Брайън Кийн
Градска готика (9)

9.

Докато писъците им отекваха от стените, зловещият смях прозвуча за трети път. След това внезапно, както бе започнал, звукът секна. Възцарилият се мрак сякаш усилваше нервната тишина, която ужасяваше Кери дори повече, отколкото смехът преди това.

Тя рачешката се затътри назад по протежение на стената, опипвайки пътя с едната си протегната ръка и за малко да се спъне в Хедър. И двете момичета изквичаха от ужас.

— Тихо — прошепна Ксавиър, — слушайте!

Кери трябваше да му го признае. Само преди секунда, когато вратата бе изчезнала, младежът й се стори толкова уплашен, колкото и всички останали в групата. Но сега, когато опасността отново бе надвиснала над тях, неговата хладна самоувереност се бе завърнала. Говореше овладяно, кажи-речи дистанцирано.

— Къде са те? — простена Брет. — Нищо не…

— Хванете се за ръце — прекъсна го Ксавиър. — Хедър, върни ми ножа, но внимавай да не ме наръгаш с него!

Затуткаха се наоколо в тъмното, търсейки се един друг. Нечия ръка обхвана тази на Кери. Дланта беше потна и в кожата й се отъркаха дебели мазоли. Тя стисна здраво, търсейки утеха, и хватката около китката й на свой ред се стегна. Одраскаха я дълги, заострени нокти. Кери се вкочани. Стомахът й се превъртя и мускулите й се стегнаха. Брет и Ксавиър имаха къси нокти. Също и Хедър. Оплакваше се от това всеки път, когато те трите с Кери и Стеф отиваха заедно на спа процедури. Цепеха й се всеки път, когато се опитваше да си ги пусне по-дълги.

Ръката стисна по-здраво. Кери изпищя. Опита се да се измъкне от хватката, но пръстите на непознатия се стегнаха като менгеме. Ноктите се забиха в кожата й. В тъмнината чу Ксавиър, Брет и Хедър да отвръщат на писъка й, но беше прекалено паникьосана, за да ги предупреди за опасността. Сопата се изплъзна от другата й ръка и издрънча на пода. Нападателят я дръпна напред и Кери за малко да падне. Усети горещ, кисел дъх в лицето си и нещо топло и мокро се плъзна по бузата й. Осъзна, че това е език. Разтърсвана от отвращение, отвори уста да изпищи отново. Пъргавият език се пъхна между устните й. Стресната до немай-къде, Кери стисна зъби.

Сега беше ред на нападателя й да изпищи. Врещеше откъслечно и задавено, понеже девойката бе захапала здраво езика му. Кръв напълни устата й. Догади й се дотолкова, че разтвори челюсти и се олюля назад. Невидимият нашественик застена от болка и след миг стъпките му отекнаха по коридора — ранен, бе обърнал нападението в паническо бягство.

— Кери? — обади се Ксавиър. — Какво става?

Момичето се опита да отговори, но успя само да изстене. С трепереща ръка порови в джоба си, извади запалката и я светна. Пламъчето се люлееше. Брет, Хедър и Ксавиър се втренчиха загрижено в нея.

— Какво има? — попита отново Ксавиър. — Какво, по дяволите, се е случило?

— Там… имаше нещо… някой… с нас. Сграбчи ме. В началото помислих, че е някой от вас, но…

Кери не успя да довърши. Стомахът й къркореше зловещо, тя се смъкна на колене, пусна колелцето на запалката, наведе се напред и повърна. Приятелите й замърмориха стреснато и объркано, но когато се опита да им отговори, стомахът й отново се обърна. Вдигащата се от собствения й бълвоч смрад я накара да повърне за трети път. Тримата й спътници наизвадиха мобилните си телефони и използваха екраните им, за да й светят. Хедър се наведе над Кери и вдигна косата й. Разтри гърба на приятелката си и й зашепна утешително. Момичето постоя още няколко секунди, давейки се на сухо. Накрая се изправи на крака и обърса уста.

— Ранена ли си? — попита Брет.

— Не, аз… — тя се обърна бързешком. Не успя да се сдържи и повърна отново. Когато свърши, додаде: — Съжалявам. Не съм ранена, но определено нараних него — каквото и да беше то. Мисля, че може и да съм му отхапала езика.

Те осветиха с телефоните си пода и откриха петна кръв с размер на голяма монета.

— Нищо чудно и да си успяла — съгласи се Хедър.

Кери плю, мъчейки се да изчисти устата си от ужасния вкус. Зъбите, езикът и вътрешната страна на бузите й все едно бяха покрити с мазна кал.

— Можеш ли да изкървиш до смърт през езика си? — попита Брет, взирайки се в пурпурните капки. — Чудя се колко ли лошо е пострадало.

— Хайде да не се задържаме, за да научим — предложи Ксавиър. — Хайде!

Той снима коридора с телефона си. След това се запрокрадва по него. Кери вдигна сопата си и те с Хедър го последваха. Брет вървеше отзад.

— Спри за момент!

— Сега пък какво? — попита Ксавиър с прокрадващо се в гласа раздразнение.

Брет бутна очилата си по-нагоре на носа.

— Нали не сме тръгнали в тази посока?

— Няма накъде другаде да вървим.

— Да, но каквото и да беше нападнало Кери — то също тръгна нататък.

— Ами хубаво — отвърна Ксавиър. — Ако още не е мъртво, тогава ще довършим работата, ако се натъкнем на него!

Той продължи напред. Момичетата го последваха. Брет с въздишка се повлече след тях.

Когато запалката отново се нагря, Кери я прибра в джоба си. След изчезването на светлината мракът сякаш се сгъсти. Мобилните телефони не успяваха да разсеят тъмнината кой знае колко. Поне доколкото се виждаше, в този коридор нямаше врати. Стените бяха лишени от отличителни знаци.

Ксавиър се спря, втренчен напред в тъмното. Другите последваха примера му.

— Това ми се струва нередно — промърмори той. — Няма разклоняващи се врати. Няма стаи. Просто продължава напред. Ако нападателят на Кери е дошъл насам, просто не знам къде е изчезнал…

— Казах ти — намекна Брет. — Трябва да се върнем!

— Не можем — напомни му Кери. — Помниш ли, че коридорът е блокиран?

Той не отговори. Хедър забели очи.

Ксавиър отново изруга на испански.

— Не знам какво да правя, приятели. Предполагам, че трябва просто да продължим напред. Да видим къде ще се озовем!

С тези думи той пое отново нататък по коридора. Останалите го последваха. Кери плъзна ръка в джоба си, но запалката й все още беше твърде гореща. Подът под краката им се промени и стана неравен. Дъските на дюшемето започнаха да скърцат при всяка крачка. Групата забави ход и започна да се движи почти на пръсти.

Тъмният коридор завършваше с три врати — една право пред тях и по една от всяка страна. И трите бяха широко отворени. Всяка водеше към нови лишени от прозорци стаи, пълни с боклук и отпадъци. Кери излезе пред групата и застана до Ксавиър. Ръцете им се докоснаха, под пръстите й той се оказа приятно топъл и солиден. Усещането я утеши. Погледна към спътника си, но той явно дори не бе забелязал краткия им контакт. Взираше се едновременно в трите изхода, стрелкайки поглед от единия към другия, сякаш очакваше всеки момент нещо да им се нахвърли. Когато не последва нападение, Ксавиър вдигна пред себе си телефона като факла и пристъпи в стаята право пред тях. След това спря и се обърна.

— Нека видя запалката ти?

Кери кимна и му я подаде. Младежът изпъшка, когато пръстите му се сблъскаха с горещия метал.

— Извинявай — оправда се момичето, — още не се е охладила достатъчно.

Ксавиър прибра мобилния си и вдигна запалката високо над главата си. След това огледа набързо стаята. Пристъпи към ръждясало разтегателно легло и наведе пламъчето над ъглите. Накрая се върна в коридора.

— Празна е — прошепна. — Но е задънена. Няма изход от нея.

Каза го с обречен тон, сякаш не бе очаквал нищо друго.

— Ами останалите две?

Ксавиър с гримаса влезе в стаята отдясно. След няколко секунди излезе отвътре и докладва същото. Връчи на Кери запалката й и лапна палеца и показалеца си.

— Изгори ме, мътните го взели!

— Извинявай — повтори Кери и прибра запалката в джоба си.

Проследи как приятелят им влиза в третата стая. Той извади мобилния си и вървешком заровичка в менюто. Не беше изминал и няколко крачки в мрака, когато подът изчезна под краката му. В единия момент стърчеше прав, оглеждаше стаята и отваряше телефона си. В следващата секунда изчезна от поглед, сякаш къщата бе зинала и го бе погълнала. Не му остана време дори да изпищи. Чу се само тежко тупване. На Кери й прозвуча така, все едно се счупиха милион стъклени прозорци.

Един удар на сърцето. Втори.

Ксавиър се разпищя с цяло гърло.

Паникьосана, Хедър бутна Кери встрани и се хвърли през вратата. В същия момент зад гърба им Брет изквича и се чу шумно тупване. Кери скочи напред и сграбчи приятелката си, хвана я здраво за китката и я изтегли назад. Хедър се дърпаше и викаше Ксавиър по име.

— Спри! — предупреди я Кери. — Не тичай натам!

— Махни се от мен! — крещеше Хедър. — Пусни ме! Той е ранен!

Кери стегна хватката си.

— Това е капан! Мисля, че там подът не е наред. Трябва да влезем бавно.

Както бяха започнали внезапно, писъците на Ксавиър също така внезапно секнаха. Той не извика момичетата. Не помоли за помощ.

На Кери й се стори, че внезапната тишина е още по-ужасяваща.

Хедър се отблъсна от нея, но момичето я сграбчи за ризата отзад и я дръпна.

— Чуй ме! — каза й настоятелно. — Гледай къде стъпваш!

А след това Брет започна да крещи, с глас, издигнал се до пронизителен писък:

— Махни се от мен… о, Исусе, махни се от мен, мамка ти!

Кери се завъртя трескаво, стресната от бесните му викове.

Хедър се отскубна от хватката й и се втурна на помощ на Ксавиър, но Кери въобще не й обърна внимание. Ксавиър и Хедър не бяха основната й цел. Застина, зяпнала в ужасяващо вцепенение от онова, което виждаше. Мозъкът й се нуждаеше от време да обработи гледката. Почти й се искаше очите й да не са се приспособили към тъмното; да трябва да опипва слепешком, защото тогава нямаше да й се налага да гледа.

Брет беше паднал на четири крака насред коридора. Устните му бяха разтеглени назад в болезнена гримаса. Някаква смътна форма бе залепнала за гърба му и се опитваше да го смаже на пода. Кери присви очи, опитвайки се да види точно какво го язди. Тварта имаше ръце и крака, които не бяха пропорционални на тялото й. Брет я удряше постоянно, но всеки път, когато го стореше, тварта отново го блъсваше в пода. Наблизо, но извън обсега му бяха паднали очилата му, телефонът и стъклото, което носеше вместо кинжал. От носа му течеше кръв. Погледът му бе втренчен в нея.

— Кери…

Преди да успее да завърши, тварта награби в шепа кичур от косата на Брет и тресна главата му в пода. Той изпищя приглушено. Чудовището на гърба му се разсмя налудничаво, дърдорейки лишени от смисъл словосъчетания.

Кери вдигна сопата и се опита да си придаде зловещ вид.

— Хей! — извика.

Тварта все още се притискаше към гърба на Брет, но спря да го блъска и погледна към нея. Бели зъби проблеснаха в мрака.

— Пусни го! — предупреди Кери, като се постара гласът й да не трепери.

Нападателят плю по нея. Нещо топло, мокро и лепкаво се пльосна на бузата й и увисна там. Бавно се стече по страната й, оставяйки следа като от плужек. Отвратена, Кери го обърса с връхчетата на пръстите си. Смрадта беше отвратителна.

Брет се възползва от моментното объркване на нападателя си и успя да се изправи. Все още коленичил, се пресегна зад себе си и удари тварта в главата. Сигурно го заболя, понеже Брет дръпна ръка и тръсна китка, все едно си беше ожулил пръстите. Нападателят се откопчи от гърба му и се олюля. След това, квичейки от — както прозвуча — разочарование, зашляпа отново напред. Движеше се накъсано и спазматично, но беше невероятно бързо. Кери се развика и се хвърли към Брет, молейки се да го достигне първа.

Младежът изпищя.

Когато скъси дистанцията, Кери най-сетне успя да види добре врага им в светлината на телефона на Брет. Както и предишният нападател, това също се оказа джудже, но беше дори по-отвратително от предишното. Беше голо, като изключим парче мръсен парцал, щръкнало от вагината му.

Парцалът беше просмукан с прясна кръв. Кери осъзна с ужас, че служи за нещо като тампон. Тялото на жената бе жилесто, но здраво замускулено, а лицето й, дори скрито в мрака, очевидно бе деформирано. Челото й бе изпъкнало, устата й сякаш се извиваше около лицето. Колкото коса имаше, висеше дълга и на кичури, сплъстена от мръсотия. Очите бяха твърде големи за лицето й, а зениците изглеждаха така, сякаш запълват изцяло ирисите. Ръцете на тварта бяха по-дълги от тялото и покрити с изпъкнали мускули. В контраст с тях, краката й бяха просто чуканчета — изсъхнали и безполезни. Въпреки това изродчето се движеше бързо. Заклатушка се към Брет, тичаше на ръцете си и го стигна преди Кери. Младежът се опита да се търколи встрани от пътя му, но женското джудже се надигна на една ръка и го удари по главата с другата. Брет се срути на пода зашеметен.

— Махай се от него, кучко!

Жената се изсмя срещу Кери — високо кикотене, което заглуши писъците на Хедър от тъмната стая.

Кери усети по лицето си внезапен полъх. Погледна нагоре. Право над Брет имаше дупка в тавана — тъмно петно, по-черно от останалата част от коридора. Там висеше отворена тайна врата. Момичето изсумтя в уплашена почуда, когато я осени какво се е случило. Техните похитители бяха запечатали коридора, бяха изключили лампите и ги бяха изчакали да минат под тайната врата. Джуджето бе скочило от тавана право върху Брет.

Жилестата нападателка изръмжа, втренчила поглед в оръжието на Кери.

— Махай се от него! — повтори момичето.

Преди да успее да посегне, Брет се върна в съзнание и замахна към нападателя си с дясната си ръка. Движеше се като на забавен кадър. Изплака и Кери забеляза, че и гласът му е задавен. Пръстите му задрапаха върху рамото на джуджето, което се наведе светкавично напред. Широко отворената му паст се сключи върху китката на младежа.

Брет се опита да си дръпне ръката и изскимтя от отвращение. Кери зяпна. Знаеше какво точно ще последва така сигурно, все едно гледаше лента, която вече е била прожектирана — и макар да вдигна сопата, знаеше, че няма да успее да спре случката навреме.

Жената-джудже захапа. Кръв бликна между устните й и плисна по рамото на Брет. Той изпищя. Ококори очи. Дебелите устни на лицето на джуджето потрепваха. След това то се дръпна рязко назад и разтърси дивашки глава. Кери чу как изхрущяват при строшаването си пръстите на Брет — звук толкова силен, че заглуши дори собствените й писъци.

Младежът наддаде вой. Гласът му се повиши с няколко октави и отекна срещу празните стени и тавана, а джуджето взе да върти яростно глава в опит да откъсне плячката, здраво стисната между челюстите му и най-сетне да откъсне хапката си от ръката на Брет.

Джуджето изръмжа отново. Кери се приближи по-плътно и успя да разгледа засенченото, деформирано лице. Струваше й се сивкаво на светлината на мобилния телефон. Тварта се взираше в нея, докато дъвчеше. Въздъхна, очевидно наслаждавайки се на ястието. От отворената й паст протече черна лига с мехурчета.

Зъбите на изродката дъвчеха месо, сухожилия и кости като месомелачка. Гърлото й подскочи, докато преглъщаше.

Брет се гърчеше на пода, забелил очи и стиснал зъби. Оцелелите му пръсти дращеха по дъските. От чуканчетата плискаше кръв, която се стичаше по вирнатата му длан и нагоре до лакътя му, докато той риташе и се тресеше. Не пищеше, но Кери можеше да познае, че се старае с всички сили. Мускулите на шията му бяха стегнати, а устата му бе зейнала, но единственият звук, който издаваше беше тихо, жалостиво скимтене.

Джуджето се присви и изгрухтя, почти излая, след което отново се нахвърли върху Брет, метна се напред на удължените си крайници. Младежът спазматично се опита да се защити със здравата си ръка, но не бе достатъчно бърз. Тварта се блъсна в хълбока му. Стремително наведе напред глава с широко разтворени хищни челюсти, целейки се в носа му.

А след това Кери завъртя сопата в широка дъга и заби гвоздея в окото на джуджето.

То изпищя — груб, гъргорещ звук — и се юрна с такава скорост, че изби оръжието от ръката на Кери. Затътри се на няколко крачки. Парчето дърво висеше от лицето на ранената изродка и се влачеше по пода. Тварта се заолюлява напред-назад, сякаш се поопомни и се хвърли обратно, втренчена в Кери с оцелялото си око. Препъна се в изпружените крака на Брет и падна по лице на пода. Там и остана да се гърчи спазматично. Червата и пикочния й мехур се изпразниха, заливайки пода и младежа със смрадливи, жълтеникави изпражнения с консистенцията на зеленчукова супа.

Кери посегна надолу, сграбчи шепа от мазната коса на джуджето и дръпна главата му нагоре. След това освободи сопата си. С нея излезе и смачканата очна ябълка, която увисна на края на гвоздея като сплескано, гигантско гроздово зърно. Кери завъртя оръжието в ръцете си и приличният на въже очен нерв се скъса. Разплакана, девойката трескаво разтръска сопата, докато накрая очната ябълка падна от нея. Приземи се в локва изпражнения и кръв.

Кери се взираше в окото, забравила за Ксавиър или Хедър, или дори за Брет. Стоеше вцепенена, трепереше и остана напълно потопена в транс, докато движенията на джуджето се забавяха. Учудващо, но то беше все още живо въпреки тежката травма, които бе претърпяло. Търкаляше се по пода и се опитваше да пълзи, но усилията му дори да се изправи на колене напълно се проваляха. Кери се взираше в противника си ужасена. Джуджето също се взря в нея, въртейки диво едното си око, докато от червеното месо в другата, празната орбита се стичаше тъмна течност. След това изродчето си пое дълъг, трескав дъх и остана неподвижно. По деформираното му лице се разля странно изражение на покой.

Въпреки всичко, което чудовището бе сторило, Кери изпита болезнена жалост за жертвата си.

Пристъпи край трупа и приклекна до Брет. Мълчаливо задърпа колана му, успя да го освободи от джинсите и припряно го омота около китката му. Две силни дръпвания и кожената лента се затегна, пристягайки и плътта, докато кожата отдолу не стана бяла като кост. Брет изквича, но не се мъчеше да се бори.

— Лежи кротко — увещаваше го Кери. — Трябва да спра кървенето! И след това трябва да помогна на Ксавиър и Хедър.

— Къ-къ-къде…

— Не говори. Просто стой мирен!

Кери донесе мобилния и очилата на Брет. Огледа се в търсене на грубоватия му стъклен нож, но той се беше счупил в някакъв момент от схватката. От него бяха останали само тънки стъкла. Тя нахлузи очилата на лицето на приятеля си. Рамките се бяха огънали при нападението и висяха накриво — едната страна беше по-високо от другата. С помощта на острата, бяла светлина от екрана на телефона, Кери огледа раните на Брет. Трите средни пръста на дясната му ръка липсваха. Сурово месо и назъбена кост се показваха през надраните ивици плът. Другите пръсти бяха насинени и вече се подуваха. Носът на младежа бе спрял да кърви и не изглеждаше да е счупен, но Кери се съмняваше, че би го успокоила с подобно заключение.

Брет се закашля и след това простена. Кипнала лига протече от ъгълчето на устата му. Опита се да заговори отново, но момичето доближи пръст до устните му. След това му връчи мобилния с надеждата светлината да му донесе малко утеха.

— Стой тук, веднага се връщам. Трябва да останеш буден, ясно ли е? Ще успееш ли? Само викай, ако се появят още гадини!

Брет простена, но кимна в съгласие. Със здравата си ръка притисна отворения телефон към гърдите си. Кери бе готова да се разплаче, задето го оставя да лежи самичък.

Проправи си отново път до края на коридора и надникна в тъмната стая. Хедър беше коленичила на пода и хълцаше. По бузите й се стичаха сълзи, очертали тъмни заради размазаната спирала ивици. Кери пристъпи към нея и Хедър подскочи стреснато.

— Всичко е наред — каза й Кери — само аз съм.

Намираха се на ръба на дълбока яма. Някъде далеч отдолу се разнесе стенанието на Ксавиър. Стори им се слаб и уплашен.

Кери се наведе напред и огледа дъските на пода. Бяха прерязани на около пет фута от прага на стаята. Капанът минаваше по цялата й дължина, от стена до стена. Хедър задържа мобилния си над ямата, а приятелката й се взираше надолу в дупката, но долу се виждаше само мрак.

— Той добре ли е? — попита Кери. — Каза ли нещо?

Хедър поклати глава.

— Засега не. Мисля, че може да е припаднал или нещо такова. Само стене там долу.

Кери се наведе още по-надолу към ямата и викна Ксавиър по име. Стараеше се да говори тихичко — в случай че в помещението имаше още от тези твари, не искаше да издава местоположението им пред тях. Когато младежът не отговори, тя погледна нагоре към тавана и се зачуди дали и там не се крие тайна врата като тази в коридора. Ако беше така, не можа да я различи. Окаченият таван бе петносан от вода и напукан, но не се забелязваха процепи, подсказващи за скрит отвор или помещение.

— Ксавиър! — опита Кери отново. — Добре ли си?

Той простена по-високо, след това се закашля. Размърда се в тъмното и момичето отново чу ясния звън от трошене на стъкло.

— Ако не можеш да говориш, просто се покашляй отново. Ясно? Дай знак, че най-малкото ни чуваш. Ще можеш ли?

— Чувам те! — гласът му вече беше по-силен, но пронизан от болка. — Мамка му…

— Ранен ли си?

— Аха… — той поспря. Отново звънна стъкло. — Но не е фатално. Така ми се струва. Нямам нищо счупено, друго да не е.

— Колко надълбоко си?

— Нямам представа. Всичко стана толкова бързо… Да ме питаш закъде припирах толкова! Едва-едва ви виждам, да знаете. Изтървах ти запалката, а и телефона си. Загубих също и ножа. Тук някъде долу са, но не мога да ги намеря!

— Можеш ли да опипаш наоколо? — попита Хедър.

— Не.

— И защо?

— Навсякъде по пода има строшено стъкло. Седнал съм в него и в момента. Колкото по-малко шавам, толкова по-добре.

— Исусе… — Хедър изпъшка.

Кери се намръщи, опитвайки се да измисли как да освободи приятеля им.

— Всички други добре ли сте? — попита Ксавиър.

— Брет е ранен много сериозно — отвърна Кери.

— Какво стана? — Хедър погледна през рамо и към коридора зад тях.

— Още една от тези джуджешки гадини се изсипа от тавана и го нападна. Ухапа го. Отгриза му три пръста.

— Леле майко!

— Аха. Спрях кървенето, поне за момента, но раната не изглежда добре.

Ксавиър издаде задавен, приглушен вик.

— Мило? — Хедър се наведе над ръба на дупката. — Какво става?

— Според мен шибан плъх току-що ми пролази по крака. Измъкнете ме оттук, да му се не види!

— Хубаво — обеща Кери. — Само се дръж!

— Нямаме никакво въже — обади се Хедър. — Какво ще правим?

Кери се изправи.

— Свали си дрехите.

— Ка-какво?

— Чу ме. Свали си дрехите. Каза го сама, Хедър. Нямаме въже. Трябва да го измъкнем оттам преди тези… каквито и да са те… да дойдат да ни нападнат. А Брет трябва да иде в болница.

Без нито дума повече Кери започна да съблича мръсните си, потни и просмукани с кръв дрехи. Те бяха втвърдени и лепкави, и в определен смисъл й стана приятно да се отърве от тях. Хедър я погледа известно време, преди да изпразни джобовете си и да последва примера й. Двете струпаха ключовете и другите си вещи на пода. И двете момичета трепереха и бяха целите настръхнали. Въпреки задавящата липса на въздух в барикадираната къща, вътре беше студено. Когато останаха по сутиени и бельо, Кери събра захвърлените им дрехи и започна да ги завързва заедно.

— Все още ли сте тук? — притеснено се обади Ксавиър.

— Аха — каза му Хедър. — Тук сме. Кери прави въже. Скоро ще те извадим. Само се дръж!

Кери подръпна саморъчното въже. Доволна, че възлите са здрави, тя легна на мръсния под и изпълзя до ръба на ямата. След това спусна въжето в дупката.

— Хвани ме за краката — каза на Хедър. — Не ме оставяй да падна, ясно?

— Няма. Само побързай!

Навън в коридора Брет простена.

— Ксавиър! — подвикна Кери. — Пускам ти въжето. Виждаш ли го?

— Не… чакай! Да, виждам го. Едва-едва.

— Можеш ли да го стигнеш?

— Почакай… — той изпъшка. Отново се разнесе звукът от трошащо се стъкло. — Не мога. Прекалено много стъкла има на пода. Не виждам нищо.

Кери погледна през рамо.

— Хедър, дай ми мобилния си!

Хедър го измъкна от купчината вещи на пода и го подаде на приятелката си. Тя го отвори и го задържа обърнат с екрана надолу към ямата. С другата си ръка стискаше въжето.

В началото не различи нищо. Наведе телефона още по-надолу и изчака очите й да се приспособят. Зяпна изумена.

Светлината на мобилния се отразяваше от дъното на дупката. Ямата беше покрита с натрошени стъкла — бутилки, крушки, прозоречни рамки — остри, блестящи кинжали с дълбочина поне един фут. Стъклата около Ксавиър бяха окървавени. Раменете и лицето му бяха осеяни с порязвания.

— Мамка му…

— Какво има? — попита Хедър, припълзявайки по-наблизо.

— Той не се шегуваше за натрошените стъкла.

— Аха — каза Ксавиър, оглеждайки затвора си. — Трябва да призная обаче, че е даже по-зле, отколкото предполагах!

— Колко сериозно си порязан? — попита Кери.

— Добре съм — настоя той. — Не са ми пробити подметките и не съм накълцан. А ако закрепиш за малко светлината, мисля че даже ще стигна и до въжето.

В коридора отзад Брет простена отново.

— Добре — съгласи се Кери. — Но, моля те, постарай се да побързаш! Брет е в доста лошо състояние!

Ксавиър изпъшка и се изправи внимателно. От него се посипаха парчета натрошено стъкло. Кери забеляза, че няколко дребни парченца стърчат от ръцете му и простена, когато младежът ги изскубна и ги метна встрани. Той внимателно запристъпва напред и сграбчи въжето. Кери остави мобилния телефон на Хедър встрани и се стегна, като уви плата и около двете си китки, а Хедър здраво налегна на краката й.

— Добре — изсумтя Кери, — давай!

— Не допускай да падне! — примоли се Хедър.

Момичето стегна мускули и стисна зъби. Тежестта на Ксавиър кажи-речи я издърпваше надолу в ямата при него, но тя успя да се задържи, докато той се добере до горе. Младежът се измъкна от дупката и се просна до тях двете, задъхан тежко. Докато проучваше порязванията си, момичетата развързаха въжето и се облякоха отново. Кери забеляза, че, въпреки стреса, Ксавиър успя да им хвърли по един поглед и на двете с Хедър, докато бяха голи.

— Благодаря — каза той, след като се посъвзе.

— Колко е зле положението? — попита Хедър, бръсвайки от косата си дребни парченца стъкло.

— Няма дълбоки порязвания, повечето са просто драскотини. Можеше да е много по-страшно!

— Да се погрижим за Брет! — каза Кери.

Те побързаха към коридора и коленичиха до приятеля си. Брет беше в съзнание, но очевидно изпитваше болка и изпадаше в шок. Зъбите му тракаха неконтролируемо, а лицето му бе пребледняло. Въпреки това се усмихна, като ги видя.

— Приличаш на лайно — сподели с Ксавиър.

— Ти също. Да се надяваме, че си записал номера на камиона, който те е сгазил!

Брет кимна към трупа на мутантката.

— Провери го сам. Кери хубавичко го подреди!

Ксавиър се изправи и се втренчи в мъртвата твар. Побутна я с крак.

— Хедър, снимай го! Моят мобилен падна долу в ямата.

Без да каже и дума, Хедър докосна копчето на телефона си и прицели камерата към джуджето. Кери стисна Брет за здравата ръка и се вгледа. Отблизо и осветена, тварта изглеждаше дори по-зле, отколкото в тъмното. Кожата й бе подута и бяла, нашарена с червени петна, на вид като екзема в напреднал стадий. Оцелялото око бе не просто голямо, а деформирано, с продълговат, лешников ирис и неравна зеница. На голата светлина белтъкът на окото изглеждаше леко пожълтял. Носът на жената беше широк и плосък, кожата и от двете му страни бе изтеглена нагоре, за да се помести широкият разрез на устата с големите зъби вътре. Челюстта бе масивна и ъгловата. Сега вече Кери разбра как чудовището е успяло с такава лекота да откъсне и сдъвче костите на пръстите на Брет. Ударът със сопата бе изтрил и остатъците от симетрия на лицето на тварта, но като се взираше в него сега, девойката не беше съвсем сигурна дали то изобщо някога е било симетрично. Тънката коса, растяща нарядко по черепа на мъртвата жена, очертаваше челюстта й. Беше трудно да се съди на каква възраст е била.

След това Кери забеляза нещо друго. Преди това, когато бе нападната в тъмното, тя бе прехапала с все сили нещо, което според нея беше езикът на нападателя й. Езикът на жената на пода не беше пострадал, а и ноктите на трупа бяха затъпени и напукани, докато ръката, която бе стискала Кери, бе въоръжена с дълги, остри като кинжали нокти.

Ксавиър поклати глава:

— Джуджета. Гиганти. Какво ли ни очаква занапред?

— Да не се мотаем наоколо да проверяваме — предложи Кери. — Това не е тварта, която ме нападна по-рано. Което означава, че са поне пет, ако броим и двете, които убихме, както и онези, които Брет е видял.

— Брет — прошепна Ксавиър, — ще можеш ли да вървиш?

Приятелят им облиза устни и кимна.

— Къде ти е мобилният? — попита го Кери.

— Сложих го в джоба си — обясни Брет. — Не исках батерията да падне. Може да ни потрябва после.

— Значи си стоял тук сам, в тъмното?

— А-аха.

— Глупак такъв! — тя го потупа по ръката.

— Не можем да се върнем, откъдето дойдохме — обобщи Ксавиър. Испанският му акцент бе започнал да се усеща по-силно. — Не можем и да продължим нататък, освен ако не ни се плува в натрошено стъкло.

— А всички други врати и прозорци са задънени със стени — допълни Хедър. — Как тогава ще се измъкнем от тази адска дупка?

Кери трепна. Гласът на приятелката й бе станал писклив и трепереше.

Брет простена отново:

— Хора, трябва ми свястна превръзка или поне истински турникет!

— Така или иначе, ще ми е нужен коланът ти — осведоми го Ксавиър.

— Какво? Защо? — намръщи се Кери.

— Понеже си изгубих ножа и ми трябва оръжие, а ти не си в състояние да се биеш, ако отново ни нападнат.

Брет се изкиска и простена:

— Аха, ами, според мен на мен ми е по-необходим в момента, друже.

— Може да използваш сопата ми — предложи Кери.

Ксавиър се усмихна:

— Не, задръж си я. Ако съдим по състоянието на трупа, доста добре се справяш с нея.

Хедър въздъхна нетърпеливо:

— Е, ако вратите и прозорците са всичките блокирани, защо не опитаме да си пробием път насила? Все още разполагам с тухлата си.

Брет отвърна преди някой от другите да се обади.

— Няма начин да се мине покрай тази барикада. Не и без ковашки чук или нещо друго по-сериозно.

Ксавиър погледна към ръцете си за момент и след това стрелна с поглед всеки от приятелите си по ред.

— Трябва просто да намерим друг начин да се измъкнем оттук. А аз знам какъв.

— Какво си намислил?

Кери говореше ниско и тихо, отсичайки рязко думите. Забеляза, че дишането на Брет е станало по-неравномерно.

Ксавиър погледна към вратата на тавана.

— Разполагаме с един изход, който не е блокиран.

Хедър поклати глава:

— Няма шибан начин!

— Как ще качим Брет там горе? — полюбопитства Кери. — Виж му ръката. Не може да пълзи насам-натам с нея.

— Налага се. Или идва с нас, или ще го скрием тук и ще отидем за помощ.

— Ще дойда — прошепна Брет. — Мога да се справя!

— Ще вървим по тунела, докато не стигнем до изход — заяви Ксавиър. — След това ще потърсим мазето, за което ни спомена Брет. Това е единственият избор, който ни е останал. Или ще намерим път навън, или ще попаднем на нещо, с което да успеем да минем през барикадите.

— Може би ако всички опитаме да ги поместим заедно? — предложи Кери.

— Не — каза Ксавиър ниско и твърдо. — И аз се опитах да преместя преградата, която ни препречи коридора. Според мен нещо я задържа на място.

Брет се закашля, седна и се зае да сваля окървавената си тениска.

— Може ли някой да ми помогне?

— Какво правиш? — Кери се опита да го принуди да седне отново с гръб към стената.

— Налага се да използвам тениската си за турникет. На Ксавиър му трябва коланът ми.

Момичето пъхна ръце под собствената си тениска и разкопча сутиена си. След това го измъкна през ръкава.

— Опитай с това. Би трябвало да свърши доста по-добра работа.

Брет се ухили.

— Впечатляващо!

— Аха. Тайлър казваше, че…

Кери замлъкна, неспособна да довърши изречението. Чак се стресна. С всичко, което се случваше, напълно беше забравила за Тайлър. Предположи, че сигурно съзнателно е блокирала спомена за смъртта на приятеля си — самозаблуда или нещо подобно. Но тук, в коридора, бе преодоляла шока и се бе взела в ръце. Беше убила мутанта, измайстори турникет и въже, спаси Ксавиър и след това направи нов турникет от сутиена си, все едно беше Макгайвър^[1] с цици. А сега мъжкаранската й самоувереност се изпари и всички събития отново й се стовариха на главата.

— Идеално — Ксавиър взе от нея сутиена и коленичи до Брет.

Пипаше пъргаво и сръчно, уви все още топлото бельо около китката на приятеля си и стегна здраво. Секунда по-късно свали колана и огледа пръстите на пострадалия.

— Хедър, може ли да му осветиш китката?

Хедър наведе екрана си към ръката на Брет и всички се наведоха към нея. Оцелелите му пръсти се подуваха. Кели простена при вида на травмата. Не знаеше как Ксавиър може да оглежда раната с такова дистанцирано спокойствие.

— Добре — каза приятелят й, — кръвта е спряла да тече. Турникетът с колана е свършил чудесна работа, но ако не те заведем скоро на лекар, ще имаш по-сериозен проблем от няколкото липсващи пръста. В китката ти трябва да тече кръв, иначе ще я загубиш. Така че е хубаво, че кървенето е спряло…

Брет си прочисти гърлото и дръпна ръката си от лъча светлина.

— Е, хайде да тръгваме. Мамка му на мотането безцелно!

Каза го весело, но Кери можеше да разпознае страха в гласа му. Знаеше как се чувства той. Брет винаги бе онзи, който пускаше шегички или дърдореше безспир, когато беше притеснен или несигурен, или уплашен. И този път не беше изключение, но не можеше да прикрие ужаса си. Усещаше се в гласа му, все едно колко старателно се опитваше да го скрие.

Отразяваше нейния собствен.