Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (17)

Шестнадесета глава

Единбург, 1903

Въпреки че от смъртта на кралица Виктория бяха изминали две години, дамите в Единбург все още се тълпяха да шият дрехите си в ателието на Лора, особено след края на официалния траур. Сега искаха тоалети в синьо и бордо, бледожълто и розово и най-сетне апартаментът се напълни с изобилие от ярки материи и свежи украшения.

През деня беше прекалено заета да мисли за странните промени, настъпили в семейството й в Лохли, защото с Хелън и двете помощнички шиеха на машината или ръчно подшиваха подгъви, правеха деликатни илици и гарнираха рокли от рано сутринта до шест часа вечерта.

Момичетата бъбреха и си разменяха безобидни клюки, които тя почти не слушаше, замислена върху нови модели за най-взискателните си клиентки. Времето минаваше бързо и те нямаха търпение да се приберат у дома при семействата си, а Хелън бързаше да се върне при съпруга си.

Тогава настъпваха часовете, през които Лора се чувстваше най-самотна и често дори изоставена. От малък шумен кошер апартаментът й внезапно опустяваше. Тишината беше почти осезаема. Беше съвсем сама, към което не беше привикнала, тъй като бе прекарала целия си живот в голямо семейство. Понякога ходеше на гости на мисис Сутърланд, но по-често оставаше да чете, увлечена от романите на сър Уолтър Скот и най-вече от „Легендата за Монтроуз“, който препрочиташе за втори път. За разлика от Лизи, Даяна, Беати и Джорджи, съвсем наскоро омъжила се за Шейн на скромна церемония, нейният живот беше празен.

На двайсет и девет години съществуваше малка вероятност да срещне някого, а и отдавна се бе отказала от безумната си фантазия, че Уолтър Лейтън-Харви би могъл да се влюби в нея. Не бе получавала новини от него след официалния любезен отговор на съболезнователното й писмо и подозираше, че вече бе обвързан с друга. Оглеждайки апартамента си, тя осъзна, че го бе превърнала в работно ателие, в продуктивна работилница, но не и в дом. Не че за това можеше да обвинява някого. Бе желала да бъде независима и сама да печели парите си и в това отношение бе осъществила и най-смелите си мечти. Можеше да се гордее със себе си и да бъде благодарна, че не трябваше да разчита на близките си, но започваше все по-често да се чуди дали не бе заплатила прекалено висока цена? Нямаше съпруг. Нито деца. Нямаше красива къща, в която да кани на гости сестрите си и техните семейства.

Работата й ограничаваше контактите й, а и в края на деня беше прекалено уморена, за да излиза. Как би могла да очаква да срещне и да се омъжи за подходящ мъж, след като бе така отдадена на кариерата, която си бе избрала? Сама си бе застлала постелята и трябваше да лежи на нея, повтаряше си яростно, решена да не допусне да потъне в самосъжаление.

Реши да си направи чаша чай и отново да се наслади на „Легендата за Монтроуз“, когато внезапно звънецът иззвъня.

Лора предположи, че е мисис Сутърланд, и тъй като тази вечер не беше в настроение да слуша градски клюки, се поколеба дали да слезе и да отвори, или да се престори, че в апартамента няма никого. Настъпи тишина, след което се разнесе нов звън, последван от настойчиво потропване.

Тя въздъхна. Нямаше какво да се направи. Беше в неугледен вид и косата й се спускаше свободно върху раменете, но това едва ли имаше значение за възрастната дама. Сигурно й беше намерила нова клиентка или просто се бе почувствала самотна, също като нея.

— Веднага идвам — провикна се Лора, прекоси тесния коридор и отвори входната врата. — О! — възкликна и отстъпи шокирана няколко крачки назад.

— Да не би да идвам в неподходящ момент? Съжалявам. — Към нея усмихнат гледаше Уолтър Лейтън-Харви и в гласа му се прокрадна извинение.

— Не, съвсем не — объркана отвърна Лора, смутена от външния си вид. — Заповядайте. Опасявам се, че е доста разхвърляно, защото съвсем скоро приключихме работа и другите току-що си тръгнаха. — Замълча, давайки си сметка, че говори празни приказки. — Точно направих чай. Ще изпиете ли една чаша с мен? Трябва да призная, че нямам нищо по-силно.

— Не искам да ви притеснявам — отвърна той, следвайки я нагоре по стълбите.

— Изобщо не ме притеснявате — увери го тя и внезапно почувства, че не й стига въздух. — Приготвих го за себе си — прибави, докато го въвеждаше в ателието, след което продължи: — Тук шием дрехите. Необходимо ни е двойно повече пространство, но засега се справяме.

Той се огледа наоколо, особено заинтригуван от шевните машини.

— Присила често споменаваше, че сте много заета, но едва сега разбирам какво е имала предвид. Дори имате две машини! — Говореше за покойната си съпруга като за техен общ приятел.

За момент Лора не знаеше какво да отговори, после каза припряно:

— Много съжалявах, когато научих, че ни е напуснала. Моите помощнички с удоволствие шиеха дрехите й. — Докато говореше, не откъсваше очи от него, за да види реакцията му.

— Харесваше й да идва тук — делово заяви той. Изражението му беше спокойно и когато я погледна, в очите му проблесна същият намек за споделена интимност, каквато бе забелязала при първата им среща.

Уолтър продължаваше да се взира в лицето й.

— А вие как сте? Ние с Нийл се върнахме едва преди две седмици. Бяхме в Южна Франция, където живее една от сестрите ми и момчето се забавляваше на брега с братовчедите си. Но се радваме, че сме си отново у дома.

— Къде е той сега? — попита Лора, докато му подаваше чашата с чая.

— С другата ми сестра, която дойде да поживее с нас. — Погледът му не се отделяше от нея и тя усети, че страните й пламтят.

— На колко години е Нийл?

— На шест. — Той се наведе напред и заговори импулсивно: — Ще бъде ли много нахално, ако ви поканя на вечеря някой път? Ако желаете, бихме могли да вземем и мисис Сутърланд в ролята на ваша придружителка?

Лора едва не се разсмя. Дали си даваше сметка за възрастта й?

— Не е наложително — отвърна с усмивка. — Аз съм работеща и достатъчно зряла жена.

— При това много красива — каза искрено, все така вперил поглед в лицето й. — Сигурно се досещате, че от доста време постоянно мисля за вас. Утре вечер удобно ли ви е? Ако дойда да ви взема към осем без петнайсет?

Неговото страстно и в същото време нерешително поведение й напомняше за младеж, който кани девойка на първа среща.

— Устройва ме напълно — отвърна му с тон, който сякаш имаше за цел да му вдъхне увереност. — Ще ви очаквам с нетърпение.

Сърцето й препускаше лудо, всичко в главата й се въртеше, но тя се стараеше да изглежда спокойна и изискана. Наистина ли това се случваше с нея? Възможно ли беше най-безумните й фантазии да се превръщат в реалност?

Уолтър си тръгна малко след това, като любезно й благодари за чая и също я увери, че няма търпение да я види отново следващата вечер.

Когато остана сама, тя се отпусна на стола, срита обувките си и доволно обгърна раменете си с ръце. Щастието я беше променило само за половин час и вече се чувстваше съвсем различно. Преди неочакваното посещение на Уолтър беше уморена и потисната, а сега беше екзалтирана и почти влюбена в себе си. Поддавайки се на детинска прищявка, взе сребърното огледало, което беше донесла от Лохли, и се загледа в отражението си. Установи, че цялата сияе, кожата й бе поруменяла, очите й излъчваха радост. За последен път се бе чувствала така след годежа си с Рори, когато беше само на седемнадесет. Наистина ли беше възможно Уолтър да сбъдне най-безумните й мечти, и то в момент, в който се бе примирила със съдбата си на стара мома, обречена да остане сама, без деца до края на живота си?

Когато се събуди на следващата сутрин, бе обзета от ужасно съмнение. Дали не бе отдала прекалено голямо значение на посещението му предишната вечер? Сигурно имаше цял списък с жени, с които флиртуваше, ходеше по ресторанти и гледаше на тях като на приятна компания и нищо друго? Или пък все още скърбеше и се чувстваше самотен? Дали не беше глупаво от нейна страна да го приема като рицар в лъскави доспехи, дошъл специално, за да я спаси от безсмисления й живот? Или пък просто беше любезен и не обичаше да вечеря сам?

— Лейди Лора, добре ли сте? — с тревога попита Хелън, докато я наблюдаваше как се опитва с треперещи ръце да прикрепи към една блуза дантелени маншети.

Смръщеното й лице стана още по-мрачно. Двете им помощнички бяха отишли в дома на мисис Сутърланд, за да вземат още платове, и докато можеха да си поговорят насаме, тя разказа набързо на приятелката си за случилото се.

— От години съм увлечена по него, но сега не съм сигурна, че той изпитва същото към мен — заключи накрая.

— Звучи ми като любовен роман — ентусиазирано заяви Хелън.

— Точно от това се притеснявам — отбеляза Лора. — Измина толкова много време, откакто за последен път са ме ухажвали, че вече почти съм забравила какво е и сега се съмнявам в искреността му. Не искам да изглеждам като глупачка.

— Лейди Лора, вие струвате десетократно повече от вятърничавата красавица, за която беше женен. Трябва да е наистина луд, ако не ви предложи да се омъжите за него, преди някой друг да ви измъкне изпод носа му.

Лора я изгледа изненадано.

— А аз си мислех, че харесваш мисис Лейтън-Харви? Винаги я ласкаеше, казваше й колко красива изглежда, когато идваше да си поръчва нови тоалети?

— А не обсипваме ли с комплименти всяка клиентка, облечена в дрехи, ушити от нас?

— Да, права си — кимна Лора.

— Помнете ми думата, довечера ще си прекарате чудесно.

Хелън остана до късно, за да й помогне да се приготви. Първо приглади косата й със смес от свинска мас, зехтин и малко парфюм, за да изглежда гладка и лъскава, после напудри леко лицето й и освежи устните й с вазелин, оцветен с няколко капки малинов сок.

— Ще ударите в земята дори кралица Александра! — възкликна доволно, след което й помогна да облече роклята от тюркоазеносиня тафта, която подчертаваше стройната й фигура и тънката талия.

Момичето отстъпи назад, плесна с ръце и извика, почти скандализирано:

— Мили боже, лейди Лора! Сега виждам, че наистина сте дъщеря на лорд! Защо се съсипвате от работа с такава като мен, докато пръстите ви започнат да кървят, след като можете да се забавлявате заедно с кралските особи в Бъкингамския дворец?

Лора се разсмя с глас.

— Защото обичам онова, с което се занимавам. — Направи кратка пауза, преди да продължи: — И сигурно заради желанието ми да обърна вниманието към жените, които градят собствена кариера, а не се размотават безцелно в търсене на съпруг.

Хелън я погледна с разбиране.

— Тази вечер със сигурност ще приковете вниманието към себе си.

Входният звънец иззвъня точно в осем без петнайсет и грабвайки пътьом кожената наметка и чантата си, Лора забърза надолу по стълбите. Когато отвори външната врата, Уолтър вече я очакваше нетърпеливо.

— Здравейте — каза му свенливо, докато той я оглеждаше с нескрито възхищение.

— Здравейте — като ехо повтори плътният му глас.

Помогна й да се качи във файтона, който беше наел.

— Донесох това за вас — измърмори мъжът и й подаде букетче от бели като восък гардении.

Тя ги поднесе към носа си и за момент затвори очи.

— Как познахте, че това е любимият ми аромат? — попита с благодарност, като си пое дълбоко въздух. — По-хубав е от този на розите. Много ви благодаря.

— Ще позволите ли? — Той взе обратно цветята, а в другата му ръка блесна златна карфица, с която ги забоде върху роклята й.

— Да, разбира се — отвърна някак прекалено бързо, защото вече усещаше топлия му дъх върху бузата си и допира на пръстите по голите си рамене.

— Така добре ли е? Изглеждат също като кожата ви. Бяла и съвършена.

— Благодаря ви — повтори тя, чувствайки, че се изчервява.

По пътя към ресторанта, намиращ се в сенките на Единбургския дворец, почти не разговаряха, защото Лора беше като замаяна от магнетичното присъствие на този силен мъж, който в същото време бе толкова галантен. Той от своя страна изглеждаше напълно запленен и не откъсваше поглед от профила й, сякаш не можеше да повярва, че седи до нея.

Веднага щом ги настаниха в усамотено сепаре в ресторанта, Уолтър поръча шампанско, докато Лора се оглеждаше наоколо с искрен интерес. Всички останали посетители бяха красиво облечени, дамите бяха със съвършени прически и впечатляваха със скъпи бижута. Очевидно беше много изискано място. Като се поддаде на внезапния импулс, тя се наведе напред и му каза тихо:

— Това тук прилича ли поне малко на кафе „Роял“ на Реджент Стрийт?

Уолтър я изгледа учуден, после избухна в смях.

— Кое е толкова смешно? — попита тя.

— Въпросът ви — отвърна, като продължаваше да се тресе, — а отговорът му е, че не знам! Нямам ни най-малка представа, защото никога през живота си не съм ходил в кафе „Роял“! То е място за доста изтънчени хора, нали?

Лора също се разсмя.

— И аз не знам. Само съм чувала за него.

Двамата се взираха един в друг и се наслаждаваха на моментното веселие и споделения смях.

— Хайде да изберем какво ще вечеряме, а после бих искал да ми разкажете всичко за себе си — предложи Уолтър.

— Няма много за разказване — отвърна тя и отпи от шампанското, — а и вече се запознахте със семейството ми, когато бяхте в Лохли за сватбата на Даяна.

— А, замъка Лохли. Спомням си, че изглеждаше едновременно страховит и много красив. Не ви ли липсва животът там?

— Да — призна му тъжно. — Особено сега, когато сигурно ще ни се наложи да го продадем, за да заплатим данъците върху наследството. Брат ми бе убит в Бурската война.

Уолтър я изгледа съчувствено.

— Скъпа Лора, нямах представа. Какъв ужасен удар е била за вас загубата на Хенри. При това толкова млад. На вас Лохли също ще ви липсва, нали? От колко време е собственост на семейството ви?

— От около петстотин години.

— Нищо ли не може да се направи, за да бъде спасен?

— Отделът за държавните приходи не се слави с добродушието си — сухо отвърна тя.

Продължиха да разговарят, наслаждаваха се на прекрасната вечеря и толкова се увлякоха, че измина доста време, преди да осъзнаят, че са единствените хора в ресторанта. Естествено — и тримата сервитьори, които имаха вид на хора, които копнеят да се приберат у дома.

— Кога ще мога да ви видя пак? — настойчиво запита Уолтър, след като си тръгнаха. — Не си спомням откога не съм прекарвал толкова приятна вечер — допълни, като улови ръката й и я поведе по улицата към все още очакващия ги екипаж.

Лора беше наясно, че отдавна бе минало времето, когато трябваше да се придържа към етикета на висшето общество и да се прави на труднодостъпна. На вечерята и двамата бяха усетили, че помежду им съществува силна връзка, въпреки че как и кога щяха да я признаят дори пред себе си, тепърва предстоеше да се изясни.

— Кога ще се видим пак? — повтори той.

— По всяко време — отвърна му простичко.

— Можете ли да дойдете и да прекарате няколко дни в края на седмицата в Ласуейд хол? В момента сестра ми живее при нас, за да ми помага с Нийл, и изпълнява ролята на домакиня, но съм сигурен, че ще й е приятно да се запознае с вас.

Лора надникна в тъмните му очи и веднага усети, че това бе мъжът, на когото можеше да се довери безрезервно.

— Би било чудесно — усмихнато прие тя.

— Да ви изпратя ли екипажа си в събота сутринта? Удобно ли е?

Всичко се случваше много по-бързо, отколкото си бе представяла. Уолтър беше настоятелен и я подтикваше да се втурне презглава, но тя се чувстваше развълнувана от инерцията и се наслаждаваше на всеки миг от нея. Не виждаше причина да каже „не“ или дори „може би“.

Вместо това с все същата усмивка отвърна:

— Да.

Удивена от лекотата и готовността, с която се съгласяваше на всяко предложение на Уолтър, за момент си представи недоволството на майка си, но веднага го пропъди от съзнанието си. Вече не беше малко момиченце. Можеше да прави каквото си поиска.

Същата нощ лежа будна часове наред и премисли всяка подробност от изминалата вечер, всяка дума, която си бяха казали. Най-поразяващото беше, че и двамата бяха склонни да споделят, честно да говорят за случки и хора от миналото си. Беше му разказала всичко за Рори, а той й бе разкрил, че колкото и красива да бе била Присила, нейният ограничен интелект ги бе лишавал от взаимната наслада от книги, музика, изкуство и дори интерес към политиката. С нотки на обич в гласа бе наблегнал на слабостта на покойната си съпруга към дрехите и обувките.

Струваше й се, че вече не съществува нищо, което не знаеше за него, а той от своя страна бе научил за различните трагедии, сполетели семейство Феърберн през годините.

— Може би отсичането на офиката е отървало Лохли от проклятието? — бе казал с надежда Уолтър, ала тя не му бе отговорила. Бъдещето на любимия дом беше нещо, за което не й се искаше да мисли.

* * *

Пътуването по широкия път от Единбург до Ласуейд отне повече от два часа и когато екипажът спря пред висока врата от ковано желязо, Лора с нарастващо вълнение си даде сметка, че е пред дома на Уолтър, още повече че той бе застанал пред входната врата, за да я посрещне.

— Как сте, скъпа Лора — топло я приветства домакинът. — Как мина пътуването?

Стъпвайки предпазливо на стъпалото, тя се загледа в очите му и изпита странното усещане, че се е прибрала у дома, че се намира на едно познато място, където винаги бе добре дошла.

— Чувствам се чудесно — отвърна, когато й протегна ръка, за да й помогне да слезе. — По пътя видях невероятни гледки.

— Хайде да влезем. Сестра ми няма търпение да се запознае с вас.

В този момент жена на средна възраст със същите интелигентни очи като на брат й пристъпи напред и Лора почувства, че я оглежда изпитателно от главата до петите.

— Здравейте. Аз съм Роуена Маршал и много се радвам, че ще ни гостувате. — Тонът й беше рязък и делови. — Това е Нийл. Племенникът ми.

Малко тъмнокосо момченце в бяло моряшко костюмче покорно застана пред нея. Изражението му издаваше тъга и огорчение.

— Здравей, Нийл — окуражително му се усмихна Лора.

— Кажи добър ден на лейди Лора — строго нареди леля му.

Нийл измърмори нещо и протегна отпуснато малката си бледа ръка, която тя задържа за момент.

— С нетърпение очаквах да се запознаем, Нийл. Баща ти ми е разказвал много за теб — каза, като коленичи до него.

Детето продължаваше да гледа в килима и остана все така безмълвно.

— Срамежлив е — весело се намеси Уолтър. — И аз бях същият на неговата възраст. Хайде всички да отидем в градината за по едно студено питие преди обяда.

* * *

Роуена тръгна напред и Лора я последва, като пътьом свали ръкавиците си и разкопча жакета на костюма си за пътуване.

— Позволете на мен — каза Уолтър, като взе нещата от ръцете й и ги подаде на очакващия наблизо иконом.

Лора излезе през френския прозорец и се озова насред широка морава, която се простираше от едната страна до гората, а от другата — до корта за тенис.

— Хайде да седнем на сянка — предложи Роуена, но още щом се настаниха под ливанския кедър, който простираше хоризонтално вечнозелените си клони, измърмори, че трябва да нагледа готвачката, за да е сигурна, че обядът ще бъде готов точно в един, и се отдалечи. Нийл побърза да я последва.

— Много се радвам да ви видя тук — отбеляза Уолтър, докато й наливаше чаша леденостуден сок от бъз. — Отдавна копнеех да ви покажа дома си.

Лора се усмихна, чувствайки се доволна и спокойна.

— И аз се радвам. От кога живеете тук?

— Навремето къщата беше на родителите ми. Двете ми сестри и аз сме родени в нея и сме много привързани към това място.

— Чудесно е, че сте успели да го запазите.

Той я погледна съчувствено.

— Семейството ви наистина ли ще се откаже от Лохли?

— Не мисля, че имаме друга възможност — с тъга отвърна тя.

— А вие ще продължите да живеете в Единбург, нали?

Лора кимна.

— Работата ми е в града, затова смятам да остана.

— Няма ли да ви липсва провинцията?

— Разбира се, но винаги бих могла да отида на гости на Даяна, която живее съвсем наблизо, а и при Джорджи. Тя се омъжи съвсем наскоро и се премести в Нортъмберланд.

Уолтър я гледаше мълчаливо, сякаш събираше смелост за следващите си думи. Лора знаеше какво си мисли, затова добави нехайно:

— Освен това имам приятели, при които да си отпочина няколко дни или да изляза на разходка сред природата.

Лицето му засия.

— Надявам се, че гледате на дома ми като на място, което можете да посещавате по всяко време.

Тя бе развеселена от предпазливия и изключително изискан начин, по който започваше да я ухажва. Рори беше много по-пламенен и открит и бе разкрил чувствата си почти веднага. Разликата беше, че тогава той беше само на двайсет и две години, докато Уолтър изглеждаше към края на четиридесетте.

— Ще идвам всеки път, когато ме поканите, но за да видя вас, а не специално заради къщата — каза закачливо. — Виждам, че имате и тенис корт? Ще поиграем ли след обяда? Сигурно не съм в най-добрата си форма, защото не съм играла от години, но тенисът винаги е бил сред любимите ми занимания.

След този разговор Уолтър се отпусна и двата дни отлетяха неусетно. Междувременно Лора си даде сметка, че това не беше просто романтична връзка с привлекателен мъж. Що се отнасяше до Роуена, чувстваше, че я наблюдава съсредоточено, за да прецени дали би могла да бъде подходяща съпруга за брат й и примерна мащеха за малкия Нийл.

Беше благодарна за моментите, които прекарваха с Уолтър насаме, защото сега, когато фантазиите й, изглежда, бяха на път да се осъществят, имаше нужда да разбере дали го обича достатъчно, за да заеме мястото на покойната му жена с всички произтичащи от това задължения. Двете с Присила бяха съвършено различни. Щеше ли да успее да се приспособи към живота на Уолтър? Самият той нямаше нищо общо със собствения й баща, който беше привързан единствено към кучетата и конете си. Никога не си спомняше рождените дни на децата си, а понякога забравяше дори имената им. Цялата си любов и преданост отдаваше на животните. Да намери човек, който обичаше сина си така, както Уолтър — Нийл, беше истинско откритие. Не трябваше също да забравя, че щеше да й се наложи да се пренесе в дома на друга жена, а натруфената обстановка подсказваше, че е плод на вкуса на Присила, а не на Уолтър.

— Ти си чудесен баща — каза му откровено, докато разговаряха в неделя вечерта, след като малкото момче бе отишло да си легне. Това му качество намираше за изключително трогателно и мило. — Нийл е голям късметлия. Струва ми се, че моят баща се е оженил и е имал деца единствено, за да осигури наследник на Лохли. Каква ирония, нали? Девет момичета и само две момчета, умрели току-що навършили двадесет. Може би животът му щеше да е много по-щастлив, ако не притежаваше титла и наследство и можеше да работи като обикновен пазач на дивеч. Тогава би бил свободен да постъпва както си иска.

Уолтър кимна замислено.

— Онези, които завиждат на благородниците и на богатите, нямат представа в какво бреме би могло да се обърне това понякога. Уверен съм, че баща ти ви е обичал искрено, но отговорността да притежава място като замъка Лохли, го е потискала. Хората обичат животните си, защото не могат да говорят. Не могат да се заяждат, да задават въпроси, нямат изисквания.

Лора повдигна вежди.

— А хората това ли правят? — попита насмешливо.

Той се изчерви, после се засмя.

— Някои от тях със сигурност.

— Особено жените — усмихна му се накриво тя.

Уолтър избухна в смях.

— Много си проницателна, а?

— По-добре да не съм, защото иначе никога няма да ме поканиш отново тук — подметна духовито.

Уолтър моментално улови ръката й и я стисна силно.

— Чудесно е да водиш интелигентен разговор. Глупавото дърдорене е ужасно отегчително. — Внезапно стана съвсем сериозен. — Ти не си склонна към празни приказки и безсмислени глупости.

Мисли за Присила, каза си тя, спомняйки си как от момента, в който идваше да си поръчва дрехи, мисис Лейтън-Харви непрекъснато дърдореше за незначителни неща — чак докато си тръгнеше. Това направо бе подлудявало и нея, и Хелън.

Тя стисна пръстите му, изпълнена с желание да я привлече в прегръдките си.

— Мъжете също могат да говорят глупости — увери го закачливо.

— Така ли? — Уолтър неочаквано се наведе към нея и я целуна.

В следващия момент Лора обви ръце около врата му и веднага разбра, че мястото й беше тук. Когато я привлече към себе си, тя затвори очи и съмненията й мигом се изпариха.

Това беше мъжът, за когото щеше да се омъжи и с когото щеше да прекара остатъка от живота си. Беше го разбрала още в деня, когато го беше срещнала за пръв път на сватбата на Даяна, и сега й се струваше съвсем правилно, че се намираше в прегръдките му.

Сякаш разгадал мислите й, той се отдръпна леко и я погледна право в очите.

— Ти знаеш, че съм влюбен в теб още от мига, в който те видях — каза с неочаквана страст. — Искам те в живота си, Лора. Искам те повече, отколкото съм желал нещо, преди да те познавам.

Тези думи бе копняла да чуе и й се бе наложило да ги чака доста дълго време.

— Аз също не искам нищо друго — прошепна, все още неспособна да повярва на щастието си.