Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (16)

Петнадесета глава

Замъкът Лохли, 1902

— Мамо, чете ли днешните вестници? — развълнувано попита Джорджи, като се втурна в кабинета, където лейди Ротбъри седеше зад масивното бюро на покойния си съпруг.

— Нямах време — отвърна тя, без да вдига глава. — Трябваше да оправям сметките, а има още толкова много работа. Много ми липсва баща ви — винаги се грижеше за всичко сам.

Джорджи забърза към нея.

— Погледни! Изглежда, войната с бурите вече е към края си.

Майка й се изправи рязко и обзелото я облекчение сякаш заглади бръчките на челото й.

— Какво пишат?

— В „Таймс“ са публикували комюнике от Претория от двадесет и девети април, значи от вчера, в което се казва, че представители от Великобритания и бурското правителство преговарят за подписване на примирие. Наричат го Мирен договор на Вереенигинг^[1]. — Джорджи я погледна радостно. — Това означава, че войната ще свърши всеки момент, нали?

Лейди Ротбъри се отпусна отново върху стола и плесна с ръце.

— Слава на бога! — каза с благодарност. — А аз бях започнала да се притеснявам, че ще продължи вечно. Това е невероятна новина!

— Значи Хенри ще се прибере всеки момент — обади се Джорджи, все още загледана във вестника, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Обратният път ще му отнеме няколко седмици — напомни майка й. — Може да не успее да се върне до юни, дори до юли.

— В такъв случай ще отложа сватбата си през май, за да може той да ме отведе до олтара — твърдо заяви Джорджи.

— Наистина ли ще го направиш? — удиви се лейди Ротбъри. Само допреди шест месеца момичето би бранило с нокти и зъби плановете си за сватбата с Шейн О’Мали, а ето че сега бе готово да отложи големия ден до завръщането на брат си. Тя се бе възпротивила на брака на дъщеря си с мъж с толкова различен от техния произход, но постепенно бе започнала да харесва бъдещия си зет не само защото очевидно много обичаше Джорджи, а и защото успяваше да я накара да покаже и положителните си качества.

— Няма да е същото без Хенри — простичко отвърна Джорджи. — Ще уведомя всички за промяната на датата.

— Не е ли редно преди това да го обсъдиш с Шейн? — подметна майка й.

Дъщерята я изгледа учудено.

— Защо? Той винаги прави онова, което искам аз.

Лейди Ротбъри се усмихна накриво. В крайна сметка Джорджи не се бе променила много.

Новината за предстоящия мир в Южна Африка се разпространи бързо. Настроението в малката общност се приповдигна и семействата започнаха да кроят планове за тържества по случай посрещането на техните съпрузи, синове и братя, които се бяха били храбро в продължение на три дълги години.

Джорджи не губи много време, за да отложи сватбата си, и веднага написа на Лора, че не бива да бърза с роклята й.

— Очаквам с нетърпение да се запозная с Хенри — с топлота отбеляза Шейн. Той веднага се бе съгласил с промяната на плановете им до завръщането на главата на семейството и бе предложил да направят по-голямо празненство, отколкото бяха имали намерение в началото.

— Защо не поканим всичките ви съседи да се присъединят към празненството? И хората, които работят за вас? Мога да доставя няколко бурета бира, ще изпечем две прасета и едно-две ярета в двора и ще си направим истински гуляй! Гайдарите ви ще свирят за танците в оборите и ще се позабавляваме истински! Родителите ми очакват точно това. Не някакво изкуствено събиране на хора, които отпиват по глътка вино от малки чашки и носят ръкавиците си през цялата вечер.

Джорджи го изгледа с разширени от изумление очи. Какво щеше да каже майка й за тези чудати приумици? Нямаше ли дори сестрите й да бъдат озадачени, ако сватбата й преминеше като на фермерска дъщеря, с бира и танци в оборите?

— Струва ми се, че това е доста авангарден начин за сключване на брак — предпазливо подметна тя.

— Аван… или както там го каза, няма никакво значение, мила. Ще го направим!

Докато говореше, той плъзна ръка около кръста й и я привлече към себе си. Джорджи се почувства замаяна от желание. Тази негова грубовата проява на нежност винаги я изпълваше с копнеж и нетърпение за първата им брачна нощ, въпреки че тайно се притесняваше, че от вълнение ще провали всичко, когато моментът настъпи.

В този момент тежкият гонг обяви времето за обяд и Шейн я пусна неохотно. Двамата минаха по коридора към голямата зала, където лейди Ротбъри вече ги очакваше. Няколко минути по-късно в стаята като гладни мишлета се втурнаха Алис, Флорънс и Катриона, закъснели както винаги. Мърморейки извинения, момичетата заеха местата си край масата.

— Вие никога ли не поглеждате часовника? — раздразнено попита майка им. — Колко пъти трябва да ви повтарям, че закъснението е проява на лошо възпитание?

— Извинявай, мамо. Косата на Катриона беше много разрошена и се наложи да й помогнем да се среши — обясни Алис.

— Би следвало Катриона да помисли за прическата си още преди двайсет минути — гневно я сряза графинята.

— По-добре късно, отколкото никога! — обади се ведро Шейн, като втъкна салфетката за хранене в яката си. Никой не обърна внимание на тази глупава грешка и всички го изслушаха, докато излагаше плановете за предстоящата сватба в подробности, които лакеите се преструваха, че не чуват, докато сервираха като първо, пикантен жулиен.

Джорджи затаи дъх, опасявайки се, че майка й ще каже нещо снобско от рода на „тук правим нещата по друг начин“, но преди да успее да се обади, Макюън се появи и застана на прага на трапезарията. За момент остана като закован на мястото си. Придържаше сребърна табла в стегнатите си в ръкавици ръце, но обичайно червендалестото му лице бе пребледняло като восък.

В мига, в който лейди Ротбъри го забеляза, сякаш изведнъж се смали и остаря. В очите й проблесна страх, а ръцете й започнаха да треперят, когато се протегна към жълтеникавия плик, положен върху обикновено изглеждащия поднос.

— Не! О, Господи, не! — високо изстена тя. — Моля ти се, Господи, не!

Икономът не каза нищо, само остана с наведена глава до стола й, докато тя с трескави пръсти разкъса плика.

Джорджи и Шейн разбраха от болезненото й изражение, че четеше телеграма, след която в Лохли никога нищо нямаше да бъде същото.

— Какво има? — с тих, изплашен глас попита Флорънс.

— Не и моето момче! Не Хенри! Моля ти се, Господи, не Хенри!

Графинята се отпусна безчувствена на пода, а Шейн скочи от мястото си и я прихвана, мърморейки на лакея, който пристъпяше от крак на крак и не знаеше какво да прави:

— Донесете малко бренди.

— Но какво се е случило? — настоя Катриона, като се огледа ужасена наоколо.

Джорджи вече беше разбрала.

— Това е прекалено жестоко! — зарида тя, като вдигна телеграмата от масата, където майка им я бе захвърлила. — Убит по време на сражение… — зачете на глас, — и то точно преди края на войната — прибави задавено и притисна салфетката към устата си.

Стаята мигом се изпълни с писъци и плач. Четирите сестри се втурнаха да успокояват майка си, въпреки че самите те имаха нужда от утеха.

Техният обичан брат вече никога нямаше да се върне в Лохли и всяка от тях чувстваше загубата дълбоко в сърцето си. Той беше не само единствен син и наследник, но и светлината на живота им, обожаван от всички, които го бяха познавали. Сега Лохли си нямаше наследник, а и със смъртта на Хенри титлата се обезсмисляше. Петвековната история на рода бе зачеркната с един-единствен изстрел.

— Цялото семейство трябва да се събере — практично заяви Шейн, след като лейди Ротбъри бе отведена в стаята си, където дъщерите й щяха да останат на нейно разположение, докато една от камериерките тичешком отиде да доведе семейния лекар. — Искаш ли да изпратя телеграми на сестрите ти? — обърна се той към Джорджи.

Тя се вкопчи в него като малко дете.

— Да, моля те — отвърна с приглушен, задавен от сълзи глас. — Ще останеш тук още малко, нали? Не искам да си тръгваш точно в този момент.

Притискайки я в прегръдките си, той я погледна решително в очите.

— Обещавам ти, че ще остана при теб сега и завинаги — пламенно се зарече младият мъж. — Имам управители, които ще следят за работата на клубовете ми и както се казва, щом храня кучета, не ми се налага да лая сам. Ще се погрижа за теб, мила, и ще направя всичко възможно, за да облекча положението на близките ти.

— Благодаря ти — прошепна с признателност тя. — Не знам какво щях да правя без теб!

През следващите двайсет и четири часа Шейн пое нещата в Лохли в ръцете си с типичния си хладен делови размах. След като бе уведомил всички членове на семейството, нареди на иконома да подготви спалните, лично се увери, че готвачката разполага с достатъчно продукти да нахрани двайсетина гости през следващата седмица, и й даде свободата да поръчва каквото й беше необходимо за негова сметка. След това попита Джорджи кой бе адвокат на семейството, за да се свърже с него.

Не спомена пред нея за данъка върху наследството. Това беше работа на юристите, но дълбоко в себе си се опасяваше, че родът Феърберн не само бе изгубил любимия си син и наследник, но щеше да се лиши и от самия замък, за да може да изплати онова, което дължеше за остатъка от някога бляскавото имение.

* * *

Още преди следобеда на следващия ден Лора, Лизи и Даяна бяха пристигнали, придружавани от Хъмфри и Робърт, а Беати им бе телеграфирала, че ще пристигне сама, тъй като, за нещастие, Андрю имал неотложни делови срещи и щял да се освободи едва към края на седмицата.

Момичетата веднага отидоха в стаята на майка си и я завариха просната на леглото, потънала в неутешима скръб. Лекарят идваше по два пъти на ден, за да й дава успокоителни, но действието им скоро отшумяваше и нищо не бе в състояние да я успокои.

Междувременно в кабинета, на чаша уиски и пури, Шейн разговаряше с Хъмфри и Робърт.

— В цялата ситуация има ирония, която направо ме плаши — печално заяви Хъмфри. — Мирният договор е подписан едва четири часа след като Хенри е бил убит. Каква дяволска липса на късмет!

Робърт поклати глава.

— Наистина дяволски късмет.

— Предполагам, няма никакъв шанс по-големият син да се появи, нали? — попита Шейн. Джорджи му бе разказала за Фреди, както и че не бяха чували нищо за него, откакто преди седем години бе изчезнал със семейните скъпоценности.

— Не бих разчитал на това — учуден отвърна Робърт. — Значи знаеш за…?

— Да — прекъсна го Шейн. — Джорджи го сподели с мен. В такъв случай, чисто технически, Хенри е бил единствен син?

Хъмфри на свой ред кимна.

— Така ми се струва. Лизи спомена още в началото на годината, че Фреди официално е бил обявен за мъртъв.

— Ами тогава…? — Шейн се поколеба, преди да продължи: — Хенри вече е станал осмият граф на Ротбъри? Извинете ме, но не съм съвсем наясно с титлите в аристократичния свят.

Робърт се усмихна.

— Скъпи приятелю, английските титли са истинско минно поле, в което и ние често стъпваме накриво, дори сами да ги притежаваме. Но, да, горкият Хенри вече беше лорд Ротбъри и както се оказа, последният, което само по себе си е много тъжно.

— И няма никакви далечни братовчеди или други роднини? — продължи да настоява Шейн.

— Щяхме да знаем, ако имаше. Нашата тъща сигурно отдавна ги е заличила от Книгата на благородниците — сухо отбеляза Хъмфри. — Можете ли да си представите? Девет дъщери и само двама сина? Как да не повярваш в родовото проклятие?

— Просто се опитвам да спестя на това семейство плащането на още данъци върху наследството, ако е възможно — обясни Шейн, — но смъртта на Хенри означава, че ще им се наложи да го направят за трети път през изминалите седем години. Първо е починал бащата на Джорджи. После Фреди е обявен от властите за мъртъв, което означава, че дължимото сигурно вече се изчислява. А сега и смъртта на Хенри…! Дали изобщо ще им остане нещо?

Тримата мъже се спогледаха в настъпилата напрегната тишина.

— Разбирам накъде биеш — глухо каза Робърт. — Истинско разорение, нали?

— По-скоро унищожителна несправедливост — изръмжа Шейн, — за която лично аз обвинявам правителството.

— Но какво ще правят? — запита Хъмфри. — Лейди Ротбъри ще бъде съсипана, ако я принудят да напусне замъка, а има да се грижи за още три момичета.

— Не искам да се налагам — усмихна се леко пренебрежително Шейн, — а пък съм и нов в семейството, за разлика от вас, господа, но мога да си позволя да купя голяма къща и да предложа на графинята и трите по-малки дъщери да се преместят там веднага, щом с Джорджи се оженим. Това може да се окаже добро решение за известно време.

Робърт и Хъмфри се вторачиха в него, обзети от неудобство и срам. Често се бяха шегували с Лизи и Даяна по повод връзката на Джорджи с човек от „по-нисшестоящата класа“, което беше учудващо за сноб като нея, а сега стояха пред един почтен и състрадателен човек, отправящ им предложение, което би трябвало да излезе от тях.

— Скъпи приятелю — подхвана Хъмфри, твърдо решен да не се държи покровителствено. — Това е много щедро от ваша страна, но нека се надяваме, че нещата няма да стигнат дотам… Имам предвид… — Той заекна и по страните му се разля гъста червенина. — Искам да кажа, че сигурно ще останат достатъчно пари, след като се продаде и останалата земя, а и ние няма да се скъпим, нали, Робърт?

— Естествено — отвърна другият и си наля още уиски.

* * *

По-късно същия ден Лора слезе бавно по стълбището от стаята на майка си и откри Хъмфри, застанал сам в голямата зала, загледан в един от множеството портрети на покойни графове. Дочул стъпките й, той се обърна към нея.

— Как си, Лора, скъпа?

— Самотна — тихо отвърна тя.

— А как се чувства бедната ти майка? — попита, като я последва в гостната.

Лора вдигна към него бледото си изпито лице с трескави от безпокойство кадифени очи.

— Не мисля, че някога ще го преживее. Преминала е през толкова много трагедии в живота си, но този път е различно. Хенри не беше само любимото й дете. Той беше бъдещето на Лохли и всичко, което е трупано с векове. Беше сигурна, че ще се ожени и ще има много синове. — Тя сведе очи към вкопчените си една в друга ръце. — А сега го няма.

Хъмфри наблюдаваше как се бори с вълнението си, без да знае как да я утеши.

Тя отново го погледна тъжно.

— Преди да замине, Хенри сподели с мен плановете си. Когато се върне, да спечели много пари, като превърне замъка в нещо като частен хотел, за да може да откупи обратно част от земите. Поне достатъчно, за да могат гостите да имат възможност да ходят на лов или за риба. Мама със сигурност щеше да се възпротиви на идеята, но той беше изпълнен с решителност.

— Не се съмнявам, че щеше да успее — съгласи се Хъмфри. — Вярвам, че един ден много хора с големи имения ще бъдат принудени да припечелват от тях по един или друг начин.

— Наистина ли мислиш така? — учудена попита Лора. — Брат ми смяташе, че това е единственият възможен изход. Но вече никога няма да разберем.

— Според мен майка ти е много по-силна, отколкото предполагаш. Ще можеш ли да останеш тук за по-дълго?

— Да. Оставих една от помощничките ми да ме замества, а тя е изключително способно момиче. Мога да остана колкото поискам, нищо не ме задържа в Единбург — отвърна с горчивина тя.

Хъмфри я стрелна с поглед. Думите й разкриваха някаква дълбока вътрешна болка, която нямаше нищо общо със смъртта на Хенри.

— Имаш ли достатъчно време за личен живот? — подметна простодушно.

— Не много — заяви тя с тон, подсказващ край на разговора. После стана от стола. — Ще изляза малко да подишам чист въздух, преди да се кача отново при мама.

* * *

Джорджи вървеше бавно до Шейн в малката градина на южната страна на замъка, в която, независимо от лошото време, цветята цъфтяха в изобилие. Изтощена от скръбта и стреса, тя все повече зависеше от годеника си, който беше единственият човек в света, способен да я утеши.

— Иска ми се да беше познавал Хенри — каза тъжно.

Шейн й се усмихна.

— В известен смисъл ми се струва, че съм го познавал. След като слушах толкова от теб и останалите колко са го обичали още от времето, когато е бил дете, започнах да си мисля, че щяхме да се спогодим с него.

— О, определено — живо се съгласи Джорджи. — Той обожаваше това място и имаше такива големи планове. Често играехме крикет на онази поляна там. Хенри винаги печелеше, което влудяваше Фреди. Веднъж захвърли бухалката на земята толкова силно, че тя се счупи. Татко направо побесня.

— Никога не съм играл — призна Шейн. — Моята стихия са стреличките.

Когато заобиколиха бавно и се озоваха от другата страна на замъка, Джорджи внезапно спря и нададе уплашен вик.

Шейн се обърна рязко към нея, после проследи погледа й, изпълнен едновременно с изненада и страх.

— Какво има, скъпа? Не виждам нищо — обади се той.

— Изчезнало е! Мили боже, няма го! Какво трябва да означава това? — възкликна тя ужасена.

Младият мъж пристъпи напред, но Джорджи го дръпна обратно.

— Не, не оттук — каза нервно. — Не и преди да разберем какво се е случило с него. Това е или добър знак, или кошмарно предупреждение. — Говореше на пресекулки, облегната тежко върху ръката му. После продължи шепнешком: — Дали не трябва да очакваме още нещо?

— Миличка — твърдо подхвана Шейн и я обърна с лице към себе си. — Как бих могъл да ти отговоря, след като изобщо нямам представа за какво става дума? Какво е изчезнало?

Тя му отправи замаян празен поглед.

— Офиковото дърво. Някой го е отсякъл.

* * *

— Чухте ли вече?

Смущението в помещенията на прислугата по нищо не отстъпваше на това в господарската всекидневна. Говореше се за тъмни нощни сили или дори за призрака на Елинор, който се бе опитал да премахне проклятието. Други пък страхливо споменаваха духа на Хенри, завърнал се, за да отсече дървото.

— Определено си беше там вчера — заяви Лора. — Спомням си много точно, че го видях през прозореца.

— Хайде да огледаме по-отблизо — предложи Робърт и тръгна към входната врата. — Може само да е паднало от силния вятър.

Шейн се приближи до него.

— И аз исках да поогледам, но Джорджи беше в такова ужасно състояние, че не ми позволи дори да се приближа. Защо всички проявяват такъв интерес?

Робърт го погледна изненадан.

— Ти си шотландец? И не вярваш, че офиковото дърво притежава способността да носи благословия и проклятие на цял един род? — попита почти шеговито.

— Ирландец съм — поправи го другият. — На нас късмет ни носят детелините. Освен ако някой породист ирландски кон не участва в националните надбягвания.

— Колкото и невероятно да изглежда — призна Робърт, — семейство Феърберн имат трагични основания да вярват, че са били прокълнати от извънбрачно роден син.

Хъмфри ги застигна на мястото, където някога се бе извисявало офиковото дърво.

— Лизи каза, че трябва да търсим някакви следи, оставени от онзи, който би могъл да го отсече — задъхано обясни той.

— Какви следи?

— Градинарски инструменти или фермерски сечива.

Робърт започна да оглежда тревата на десетина стъпки от терасата, която заобикаляше замъка откъм западната му страна.

— Стояло е тук, нали? — попита озадачено.

Зелените площи изглеждаха непокътнати и никъде не се виждаха стърготини или пречупени клони. Изглеждаше така, сякаш дървото просто се бе стопило във въздуха, без да оставя никакви следи.

— Нали говорим за тази страна на замъка? Сигурни ли сте, че не трябва да търсим на изток? — неуверено подхвърли Хъмфри.

— Не питай мен. Никога не съм виждал проклетото дърво — отвърна Шейн.

— Определено беше тук — настоя Робърт, вече съвсем объркан. — Не може да е изчезнало просто така. Глупаво е дори да си го помислим.

В този момент един от прозорците на замъка се отвори и Лора се наведе надолу.

— Това е точното място, нали, Лора? — подвикна към нея Хъмфри.

— Растеше на шест-седем стъпки по-наляво — отвърна високо тя.

Тримата мъже се завъртяха в малък кръг, изучавайки тревата и опипвайки земята с върховете на лачените си обувки.

— Лора, как можеш да бъдеш сигурна? — раздразнено попита Шейн.

Ала тя нямаше ни най-малко съмнение. Стоеше в стаята, която някога беше спалнята на Елинор, и си спомняше съвсем ясно как бе гледала с ужас към офиката през същия този прозорец в деня, когато бяха открили мъртвото тяло на малката й сестра на терасата отдолу.

— Зная къде растеше — заяви категорично. — Който и да го е отсякъл, е изтръгнал и корените му. Оттук виждам, че ходите по прясно насипана почва.

Тримата мъже отскочиха почти едновременно встрани, сякаш им бяха казали, че тъпчат свещена земя.

— Трябва да го е направил някой от градинарите, след като всички сме си легнали снощи. Предполагам, че не е искал да разстройва семейството — предположи Хъмфри, докато се връщаха обратно в замъка.

Робърт кимна.

— Да. Всички стаи за гости са в другото крило на сградата, затова никой не е чул нищо.

— В такъв случай кой спи в тази част, покрай която е расло дървото? — полюбопитства Шейн.

— Това е стаята на Елинор, но не я ползват от години. До нея е спалнята на Фреди.

* * *

— Да не би да си ходила в старата стая на Фреди? — с настойчив шепот попита Даяна, когато завари Лора в библиотеката.

Сестра й я изгледа с празен поглед.

— В стаята на Фреди ли? — повтори озадачена. — Не. Какво да правя там? И защо шепнеш?

— Робърт се пита дали Фреди не се е върнал наскоро. Може би той ни е отървал от дървото, за да сложи край на проклятието.

Лора продължаваше да се взира в нея, сякаш не разбираше какво й говори.

— Не го допускаш наистина, нали? Фреди тук? От все сърце се моля да грешиш.

— Не знам дали Робърт е прав, или не е. Не е споменал нищо пред Хъмфри и Шейн, но след като те е видял в стаята на Елинор, си е помислил, че… — Гласът й заглъхна и тя поклати глава. — Какво според теб трябва да направим?

Лора се изправи.

— Да отидем и да надникнем още сега — заяви решително. — Предполагам, съпругът ти допуска също така, че Фреди по някакъв магичен начин е накарал дървото да изчезне посред нощ? — допълни презрително.

— Ами тялото му така и не беше намерено — възрази Даяна. — Ако е успял да се добере до Шотландия, без да бъде разпознат, това е единственото място, където би могъл да се скрие, без риск да бъде открит. Някои от стаите на най-горния етаж не се използват от години.

Докато се изкачваха по стълбището, на една от площадките се натъкнаха на Джорджи.

— Накъде сте тръгнали? — попита тя.

— Решихме да поседим с мама още малко — спокойно отговори Лора.

Веднага щом сестра им влезе във всекидневната, те забързаха нагоре, прекосиха дългия коридор, минаха покрай стаята на Елинор и се спряха пред съседната врата.

Даяна трепереше от нерви, но Лора сграбчи дръжката и я натисна рязко, преди да влезе в тъмната стая и да се огледа плахо.

Сестра й я следваше, пристъпвайки на пръсти.

— Изглежда ми съвсем празна — заяви Лора, местейки поглед от брокатената покривка на леглото към тоалетната масичка и библиотеката, в която все още бяха подредени любимите книги на Фреди. Във въздуха се носеше миризма на прах, което беше съвсем естествено, след като не бе проветрявано от години.

Внезапно Даяна извика уплашено и посочи най-долния рафт от полицата до леглото.

— Погледни! — задавено каза тя.

Лора се наведе бързо и вдигна един брой на „Скотиш Хералд“. Очите й тревожно потърсиха датата. Беше тридесети април 1902 година.

— Остави го обратно! — обзета от паника прошепна сестра й.

Върна списанието на мястото му, но не бързаше да напусне стаята.

— Хайде! — подвикна умолително Даяна, вече застанала на прага.

— Защо трябва да се страхуваме от собствения си брат?

— Защото го знаем какъв е! Спомняш ли си как постъпи с коняря ни? Ще полудее, ако разбере, че сме разбрали за завръщането му.

Лора напусна стаята, като затвори внимателно вратата и каза замислено:

— Чудя се от колко време е тук? Вече трябва да е научил за смъртта на Хенри. Предполагам, че след като познава толкова добре замъка, е излизал през нощта, за да си взима храна и напитки, докато всички спим.

Даяна потрепери.

— Искам с Робърт веднага да се приберем у дома. Няма да мога да мигна повече тук. Смяташ ли да уведомиш полицията? Това би било най-разумното нещо, което можем да направим, нали?

Лора се спря по средата на масивното стълбище, водещо към големия салон, и се загледа през прозореца към внушителните планини в топлия майски ден.

— Би ли могла да се помириш със себе си, ако го направим? — попита тя. — Да изпратим собствения си брат, нашата плът и кръв, на бесилката след всички тези години?

Сестра й я погледна неспокойно.

— Не смяташ да го пазим в тайна, нали? След онова, което ни причини той? След като уби Хамиш, открадна семейните скъпоценности, разби сърцето на мама и стовари такъв срам върху целия ни род? Фреди е изгнил до мозъка на костите си! Още като дете беше жесток и постоянно унижаваше и обиждаше Хенри само защото другите го обичаха повече!

Лора се обърна с лице към нея.

— Фреди беше едва седемнайсетгодишен тогава. Сега вече е на двайсет и пет и вероятно се разкайва за стореното. Трябва да поговорим с него, преди да се втурнем към полицията, или пък… — Тя сграбчи китката на сестра си: — … или преди да споделим с някого.

— Но аз трябва да кажа на Робърт! — веднага възрази Даяна.

— Дай ми двайсет и четири часа — настоя Лора. — Само това искам от теб. Помисли си, Ди. Искаш ли да изживееш остатъка от живота си, преследвана от мисълта, че си изпратила родния си брат на бесилката, когато той може би се е разкаял и се е поправил?

Сестра й се поколеба.

— Но ако наистина се е променил, какво търси тук? Защо се крие? — изсумтя тя.

— Точно това искам да разбера. — От очите на Лора закапаха горещи сълзи. — Изгубихме Хенри. Помисли само колко прекрасно би било, особено за мама, ако Фреди се е върнал, изпълнен с разкаяние за греховете от миналото си?

— Е, добре — неохотно отстъпи Даяна. — Но ми е неприятно да имам тайни от Робърт.

* * *

Лора наметна черен шал около раменете си и се промъкна в стаята на Елинор със затаен дъх, като остави вратата леко открехната. Наближаваше полунощ и всички, дори прислугата, си бяха легнали.

Тишината и застиналият въздух бяха почти осезаеми и единственият звук, който чуваше, бяха ударите на собственото й сърце. Фреди беше жесток и брутален и след бягството му преди почти осем години може би се бе озлобил още повече. Въпреки това положението трябваше да се изясни. Едно нещо поне беше сигурно. Независимо от онова, което беше извършил, тя не искаше да застава на страната на закона в търсенето на възмездие.

Нечии несигурни стъпки я накараха да се обърне рязко и в този момент видя светлина на свещ да се движи покрай вратата на стаята на Елинор. Втурна се бързо навън и изрече шепнешком:

— Фреди?

Пристъпи в коридора и го видя да стои застинал на мястото си с гръб към нея, вдигнал свещта в едната си ръка. По силуета му можеше да прецени, че е облечен в дълго и тежко палто.

— Фреди! Аз съм, Лора — каза настойчиво.

Сянката вдигна пламъка по-високо и се обърна много бавно към нея. За момент й се стори, че ще я удари, и отскочи леко назад, загледана в брадясалото му лице, което сега можеше да види по-ясно. И тогава сърцето й заби по-учестено от когато и да било досега.

Мъжът не беше Фреди. Беше висок, широкоплещест непознат, който стоеше злокобно пред нея и се взираше в очите й.

— Кой сте вие? — попита тя и от страх гласът й потрепери.

Той сви устни и притисна показалец към тях.

— Шшшт. Няма да ви нараня. Не съм дошъл, за да навредя на някого — каза с едва чут шепот. — Фреди, както го нарекохте, ме помоли да дойда. — Акцентът му беше френски и вече й се усмихваше. — Може ли да поговорим?

Съвсем втрещена, Лора отстъпи назад.

— Кой сте вие? — повтори с надеждата, че този път говори по-уверено. — Какво търсите тук?

— Ще ви кажа. Брат ви ме помоли да дойда в замъка и да направя нещо за него. Даде ми инструкции. При това доста подробни.

Лора тръгна към стълбите, водещи към големия салон, за да може да вдигне по тревога близките си, използвайки големия месингов гонг, който обикновено ги събираше за вечеря.

— Значи ви е изпратил да ни ограбите, така ли? — запита гневно, като се вкопчи в парапета, за да не падне в тъмнината. Неочакваната среща лице в лице с напълно непознат мъж бе притъпила чувствата й и я бе направила безстрашна.

Той я последва плътно, все още вдигнал свещта високо над главите им.

— Да ви ограбя? — повтори в недоумение.

— Да ни оберете. Да вземете всичко, което ни принадлежи — хрипливо поясни тя.

— Точно обратното! — високо изрече мъжът. — Донесох ви нещо. Това е дълга история. Можем ли да седнем някъде? Искам да ви обясня всичко.

Щом се озоваха в големия салон, Лора запали газената лампа и я постави на масата до гонга, след което се настани на пейката от ковано желязо и махна към най-близкия стол, за да го покани да седне. Едва тогава успя да огледа добре мистичния натрапник, който, на всичкото отгоре, се бе оказал много добре възпитан.

За своя изненада, установи, че е чист и спретнат, а косата и брадата му са добре оформени. Имаше червендалесто лице, типично за всеки, прекарващ доста време на открито, а ръцете му свидетелстваха, че е наемен работник. Какво свързваше брат й с такъв човек, недоумяваше тя.

— Позволете ми да ви се представя — подхвана той с официалност, която изглеждаше странна при създалите се обстоятелства. — Казвам се Пиер Дюсорд и съм градинар. Работя в градините на Тюйлери в Париж, които са най-пищните в цяла Франция. — Тъмните му очи засияха от гордост, докато говореше, после посочи с ръка към нея: — А вие сте лейди Лора, така ли?

Тя кимна. Тази неочаквана среща все повече й приличаше на сън. Наистина ли седеше в големия салон на собствения си дом посред нощ и водеше любезен разговор с някакъв си френски градинар, който бе прекарал последните няколко дни в стаята на Фреди?

— Как се запознахте с брат ми? — попита подозрително.

— Той обичаше да седи в градините. Казваше, че му напомняли за Лохли.

— Значи живее в Париж?

Пиер се намръщи.

— Вие не знаете? Никой не ви е съобщил? — попита с явно неудобство.

— Какво не са ни съобщили?

— Че милорд Феърберн почина преди няколко месеца.

Малката искрица надежда, че Фреди може да е жив, угасна между два удара на сърцето й.

— Той е мъртъв? Но от какво е умрял?

Мъжът се смути и отклони поглед.

— От сифилис. Малко преди края му обещах, че ще дойда тук и ще изпълня последното му желание.

Лора пребледня.

— Какво, така потайно? Да се промъкнете в замъка посред нощ? Защо просто не дойдохте като гост?

— Той ме помоли да… как да ви кажа?… Да направя нещо като магия. Твърдеше, че семейството му е прокълнато и искаше да премахна проклятието.

Тя се наведе напред.

— Значи, вие сте отсекли офиката? — В погледа й просветна разбиране. — Естествено. Нали сте градинар. Знаели сте какво да направите и как да засипете с прясна почва мястото, където се е издигало дървото.

Пиер кимна.

— Настояваше, че трябва да изчезне, без да останат никакви следи от него. Освен това ми даде план на замъка, така че да знам как да открия стаята му и къде да си намеря храна.

Очите й се разшириха от изумление.

— В такъв случай кога пристигнахте тук?

— Преди два дни. Утре се връщам в Париж, но преди това трябва да ви дам нещо. Щях да го сложа в плик и да го оставя на масата, ей там — посочи отново с ръка той, — но сега мога да го предам на вас, за да го върнете на майка ви.

Бръкна във вътрешния джоб на палтото си и извади малка кожена кесийка.

— Това е единственото, което му остана, и той ме помоли да ви го донеса.

Лора пое малкия пакет и го отвори с треперещи ръце. От него извади перлена брошка, която, както ясно си спомняше, майка й често бе носила, забодена на яката на кремава дантелена блуза. Беше малко, незначително бижу в сравнение с ослепителните диаманти, наследени от предишните поколения, но накара очите й да се напълнят със сълзи.

— Значи няма нищо друго? — попита съкрушена.

Пиер кимна.

— Накрая бе затънал в мизерия. Беше пропилял всичко в разгулен живот из столиците на Европа. Най-вече в Париж. — Замълча, сякаш се колебаеше дали трябва да продължи.

— Разказвайте — насърчи го Лора и изтри с ръка сълзите, стичащи се по лицето й.

— През последните си дни Фреди бе изпълнен с угризения и се страхуваше, че ще отиде в ада — тихо каза мъжът. — Знаеше, че е извършил тежки грехове, и много съжаляваше. Сигурен съм, че искаше да се върне тук, но се опасяваше, че ще го открият, затова изпрати мен.

Лора ридаеше за малкото бебе, което лежеше в креватчето си, а семейството празнуваше раждането на първия си син. Плачеше за светлоокото момче, което си бе играло на войници в кулите на замъка, а после бе израснало съвършен ездач, за радост на баща им. Кога се бе объркало всичко? Дали майка им не го бе разглезила, като непрекъснато му бе повтаряла, че е наследник на всичко, което обхващаше погледът му? Дали не бе обзет от ревност след появата на Хенри? Може би постоянното присъствие на деветте му сестри му бе дошло в повече и се бе чувствал задушен от обкръжаващата го женственост?

— Съжалявам, че ви разстроих — чу тихия глас на Пиер. — Май прекалих с приказките си.

— Исках да знам всичко — увери го тя, като се изправи и изпъна рамене. — Благодаря ви, че ми го разказахте. Майка ми никога няма да разбере подробностите около смъртта му, но това ще й дам непременно — прибави и разтвори дланта си, върху която лежеше перлената брошка. — Ще й кажа, че Фреди й я изпраща с цялата си обич.

— Много добре — отвърна с топлота той, — защото е самата истина.

Лора му протегна ръка.

— Благодарна съм ви и за това, че отсякохте офиката.

Той направи лек поклон, преди да стисне студените й пръсти.

— Няма защо. Беше просто малка магия и се надявам, че семейството ви ще се радва на късмет от тук нататък.

Качвайки се по стълбите към стаята си, тя не можеше да повярва, че нощта бе преминала по такъв невероятен начин. Дали Даяна щеше да повярва поне на една дума от разказа й? Перлената брошка беше единственото й доказателство за странната среща. Както и фактът, че един парижки градинар бе отсякъл умело офиката и бе заличил следите върху наранената земя, като я бе засипал с прясна почва.

Само времето щеше да покаже дали тежкото проклятие беше пропъдено или не. Самата тя беше убедена, че хората сами коват добрия или лошия си късмет и никой не би могъл да се намеси. Нямаше нужда да обяснява на когото и да било причината за смъртта на Фреди. Чувстваше, че му дължи сестринска лоялност за начина, по който бе изживял последните си няколко години, но със сигурност щеше да спомене колко се е разкайвал за извършените злини. Това беше един пропилян живот, което беше най-тъжното от всичко.

Същата нощ тя сънува Фреди. Сънува, че се бе върнал в Лохли жив и здрав и бе изсипал всички откраднати бижута в средата на леглото на майка им.