Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (5)

Четвърта глава

Замъкът Лохли, 1892

Пролетта пристигна след дългата мрачна и студена зима и лорд Ротбъри крачеше из трапезарията бодро, тъй като времето беше идеално за езда. Кучетата тичаха около него в нетърпеливо очакване на продължителна разходка.

Той отмести сутрешната поща настрана, сипа си сам овесена каша, настани се зад масата и отвори с нож първия плик.

— Сметки! Сметки! Нищо друго освен проклетите сметки! — измърмори, без да се обръща персонално към никого.

Последва кратко мълчание.

— Мили боже! — възкликна неочаквано и цялата стая потъна в тишина.

Лейди Ротбъри го погледна нервно.

— Какво има, Уилям?

Лора, закъсняла за закуската, влезе точно в момента, в който той отговаряше на въпроса на съпругата си и неочаквано стаята се превърна в дълъг тъмен тунел, в който цареше смразяващ студ и някой пищеше. Тя се вкопчи в ръба на масата, сякаш беше борд на спасителна лодка, намираща се в ледени бурни води. Последваха още крясъци и чу някой да пита някак отдалече какво става?

Едва тогава осъзна, че онази, която викаше отново и отново: Не! Не! Моля те, Господи! Не!, всъщност беше самата тя.

Сякаш от стотици километри гласът на баща й четеше писмото: Разрази се внезапна буря. Рори беше излязъл на езда. Вятърът връхлетя като ураган. Никой не можеше да направи нищо. Падаха дървета, навсякъде летяха огромни клони. Не е имал никакъв шанс.

Не е имал никакъв шанс. Думите се забиха в съзнанието й и се въртяха там непрекъснато, а тя не беше в състояние да ги спре, колкото и силно да повтаряше: Не! Не! Не!

През следващите дни Даяна, Лизи и Беати се въртяха около нея, прегръщаха я и я успокояваха в отчаяни опити да облекчат болката й.

Неспособна да приеме утешенията и съчувствието, Лора искаше едно-единствено нещо — да умре. Без Рори, какъв смисъл имаше всичко останало? Беше уверена, че никой никога не би могъл да разбере загубата й. В момента, в който бе загинал, той бе отнесъл със себе си остатъка от живота й. Чувстваше се опустошена и нищо и никой вече не би могъл да я утеши.

Вече никога нямаше да бъде негова съпруга. Никога нямаше да се почувства обгърната от нежното спокойствие на провинциалния дом в Южна Англия. Никога нямаше да се наслаждава на пътуванията до Лондон за театрално представление или вечеря в ресторант. Всичките й надежди, всичките й планове бяха сразени в онзи страшен момент, в който беше чула думите: не е имал никакъв шанс.

Но повече от всичко друго я гнетеше горчивото съжаление, че така и не го бе допуснала до себе си и не бяха правили любов.

Почувства се измамена и първоначалната вълна на скръб премина в разтърсваща ярост. Беше й ограбено върховното емоционално преживяване — заради ученията на Църквата и хорските скрупули. Ако само можеше да върне времето назад към деня, в който за последен път бе посетил Лохли. Тогава, докато се притискаше към него в обятията му, го бе желала толкова силно, колкото и той нея. После я бе пуснал с дълбока въздишка, защото беше възпитан и благочестив млад мъж.

— О, господи, защо не му позволих — избухна тя, усещайки присъствието на Лизи до себе си, и прибави хлипайки: — Поне щях да имам този спомен!

Очите на сестра й се разшириха и в тях се четеше разбиране.

— Би ли се осмелила наистина? Спомни си за всички предупреждения на мама. Ами ако беше…?

— Горещо ми се иска да бях — гневно отвърна Лора. — Тогава щях да съм запазила нещо от него. А сега нямам нищо. Нищо.

Лизи седеше мълчаливо. Нейната собствена загуба, която — най-сетне трябваше да признае пред себе си — касаеше по-скоро накърненото й самолюбие, задето беше изоставена, не можеше да се сравни със смъртта на Рори.

— Ти си толкова добра, Лора, а и толкова красива. Сигурна съм, че скоро ще намериш някой друг — каза окуражително.

Лора скочи на крака, разтреперана от ярост.

— Аз не искам никой друг! — изкрещя тя. — Сега ме оставете на мира!

Тя се запрепъва към вратата, приведена като старица, отвори я и бавно и с усилие се отправи по широкото дъбово стълбище към стаята си, където прекарваше повече от времето след гибелта на годеника си.

Лейди Ротбъри я наблюдаваше от горната площадка.

— Ела, милото ми момиче. Трябва да си легнеш — каза с обич и обви ръце около раменете на дъщеря си. — Имаш нужда от почивка и може би от малко сън.

Лора се остави майка й да се отнесе към нея като към малко дете, докато й помагаше да съблече роклята и да се настани в широкото легло, след което седна наблизо, за да бди над нея. Последното нещо, от което имаше нужда в момента, беше да се изтощава от постоянните, макар и добронамерени опити на сестрите си да я утешават.

Десет дни остана на легло само с бавачката, която се грижеше за нея още от раждането й и й носеше купи с бульон и домашно приготвена лимонада. Напълно апатична и объркана, най-сетне слезе при останалите в храбър опит да се върне към нормалния си бит. Но за първи път в живота си не беше уверена, че мястото й е сред семейството. Цели седемнайсет години бе втората дъщеря и трябваше заедно с Лизи да служи за пример на по-малките момичета. И винаги се бе опитвала да им показва само най-доброто. Принципите на майка им за добро и лошо трябваше да бъдат изучени като катехизис.

В последно време се бе превърнала в „сгодената дъщеря“ в дома и това беше първата стъпка към съзряването. Нещо, за което бе мечтала още откакто бе навършила дванайсет години. За нея означаваше дори много повече. Беше възможност да се измъкне от къщата, от мрачната скука на Лохли, който бе започнала да мрази. А ето че беше обречена завинаги да остане тук. Една ужасяваща катастрофа й бе отнела живота, който никога не бе имала. И съпруга, когото обичаше страстно. Къщата в стил Кралица Анна в Кент, която вече нямаше да види. Децата, които трябваше да пълнят детската стая, и увереността, че дори когато те пораснат и се отделят от родителите си, тя все още ще може да се уповава на любовта на баща им. Всичко си бе отишло. Малко вероятно беше някой друг да пожелае да се ожени за нея. Щеше да се превърне в стара мома, оплакваща съдбата си до последния ден. Това я накара да осъзнае, че не може дори да бъде почитана като вдовица. Щеше да си остане за всички момичето от рода Феърберн, чийто годеник бе загинал в трагичен инцидент.

* * *

— Безпокоя се за Елинор — сподели Даяна с Беати, докато двете се разхождаха из имението около замъка. Вятърът беше смразяващ и те носеха пухени шапки и огромни кожени яки върху дългите палта от туид. Ръцете им с ръкавици бяха пъхнати в топли маншони, висящи на златни верижки от вратовете им. Пред тях се простираха обширни морави, които водеха към бързо течаща рекичка. Прекосиха я по пътека от широки мокри камъни, водеща към най-отдалечения край, където по бреговете растяха високи борове, и седнаха да си починат върху скалите.

— Елинор? — учудено попита Беати. — Защо пък за Елинор? Ами Лора?

— Всички знаем, че горката Лора има основателна причина да тъгува, но не си ли забелязала как малката блуждае из къщата, сякаш нещо я тревожи? И непрекъснато поглежда през прозореца. Понякога го прави с часове, като че ли очаква някой да дойде.

— Вероятно е шокирана от случилото се с Рори и вижда колко е разстроена Лора.

Даяна се намръщи и загърна по-плътно пухкавата яка около врата си.

— Според мен е нещо друго. Изглежда ми по-скоро уплашена, отколкото тъжна. Попитах я какво я безпокои, но тя само се изчерви и не ми отговори. После направо избяга от стаята. Май се притесни, че мога да продължа да настоявам.

— Никога не е била открита като нас.

— Знам, но този път е различно. Наблюдавай я, Беати. Виж дали ще можеш да изкопчиш нещо от нея.

— Ще се качим ли до горе? — попита Беати, като се изправи.

Двете погледнаха към Бен Лоси, чиито върхове бяха покрити със сняг.

— Не днес — отвърна Даяна.

— Винаги го казваш.

— Много е студено.

— И това също. Дори през лятото.

Като се смееха и побутваха една друга, те се отправиха обратно към замъка, който се извисяваше внушително и гордо с проблясващи като полиран камък под зимното слънце масивни сиви стени и кули. Някога цяло укрепено селище, сега той се бе превърнал в обитаемо жилище, пълно с деца и кучета. Обграден с просторни открити пространства, обрасли с трева и ниски храсти, замъкът беше собственост на рода Феърберн повече от петстотин години и сигурно изглеждаше като излязъл от книга с приказки за всеки, който го виждаше за първи път, с изумление осъзна Даяна. Може би на баща им му харесваше да живее в старинния дом на предците си, но за нея и останалите деца си оставаше винаги хладен и мрачен дори през най-слънчевите дни и на всички им се струваше, че за да стигнат до стаите си, трябва да извървяват километри през истински лабиринт от коридори и ниши, чиито масивни стени бяха покрити с тъмни тапети и семейни портрети. Но злочестините им не свършваха с това. Налагаше се да се къпят в спалните си в чугунени вани, които прислугата пълнеше с вряла вода. Тя винаги изстиваше бързо и колкото и да се триеха пред пращящия в камините огън, това не ги спасяваше от студа.

— Досещам се защо, наред със смъртта на Рори, Лора е толкова съкрушена — замислено каза Даяна, докато вървяха по алеята към къщата.

— Сигурно имаш предвид, че е принудена да остане тук? — с разбиране кимна Беати.

— Ние всички сме принудени да стоим тук. Освен ако не се омъжим. Единствено Фреди и Хенри могат да си тръгнат и да се заемат с нещо интересно.

— Иска ми се да имаше нещо интересно и за нас. Нямам нищо против собствена професионална кариера.

Даяна погледна изненадано сестра си.

— И какво бихме могли да правим? Ние сме напълно некомпетентни и неспособни, освен ако не решим да станем прислужници в нечий чужд дом. Впрочем не съм сигурна, че знам как се чисти една къща. Не е ли ужасно?

Беати се разсмя.

— Сигурна съм, че ако си тръгнем, Лохли ще започне да ни липсва още на следващия ден.

— Няма как да си тръгнем и след хиляда години! Дори когато се омъжим и имаме собствени деца, винаги ще се връщаме у дома за Коледа.

* * *

Елинор знаеше, че е събудила подозрението на сестрите си с постоянното си трескаво надничане през прозорците, но искаше да се увери, че мъжът, изсипал такива страшни клетви върху цялото им семейство, не се е върнал отново.

Насилваше се да измисли някакво основателно обяснение за тревожността си, в случай че Даяна започне отново да я разпитва. Например че се страхува от крадци? Или дори от духове?

Вярваше, че ако каже на глас онова, което беше видяла, ще се случи нещо непоправимо. Ала веднага след това я разтърси прозрението, че вече бяха станали две ужасяващи събития. Възможно ли бе проклятието да ги е застигнало толкова скоро? Или беше просто нещастно съвпадение?

Почти трепереща от безпокойство, че върху семейството могат да се стоварят още беди, тя продължаваше да наблюдава. Може би ако го видеше отново, би могла да хвърли нещо тежко от прозореца на спалнята си и да го уплаши достатъчно, за да го прогони завинаги?

От онази страшна нощ не се беше появявал повече, но тя все така не можеше да спи от мисълта за него и ставаше от леглото, за да се увери, че не се разхожда под тъмните сенки на дърветата, сипейки страшните си клетви. Призори потъваше в дълбок неспокоен сън, изтощена от бдението, след което майка й се сърдеше, че всеки път закъснява за закуска.

Понякога я обземаше такова всепоглъщащо отчаяние, че се промъкваше по призрачния коридор, излизащ от Голямата зала към семейния параклис, падаше на колене и се молеше горещо. Бе решила, че ако някой я завари там, ще каже, че се моли за душата на Рори. И щяха да й повярват, нали?

През повечето време беше толкова уплашена, че не можеше да се храни нормално. Тогава я осени една идея. Дали не беше в състояние да развали проклятието? За това се изискваше изключителна смелост от нейна страна, но след поредната безсънна нощ реши, че е единственият начин да предпази близките си от вечната му сила.

* * *

Лора се беше посъвзела, но през последните дни беше изпаднала в състояние на някакво странно спокойствие. Копнееше да избухне в сълзи и да изплаче болката си, но не можеше. Искаше й се да отправи целия си гняв към Всевишния, задето й беше отнел остатъка от живота й, но апатично си даде сметка, че дори не е ядосана. Сякаш всичките й чувства и емоции бяха заключени в кутия от лед и нищо вече не беше в състояние да ги извади от там.

— Това е от шока, момичето ми — говореше майка й. — Бях в същото състояние, когато почина баща ми. Не изпитвах тъга, но и щастието ми се виждаше непостижимо. Просто се чувствах самотна и изоставена.

— И колко време продължи това, мамо? Говориш ужасни неща и не вярвам, че това сравнение важи и за мен, въпреки че — да, истинско облекчение в момента е, че не усещам нищо — отвърна момичето, донякъде засрамено от липсата на страдание.

— Това е начинът, по който природата се опитва да ти помогне да се справиш. Мъката все още е голяма, но разумът ти казва, че за момента си страдала достатъчно.

— И колко дълго ще е така?

Лейди Ротбъри се усмихна нежно.

— Колкото по-силни са чувствата ти към някого, скъпа, толкова по-дълго ще тъгуваш за него.

Трагедията бе направила майката и дъщерята по-близки. Не се бяха чувствали така, откакто Лора беше дете, и тази промяна я радваше, защото бе жадувала за нея в продължение на години. Вероятно една от причините за разрива бяха многото деца в семейството.

— Колко време живя в подобно вцепенение след смъртта на дядо?

— Около шест месеца. Бях много привързана към него.

— Шест месеца? Как ще преживея в такова състояние половин година? Но, от друга страна, може би е за предпочитане пред всичко друго.

— Когато отново се съвзех — продължи лейди Ротбъри, — се примирих със случилото се. Спомням си как баща ти ми каза: „Добре дошла отново. Нямаше те доста дълго“. В известен смисъл това беше вярно, за което съм благодарна на Бога.

Протегна се и улови ръката на момичето.

— Ще бъда тук, за да те посрещна, когато настъпи моментът да се върнеш.

* * *

— Прекалено е стегната — оплака се Джорджи, докато се опитваше да съблече роклята, ушита за нея от мисис Армитейдж при последния й престой в къщата. — Защо винаги прави дрехите толкова тесни?

— Вината не е нейна. Просто отново си напълняла — развеселена отбеляза Лизи.

— Не съм напълняла. Ям колкото птиче — гневно отвърна сестра й.

— Да, като малка тлъста кокошчица, която по цял ден търси нещо да си клъвне — подразни я Беати. — Хайде, знаеш, че е така.

Страните на Джорджи станаха аленочервени.

— Не се тъпча непрекъснато. Просто имам по-едри кости от вас, но в никакъв случай не съм дебела. — От очите й бликнаха сълзи. — Защо през цялото време сте толкова гадни с мен?

— Дай ми я. Сигурно ще мога да я отпусна — предложи Лора, като остави вестника, който се опитваше да чете, докато останалите момичета се караха около нея. Беше февруари, навън се вихреше снежна виелица и всички се бяха скупчили в утринната гостна около камината, в която огънят пращеше и хвърляше искри, но не топлеше.

— Ще можеш ли — със съмнение я погледна Джорджи. — Може да я развалиш съвсем и изобщо повече да не става за носене.

— Забравяш, че мисис Армитейдж ме научи да шия — напомни й Лора. В последно време изглеждаше съвсем недосегаема за скептицизма и критиките на останалите. Обзелата я летаргия все още я държеше изолирана от реалния свят.

— Е, какво пък толкова, няма да навреди, ако опиташ — не съвсем любезно отстъпи сестра й.

В стаята, която обикновено използваше мисис Армитейдж, все още си стоеше скринът, чиито чекмеджета бяха пълни с всякакви шивашки материали, разноцветни конци и набор от различни игли.

— Ще трябва да направя поправката на ръка, тъй като не разполагаме с машина, но няма нищо — каза Лора, докато Джорджи най-сетне успя да се пребори с роклята и й я подаде.

— Добре че мисис Армитейдж е оставила карфиците и шивашкия метър. Питам се дали ще намерим малко зелен конец? — продължи тя и отвори едно от чекмеджетата. В следващия момент Джорджи я чу как изстена болезнено.

— Какво има? — припряно попита момичето, но не получи отговор. Сестра й беше застанала с притиснати към устните ръце и тялото й се разтърсваше от ридания. Грижливо сгъната в единия ъгъл стоеше сватбената й рокля, която сама бе ушила.

Сатенът с цвят на слонова кост хвърляше бледи оттенъци на студената светлина, проникваща откъм прозореца, а от кристалните мъниста дантелата проблясваше като посипана със скреж. Някой я беше прибрал с ясното съзнание, че вече е непотребна и едва ли някога ще бъде облечена.

— Добре ли си? — притеснено попита Беати, като притича и прегърна Лора, която се бе свлякла на колене с наведена към скрина глава. Лицето й почти докосваше мекия плат, а сълзите й капеха върху лъскавите камъчета. В един кратък миг бе докосната най-съкровената струна в душата й и обзелото я от месеци насам вцепенение веднага се изпари, позволявайки на болката най-сетне да се излее.

В този момент вратата се отвори и в стаята припряно влезе лейди Ротбъри.

— Ще се погрижа за нея — каза шепнешком на Беати и Джорджи. После, мърморейки успокоителни думи, отведе Лора до най-близкия диван, помогна й да легне и я огради с възглавници. След малко кризата премина. Момичето вдигна глава и я погледна объркано.

— Когато видях роклята… — подхвана тихо.

— Знам, мила, знам. Доста дълго време те нямаше. Добре дошла обратно — каза меко майката.

* * *

Елинор беше много разтревожена и уплашена, че Лора ще стигне до нервен срив, от който никога повече няма да се възстанови. По-големите й сестри я успокояваха, че тъгата й при създалите се обстоятелства е съвсем естествена и с времето ще я превъзмогне — нещо, в което самите те не бяха убедени, независимо от уверенията на майка им. Но всички тези приказки само увеличаваха тревогата у детето.

Едно от кучетата на баща им наскоро бе умряло в съня си, което го потопи в дълбока скръб, и въпреки че лабрадорът бе прехвърлил дванайсет години, Елинор беше сигурна, че е бил прокълнат. В противен случай как би могло да се случи така, че да е съвсем добре вечерта, а на другата сутрин да го намерят мъртъв?

На следващия ден се разходи около конюшните и възползвайки се от прекалената заетост на прислугата в този час, открадна едно въже. Беше виждала как с него се обяздват жребчетата. Единият му край се връзваше за сбруята, а конярят държеше другия и го дърпаше леко, докато конят започнеше да се върти в постепенно увеличаващи се кръгове. Нави го припряно и го отнесе в замъка, без никой да я забележи, после го скри под леглото си. Беше й необходимо само още едно нещо, преди да приведе плана си в действие.

След обяда, когато баща им излезе, а майка им четеше на глас на по-малките момичета и откъм детската стая и кабинета не се чуваше никакъв шум, тя се отправи тихо към семейния параклис. На олтара винаги, денем и нощем, горяха две свещи, за които грижата имаше икономът Макюън. Между тях стоеше масивно месингово разпятие. До купела, в който всички те бяха кръщавани, имаше кръст. Беше много стар, изработен от тъмно дърво. Пъхна го в джоба си и незабелязана от никого го отнесе в стаята си и го постави под въжето. Никой нямаше да забележи, че липсва, а след като си свършеше работата, щеше да го върне отново на мястото му в параклиса. Доволна, седна на леглото и започна да обмисля по-нататъшните си действия.

* * *

— Аз никога вече няма да се омъжа — прагматично заяви Лора по време на едно от спокойните си състояния, предшествани от безутешни изблици на сълзи и отчаяние. — Едва ли бих могла да намеря друг като Рори. Дори и след милион години.

— Не ти ли се иска да имаш деца? — предпазливо попита Лизи. Никога не знаеше кога сестра й ще изпадне в поредната депресия, което можеше да бъде провокирано дори от най-безобидно подмятане.

— Честно казано, не — откровено отвърна Лора. — Двамата с Рори никога не сме планирали голямо семейство. И така сме прекалено много. Мама дава всичко от себе си, но как би могла да се разкъса, за да прекарва достатъчно време с всяко едно от единайсетте си деца?

Лизи изглеждаше шокирана.

— Всички хора имат големи семейства. Разбира се, трябва да се омъжиш за богат мъж, за да можеш да си позволиш много бавачки, голяма прислуга и…

— И да нямаш възможност да се грижиш сама за тях — сряза я рязко сестра й. — Това е моето мнение. Аз бих искала да прекарвам всяка минута с детето си. Да го уча на разни неща. Да наблюдавам как расте. Да бъда част от живота му.

Лизи се засмя.

— Говориш като за някакво растение.

— Много добре знаеш какво имам предвид. Каква е ползата да имаш много деца, ако нямаш време дори да ги видиш?

— Но пък голямото семейство ти гарантира, че на старини ще има кой да се погрижи за теб — възрази Лизи.

— Е, на мен това няма да ми се случи — нехайно заяви сестра й.

Другата я погледна замислено.

— Предполагам, че в известен смисъл си права. Вчера говорих с мама за Елинор. Казах й, че всички сме много обезпокоени, задето се държи толкова странно, и тя склони да поговори с нея, но в този момент готвачката я повика да обсъдят менюто за вечерното празненство и съм уверена, че е забравила обещанието си.

— А да молим татко, няма никакъв смисъл.

— О, той е безнадежден случай, щом става въпрос за деца. Но веднага ще полудее, ако се касае за някое от кучетата му!

Лора се усмихна мрачно.

— Освен това никога няма да имам и кучета.

* * *

Същата нощ, легнала в леглото си, Елинор репетираше онова, което щеше да каже, докато притискаше разпятието към ствола на офиковото дърво. Беше си съчинила специална молитва и си я беше записала, за да я научи наизуст.

Моля те, милостиви Боже, започваше тя, кажи на дървото да не ни проклина никога повече. Зная, че може да предотврати бъдещи беди в семейството ни, но ужасният мъж му нареди да ни навреди и само Ти, мили Боже, можеш да промениш това.

Дали щеше да бъде достатъчно? Дали не трябваше да каже и „Отче наш“? Просто, за да е сигурна, че Господ я е чул и е разбрал посланието й? Би било ужасно да мине през всички тези тревоги и накрая да се окаже, че Бог не е разтълкувал правилно желанието й. Затова реши все пак да се подсигури допълнително, като каже основната молитва.

Елинор знаеше, че не може да изпълни намерението си през деня. Наоколо имаше прекалено много прислуга, градинари и членове на семейството, заети със собствените си работи. Трябваше да отправи молбата си към дървото под прикритието на тъмнината, но планът й вече беше готов и тази вечер щеше да прогони завинаги проклятието, тегнещо над близките й.

Непрекъснато се промъкваше на площадката, за да види дали гостите от вечерното празненство на родителите й не са се разотишли. После Макюън щеше да обиколи къщата, за да се увери, че всички врати са заключени, след което щеше да угаси свещите, с изключение на двете в параклиса.

Най-сетне, малко след полунощ, ако се съдеше по звъна на черковните камбани, Елинор беше сигурна, че всички в замъка са си легнали. За по-голяма сигурност вратите навсякъде бяха заключени и щяха да останат така, докато къщата се събудеше около шест часа на следващата сутрин.

Измъквайки се изпод завивките, тя пипнешком намери въжето и го разви по протежение на цялата стая. След това завърза единия му край на таблата на леглото с двоен възел. Задърпа го с всичка сила, докато се увери, че ще издържи тежестта й, отвори прозореца и хвърли другия край навън. То се разви и се заизвива като змия покрай стената на замъка. Навеждайки се напред колкото може повече, Елинор изчака, докато облаците се разсеят и между тях се провре бледият лик на луната. Внезапно долната тераса бе обляна от слаба светлина и тя видя, че въжето е достатъчно дълго и стига до земята.

Не й оставаше нищо друго, освен да измъкне изпод леглото малкото дървено разпятие. Колко тежко беше то за детската й ръка, помисли си тя, докато го напъхваше в джоба на нощницата си.

Сега сърцето й биеше учестено наполовина от вълнение, наполовина от страх. Погледна за последно молитвата, която беше оставила върху тоалетната масичка, и реши, че най-добрият начин да се спусне по въжето беше да седне на перваза на прозореца с провесени навън крака, докато успее да се улови за него, да го обвие около едната си китка, а после да го сграбчи с длани.

В този момент луната изчезна зад поредния облак и тя се загледа уплашено в мрака отдолу. Не се виждаше нищо освен тъмна бездна. Нямаше ги дори очертанията на офиковото дърво, въпреки че то се намираше само на няколко крачки от стената на замъка. Седеше примряла, останала без дъх, уплашена. И все пак проклятието трябваше да бъде развалено, преди поредната беда да сполети семейството. Ако се откажеше сега, никога нямаше да си прости още нечия смърт. Ами ако беше ред на мама или на татко?

Подтикната към действие от подобни мисли и ужасена от последствията, в случай че се откаже сега, Елинор стисна здраво въжето и се прехвърли през прозореца. Босите й крака докоснаха дебелата връв и тя я улови между тях, за да се задържи. Сантиметър по сантиметър, местейки последователно ръце, започна да се спуска, въпреки че раменете й се схванаха от усилието, а китките и дланите й пареха като в огън. Прехапала долната си устна, успя да се придвижи още малко, но всичко ставаше много по-бавно, отколкото бе очаквала, и беше по-страшно, отколкото си го бе представяла.

— Моля ти се, Господи… помогни ми да го направя — замоли се тя. — Моля те… помогни ми…

Внезапно бе обляна от бледата светлина на появилата се иззад облака луна. Окуражена, успя да се спусне още няколко сантиметра. След това отново погледна надолу. До терасата имаше още около десетина метра и не знаеше още колко крехките й рамене щяха да удържат собствената й тежест.

— О, Господи, аз трябва да го направя — прошепна отчаяна.

Внезапно я обгърна пълен мрак, разкъсан миг по-късно от ослепителен блясък, осветяващ всичко наоколо, и последван от оглушителен гръм. Скована от ужас, тя изпищя неистово и изпусна въжето.

* * *

Лора се надигна стреснато. Сънено си помисли, че я е разбудила яростната буря, вилнееща зад прозореца. През завесите непрекъснато се прокрадваше блясъкът на светкавиците и осветяваше цялата стая. Тя се завъртя под завивките и се запита вяло колко ли ще продължи. Сети се, че бе чула някакъв писък, но очевидно и той беше част от съня й. Заслушана в дъжда и тропота на камъчетата, които сякаш някой хвърляше по стъклата, реши, че бурята е точно над замъка, ако се имаше предвид честотата на гръмотевиците.

След малко грохотът отшумя и всичко отново потъна в тишина. Лора затвори очи и потъна в дълбок сън.

* * *

Ужасяващи писъци и ругаещи мъжки гласове раздраха спокойствието на поредното сиво студено утро. Лора се събуди и застина на мястото си. Този път не сънуваше кошмар. Наметна пътьом халата си, втурна се боса по коридора и погледна през перилата на стълбището надолу към просторната площадка. Прислугата и лакеите стояха като заковани, докато майка й като обезумяла стискаше в прегръдките си Беати и Джорджи. В този момент, все още по нощници, от стаите си изскочиха Даяна и Лизи.

— Какво е станало? — уплашено попита Даяна и пристъпи напред, следвана плътно от Лора и Лизи.

Майка им внезапно се отпусна на пода и Джорджи и Беати й помогнаха да се добере до най-близкото кресло. Тогава Лора видя баща им да стои на входа на замъка. Изглеждаше съвсем съсипан, с пребледняло и сгърчено от скръб лице.

В ръцете си държеше подгизналото безжизнено тяло на Елинор.

Момичето се взираше в него, неспособно да повярва на онова, което виждаше.

— Защо…? — прошепна Даяна. Никой не можеше да отговори на този въпрос и единственият звук, който се чуваше из широкото фоайе, беше хлипането на готвачките в кухнята.

Тогава сестрите се обърнаха една към друга и се изгледаха почти обвинително.

— Ние знаехме, че нещо я тревожи, нали? — подхвана Лизи.

— Но тя твърдеше, че не е нещо важно — прошепна Беати.

— Държеше се странно от няколко седмици насам — отчаяно каза Лора.

— В такъв случай защо нищо не сте ни казали? — яростно изкрещя баща им.

Момичетата сведоха глави под укорителния поглед на кървясалите му очи.

— Трябвало е да споделите с мен или с майка си, вместо да се правите, че нищо не се случва! — Сведе глава над лицето на Елинор, сякаш не можеше да повярва, че държи в ръце мъртвото й тяло, и изстена: — Горкото малко момиченце! Бедното ми дете!

Макюън стоеше на две крачки зад него. Загледан право пред себе си, той вдигна дясната си ръка и всички видяха, че в нея държи малко дървено разпятие.

— Изпаднало е от джоба й. Лежеше до тялото на терасата. — Изглеждаше объркан, почти замаян, забравил напълно етикета, към който неотклонно се бе придържал през целия си живот.

— Исусе Христе! Но защо е скочила? — гневно се обади Фреди.

По-малкият му брат стоеше зад него и с всички усилия на волята си се опитваше да преглътне напиращите сълзи.

— Защо е искала да умре? — попита с треперещ глас, но никой не обръщаше внимание на двете момчета.

Сякаш току-що излязла от кома, лейди Ротбъри внезапно вдигна глава от мястото, където се бе отпуснала, и заговори:

— Нека някой да каже на бавачката да не пуска малките да слязат долу.

Мисис Спрай припряно пристъпи напред.

— Вече дадох такива разпореждания, милейди. — След това се обърна към готвачките: — Насам, моля — каза с тих, но твърд глас и отвори облицованата със зелено сукно врата.

Професионализмът й накара всички веднага да се приберат в кухнята, бършейки очите си с престилките. После нареди на лакеите да донесат бренди, а на камериерките — да запалят камините във всички стаи.

Следван от останалите, лорд Ротбъри понесе тялото на Елинор към семейния параклис.

— Накарай някой да я подготви — заповяда с дълбок, мрачен глас.

Мигом масивната дъбова маса беше изнесена и застлана с дебел турски килим. Докато полагаше изпотрошеното тяло на дъщеря си върху нея, сякаш от дъното на душата му се изтръгна вик, който накара всички, които го чуха, да изтръпнат.

— Дано Господ ми прости, защото за всичко съм виновен аз — ридаеше той. — Греховете на бащите… — Гласът му заглъхна, покри с две ръце лицето си и се свлече на колене до тялото на Елинор. Жена му пристъпи към него и сложи длани върху раменете му.

— Не бива да обвиняваш себе си, Уилям.

— Но защо е скочила? — глухо повтори въпроса си Фреди.

Баща му се обърна яростно към него.

— Не е скочила, глупак такъв! Паднала е от прозореца.

Долната челюст на момчето увисна от изумление.

— Но защо…?

— Престани да питаш — помоли го майка му.

Сестрите отново се спогледаха. Нещо не се връзваше.

Елинор беше набожна. Никога не би отнела сама живота си. Лора направи знак на Лизи и двете се втурнаха нагоре по стълбите.

Щом се озоваха в стаята на Елинор, застинаха на местата си при вида на въжето, все още вързано здраво за леглото. Беше опънато към прозореца като простор за пране.

Лора притисна ръка към устните си, когато с несигурни стъпки се приближи до перваза, погледна надолу и потръпна.

— Толкова е високо! — прошепна, загледана в кървавите следи върху плочите, покриващи пода на терасата.

— Мислиш ли, че се е опитвала да избяга? — също толкова тихо попита сестра й.

— Не. Има стотици други начини да го направи, ако наистина се е чувствала нещастна. Защо би поела толкова голям риск, при това в такава тъмнина? Струва ми се нелогично.

— Никога не бих имала куража да се спусна по това въже — съкрушена каза Лизи. — Какво, за бога, се е опитвала да направи?

Лора се облегна на рамката на прозореца и усети, че й се завива свят от внезапно споходилата я мисъл. Дали Елинор бе умряла веднага? Или бе лежала наранена на студената тераса жива, неспособна да помръдне, но с ясното съзнание, че ще минат часове, преди да я открият?

— Добре ли си? — чу гласа на Лизи някак отдалече. Поклати глава, безсилна да изрече и дума. Сега вече знаеше със сигурност, че именно вика на Елинор бе чула в бурята през нощта. И просто се бе обърнала на другата страна и бе заспала отново.

Към безутешната скръб бавно се прокрадваха угризения. Дали сестра й нямаше да е още жива, ако бе станала и бе вдигнала тревога?

— Не мога да го понеса.

Отдръпна се от прозореца и понечи тичешком да напусне стаята, когато нещо привлече вниманието й. Малък лист хартия върху тоалетната масичка. Веднага позна детинския почерк на Елинор.

— Лизи, погледни! Оставила е бележка.

Лизи надникна през рамото й.

— Но това е молитва! — възкликна тя изумена.

Забързаха обратно надолу, където им съобщиха, че съсипана от скръб, майка им се бе оттеглила в стаята си, а баща им е отишъл да се разпореди да бъде извикан семейният лекар и да се съобщи в полицията.

— Татко — настойчиво каза Лизи. — Трябва да ти покажем нещо.

Отведоха го в кабинета и затвориха вратата.

Той мълчаливо прочете молитвата и докато сълзите свободно се стичаха по сбръчканите му страни, повтори мрачно:

— Греховете на бащите…

После се обърна и напусна стаята и последното, което момичетата видяха, бе да тича нагоре по стълбите, все още мърморейки нещо.

— Сигурно отива да види мама — тъжно каза Лизи.

В този момент откъм коридора се зададе мисис Спрай.

— А, лейди Елизабет, лейди Лора — подхвана тя, щом ги забеляза да се спотайват в сянката, все още по нощници. — Мога ли да ви донеса нещо? Малко топъл бульон? Или нещо за ядене? — Говореше тихо, сякаш се намираха в църква.

Момичетата едновременно поклатиха глави.

— Къде са другите? — попита Лизи.

— Нейно благородие нареди никой да не я безпокои. Мисля, че лейди Джорджия, лейди Даяна и лейди Беатрис също са в стаите си. Малките са горе. Момчетата са при учителя, а за момичетата се грижи гувернантката. До този момент не знаят за станалото.

Внезапно Лора бе обзета от безпределна тъга. От близките се очакваше да се сплотят по време на нещастие, както го правеха тези в малките домове в селото, когато се случеше нещо. Защо хората от висшето общество винаги скърбяха в самота? Не можеше да си го обясни. Може би, за да запазят достойнството си? Погледна към сестра си, която хапеше долната си устна в усилие да не се разплаче пред прислугата, и неочаквано й се прииска да живее в съвсем обикновено семейство.

* * *

В този момент Беати, Джорджи и Даяна слязоха при тях, вече облечени в траурни рокли.

— Решихме, че трябва да постоим в параклиса — обясни Беати. — Не можем да оставим Елинор съвсем сама. Защо вие двете още не сте се преоблекли?

Лизи им каза, че са намерили бележка.

— Какво пишеше в нея? — попита Даяна.

— Не я запомних дума по дума — отвърна Лора, — но беше молба към Бога да каже на офиката да премахне проклятието, което тегне над нас. И още, че някакъв лош човек е накарал дървото да ни наказва. — Гласът й заглъхна.

— Пълни глупости! Какво е имала предвид? — изсумтя презрително Джорджи.

Но Беати веднага разбра.

— Помниш ли жестокия скандал между татко и онзи непознат, който случайно дочухме? Двамата се проклинаха взаимно. Тогава Елинор беше с нас и всички се чудехме какво става. Татко беше много ядосан и заповяда на другия да си върви и никога повече да не се връща.

— Вярно — намеси се Даяна. — Още чувам съвсем ясно думите му: „Нека тази офика ми бъде свидетел, че проклинам рода Феърберн отсега и вовеки веков“.

Момичетата се спогледаха ужасени, сякаш значението на думите най-сетне бе стигнало до съзнанието им, за да ги отведе до прозрението какво се бе опитвала да направи Елинор, за да ги спаси.

— Мили боже, май ще ми прилошее — прошепна Даяна.

— Защо не е споделила с нас намеренията си? — възкликна Беати. — Щяхме да й помогнем и да го извършим както му е редът.

Джорджи, за първи път давайки си сметка за хапливостта и сарказма си, се обади смирено:

— Опасявала се е, че ще й се присмеем и което е най-ужасно, вероятно именно това щяхме да направим.

* * *

Настъпи продължително тежко мълчание, преди Лизи да заговори:

— Трябва да признаем доста съмнителните съвпадения. След скандала между татко и онзи мъж аз изгубих Джеймс, Рори е мъртъв, едно от кучетата ни умря мистериозно, а сега и Елинор загина, защото се е опитвала да отнесе разпятието до дървото и да премахне проклятието.

— Сигурно татко е имал точно това предвид, като се обвини за смъртта й. Защо изобщо се караше с онзи непознат?

Беати неочаквано подскочи и се вторачи в сестрите си.

— Недейте! Така ще полудеем всички. Знаем, че Елинор имаше богата фантазия и беше изключително чувствителна. Беше очевидно, че нещо много я притеснява. Ако я бяхме принудили да сподели с нас, това нямаше да се случи.

— Но не го направихме, защото се страхувахме да се изправим лице в лице с истината, че нещо наистина не е наред — отбеляза Лора. — Като се обърна назад, си давам сметка, че след срещата си с онзи човек татко стана още по-сърдит. Какво е искал? Защо беше изгонен от имението по този начин?

— И какво ще правим сега? — попита Даяна. — Не бих искала да изживея живота си с тегнещо над мен проклятие.

— Няма да си единствената — кратко я сряза Джорджи.