Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (15)

Четиринадесета глава

Единбург, 1901

Първите няколко дни Лора прекара в подреждане на новото си жилище с ентусиазма на птичка, чистеща гнездото си. Беше си донесла някои неща от Лохли, които внесоха допълнителен уют в стаите. След като застла полирания под с персийски килими, нахвърли малки пухени възглавници върху столовете и дивана и окачи два поставени в рамки акварела, изобразяващи езерото Лох Итив, в спалнята, с вълнение си даде сметка, че си бе създала собствен дом. Това не беше просто стая в нечия чужда къща, в каквато бе живяла при мисис Сутърланд, а собствено място, където би могла да прави каквото си поиска. Окрилена от мисълта, че може да излиза, да се прибира и даже да се храни, когато пожелае, тя се почувства толкова свободна, че за първи път нямаше нищо против самотата си. Всъщност дори й харесваше.

Преди да си легне същата нощ, постави шевната машина на голямата маса, която бе купила специално, напълни чекмеджетата на скрина с всички необходими материали и се почувства готова за новото начало. Бюрото й бе подготвено за работа с кутия с картони на всичките й клиенти, подредени по азбучен ред и съдържащи имената, адресите и мерките им. Беше си поръчала кочан с фактури, върху които бяха изписани адресът и името й: Лора Феьрберн — дизайнер. Майка й сигурно щеше да бъде ужасена, задето бе пропуснала титлата си, но тя инстинктивно усещаше, че така трябва. Щеше да навреди на бизнеса й да бъде по-високопоставена в обществото от клиентките си.

Когато най-сетне си легна, не можа да заспи. Вълнението бе по-замайващо от алкохол. На следващия ден щеше да дойде помощничката й Хелън Милър и — без съмнение — до края на седмицата щяха да бъдат прекалено заети, защото дамите в Единбург вече планираха новите си пролетни гардероби.

Към средата на януари Лора започна леко да се изнервя. Само три от клиентките й я бяха потърсили до този момент, а и те не си поръчаха нищо друго, освен обикновени домашни дрехи, които би могла да ушие и без помощта на Хелън.

— Това е заради лошото време, миличка — опита се да я успокои мисис Сутърланд, когато намина да я види. — Периодът след коледните и новогодишните празници винаги е бил слаб за бизнеса. Хората са уморени, а и доста са се охарчили и не са в настроение да излизат специално, за да си шият нови дрехи. Да не говорим, че е много студено. Улиците са хлъзгави за конете, а това е опасно. Щом снегът се разтопи, веднага ще се появят. Помни ми думата.

— Предполагам — отвърна Лора, но безпокойството й не намаля. Имаше малко спестени пари, които нямаше да й стигнат да си плати наема и надницата на Хелън, още повече ако лошото време продължеше.

Мисис Сутърланд размаха показалеца си.

— Вчера месарят ми каза, че никога не е било толкова спокойно.

— Сигурно сте права. — Лора се ядоса на себе си, задето не бе съобразила, че януари винаги бе бил слаб месец, в който дори собственото й семейство не проявяваше интерес към нови дрехи, защото не се очакваха никакви по-значими събития поне до Великден. Как бе могла да не го предвиди? По нейна преценка, едва ли щеше да получи някаква поръчка до края на февруари, може би дори до средата на март.

Докато вървеше към къщи, реши, че е по-добре да икономисва от храната, вместо да моли някого от семейството си за пари. Може би щеше да й се наложи да продаде един от персийските килими, за да плати наема за следващия месец.

През нощта спа лошо и на сутринта се събуди с мисълта, че трябва да даде на помощничката си свободен ден, защото и бездруго нямаше какво да прави.

Малко преди осем Хелън се втурна в апартамента зачервена и задъхана, сякаш беше тичала.

— Чухте ли новината? — извика, стискайки в ръце сутрешния брой на вестник Скотсман.

— Да не би войната с бурите да е свършила? — веднага попита Лора.

Помощничката й я изгледа, сякаш не я бе разбрала.

— Не — отвърна озадачена. — Старата кралица е починала. Вижте!

Лора недоверчиво прочете заглавието. Кралица Виктория е починала в Озбърн хаус на остров Уит, бе изписано с едри букви.

За момент й беше трудно да осмисли прочетеното. Кралицата бе властвала в продължение на шейсет и три години и в съзнанието на всички бе толкова свързана с трона, че сега бе невъзможно да се повярва, че фигурата, винаги облечена в черно след смъртта на обичния си съпруг, най-сетне бе слязла от него.

Внезапно Лора захвърли вестника настрана.

— Трябва да изляза — каза припряно, докато се мъчеше да облече палтото си от туид. После сложи шапката от кожа от лисица, грабна чантата и ръкавиците си и заговори бързо: — Изчакай ме тук, докато се върна, Хелън. Ако дойде някой, покани го и запиши името, адреса и поръчката. Кажи, че ще се обадя по-късно. Или, още по-добре, утре сутринта.

В следващия миг вече беше изчезнала и обърканата й помощница чу тичащите й стъпки по стълбите, а после как заглъхват по улицата.

* * *

Беше късно следобед, когато изтощена, но крайно въодушевена, Лора се върна, смъкна горните дрехи и се отпусна върху стола.

— Къде бяхте? — попита Хелън. — Бях започнала да се притеснявам. Никой не е идвал, но донесоха десетина писма за вас. Пуснаха ги в кутията. Лично — отбеляза, очевидно впечатлена.

Лора въздъхна доволно.

— Първо, отбих се при банковия си посредник — подхвана тя. — Когато му казах какво имам намерение да направя, той се съгласи да ми отпусне голяма сума.

Хелън се въздържа от коментар. Не смяташе, че е нейна работа да пита такъв добър работодател, при това истинска дама, произхождаща от знатно семейство, за какво й са толкова пари.

— След това — продължи Лора, като нарочно протакаше, за да подсили впечатлението, — наех един файтон и отидох в една фирма, продаваща на едро, и изкупих всичките им платове.

— Но това е близо до Глазгоу! — възкликна Хелън, сякаш говореше за другия край на света.

Лора кимна.

— Знаеш ли какво купих?

Разтворило широко очи, момичето поклати глава.

Лора се наведе напред и зачервеното й лице засия от възторг.

— Взех всичкия черен плат, който имаха на склад — каза и започна да изброява на пръсти: — Туид, мека вълна, кадифе, коприна, шифон, дантела, тафта и креп. Стотици метри различни материи за клиентите ни, които ще трябва да ходят в траур през следващите дванайсет месеца.

Челюстта на Хелън увисна.

— Заради смъртта на кралицата?

Наслаждавайки се на момента, Лора се облегна назад.

— Именно заради смъртта на кралицата. Освен това направих поръчка за сиви и тъмночервени платове за другата година, с които по-възрастните ще трябва да се примирят за известно време. Знаеш какво означава това, нали?

— Че ще бъдем много заети — отвърна тържествено момичето.

Лора избухна в смях.

— Повече от заети. Ще поставим останалите в ъгъла. Нито една друга шивачка в Шотландия няма да е в състояние да си осигури толкова черен плат за идните месеци, защото го изкупих всичкия! Ще облечем дамите в Единбург с всичко, което им е необходимо. Палта, наметала, дневни и вечерни рокли, поли и блузи… — Замълча и огледа стаята. — Сега ми се иска да си бях наела по-голямо жилище. Ще ни трябва и допълнителна помощ.

— А къде смятате да съхранявате платовете?

— Вече се срещнах с мисис Сутърланд и тя с готовност ми отстъпи под наем едно от помещенията в зимника си. От фирмата ще доставят платовете другата седмица.

— Помислили сте за всичко — с възхищение отбеляза Хелън.

— Не за всичко — замислено отвърна Лора. — Необходимо ни е голямо количество черни копчета, метални кукички, както и десетки макари черен конец. Мисля, че ще се наложи да купя и още една шевна машина.

— Ами хората, които не могат да си позволят да носят траур?

— Те винаги слагат черни ленти на ръкавите си в знак на почит. — Съзнанието й продължаваше да работи трескаво. — Ще предлагаме на клиентите си такива и за децата им — продължи след малко, — защото те не са длъжни да се обличат в черно, ако не са навършили осемнайсет.

След като Хелън си тръгна, натоварена със задължението да намери още две опитни шивачки, Лора си направи чаша чай, седна на бюрото си и започна да прави сметки. Бе взела голям заем от банката и посредникът, който добре познаваше семейството й, се радваше, че й го бе уредил, защото планът й бе внушителен и добре обмислен. Сега обаче трябваше да изчисли за себе си реалната стойност на материалите, заплатите на допълнителните помощници, новата машина и всичко необходимо за тази неочаквано разкрила се възможност, както и колко трябваше да заделя за изплащането на задължението и евентуалната печалба в края на годината.

Лорд Ротбъри често бе споменавал, че неочакваното разрастване на бизнеса понякога може да доведе до финансови загуби. Тези му думи изплуваха от паметта й, докато се опитваше да предвиди на колко точно работа може да разчита през следващите дванайсет месеца? Дали не бе постъпила глупаво и импулсивно днес? Нямаше ли да бъде по-разумно, ако бе потърсила нечий съвет? Андрю беше успешен бизнесмен, какъвто бе бил и баща му преди това, и сега се питаше дали не трябваше първо да поговори с него? Но вече беше прекалено късно. Обзелата я по-рано еуфория отстъпваше мястото си на напрегната умора, докато се опитваше да реши дали не беше по-добре да продължи напред, без повече да му мисли?

В три часа през нощта се утеши с мисълта, че докато търсеше консултация, друга някоя шивачка щеше да се сети да изкупи всички черни платове от магазините и сега щеше да седи и да се упреква за пропуснатата възможност.

Към настоящия момент простата истина беше, че бе затънала в дългове до гуша. Щеше или да потъне, или да изплува.

Докато утрото си проправяше път над сънения град и дворецът в Единбург засия под първите розови лъчи на слънцето, тя си взе душ, а после облече черната рокля, която си беше ушила за погребението на баща си. Предстоеше й да се изправи пред най-голямото предизвикателство в живота си и вече нямаше връщане назад.

Това щеше да бъде нещо като повратна точка. Ако се справеше, значи би могла да преживее всичко.

* * *

— Лора, толкова си отслабнала! — възкликна Даяна и прегърна сестра си с обич. — Добре ли си?

Лора й се усмихна весело.

— Никога не съм била по-добре — отвърна през смях. — Едва стоя на краката си, но нещата се развиват отлично. Много по-добре, отколкото очаквах.

— Нямам търпение да ми разкажеш! Хайде да си поръчаме чай и после да си поговорим.

Бяха си уговорили среща в един ресторант на Принцес Стрийт, тъй като Даяна бе дошла да пазарува в Единбург.

— Е, казвай, какво става? Не съм те виждала от Коледа насам.

— След смъртта на кралицата тук е пълна лудница. Работим наполовина в апартамента ми, наполовина в къщата на мисис Сутърланд, която за щастие е съвсем наблизо. Представяш ли си, наложи ми се да наема една от стаите й, за да складирам топовете платове, които поръчах. Впрочем не останаха много. Освен Хелън наех още две шивачки и не подвиваме крак денем и нощем.

— Сигурно си уморена — съчувствено отбеляза Даяна.

— Всъщност кипя от енергия. Спечелих доста нови клиентки и се надявам да продължат да идват при мен за нови дрехи и през следващата година — с надежда в гласа отвърна Лора.

— Изобщо не се съмнявам. Лично аз ще се върна идния февруари. Нямам търпение да сваля този траур. Копнея да се видя в червена или розова рокля, а защо не и в яркожълта.

— И на мен ми се иска да поработя с по-цветни материи за разнообразие — съгласи се Лора. — Имаш ли някакви новини от Лизи?

Сестра й се засмя.

— Има си трета дъщеря.

— А толкова се надяваше на момче.

Новините не свършваха дотук.

— Беати също е бременна.

— Вече? Изглежда, семейството ни е обречено постоянно в него да се раждат деца! Не ми казвай, че и ти чакаш?

Даяна поклати категорично глава.

— Никълъс и Луиза са ми напълно достатъчни, а и Робърт е щастлив, че си има наследник. — Даяна се наведе напред и прошепна поверително: — Не искам да свърша като мама с единайсет деца. Забелязала ли си как се е обезформила фигурата й след толкова бременности? — Тя потръпна леко. — Опасявам се, че това би отблъснало Робърт и той би… Е, сещаш се.

Лора кимна, но не отговори. В семейството им нямаха навика да споделят толкова интимни неща.

— Кога се очаква бебето на Беати? — попита тя.

— През октомври. Господи, мама се сдоби с толкова много внуци, откакто всички се омъжихме, нали?

— Вероятно, само дето Джорджи и аз сме още свободни — напомни й Лора.

— Мили боже! Значи не си чула? — учудено възкликна Даяна.

— Какво да съм чула?

— Срещнала е някакъв мъж и е луда по него.

Очите на Лора се разшириха от изумление.

— Защо не ми каза по-рано? Какъв е? Виждала ли си го?

— Не, все още не сме се срещали, но Лизи ни разказа всичко за него и очевидно има някакъв проблем — обясни Даяна.

— С Джорджи винаги има някакъв проблем — цинично подметна Лора. — Какво е този път? Да не би да е вече женен?

— Не, свободен е — отвърна сестра й. — Нали знаеш какъв ужасен сноб е Джорджи? Как се подиграва на Андрю, че бил новобогаташ? Помниш ли как те упрекваше, че си унижила семейството, като си станала шивачка?

— Естествено!

— Е, та този мъж е ерген, на трийсет и три години, името му е Шейн О’Мали и е от работнически произход и притежава няколко клуба в Нортъмберланд в Шотландия… Изключително успешен и много богат. — Даяна се разсмя. — Джорджи е луда по него, но я тормози дилемата дали да се омъжи по любов за човек от по-нисша класа, или изобщо да не се омъжва! Можеш ли да си представиш колко е затормозена?

Лора кимна замислено. Липсата на самоуважение у Джорджи се дължеше на твърдото убеждение, че единственото й предимство е принадлежността й към титулувано семейство, и идеята да се омъжи за някого, чието име не фигурира в книгата на благородниците, винаги й се бе струвала неприемлива.

Даяна отгатна мислите й.

— Горката Джорджи! Надявам се, че не му създава чувство за малоценност. Честно казано, бих искала да си избере съпруг, който ще я цени истински. Това е всичко, което й трябва.

— А мама? Какво казва тя?

— Като че ли по-скоро изпитва облекчение, че най-сетне си е намерила някого. За първи път има мъж, който открито проявява интерес към нея и очевидно е много приятен и добър човек. Изобщо не се интересува от титлата й и ни най-малко не бил впечатлен от великолепието на Лохли, така че едва ли го водят користни цели.

— Изглежда идеален за нея — възкликна Лора. — С него ще й бъде много по-добре, отколкото с някого като Робърт или Хъмфри.

— Да. Жалко, че има такова чувство за малоценност. Скоро ще ти се наложи да шиеш още една сватбена рокля! — усмихнато каза Даяна.

— Ти пристигна в града с цяла торба изненади — отбеляза сестра й. — В сравнение с тях моите новини са направо отегчителни. Мисис еди-коя си си поръча черна дантелена рокля, а лейди тази и тази пожела черно наметало от тафта за лятото. Нищо общо с интригуващите клюки! — Започна да събира чантата и ръкавиците си. — Трябва да се връщам на работа.

— Няма ли да пообиколиш магазините с мен? — разочаровано попита Даяна.

— Много бих искала, но в пет имам среща с клиентка, която ще дойде да прибере готовите си дрехи. — Тя сви устни. — Никога не съм срещала жена, която да харчи толкова много за себе си. Слава богу, че съпругът й е достатъчно богат.

— Сякаш говориш за новата кралица Александра. Коя е тя?

— Мисис Лейтън-Харви.

Даяна смръщи вежди.

— Чувала ли съм името й и преди? Къде живее?

— В Ласуейд. Двамата със съпруга й присъстваха на сватбата ти. Доколкото си спомням, са приятели на родителите на Робърт. — Изражението на Лора бе станало сурово и в тона й се долавяше напрежение.

— Да, май им бяхме представени. Тя е доста хубава жена, нали?

— И изключително глуповата и вятърничава.

Даяна изглеждаше едновременно изненадана и развеселена.

— Виждам, че не я харесваш, но сигурно е добра клиентка, а? Нали това е, което те интересува?

— Разбира се — съгласи се Лора и си наложи да се стегне. — Просто съм малко уморена, а ме очаква още работа.

— Миличка, прекалено се натоварваш. Защо не дойдеш да ни погостуваш за няколко дни в края на седмицата? Имаш нужда от почивка. Обещаваш ли ми?

Лора се замисли за изтънчения лукс в Кранли Кърт, където сутрин щеше да се събужда в огромно легло и прислужница щеше да носи закуската й, докато се излежаваше под завивките. Какво райско удоволствие би било да си отдъхне на просторната тераса, където вместо постоянното тракане на шевната машина щеше да се носи сънливото жужене на пчелите, кръжащи над лехите с лавандула. Храната също щеше да бъде много изискана, защото Даяна и Робърт бяха щедри и взискателни домакини.

— Ще ми бъде много приятно — каза без колебание. — Би трябвало да остана в града и да работя, но нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие от това да прекарам няколко дни с вас.

Сестра й засия от задоволство.

— Отлично. Значи, решено. Няма да имаме други гости, така че ще можем да правим каквото си поискаме. Ако времето е хубаво, бихме могли да си направим пикник в събота. Ще пристигнеш в петък вечерта, нали? И ще останеш до понеделник?

Лора поклати глава със съжаление.

— Ще се наложи да си тръгна още в неделя. Няма да е честно спрямо останалите, ако отсъствам по-дълго. — Взе от масата чантата и елегантните си черни ръкавици. — Сега трябва да бягам, но ще се видим в петък.

Сестрите се целунаха за довиждане и Даяна остана да наблюдава как Лора напуска ресторанта — стройна, изпълнена с жизненост млада жена, след която хората се обръщаха.

* * *

В неделя вечерта Лора се върна в Единбург отпочинала и освежена след престоя си в Кранли Кърт, който бе минал неусетно.

— Сега не изглеждате толкова смачкана — отбеляза Хелън, считайки думите си за комплимент.

Лора се усмихна, докато вдяваше в иглата копринен конец, преди да започне тежката работа по ръчното пришиване на дантелата към една рокля от черен креп.

— Смачкана? Като намокрено парче избеляла басма? — подхвърли шеговито.

Хелън се изчерви от неудобство.

— Нямах това предвид. Просто си помислих, че изглеждате много добре, само малко уморена — заекна тя.

Лора се разсмя.

— Не го казах сериозно — подхвана, но в този момент на вратата се почука, след което звънецът иззвъня остро. — Доста рано е за клиенти — отбеляза, оставяйки настрана работата си. — Ще отидеш ли да видиш кой е, Хелън? Не очаквам никакви доставки тази сутрин.

Стана от мястото си, докато помощницата й забърза надолу по стълбите. Минута по-късно разпозна високия глас на мисис Сутърланд, който й се стори необичайно напрегнат.

— Ужасни новини, скъпа — възкликна възрастната дама, като се втурна покрай Хелън в ателието. Изглеждаше разстроена и дребното й тяло се тресеше като в конвулсии.

— Влезте и седнете — съчувствено предложи Лора. — Какво е станало?

— Мисис Кавана намина да ме види рано тази сутрин. О, толкова е ужасно, че не може да се опише с думи! Както знаеш, двете бяха големи приятелки.

Лора се намръщи.

— Донеси на мисис Сутърланд чаша вода — нареди на едно от новите момичета, които бе наела да й помагат през последните месеци, а сама отведе гостенката до близкия стол. — Мисис Кавана добре ли е? — попита, защото знаеше за дългогодишното им познанство. Освен това тя беше и една от най-редовните й клиентки.

— С нея всичко е наред. Каза, че било нещастен случай. Намерили са тялото й долу на стълбището. Била студена като камък. — Мисис Сутърланд закри уста с кокалестата си ръка. — Чувала ли си нещо по-ужасно?

Лора се взираше в нея, без да разбира нищо.

— Чие тяло?

— Ами точно това се опитвам да ти кажа, скъпа. — От избледнелите сини очи закапаха сълзи. — Беше толкова добра клиентка, нали? Направо изпаднах в шок, щом ми разказаха какво се е случило. Сигурна бях, че би искала да узнаеш.

Младата жена се настани до нея и хвана ръката й. Бившата й хазяйка изглеждаше дълбоко покрусена и все още трепереше. Заговори бавно, сякаш се обръщаше към малко дете:

— Как се е казвала приятелката й? Познавам ли я?

От сбръчканото лице две подобни на лъскави копчета очи я погледнаха нетърпеливо.

— Казах ти! Мисис Лейтън-Харви! Предполагат, че се е препънала и е паднала по стълбите посред нощ. Когато са я намерили тази сутрин, вратът й е бил счупен.

Главата на Лора се завъртя, а сърцето й се сви болезнено, когато осъзна смисъла на казаното, но в следващия момент изпита изгарящ срам. Една млада жена бе умряла вследствие на трагичен инцидент, а някакъв дяволски глас й говореше: Той е свободен! Вече не е женен!, при това всеки път все по-високо и по-високо.

Изправи се с усилие, докато в съзнанието й, като внезапно избухнал горски пожар, мислите ставаха все по-натрапчиви. Трябваше да ги изхвърли и да ги забрави, преди да я обладаят. Как би могла да се помири със себе си, когато част от нея се бе вкопчила в ужасната идея, че само защото глупавата му малка съпруга бе мъртва, тя имаше шанс да го спечели за себе си?

— Много съжалявам да го чуя. Каква трагедия — чу се да казва, но гласът сякаш не беше нейният. Боже мили! Какво си въобразяваше?

Хелън и останалите й две помощнички реагираха точно както се очакваше в подобна ситуация. Почти останали без дъх от шока, не спираха да възкликват: „колко ужасно“, „беше толкова мила жена“ и „много ще ни липсва“ всеки път, когато Лора се опитваше да потисне покълналата в сърцето й надежда.

— Трябва да изпратим хубав венец, нали, лейди Лора? — чу да казва Хелън.

Едва успя да промълви в знак на съгласие.

— Разбира се.

Мисис Сутърланд попи очите си с мократа си носна кърпичка.

— Може би няма да е лошо да изпратиш писмо на мистър Лейтън-Харви, за да му изкажеш съболезнованията си — предложи тя.

Момичетата закимаха енергично, само Лора не смееше да вдигне зачервеното си пламнало лице. Как можеха да знаят какво искат от нея?, запита се мислено и в същия момент се ужаси, че биха могли да се досетят. Стана от стола и закри лицето си с ръце, преди да заяви твърдо:

— Ще му пиша от името на всички ни, защото и вие имате заслуга за ушиването на дрехите на мисис Лейтън-Харви.

— Благоприличието го изисква — съгласи се мисис Сутърланд, като се оживи малко, а скоро след това си тръгна, за да продължи да разпространява новината, което смяташе за свой дълг.

Когато остана сама същата нощ, Лора съчини много предпазливо писмото до Уолтър Лейтън-Харви, наблягайки на „колко много ще липсва съпругата му на всички“, и изрази искрените си съболезнования на него и сина му за непрежалимата им загуба. Отне й няколко часа да налучка подходящия тон, но най-сетне пъхна листа в плика, върху който изписа адреса: Ласуейд хол, Ласуейд, Мидлотиън, Шотландия. Адрес, който бе научила наизуст, и сега се питаше дали някога ще посети лично.

* * *

— Пред вратата има писмо за вас, лейди Лора — съобщи весело Хелън седмица по-късно, когато дойде на работа.

Още преди да види едрия почерк, Лора инстинктивно усети, че беше от него. От него. Именно така бе започнала да мисли за Уолтър от известно време насам. От този, когото обичаше, но с когото никога нямаше да бъде. Дори може би нямаше да види вече. Отвори писмото и погледът й се плъзна по страницата, на която липсваше дори дума, която би могла да породи и най-бегла надежда. Той благодареше на нея и помощничките й за милите думи и съобщаваше, че смята да отведе сина си в чужбина, „за да промени обстановката“, без да е сигурен дали изобщо ще се върнат в Шотландия. Накрая изпращаше на цялото й семейство най-добри пожелания и завършваше с направен със замах подпис в долния ъгъл на листа.

Лора остави писмото на масата, за да могат да го прочетат всички. Нямаше какво да крие, тъй като между него и нея поначало не бе съществувало нищо. Освен в сърцето й.

— Изглежда, е много добър човек — изкоментира Хелън, след като прегледа внимателно съдържанието.

— Да — хладно се съгласи Лора. — Много добър човек.