Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (12)

Единадесета глава

Замъкът Лохли, 1899

— Три омъжени и още пет наред — каза на себе си лейди Ротбъри, след като годежът на Беати бе обявен официално следващия месец. Изобщо не мислеше за Алис, Флорънс и Катриона, защото бяха още много малки, но дълбоко се тревожеше за Лора и Джорджи. Особено за Джорджи. Поведението й не беше такова, каквото се очакваше от една дама, а и тя не полагаше никакви усилия, за да се хареса на някого.

Сватбата на Беати беше определена за септември. Тогава се провеждаше съборът в Обан — имаше различни игри и приеми всяка вечер, докато се стигне до големия бал, който беше кулминацията на сезона. Всеки, който заемаше някакво положение в обществото, по това време щеше да се намира в Арджилшър.

Лейди Ротбъри бе започнала да прави планове, както правеше и за сватбите на Даяна и Лизи, които се бяха превърнали в образец за всички бъдещи сватби в семейството, и безгрижно обмисляше избора на цветя за църквата, когато Хенри влезе в стаята.

Майка му се обърна с обич към него.

— Готов ли си да отведеш още една от сестрите си пред олтара? — попита шеговито.

Той я погледна сериозно.

— Няма да присъствам на сватбата на Беати, мамо.

— Какво искаш да кажеш? Разбира се, че ще присъстваш. Ще заминеш за университета в Единбург едва в края на септември.

Погледът му срещна открито нейния.

— През септември ще бъда в Южна Африка, мамо.

Сърцето й сякаш прескочи няколко удара, после запрепуска лудо от обзелия я страх.

— Южна Африка? — заекна, защото знаеше за какво става въпрос. Прекалено много бе изписано във вестниците.

— Да. Записах се в армията. Отивам да се бия с бурите.

* * *

— Кой ще отведе Беати до олтара? — хлипаше лейди Ротбъри и ясно си даваше сметка, че не това е причината за сълзите й, но бе прекалено уплашена да признае истинската. Не можеше да понесе мисълта за красивото си момче на бойното поле, изложено на опасността да бъде ранено при постоянния обстрел.

— Като редови войник ли са го взели? — изненадана попита Джорджи.

— Да. Постъпил е в Кралската кавалерия. Винаги е обичал ездата. Как ми се иска да го бе обсъдил с мен, преди да поеме така импулсивно подобен риск.

— Бил е сигурен, че ще се опиташ да го разубедиш — меко се обади Лора. — Нито една майка не би искала синът й да отиде на война, но Хенри винаги си е имал собствено мнение. С него всичко ще бъде наред, мамо. Там има хиляди войници от Австралия, Канада и Южна Африка, които се бият срещу бурите. Не са само от Британия.

— Няма да имам нито миг спокойствие, докато не се върне — горещо възрази лейди Ротбъри. — Цялото бъдеще на рода Феърберн е в ръцете му. Да не говорим колко ми е нужен тук.

— Защо не помолим Робърт да отведе Беати до олтара? — предложи Лора. — Той е най-големият от зетьовете ти и е напълно подходящ за тази работа.

— Да, бих могла — неохотно се съгласи графинята, — но няма да е същото.

Лора съчувстваше на майка си, но знаеше също така, че Хенри се чувстваше затворен и ограничен в замъка, още повече сега, когато му бе отнета възможността да ходи на лов. Беше едва на осемнайсет, жаден за вълнения и приключения, а на идеята да преплува океана, за да се сражава в името на кралицата и родината, не би могъл да устои нито един млад мъж.

Робърт веднага се съгласи и предложи пълната си подкрепа и помощ след заминаването на Хенри.

— Само трябва да ни кажете и двамата с Даяна с удоволствие ще направим всичко, каквото можем — обеща той.

— Не ти ли доведох истински зет мечта? — пошегува се с майка си Даяна.

— Вече си имаш Робърт и Хъмфри, а ето че ще дойде и Андрю.

Лейди Ротбъри се усмихна тъжно, без да се поддава на опитите да я развеселят. Ако зависеше от нея, би се задоволила само и единствено с Хенри.

Нищо не бе в състояние да помрачи настроението и духа на Беати. От момента, в който се бе върнала от гостуването си в Лондон с украсен с рубини и диамант годежен пръстен на пръста, не говореше за нищо друго освен за забележителното си бъдеще. Андрю имал намерение да купи къща в Лондон, „в най-хубавата част на Мейфеър“, не пропускаше да уточни, в която щели да живеят от понеделник до петък, а в събота щели да се оттеглят на почивка в дома си в стил „Елизабет“ в Кент, „където ще се забавляваме и ще каним приятели да ни гостуват за по няколко дни“, завършваше ентусиазирано.

Макар да се радваха заедно с нея, Даяна и Лизи започнаха да се опасяват, че собствените им домове в провинцията не са нищо повече от крайградски къщи в сравнение с идилията, която описваше сестра им.

— Представяш ли си да имаш две огромни къщи, за които да се грижиш постоянно — отбеляза Лизи.

— Каква отблъскваща вулгарност! — изсумтя Джорджи. — Следващото нещо, което ще чуем, сигурно ще е, че Андрю ще й купи част от кралските бижута. Никога не съм предполагала, че някоя от сестрите ми ще се принизи до категорията на новобогаташите.

— Престани да бъдеш такъв сноб! — сряза я Лора. — Според мен е чудесно и не се съмнявам, че ще бъде много щастлива.

— Той е бизнесмен — напомни им Джорджи, сякаш другите бяха забравили този факт. — Името му не фигурира в Книгата на благородниците, въпреки че сигурно ще попадне, след като се ожени за Беати.

— Това е просто ревност — отбеляза Лора. — Единственото, за което завиждам на Беати, е, че ще се махне оттук. И аз почти съм решила да замина.

— И къде ще отидеш? Какво ще правиш сама? — настойчиво я изгледа Джорджи.

— Сама ще си изкарвам прехраната — бързо отговори Лора. — Ще си изградя собствен живот.

Джорджи я изгледа уплашено.

— Ще се хванеш някъде на работа? — попита ужасена. — Мама никога няма да ти позволи. Момичетата с нашия произход не работят.

— И защо не? В страната сигурно има стотици талантливи млади жени, които пропиляват способностите си само защото от тях се очаква да бъдат единствено съпруги и майки — възрази сестра й. — Искам да направя нещо значимо в живота си. Освен това имам талант. Вроден, както каза мисис Армитейдж. Искам да рисувам и да шия красиви дрехи и знам как става.

Джорджи изсумтя презрително.

— Само простоватите жени стават шивачки. Ще опозориш цялото семейство, ако се захванеш с това. Никога не сме се занимавали с търговия, а и сред познатите ни няма такива.

Лора покри лицето си с ръце, после се изправи и махна раздразнено с ръка.

— Времената се менят. На жените им омръзна да бъдат само декоративни дами, държани от съпрузите и обществото вкъщи. Вземи за пример Емелин Панхърст, която се бори всеотдайно за правата на жените. Тя създаде Женския обществен съюз и най-после имаме възможност да гласуваме на местните избори. Само след няколко години ще можем да участваме и в парламентарните. Не искам повече да стоя затворена тук, Джорджи. Ти също не трябва да оставаш.

Сестра й кръстоса превзето ръце.

— Е, аз пък нямам намерение да работя, за да се издържам.

— А какво ще стане, ако не успееш да се омъжиш? Ще стоиш при мама, ще бродираш, ще помагаш да аранжират цветята във вазите, докато стигнеш до дълбока старост и умреш? — разгорещено попита Лора.

Другата сви рамене.

— Каквото ми е писано, това ще стане. Във всеки случай нямам никакво намерение да работя.

* * *

— Това е най-ужасният ден в живота ми — заяви лейди Ротбъри, след като Хенри се сбогува със семейството си и напусна Лохли, за да се присъедини към частта си, която заминаваше за Южна Африка следващата седмица. Цялата прислуга се бе събрала пред замъка, за да го изпрати, а в очите на най-старите, които го познаваха още от раждането му, блестяха сълзи. Младите камериерки се усмихваха и махаха с ръце с надеждата, че ще ги забележи.

Зачервен от вълнение, той целуна сестрите си, преди да пристъпи към майка си.

— Върни се жив и здрав, скъпи — прошепна тя, опитвайки се да се стегне. — Грижи се за себе си.

— Непременно, мамо — през смях отвърна Хенри, изпълнен с присъщия на младостта оптимизъм.

— Успех, милорд — дрезгаво каза икономът, като се поклони.

— Сбогом, Макюън. Наглеждай всичко тук вместо мен, докато се върна — подвикна момчето и се затича по каменните стълби към очакващия го екипаж.

Изпрати го развълнуван хор от „Успех!“ от страна на семейството и прислугата, които му махаха и не спираха да подвикват окуражително. Хенри също вдигна ръка и се засмя доволно, като се наслаждаваше на своя миг слава.

— Моля се на Бога никога повече да не преживявам подобен ден — измърмори като на себе си лейди Ротбъри и бавно заизкачва стълбите към стаята си.

— Ще се върне преди да си усетила липсата му — весело я увери Беати, — въпреки че съм разочарована, че не той ще ме отведе до олтара.

* * *

Лора погледна големия куфар, вече подреден и готов за пътуването. С чувство на нарастващо вълнение си даде сметка, че утре по същото време щеше да бъде в Единбург и новият й живот щеше да започне. Продължилите месеци наред спорове с майка й щяха да са минало и тя щеше да се настани в дома на мисис Сутърланд, братовчедка на лейди Ротбъри, намиращ се на Принцес Стрийт. Жената беше вдовица, останала без пукнат грош, затова предварително се бяха уговорили, че Лора ще наеме стая срещу наем от четири шилинга на месец.

— Ще й бъда придружител, когато се налага — обеща мисис Сутърланд, — и ще кажа на всичките си приятели, че е първокласна шивачка. — После прибави лукаво: — Ще очаквам малка комисиона от работата, която ще й осигурявам.

Когато чу това, Джорджи изви очи към небето.

— Ще плащаш на някаква си старица да ти хвали работата? — възкликна обидено. — Мамо, как можеш да й позволяваш да се унижава така?

За първи път лейди Ротбъри защити плановете на по-голямата си дъщеря.

— Лора е изключително талантлива. В началото всички велики художници са имали своите спонсори — отвърна тя.

— Лусинда Сутърланд може да е много бедна, но в добрите си времена познаваше абсолютно всички и съумя да запази приятелството си с тях.

Новата й шевна машина беше опакована в сандък, а в друга кутия бяха подредени всички неща, които щяха да й бъдат необходими — от карфици и игли, до разноцветни конци, бележници за скиците и моливи.

От вълнение почти не можа да мигне през последната си нощ в замъка. По-рано през деня пощальонът й бе донесъл няколко писма от сестрите й, които й изпращаха цялата си любов и пожелания за успех. Ти си толкова смела, завършваше писмото на Даяна, докато Лизи казваше: Нито една жена от рода Феърберн не е била толкова предприемчива! Върху лист много елегантна хартия, с изписан адресът й в Мейфеър в горния ъгъл, Беати бе надраскала: Наслади се на приключението си!

Лора беше трогната до дъното на душата си. Подкрепата на сестрите й означаваше всичко за нея. Като спомен от взаимната им привързаност, тя пъхна бележките в ръчната си чанта, откъдето можеше да ги вади и да ги препрочита, когато се почувстваше самотна. Без съмнение, те щяха да й липсват, но рано или късно всички щяха да се разпилеят. Сега единствената разлика беше, че те бяха омъжени, а тя — не. Затова се налагаше да изгради бъдещето си сама.