, беше едно, а съвсем друго беше да живееш „на гърба“ на родителите си. А така, усъвършенствайки постепенно уменията си, един ден би могла да започне свой собствен бизнес, също както бе направила мисис Армитейдж. Изправи се и върху лицето й засия триумфална усмивка:

— Ще го направя! — каза на останалите, но докато те мислеха за гардеробите си за следващия сезон, тя беше изпълнена с амбиции и планове за живота си.