Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (6)

Пета глава

Ласуейд хол, 1907

Карълайн тичешком прекоси моравата и се отправи към мястото, където родителите й пиеха следобедния си чай. Тригодишното момиченце се усмихваше щастливо, че отново си е у дома. Изглеждаше прекрасно в бялата си ленена рокличка и подхождащото й боне.

— Мама! Тати! — извика то, махайки към тях. — Вижте какво ми даде леля Ди. — В малките си ръчички стискаше кукла. Бавачката се появи иззад него, опитвайки се да го хване.

— Простете, милейди. Сър. Толкова е превъзбудена от завръщането си, че от сутринта не можем да я успокоим — каза извинително жената.

Лора и Уолтър се усмихнаха, когато малката им дъщеря се втурна към тях и се хвърли в прегръдките на майка си.

— Здравей, миличката ми. Струва ми се, че си пораснала много — възкликна Лора, настанявайки малката в скута си. — Добре ли прекара при леля Ди? Забавлява ли се с Никълъс и Люси?

Карълайн кимна енергично и смъквайки шапката, разкри сламеножълтата си коса, която се спускаше на къдрици по гърба й.

— Видях Пънч и Джуди — извика тя. — И яздих пони.

— Изглежда, си била доста заета — топло отбеляза Уолтър.

— Къде е Нийл, тате?

Нийл беше доведеният й брат от първия брак на Уолтър, чиято майка бе починала преди пет години.

— Той също замина на гости на леля си — припряно отвърна Лора и погледна многозначително съпруга си.

— Точно така — кимна Уолтър. — Ти беше при твоята, а той при неговата.

— А защо тя не покани и мен? Не ме ли харесва? — Очите на детето, тъмни като тези на баща му, ги изгледаха капризно.

— Непременно ще го направи, когато пораснеш още малко — обеща успокоително Лора. — В края на краищата, Нийл е на шест, дори вече почти на седем години.

Очите й се напълниха със сълзи и ъгълчетата на устните й се стегнаха.

— Не искам да съм на три! — изхлипа Карълайн. — Искам да съм на седем, мамо!

— И това ще стане, но какво ще кажеш преди това за парче кейк? Да ти отрежа ли?

Детето кимна намусено.

Лора я глези, мислено отбеляза Уолтър. Вероятно така се опитва да компенсира. Нийл също беше много разглезен. Така ставаше, когато родителите изпитваха угризения.

— Искаш ли да те полюлея на люлката, след като си изядеш кейка? — попита нежно той.

Карълайн скочи от скута на майка си с пълна уста и омазани с мармалад устни.

— Първо си дояж — обади се Лора и понечи да я улови за ръката, за да я избърше със салфетка, но момиченцето вече тичаше към люлката, която градинарят Грег бе окачил между клоните на дървото недалеч от навеса.

Майката го проследи с тревожен поглед.

— Всичко наред ли е? — попита Уолтър.

— Да. — Какво друго би могла да му отговори? Но гласът й беше равен и издаваше умора. — Роуена ще върне ли довечера Нийл?

— Предложих й да дойде утре на обяд и да го доведе със себе си. Реших, че така Карълайн ще има достатъчно време да се адаптира.

Лора го погледна открито.

— Добре знаеш, че Нийл ще започне да задава въпроси. Вече е достатъчно голям, за да го залъгваме. Какво смяташ да му обясниш, Уолтър?

— Остави това на мен, скъпа — тихо отвърна той.

— Това беше най-дългото ти отсъствие… досега — отбеляза тя.

— Знам.

Мълчанието надвисна помежду им като отровен облак, пареше на очите и разбиваше сърцата им така, че едва си поемаха въздух.

Колко дълго бих могла да понасям това положение, вяло се запита Лора. Толкова, колкото е необходимо, отговори вътрешният й глас.

— Тате! Идвай! Искам да се люлея — извика малкото момиченце от далечния край на огряната от слънцето морава.

Лора се обърна да го погледне и в този момент ясно си даде сметка, че трябва да продължава с всички усилия на волята си да разиграва театъра с щастливото семейство.

Изправи се, плъзна ръка под лакътя на Уолтър и докато вървяха към детето, каза:

— Време е отново да започнем да се забавляваме. Защо не дадем прием у дома следващия месец? Какво ще кажеш да поканим десетина приятели от събота сутринта до обяд в понеделник? Често го правехме в замъка преди смъртта на татко и беше много приятно.

— Стига да не те претовари прекалено, смятам идеята ти за чудесна — ентусиазирано отвърна Уолтър.

Онова, което ме натоварва най-много, е да седя затворена в къщата с Уолтър и децата, да затаявам дъх и да се чудя дали следващият епизод няма да се разиграе тогава, когато най-малко го очаквам.

Но на глас каза само:

— Никак няма да ме затрудни. Обичам развлеченията.

* * *

— Както знаеш, те бяха известни като момичетата Феърберн — словоохотливо разказваше на съпруга си Хюго Силия Браунлоу, докато пътуваха с каретата си, за да се присъединят към приема, организиран от Лора и Уолтър Лейтън-Харви в дома им недалеч от Единбург. Глождена от болезнената амбиция да се изкачва нагоре по социалната стълбица, тя поддържаше приятелство с тях, възползвала се от една случайна среща в училището, където синът й учеше заедно с доведения син на Лора. — Известно ти е, че е дъщеря на граф, нали? — продължи развълнувано. — Не забравяй да се обръщаш към нея с лейди Лора, а не с лейди Лейтън-Харви, тъй като съпругът й няма титла.

Хюго кимна търпеливо. Той също не притежаваше звание и макар никога да не бе виждал въпросната дама, надяваше се тя да се отнася по-снизходително към скромния произход на мъжа си, отколкото Силия към неговия.

— Светът е в краката ти, ако имаш титла — не спираше да повтаря тя, без да скрива дълбокото си разочарование, че съпругът й не се числи към списъка на аристократите. Състоянието му, което беше натрупал съвсем сам с производството на керамични коминни тела, донякъде „облекчаваше“ терзанията й, но той беше наясно, че никога няма да й бъде достатъчно.

— Кого още е поканила за уикенда? — попита, за да я разведри.

Силия се обърна и впери шокирана в него големите си сини очи.

— Никога не използвай думата уикенд — каза шепнешком, въпреки че нямаше почти никаква вероятност кочияшът да дочуе разговора им.

— Но все пак си е уикенд, нали? В моя свят времето от събота до понеделник сутринта си е уикенд.

— Знам, но е просташко да го наричаш така. В писмото си лейди Лора специално ни е поканила да прекараме в дома им няколкото почивни дни в края на седмицата.

— Много ми е интересно как ли ги нарича нейният не-титулуван съпруг — подметна със сарказъм Хюго.

— Хайде, скъпи, не се дръж така — сряза го рязко Силия. — Не ме излагай. Това може да ни е само от полза. Нищо чудно един ден да ни покани и в старинния замък Лохли.

Той се усмихна, развеселен от възможността да обърне резултата в своя полза.

— Силно се съмнявам в това — заяви самодоволно.

— И защо?

— Защото той вече не принадлежи на рода Феърберн.

* * *

— Елате да ви запозная с останалите — приветливо ги посрещна Лора при пристигането им. — Ще изпием по едно питие на моравата преди обяда. Слава богу, че спря да вали.

Стройната привлекателна домакиня беше облечена в дълга тъмночервена пола и кремава дантелена блуза с висока яка и дълги, бухнали до лактите, ръкави. Няколко реда безценни перли висяха почти до кръста й, на ушите й при всяко движение проблясваха и обеци. Силия, възхищавайки се тайно на пръстените й, нямаше как да не забележи аристократичните й ръце с добре поддържан маникюр. Ръце на жена, която никога не бе търкала подове, каза си мислено, твърдо решена да не сваля ръкавиците си, докато не стане наложително.

— Днес пристигнаха много семейства, но не всички ще останат, защото нямаме достатъчно стаи — продължаваше ведро Лора. — Това е сестра ми Даяна и съпругът й, лорд Келсоу, а това е другата ми сестра Лизи. Ето там е мъжът й, сър Хъмфри Гардинг. Срещали ли сте се с Мери и Тео, херцога и херцогинята на Мелроуз? Елате с мен да ви запозная и с тях. Луди са по кучетата. А вие имате ли? Ето още една от сестрите ми, Беати, и съпругът й Андрю Дринкуотър.

Лора продължаваше да бъбри и като идеална домакиня да представя гостите един на друг и Силия си помисли, че сигурно така изглежда раят. Никога не бе срещала толкова титулувани особи в продължение на едва двайсетина минути и нямаше търпение да разкаже на майка си за това преживяване.

Силен мъжки смях откъм най-отдалечения край на моравата, където се бяха струпали няколко мъже, привлече вниманието на Хюго Браунлоу и той веднага се досети, че в основата на веселието стои съпругът на Лора, който вероятно разказваше някаква забавна случка.

Запъти се към тях, като остави Силия, потънала в оживен разговор със сър Хъмфри, който му се стори изключително превзет и скучен.

Уолтър пристъпи напред и му подаде ръка.

— Вие сигурно сте Хюго Браунлоу. Съпругата ми ми каза, че ще дойдете днес. Много ми е приятно да ви видя. Познавате ли…?

Хюго се остави да го представят на останалите, но забеляза, че Уолтър не се движи между тях, както правеше Лора. Просто се обърна към госта и заговори с неподправен чар:

— Как мина пътуването? Идвате от Глазгоу, нали? Лора показа ли ви къде ще се настаните, или направо ви хвърли на вълците? — Тъмните му очи проблясваха весело. — Жена ми е невероятна домакиня, само й дайте повод, което е почти толкова лесно, колкото да намажеш масло върху филия хляб. Много мило от ваша страна, че сте изминали целия този път, за да прекарате тук само няколко нощи.

Впечатлен от безупречните маниери на Уолтър, Хюго отбеляза мислено, че Силия би прекосила и цяла Британия само за да се окаже под един покрив с хора като тези тук.

— Удоволствието е изцяло наше. Имате великолепен дом — отвърна любезно и огледа просторната градина.

— Да, аз съм истински късметлия. А Лора е най-прекрасната жена на света. — В гласа му имаше толкова дълбоки чувства, дори тъга, че Хюго повдигна вежди и се запита дали красивото имение и всичко, което вървеше с него, не бяха част от зестрата на съпругата. И все пак в поведението на Уолтър не липсваше самочувствието на преуспял човек.

Заинтригуван, гостът запита:

— Значи, вие сте в бизнеса?

— Доскоро бях в армията — гласеше припреният отговор. — А сега съм в няколко борда. Колкото да имам с какво да се занимавам, нали разбирате?

— Имате ли роднини? — Внезапно го осени прозрението, че нещо липсва в живота на Уолтър Лейтън-Харви, въпреки че създаваше впечатлението на човек, който си има всичко.

— Имам син от първия си брак, а с Лора имаме дъщеря — обясни домакинът, преди да се обърне, за да посрещне няколко новодошли гости.

Моментът на близост беше отминал и Хюго остана озадачен да размишлява върху загадъчната личност на новия си познат.

На вечерята същия ден дванайсет гости бяха настанени край изящно подредена маса и Силия бе обхваната от трескаво вълнение, докато заемаше мястото си до лорд Келсоу.

— Значи, вие сте женен за една от сестрите на лейди Лора? — нервно подхвана тя.

— Да. С Ди се оженихме преди няколко години. Всъщност малко преди бурските войни^[1]. — Тя веднага го определи като човек с приятни маниери, благ поглед и тих глас. — Вие откога познавате Лора и Уолтър?

Искаше й се да каже: „От цяла вечност…“, но страхът, че истината ще излезе наяве, я накара да признае:

— О, съвсем отскоро. Запознахме се на една среща на Асоциацията за подпомагане на децата, на която обсъждахме събирането на средства за сираците. Лейди Лора обеща да пише до местния ни представител в парламента. Смята, че той би трябвало да каже на министър-председателя, че са длъжни да полагат повече грижи за тях.

Робърт Келсоу се усмихна и отправи поглед към отсрещната страна на масата, където Лора оживено разговаряше с херцога на Монтроуз. Беше облечена в тъмночервена вечерна рокля от шифон, която подчертаваше гладките й рамене и диамантените обеци, трептящи при всяко движение на главата й. Онова, което казваше, караше графа и останалите покрай тях да се заливат от смях, но той забеляза в поведението й някакво скрито отчаяние, което го притесни. Веселостта й тази вечер беше твърде крехка, което не бе типично за нея, а усмивката й прекалено лъчезарна, за да е искрена. Даяна беше шокирана от начина, по който сестра й бе избягала и се бе омъжила за Уолтър, когото едва познаваше. В началото изглеждаше истински щастлива, но тази вечер показваше признаци на напрегнатост, сякаш се опитваше да прикрие нещо, въпреки че той нямаше и най-малка представа какво би могло да е то.

— Много е красива, нали? — отбеляза Силия.

— Да. Видяхте ли най-голямата й сестра Лизи? — попита, колкото да поддържа разговора. — Приличат си като две капки вода, но характерите им са коренно различни.

Жената изглеждаше заинтригувана. Искаше й се да научи всичко за знаменитите момичета от семейство Феърберн, за които беше слушала толкова много.

— В какъв смисъл?

— Лора е по-жилава, по-издръжлива. По-силна. Човек, който умее да оцелява.

Силия примигна. Дори не можеше да си помисли, че на Лора й се налага да се бори за оцеляването си с нейните пари и положение в обществото. После погледна към отсрещната страна на масата, където седеше Лизи в рокля от кремава дантела и разговаряше тихо с мъжа от лявата й страна.

— Наистина много си приличат. И двете са изключително привлекателни.

— Лизи е най-практичната от всички. Моята съпруга Даяна е по-чувствителна. — Последва кратка пауза, преди да продължи замислено: — Някои намират сили да се изправят след преживените от семейството им трагедии, а други… така и не успяват. — Силия впери очи в него, изгаряща от желание да го разпита какви по-точно трагедии има предвид, но не събра кураж. — Така става с големите родове — завърши той с тон, подсказващ, че разговорът по темата е приключен. После внезапно вдигна глава и в очите му проблесна тревога. — Долавям мирис на изгоряло. Вие усещате ли нещо?

Жената сбърчи нос да подуши въздуха като малък териер.

— О, да! — възкликна с широко отворени очи.

В този момент в трапезарията се втурна една от салонните прислужнички.

— Пожар! — изкрещя тя. — Пожар!

Уолтър скочи от мястото си, преобръщайки рязко стола.

— Къде има пожар? — попита настойчиво.

— Горе — посочи с треперещи пръсти момичето.

Към тях притича икономът Хобс.

— Струва ми се, че спалните ви горят, сър — изстреля на един дъх той, обзет от паника.

В трапезарията мигом настъпи суматоха. Гостите наскачаха, като говореха едновременно. Някои се втурнаха към коридорите, други избягаха в градината през френските прозорци.

— Повикай пожарната — нареди Уолтър на иконома, надвиквайки надигналата се глъчка.

— Всички в градината! — напътстваше хората Лора, след което хукна към коридора. — Помогни ми да изведем децата — обърна се към Уолтър, но той вече тичаше нагоре по стълбите. Тя го последва, повдигнала дългата си пола, за да не се препъне.

Площадката на първия етаж се изпълваше с пушек, промъкващ се изпод вратата на спалнята им.

— Стой тук, Лора! Аз ще ги доведа — извика Уолтър.

— Не, идвам с теб — отвърна тя. Стаите на децата бяха на горния етаж и докато изкачваха второто стълбище, срещнаха бавачката. Носеше Карълайн в едната си ръка, а с другата дърпаше Нийл.

— Браво на вас — похвали я Уолтър и сграбчи дъщеря си.

— Побързай, димът все повече се сгъстява — предупреди го Лора и се обърна към бавачката: — Добре ли сте? Ще можете ли сама?

— С мен всичко е наред, милейди. — Жената покри носа и устата си с колосаната си престилка. Когато стигнаха до голямото фоайе, всички кашляха и от очите им се стичаха сълзи.

— Ще вземеш ли детето, Лора? — останал без дъх се обърна към нея Уолтър. — Останете в градината на безопасно разстояние от къщата. Не изпускай Нийл от поглед.

Той се втурна в къщата, за да разбере дали пожарните коли пристигат. Парливият мирис на изгоряло вече се усещаше навсякъде, въздухът се изпълваше с пушек и опасни сажди. Всички стояха скупчени заедно в най-отдалечения край на моравата и ужасени наблюдаваха как пламъкът близна завесата на прозореца в спалнята на Лора, стъклото се пръсна с трясък и се посипа на малки парчета върху мозайката на терасата.

— Стойте колкото може по-далече! — изкрещя Уолтър.

— Моля се на Бога да не се разпростре — с нисък глас се обади Робърт. Даяна стоеше зад него и от очите й капеха сълзи.

— Това е такъв удар за Лора. Спалнята й беше прекрасна. От какво, за бога, се е запалил огънят? — тихо попита тя.

— Пожарната пристига — с нотка на благодарност съобщи Уолтър, след което се обърна строго към Хобс, който се мотаеше безпомощно наоколо: — Имаш ли представа как е започнал?

— Никаква, сър. Целият персонал беше долу, за да е на разположение на гостите ви, а аз изведнъж надуших дим…

— Знам, знам — притеснено се намръщи Уолтър и се отправи към Лора, която държеше на ръце все още полузаспалата Карълайн. — Можеш ли да предположиш какво е предизвикало пожара? Вече не използваме газови лампи, нали?

Тя го погледна изненадано.

— Прибрахме ги веднага след като прекараха електричеството.

— Така е — отвърна той, още по-озадачен.

В този момент всички чуха тревожния звън на камбаните на пожарните коли, които спряха рязко на алеята пред къщата. Разговорите мигом секнаха, щом мъжете започнаха да развиват дългите маркучи, а началникът им подвикваше високо:

— Назад, моля! Всички назад!

От мястото, където беше застанала, Силия виждаше, че огънят се разраства.

— Дали ще успеят да го угасят? — обърна се към съпруга си тя и се вкопчи в ръката му. — Ами ако се разрасне?

— Ще го овладеят — спокойно отговори Хюго. — Новите помпи изхвърлят много повече вода от старите. Виж, разгъват стълба и ще започнат да гасят през прозореца.

В главата на Силия кръжаха цял рояк мисли. Имаше материал за разказване по време на обедите поне за месец напред. Най-удивително за нея беше спокойствието, с което Лора приемаше случващото се. Устните й бяха стиснати, в очите й се четеше тревога, но напълно контролираше емоциите си, което за Силия беше сигурен знак за благороден произход.

— Трябва да си тръгнем утре рано сутринта — заяви Хюго.

— Какво? — обърна се и го изгледа изумена тя. — Да си тръгнем ли? Но нали ни поканиха да останем до понеделник сутринта? — почти изпищя тя, ужасена при мисълта за модните дрехи, които бе донесла за гостуването, и новите приятелства, които се надяваше да завърже.

Снишавайки глас, той каза рязко:

— На теб щеше ли да ти е приятно хора, които едва познаваш, да останат да ти гостуват, докато домът ти е сериозно пострадал от огъня и водата? Разбира се, че трябва да си тръгнем. Едно е сестрите й да останат, ако пожелаят, но ние сме нещо съвсем друго. Сигурен съм, че при създалите се обстоятелства другите им гости също ще се разотидат. При това, без да задават въпроси — завърши обвинително.

Както по-късно сподели с майка си, за Силия най-голямото разочарование в живота беше, че не бе успяла да се сприятели с херцога и херцогинята на Монтроуз.

Час по-късно пожарът беше овладян, но остави след себе си овъглената и опушена спалня на Лора. Нищо не беше пощадено от струите вода и все още пълзящия пушек. Сребърните четки за коса, които използваше още като дете, сега се бяха превърнали в огънати и почернели парчета метал, а скъпите маслени платна висяха по стените като раздрани килими. Дори старинният гардероб, в който държеше дрехите си, беше напълно унищожен.

— Толкова съжалявам, скъпа — каза Лизи, като прегърна сестра си през раменете. — За теб е голям шок, още повече с всички тези хора наоколо. Знаеш ли как е пламнал пожарът?

Лора поклати глава.

— Не мога да си го обясня. Сигурна съм, че угасих лампите. Вонята е ужасна, нали? А успя ли да видиш в какво състояние е салонът? Пожарникарите мъкнеха маркучите както през прозорците, така и през цялата къща. Господи, какъв хаос!

— Защо не дойдете за известно време у дома? — предложи Даяна, като застана до тях.

— Не, Ди. Благодаря ти. Предпочитам да остана тук. Трябва да се направят толкова много неща — отклони Лора, като премести Карълайн на другия си хълбок и я притисна към себе си. — Излишно е да нарушаваме навиците на децата повече, отколкото е необходимо.

Измина още малко време, преди пожарникарите да си тръгнат, след като огледаха щателно за останали тлеещи въглени. Междувременно гостите бяха отведени в незасегнатото крило на къщата, където за всички, които пожелаха, бяха предоставени условия за почивка.

— Много съжалявам — извиняваше се Лора на онези, които продължаваха да стоят в трапезарията, защото се предполагаше, че стаите им все още не са напълно безопасни. — Това не беше гостуването, което бях планирала, затова ви моля да ни посетите отново.

Беше вече съвсем очевидно, дори и за Силия, че най-правилно би било да си тръгнат още на следващата сутрин. Тъкмо щяха да пожелаят лека нощ на домакините, когато началникът на пожарната се приближи към Лора и Уолтър, които сега стояха в коридора.

— Тръгвате ли си? — попита Уолтър.

— Да, сър. Ще се върнем утре, за да продължим с огледа, но вече можем със сигурност да кажем едно нещо. — Направи кратка пауза, а по зацапаното му лице се стичаха мръсни вади пот. — Пожарът е предизвикан умишлено.

* * *

— Не отново, за бога! — скочи от мястото си Лора и се обърна към Даяна, докато двете седяха в градината и наблюдаваха как мъжете им играят тенис. — Ще гледаш ли за малко Карълайн?

— Какво има?

Лора не отговори, но като повдигна дългата си небесносиня пола, панически се втурна към къщата. В този момент над моравата повя лек бриз и Даяна също го усети. Остра задушлива миризма на изгоряло. Грабна на ръце Карълайн и се затича към корта, крещейки:

— Уолтър! Струва ми се, че къщата ви отново гори!

Мекото равномерно тупкане на топката от двете страни на мрежата веднага престана. В следващия миг видя Робърт да тича по пътеката, водеща към Ласуейд хол, следван от Уолтър, който се опитваше да не изостава от по-младия мъж.

Внезапният трясък на счупено от високата температура стъкло на приземния етаж ги накара да застинат на място, за да видят как пламъкът се плъзна по рамката на прозореца и превърна за секунди кремавата брокатена завеса в мръсен черен парцал. Димът се изви навън и бързо се понесе над градината под напора на усилващия се вятър.

— Лора! Лора! — изкрещя Уолтър с ужас. — За бога, Лора, къде си? — Обърна се отчаяно към Даяна: — Къде отиде тя?

— Ще заобиколя отпред към главния вход — предложи Робърт и веднага забърза нататък.

Тогава иззад ъгъла се появи Лора — задъхана, с разпилени кичури, изплъзнали се от винаги спретнатия й кок.

— Изпратих един от лакеите да повика пожарната, защото има колело, освен това успях да затворя вратата на гостната, за да не се разнесе огънят към коридора.

Очите й бяха зачервени, но сестра й не беше сигурна дали се дължеше на пушека, или бе плакала.

Уолтър се затича към нея и се взря в лицето й.

— А ти добре ли си, скъпа? За момент се уплаших, че…

— Нищо ми няма, Уолтър — отвърна тя, макар за всички да беше очевидно, че цялата трепери. — Остава ни само да се молим пожарът да бъде потушен бързо.

Карълайн изплака „мама“ и протегна ръчички към нея.

— Всичко е наред, малката ми — успокои я тя и я пое предпазливо от Даяна.

Прислугата тичешком напускаше къщата, този път предвождана от Хобс.

— Всички в най-далечния край на моравата — нареди Уолтър. — Не искаме някой да пострада от падащо стъкло.

Бледи и разтреперани, сестрите седнаха на предишните си места в градината, а Лора притисна дъщеря си към себе си.

— Но откъде е започнал? — възкликна Даяна, като наблюдаваше в далечината как пожарникарите постепенно овладяват огъня. — Това е вторият пожар, нали?

— Третият — с пресекнал глас отвърна Лора.

Даяна се загледа в нея, сякаш не можеше да повярва на онова, което чуваше.

— Третият? — повтори тя. — Но каква е причината? Да не би да са газовите лампи? Нали знаеш, че те трябва да се чистят редовно и да се поддържат фитилите?

Лора изглеждаше уморена до смърт.

— В стаите, където избухват пожарите, никога не сме палили газови лампи.

— Защо не си ми казвала преди? Очевидно някой има зъб на теб и на Уолтър. Трябва да съобщите в полицията.

Лора затвори очи и не отговори.

— Търпението ми е вече на изчерпване — каза след малко с равен глас.

— Ти криеш нещо от мен. Какво е?

— Не, нищо. Просто съм уморена. От самата мисъл за хората от застрахователната компания, които ще пристигнат всеки момент и ще искат да им направя опис на всичко унищожено, от необходимостта да търся нови завеси, килими и мебели. Да не говорим, че нищо не е в състояние да ни върне старинните предмети.

— Защо не дойдеш да постоиш с мен и Робърт за известно време? Можеш да вземеш Карълайн и бавачката й ако искаш. В Кранли Кърт имаме десетки свободни стаи.

— Може би по-късно. Първо трябва да видя как стоят нещата тук.

Даяна познаваше по-голямата си сестра толкова добре, че можеше да прочете мислите й като отворена книга. Нещо определено не беше наред, но Лора беше или прекалено горда, или твърде уплашена, за да го сподели с нея. Наведе се напред и заговори с приглушен глас:

— Да не би да имаш проблеми с Нийл? Доведените деца могат да направят много поразии в семейството.

— Не мога да престана да съжалявам момчето. Както знаеш, бил е едва на четири, когато е намерил трупа на майка си. Лежала е в основата на стълбището с пречупен врат. Не мисля, че някога ще преживее напълно загубата. Струва ми се, че присъствието ми тук го дразни, но с Уолтър се надяваме да се справим с това, когато поотрасне още малко. Сега е едва на девет и единственото, което можем да направим, е постоянно да го уверяваме, че е обичан.

— Горкото дете. Това обяснява много неща. Вероятно и за Уолтър е много неприятно.

— Мисля, че тогава сърцето му е било разбито. Присила беше красива, но отчайващо глупава жена.

* * *

Два часа по-късно пожарът беше напълно потушен, въпреки че пожарникарите останаха още известно време, в случай че има скрити тлеещи въглени. Ала стаята беше обгоряла и опушена от дима, а от онова, което беше останало в нея, се извиваше влажна пара. Най-лошо бяха пострадали антиките, спасени от замъка Лохли. Единствената й зестра.

След като бавачката бе отнесла Карълайн за вечерната баня и после я бе сложила да спи, Лора избухна в сълзи. Семейните мебели и портрети — познати и близки неща, които обичаше още откакто беше дете, всичко бе изчезнало в един–единствен следобед. Беше нещо като сбогуване с младостта и щастливото й детство. Сега не беше останало нищо освен задушливата миризма на разрушението. Сълзите се стичаха мълчаливо по страните й и тя усети, че я обзема страх. Кой ги мразеше толкова много… или пък неудобната беше само тя? Някой бе обзет от налудничавата мания за отмъщение и на всяка цена трябваше да разберат кой би могъл да е той. Следващия път можеше да нямат достатъчно късмет, за да спасят живота си. С все по-задълбочаваща се тревога реши, че няма смисъл повече да заравя главата си в пясъка. Беше настъпил моментът да се изправи лице в лице със страховете си.

Бавачката припряно влезе в стаята с поредната порция лоши новини.

— Какво има? — Лора веднага забеляза, че ръцете на жената треперят и е видимо разстроена.

— Не ми се иска да ви го съобщавам, милейди.

Сърцето на Лора се сви болезнено. Дали кошмарът не започваше отново? Вярно, че от последния път бяха изминали почти две години, но тя никога нямаше да забрави онази нощ, когато се бе спотайвала под навеса на градинаря и в тъмнината бе видяла сянката, която претърсваше къщата със запалена свещ в едната ръка и брадва в другата.

— Моля те, кажи ми — каза със слаб глас.

— На път към детската стая минах покрай спалнята на Нийл. Вратата беше отворена и видях нещо да се подава изпод леглото му.

— И…? — намръщи се Лора, вече съвсем объркана. — Какво беше това нещо?

— Бутилка с метилов спирт… — преглътна жената и продължи с болка в гласа: — … и почти празна кутия кибрит.

Младата жена беше стъписана. В първия момент изпита облекчение — кошмарът не беше на път да се повтори. После усети, че я обзема гняв.

Както и да го погледнеше, чутото беше ужасно. Значи, собственият син на Уолтър бе изложил живота на всички на опасност и по някакъв начин тя го бе знаела през цялото време.

* * *

Когато научи, Уолтър стисна главата си с ръце и изстена. Същата сутрин Даяна и Робърт си бяха тръгнали и той се опитваше да осмисли случилото се.

— Моя ли е вината? — попита със задавен глас. Вдигна поглед към лицето на Лора, сякаш търсеше нещо. — Дали не е заради…?

— Може да е част от проблема, но според мен е крайно време да го заведеш на лекар — предпазливо, но настойчиво отвърна Лора. — Не може да продължава така, Уолтър. Нийл има нужда от непрекъснато наблюдение, защото, представи си, че подпали къщата посред нощ, когато всички спим?

Уолтър внезапно бе обзет от ярост.

— Няма да изпратя сина си в някоя клиника за душевно болни или в лудница. Това наистина ще го извади от равновесие и ще го накара да си помисли, че сме го изоставили, а това е последното нещо, което искам.

— О, скъпи, не исках да кажа това. Имах предвид детски специалист, който да му предпише лекарства, които ще го успокоят. Чувала съм, че Бромейд е много добър и е точно човекът, от когото Нийл се нуждае. Съществува още проблемът… ами ти знаеш… с моментите, когато не си тук. Досещаш се, когато…

— Трябваше да съм наясно, че рано или късно ще подхванеш тази тема — изсумтя той. — Това повече няма да се повтори, обещавам ти.

Лора го изгледа твърдо.

— Казваш го всеки път, но без полза. Не можеш да спазиш обещанието си. Нийл ти е сърдит, задето се ожени за мен. Наистина се опитвам да не се държа, сякаш искам да изместя майка му, но присъствието ми го дразни и никога не ме слуша.

Уолтър сякаш рухна изведнъж и тя едва сега си даде сметка колко състарен изглежда, въпреки че беше само на петдесет и две.

— Защо не му наемем добър учител? Някой млад човек, на когото би могъл да се довери и който в същото време ще го наглежда постоянно? Ще го води на образователни екскурзии, ще ходят да разглеждат забележителности като Единбургския дворец, ще се забавляват заедно. Не ти ли харесва идеята, Уолтър?

Той кимна.

— Знаеш, че Нийл е замислил всичко като невинна лудория. Говорих с него и той ме увери, че не е искал да нарани никого. Момчето изгуби майка си и би следвало да бъдем по-снизходителни към него. Не бива да забравяме, че е все още дете, и не можем да очакваме да предвижда последиците от постъпките си.

— Едно много опасно дете — твърдо настоя Лора.