Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (8)

Седма глава

Ласуейд хол, 1909

Всичко започваше отново, но този път кошмарът беше още по-страшен. Нещата се развиха толкова бързо и неприятно, че Лора не бе имала достатъчно време, за да даде на прислугата няколко почивни дни още при първите признаци на буйстването, както правеше обикновено. Но най-лошото беше, че Карълайн седеше в детската стая с бавачката, а последното нещо, което искаше, бе детето й да стане свидетел на целия ужас…

* * *

Все още по пеньоар, защото бъркотията бе започнала рано сутринта, Лора се втурна надолу към салона, където наскоро бяха монтирали чудесното ново изобретение — телефона. Непривикнала да го използва, грабна припряно слушалката от куката, преди да се наведе към говорителя, прикрепен към стената.

— Мога ли да ви помогна? — чу се деловият глас на оператора.

Тя бързо и много тихо, за да не могат да я чуят, продиктува номера на Даяна, чийто дом се намираше на трийсетина километра от нейния. През цялото време не изпускаше от поглед вратата на кабинета, иззад която се носеха трясъци, блъскане и ругатни. Опасявайки се, че може всеки момент да се отвори, стисна слушалката и помоли да я свържат колкото може по-скоро.

Тогава чу гласа на иконома:

— Домът на лорд Келсоу.

— Бих искала да говоря с лейди Даяна Келсоу, моля. Спешно е. Обажда се лейди Лора Лейтън-Харви.

След броени минути до нея стигна все още момичешкият глас на сестра й:

— Лора, миличка, ти ли си?

— Ди, трябва да бъда кратка. Ще ти обясня по-късно, сега не мога. Слушай! Ако бавачката доведе у вас Карълайн, ще можеш ли да ги приемеш за няколко дни? — Усети, че трепери, все още загледана нервно към затворената врата на кабинета, зад която шумът се усилваше.

— Да не си болна? — притеснено попита Даяна.

— Не, но в момента тук нещата са доста сложни. Не искам Карълайн да се навърта наоколо.

Сестра й въздъхна.

— О, Лора! Пак ли Нийл? Мислех, че след като му наехте добър учител, нямате повече проблеми.

— С него всичко е наред. Става дума за друго.

— Горката! Не са проблеми с прислугата, нали? Разбира се, че могат да останат. Няма да ни притеснят, а и Никълъс и Луиз ще се радват да си поиграят с нея. Кажи на бавачката да й вземе по-прости дрешки. Наскоро монтирахме в градината катерушка за децата и те много се забавляват.

— Благодаря ти, Ди. Задължена съм ти.

— Сигурна ли си, че си добре? — все така загрижено попита Даяна. — Струваш ми се някак отчаяна.

— Друг път ще ти обясня. Сега трябва да затварям.

Лора нервно окачи слушалката обратно на месинговата кука и побягна, дочула бравата на кабинета. Нямаше нито минута за губене. Тичешком изкачи двойното стълбище към детската стая на последния етаж, където в този момент Карълайн закусваше.

— Мами! — извика детето и радостно плесна с ръчички.

— Здравей, миличката ми — целуна я по главичката майката и се обърна към бавачката, която вече беше запозната с „проблема“, както господарката й уклончиво го наричаше. Беше се надявала, че повече няма да има „проблеми“ в дома, защото всичко бе било наред в продължение на повече от две години, но очевидно дяволът отново се бе пробудил. Единственото, което не можеше да разбере, беше защо лейди Лора отказваше да сподели със семейството си какво й се налага да търпи от време на време. Между прислугата това не беше тайна, макар всички да се бяха заклели да мълчат. Гордостта ли я възпираше да признае, че нещо сериозно не е наред?

Лора заговори бързо, без да я поглежда в очите:

— Сестра ми, лейди Даяна, покани теб и Карълайн да им погостувате за няколко дни в Кренли Кърт, така че още сега ще повикам Гордън да ви закара. Каза да вземеш за детето по-прости дрешки. Разбра ли?

— Да, милейди. Ще бъде чудесно. — Бавачката никога не се беше качвала в онова странно, подобно на кутия нещо, наречено Стенли^[1], но пък харесваше новия шофьор, затова се оживи при мисълта за предстоящото пътуване.

После Лора се спусна по задното стълбище и намери Хобс в килера, където съхраняваха сребърните съдове.

Пое си дълбоко въздух и заговори с глух глас:

— Проблемът се появи отново. Моля те, заключи всички напитки.

— Веднага ще се погрижа, милейди — отвърна мъжът, отбягвайки погледа й.

— Освен това бих искала да кажеш на Гордън да дойде да вземе Карълайн и бавачката и да ги откара в дома на лейди Келсоу — допълни тя.

— Да, милейди.

В този момент чуха вратата на кабинета да се отваря с пукот на разцепено дърво, последван от крясък:

— Хобс! Къде си, по дяволите?

Лора бързо изтича нагоре по задната стълба, за да се прибере в стаята си, сигурна, че икономът няма да откликне. Той знаеше какво да прави. Те всички знаеха. Най-много след час щяха да напуснат къщата, за да се върнат чак след преминаването на кризата. Единствено Хобс щеше да остане, за да продължи да изпълнява задълженията си и да се притече на помощ, ако се наложи.

Това беше моментът, в който заради глупавата си гордост тя се чувстваше най-самотна. Сестрите й я бяха умолявали да не се омъжва за Уолтър, тъй като не знаеше нищо за него, и я обвиняваха, че се втурва презглава в този брак, защото бе навършила двайсет и девет и това вероятно щеше да бъде последният й шанс.

Ако само се бе вслушала в предупрежденията им. Ако бе изчакала още малко, както я бяха съветвали. Тогава щеше да види и другата страна на неговия напомнящ за Джекил и Хайд^[2] характер, който превръщаше очарователния, влюбен и състрадателен мъж във вилнеещ алкохолик, чиято агония всеки път го отвеждаше в болницата. По-късно бе научила, че няколко пъти е бил настаняван в клиника за душевноболни, защото страдал от делириум тременс^[3].

Като се обръщаше назад, Лора си спомняше как от време на време Присила Лейтън-Харви изглеждаше много напрегната, когато идваше на проби за нова рокля, и бе подхвърляла, че съпругът й бил „заминал по работа“, затова не можел да я придружи на едно или друго светско събитие. Едва по-късно, когато вече се бяха оженили, тя разбра, че Уолтър не е работил нито един ден през живота си. И все пак не можеше да позволи на сестрите си да узнаят за малкия ад, в който й се налагаше да живее понякога. Те всички се бяха омъжили щастливо за преуспели мъже и тъй като беше втората дъщеря в семейството, смяташе, че двете с Лизи трябва да служат на по-малките като пример за това колко обичаща и предана е длъжна да бъде една съпруга.

Все пак в моменти като този се питаше колко страдание още би могла да понесе, без те да разберат и без тяхната подкрепа. Когато Уолтър не пиеше, което понякога продължаваше дори цяла година, беше идеален съпруг. Тя ценеше това време и се надяваше то да продължи вечно. Но тогава се появяваше необходимостта да изпие едно питие, дори малко, след което не можеше да спре, вилнееше из къщата, трошеше всичко, попаднало пред очите му, и хвърляше околните в ужас. Най-потърпевш от тези кризи беше Нийл, защото прекарваше все повече и повече време в дома на леля си Роуена, която можеше да осигури на детето нужното му спокойно всекидневие.

Денят беше дълъг и Лора го прекара в стаята си, заслушана в яростните крясъци и ругатни, докато Уолтър търсеше алкохол и се опитваше да разбие вратата на избата.

Имаше и моменти на затишие, които бяха още по-страшни, защото позволяваха на въображението й да се развихри. Веднъж дори се осмели да излезе на площадката и да се ослуша, но всичко беше като застинало. След малко се прибра в спалнята и се отпусна изтощена на леглото. Изведнъж в тишината се разнесе скимтене и лай на куче, което сякаш изпитваше болка, и тя скочи на крака, цялата разтреперана. В къщата нямаше куче. Беше се заклела никога да не си взима, след като целият й живот бе преминал сред тях. Неприятният шум се чуваше все по-близо. После чу драскане по вратата и дръжката се раздвижи. Твърде късно осъзна, че бе забравила да заключи. Грабна малката махагонова табуретка, поставена пред тоалетната масичка, и я вдигна с крака, насочени към вратата, която в този момент се отвори с трясък.

Лора едва разпозна изглеждащия като слепец мъж, който лазеше на четири крака и скимтеше като животно. Беше разрошен и подпухнал, с мръсни дрехи, напоени с миризма на метилов алкохол, а от подутите устни по брадата му се стичаха струйки черно мастило и капеха върху дебелия килим.

— Уолтър!

Гласът й бе натежал от ужас и отчаяние, когато той се строполи в безсъзнание върху леглото.

* * *

— Винаги съм чувствала, че нещо не е съвсем наред — заяви категорично Джорджи, щом пристигна в Ласуейд хол, където сестрите се събраха веднага след като разбраха, че Уолтър е в критично състояние в болница и може да не оживее.

— Е, аз пък не — успокоително се намеси Лизи и сложи ръка върху рамото на Лора. — Знам, че навремето бях против брака ви, но всеки път, когато ви виждах заедно, оставах с впечатлението, че сте много щастливи.

— Ние бяхме… Ние сме щастливи. Освен когато започне да пие — възрази Лора, твърдо решена да не се разплаче, но и благодарна, задето вече не й се налагаше да се преструва пред семейството си, че всичко е наред.

— И колко време продължава това? — попита Беати. — Знаеше ли, че е алкохолик, преди да се ожените?

— Разбира се, че не съм знаела. Нещо провокира нуждата му от алкохол и той не може да се овладее.

— Значи е прекалено слаб — с пренебрежение отбеляза Джорджи.

— Не, не е това — сега вече гневно заговори Лора. — Докторът ми обясни разликата между хората, които обичат да пийват от време на време, и онези, които изпитват нужда да се наливат, докато… — Гласът й заглъхна.

— Представям си колко се тревожиш за него, защото знам, че искрено го обичаш — съчувствено се обади Даяна.

— Дълго ли ще остане в болницата?

— Не знам. Състоянието му е много тежко. — За първи път говореше така, сякаш се бе предала. Уолтър все още беше в безсъзнание, когато линейката го откара в най-близката болница, откъдето я бяха отпратили с обещанието да й се обадят веднага щом дойде на себе си. Това беше най-тежкият „пристъп“, както предпочиташе да го нарича, който бе получавал досега, и тя бе обзета от безумна тревога за бъдещето. Той вече не беше младият издръжлив мъж, който можеше да понесе голямо количество алкохол, още повече пък отрови като метилов спирт или шишенце мастило.

— О, Лора, миличка — погали я по рамото Даяна. — Много съжалявам и мисля, че през всичките тези години си се справяла чудесно. Нямам представа как си издържала. Защо досега не си ни казала нищо? Знаеш, че щяхме да ти помогнем, ако имаше нужда.

Беати, бременна с първото си дете, продължи мисълта на сестра си:

— Сигурно е било ужасно за теб. Не е чудно, че ти се е налагало всеки път да изпращаш Карълайн далече от дома.

— Ти беше приятелка с първата съпруга на Уолтър, нали? — попита Лизи. — Никога ли не ти е споменавала, че пие?

— И защо да го прави? Предполагам, че се е срамувала толкова, колкото и аз, макар сега да осъзнавам, че става въпрос за заболяване, а не за прищявка от страна на Уолтър.

— Кажи ни какво смяташ да правиш, Лора? — кротко се намеси Даяна.

— Какво бих могла да направя? Той е баща на Карълайн, а и аз все още го обичам. И все пак ми се иска някой да ме беше предупредил. Сестра му би могла да ми намекне, но предполагам, че много е искала брат й да си намери отново съпруга и майка за Нийл. Джон Озбърн също би могъл да ми каже, но тъй като е най-добрият приятел на Уолтър и заедно са учили в колежа във Фетс, очевидно лоялността му е надделяла.

— Все още ли са приятели?

— Да. Той е счетоводител, но не на семейството ни. Работи като неофициален съветник на фондовата борса или нещо такова. Всеки път, когато Уолтър се срине след поредната криза, той държи под око финансите му. Грижи се за плащането на сметките и разходите за домакинството. Не знам какво щяхме да правим без него.

— Истински късмет е, че можеш да разчиташ на такава подкрепа — отбеляза Лизи.

Лора кимна.

— Джон е прекрасен, много мил човек.

— Уолтър трябва да се движи сред хората с предупредителна табела на гърдите — жлъчно подметна Джорджи. — Дори ти, Лора, не беше толкова отчаяна, та да се омъжиш за заклет пияница.

— За разлика от теб, аз никога не съм била отчаяна — с леден тон отвърна сестра й. — Вече си имам свой собствен живот и успешна кариера, което е много повече от онова, с което можеш да се похвалиш ти.