Уна-Мери Паркър
Родово проклятие (19)

Осемнадесета глава

Кранли Кърт, 1910

— Лора? Ти ли си, скъпа? — провикна се Даяна, дочула стъпки откъм стълбището. Тя излезе забързано от сутрешната дневна, сложи ръка върху рамото на сестра си и й съобщи тихо: — Един човек иска да те види.

Очите на Лора се разшириха от безпокойство. Безсънните нощи си бяха взели своето и въпреки че престоят в дома на Даяна й бе подействал успокояващо и ободрително, все още бе разтърсена до мозъка на костите си от преживяното.

— Някой, дошъл да си търси дълговете? — попита угнетено.

Сестра й се усмихна окуражително.

— Не. Говоря за Уолтър. Дошъл е да поговори с теб.

— Той е тук? — За момент изглеждаше напълно объркана, после започна да трепери. — О, господи! Какво иска? Не съм готова за това.

— Струва ми се, че се опитва да поправи нещата. В кабинета е. Защо не отидеш да се видиш с него? С Робърт ще се погрижим да останете известно време насаме.

— Все още съм прекалено ядосана — призна Лора през стиснати зъби. — Карълайн не знае, нали? Не искам да се разстройва.

— В момента закусва в детската стая, а аз наредих на бавачката да задържи децата там.

Лора кимна бързо и се отправи към кабинета.

— Успех — съчувствено подвикна след нея Даяна. — Извикай ме, ако стане нужда.

Уолтър бе застанал с гръб към камината и още щом видя жена си, лицето му засия. Усмивката му беше искрена, очите му бяха широко отворени и бистри, а изражението му й напомняше за непослушно дете, което беше уверено, че възрастните ще му простят.

— Здравей, скъпа — каза нетърпеливо и тръгна към нея, за да я целуне, но тя отстъпи назад и го изгледа студено изпод смръщени вежди.

— Какво търсиш тук?

Раменете му се отпуснаха унило.

— А аз си мислех, че ще се зарадваш да ме видиш. Отново съм добре, мила. Лекарят каза, че съм се възстановил напълно. Много исках да те видя. — Вдигна брадичка, отново окуражен. — Живях известно време при Роуена. Тя се грижеше за Нийл, което, очевидно, ти не си искала да направиш…

— Не е честно — изстреля в отговор Лора. — Винаги е бил по-щастлив с леля си, отколкото с мен. Никога не ме е харесвал, защото смяташе, че се опитвам да заема мястото на майка му. И това ти беше добре известно. Защо, според теб, подпали спалнята ми? А след това и всекидневната? Преживяваше тежко смъртта на най-близкия си човек, както и твоето пиянство. Горкото дете е много по-добре там, защото може да се радва поне на спокойствие.

Уолтър изглеждаше озадачен, сякаш не бе бил наясно с чувствата на собствения си син.

— Според мен той много те харесваше — опита се да възрази. — Искам всички отново да заживеем заедно като истинско семейство. Ти, аз, Карълайн и Нийл. Роуена ще бъде много щастлива да ни приюти в дома си.

Лора примигна. Изглежда, за него случилото се през последните няколко месеца беше незначително неудобство, причинено от „болестта“ му.

— Какво? Да живея с теб и сестра ти? Да разчитам на пенсията й, докато и нея изцедиш докрай? Да те оставя да я влачиш към дъното, докато я съсипеш съвсем, както направи с мен?

Той я гледаше, сякаш не можеше да повярва на думите й.

— Какво искаш да кажеш? — попита обидено. — Дори не съм си помислял да живея за сметка на Роуена. Ще си намеря работа. Много си се озлобила, Лора. Учудваш ме. Не знаех, че си ме обичала единствено заради парите ми.

Лора се отпусна върху близкия стол и поклати отчаяно глава.

— Уолтър, не вярвам, че можеш да си представиш хаоса и разрухата, която остави след себе си. Не мисля, че някога ще разбереш колко дълбоко си наранил най-близките си хора. В моментите на пиянство ти се превръщаше в съвсем друг човек.

— Беше влюбена в мен, когато това те устройваше — изсумтя възмутено той.

— Вярно е. Но трябва да знаеш, че за нищо на света нямаше да се омъжа за теб, ако познавах другата ти страна — призна тя с известна тъга. — Нима бих могла да ти простя, че изгубихме дома си и всичко, което притежавахме, и двете с Карълайн разполагахме с пари само за билети за влака, за да дойдем тук и да не се озовем на улицата… — Гласът й се извиси гневно: — Ако си го допуснал дори за миг, значи нямаш никаква представа за истинския живот. Даяна и Робърт ни спасиха от приюта за бедни.

— Но сега съм добре. Това никога няма да се повтори. Обещавам ти!

Раздразнена, Лора закри лицето си с ръце.

— Всеки път го казваш, Уолтър. Обещаваш, че никога повече няма да докоснеш алкохол, но отново го правиш. Пропиля и последното пени и не ни остана нищо. Когато се оженихме, имахме всичко, но ти изостави работите си, пръскаше парите като вода и стигна до банкрут. Как, според теб, се отрази това на Карълайн? Да гледа как някакви простовати носачи товарят играчките й в камион? Да дойде тук единствено с дрехите, които носи на гърба си?

— Нищо не можех да направя. — Той говореше като изгубена душа.

Лора се опита да преглътне напиращите сълзи.

— Аз пък с нищо не мога да ти помогна.

— Може ли да видя Карълайн?

— Не днес. Прекалено е рано и раната още не е заздравяла. Някой път ще я доведа в дома на Роуена. Тогава ще я видиш.

Уолтър се изправи рязко и тя забеляза сълзи в очите му, преди да се обърне и да напусне кабинета, затръшвайки силно вратата след себе си.

Лора избърса мокрото си лице. Беше дошло време отново да се заеме професионално с шиенето на дрехи, за да може да издържа себе си и детето. Нямаше друг начин.

* * *

Даяна изумено повдигна вежди.

— Ще шиеш дрехи?

— Това е единственото, което умея. Двете с Карълайн не можем да останем при теб и Робърт вечно. Трябва да изкарвам сама парите си. Детето има нужда от образование и шанс в живота, които Уолтър не е в състояние да му осигури. Ще се наложи да я отгледам сама. — Докато говореше, усети в себе си неподозирана увереност, че притежава сила за двама.

Сестра й изглеждаше ужасена. За нея бе немислимо един съпруг да не може да се грижи за семейството си.

— Как ще се справиш? Не, трябва да останете при нас, Лора. Винаги би могла да работиш тук, щом толкова искаш, а бавачката през това време ще се грижи за Карълайн. Не можеш да живееш сама!

— Говориш също като мама — мрачно отбеляза Лора. — Цяла нощ мислих само за това. Имам две възможности. Мога да помоля Хелън да ме вземе като помощничка при себе си, стига да ме иска. Или да получа кредит от банката и да започна отначало.

— Наистина ли си толкова смела? Току-що изгуби всичко. Всичко, Лора! Ти си беднячка, мила! Нима не разбираш?

Лора кимна.

— Не е необходимо точно ти от всички хора на света да ми го натякваш. Знам, че нито една от вас не смяташе, че трябва да прибързвам с брака си с Уолтър, и се оказахте прави. Ако бях изчакала, щях да имам време да разбера, че е алкохолик. — Забелязала съчувственото изражение на сестра си, тя продължи: — Не съм първата жена, докарана до пълна бедност! Отново ще се изправя на крака. Веднъж започнах собствен бизнес, ще го направя отново.

Натъжена, Даяна смръщи вежди.

— Тогава беше сама, нямаше за кого да мислиш — освен за себе си, и знаеше, че винаги би могла да се завърнеш в Лохли, ако ти се случи нещо лошо.

— Никога няма да забравя ужаса от преживяното и се съмнявам, че изобщо бих могла да простя на Уолтър. Но със сигурност зная, че животът трябва да продължи, дори само заради Карълайн. Заклевам ти се, Ди, ще успея отново с бизнеса си. — Лора решително погледна сестра си в очите.

Беше готова да се изправи лице в лице с бъдещето, каквото и да криеше то.