Брайън Кийн
Градска готика (21)

21.

— Дай ми проклетия лост — каза Пери на Лео, — трябва да вдигнем тази врата преди някой от тях да се появи.

— Мислиш ли, че тук вътре има още? — попита Дуки, взирайки се във фоайето.

— Вероятно. Дръж фенерчето неподвижно!

— Не мога — заяви момчето. — Ръцете ми не спират да треперят!

— Трябва да намерим ключа за осветлението — каза Джамал. — Да го включим, за да виждаме всичко!

— Не — отговори му Пери, взимайки лоста от Лео. — Те си имат причина да изключат лампите. Ако ги светнем отново, ще разберат къде се намираме. Сега в момента трябва да се съсредоточим върху това да отворим отново проклетата врата!

Той се опита да намести лоста под ръба на металната плоча, но не успя.

— По дяволите. Колко добре щеше да е чукът на Маркъс да не се беше счупил в първата схватка! Много кофти, че никой от нас не може да вдигне гигантския чук на изрода, иначе просто можеше да избием вратата с него… Лео, я ела тук да ми помогнеш с тая работа!

Пери чу подсмърчане зад гърба си. Погледна през рамо и забеляза, че Лео се взира в пода. По бузите на тийнейджъра се стичаха сълзи.

— Лео!

Младежът вдигна глава и избърса носа си с длан.

— Извинявай. Какво каза?

Пери заговори по-меко.

— Помогни ми. Ще бутна вратата. Ти се опитай да ръгнеш лоста под нея.

Кимайки, Лео си взе обратно лоста. Пери се изправи, огледа коридорите, за да се убеди, че все още са сами и след това налегна на вратата. Потните му длани се плъзнаха по студената метална повърхност. Разкрачи се стабилно и напъна отново, опитвайки се едновременно да избута вратата назад и да я вдигне, та дори и само на милиметър. Сумтеше и напъваше, но тя отказа да поддаде. Разочарован, Пери сви юмруци и удари метала с две ръце. Единственият резултат беше, че го заболя зверски, а звукът отекна, вибрирайки през фоайето.

— Мамка му!

— Счупи ли си нещо? — попита Дуки.

— Не — старецът се обърна отново към младежите. — Добре, ще се наложи да се поогледаме. Сещате ли се как като влязохме, вратата се спусна зад нас? Всички чухме звука, нали? Трябва наблизо да има някакъв ключ или механизъм, който да я управлява. Ние само трябва да го намерим!

— Преди да ни намерят те — додаде Джамал.

Пери кимна.

— Точно така. Предполагам, че устройството е наблизо — или във фоайето, или в някой от коридорите. Дуки и Джамал, вие двамата претърсете фоайето. Ние с Лео ще огледаме коридора. Не се отделяйте един от друг и ако видите или чуете каквото и да е, викнете ни. Ясно?

Двете момчета кимнаха. Пери и Лео пристъпиха в коридора и заоглеждаха и двете му страни от пода до тавана, а Дуки и Джамал се заеха да минат под лупа фоайето. Пери сбръчка нос, вдишвайки прахоляка. Огледа сухите, пожълтели тапети, които на места се къдреха над напуканата мазилка. Въпреки пронизващата влага във въздуха, тази къща беше като заложен капан за пожар.

Нужна беше само една клечка.

„Може би това ще е най-добре — помисли си той. — Да отървем квартала от това чудо веднъж завинаги. То е като рана, която никога не зараства. Просто си клечи тук в края на квартала, грозна и възпалена.“

— Виждаш ли нещо?

— Не — прошепна Лео с потиснат глас. — Просто паяжини, плъхски дарадонки и мухъл. Щеше да е от помощ, ако знам какво търсим. Сещаш се какво имам предвид, нали?

— Нямам представа какво търсим. Някакъв ключ. Може да е скрит, може и да е нещо елементарно. Трябва да има механизъм, с който допълнителната врата се вдига и спуска. Ще го познаем, като го видим.

— Г-н Уоткинс?

— Ммм?

— Онези бели хлапета сигурно са мъртви, нали?

Пери замълча, преди да отговори:

— Не знам, Лео. Очевидно обаче положението им не изглежда розово.

— Ние също ще умрем тук, нали? Като Маркъс и Крис.

— Я престани веднага с тия приказки! Ще ви изведа оттук. Вярвай ми.

— Аха — отвърна Лео.

Пери чу съмнението и отрицанието в гласа на спътника си и те му разкъсаха сърцето. Мислите му се насочиха към Лауанда и децата, които така и не дойдоха. В този момент иззад гърбовете им се разнесоха в хор остри, високи писъци.

— Мамка му…

Лео се обърна пребледнял.

— Това са Джамал и Дуки!

— Хайде!

Пери се хвърли по коридора. Младежът тичаше редом с него. Връхлетяха във фоайето, но то беше празно. Лео започна да отваря вратите, трескаво преравяйки празните стаи.

— Дуки! — извика Пери. — Джамал! Къде сте!

От горния етаж отново блъвнаха писъци.

— О, Исусе!… какво, по дяволите, правите там горе?

Възрастният мъж скочи по стълбите, взимайки ги по две наведнъж. Лео тичаше след него. Стълбите скърцаха и пукаха под краката им и прояденият от дървояди парапет се люлееше при минаването им, но нито един от двамата не забави ход. Щом стигнаха втория етаж, Дуки отново се разпищя. Джамал, странно защо, беше затихнал. Пред двамата се простираше нов дълъг коридор. И двете му страни бяха осеяни с врати — някои отворени, други затворени. Подът бе покрит с овехтял и петносан от мухъл бургундско червен килим. Фенерчето на Дуки им намигаше от края на коридора. Затичаха се към него и откриха момчето да стои пред отворена врата. С една ръка скубеше косата си, с другата въртеше фенерчето в широка, трепереща дъга. Очите му бяха ококорени, а устата — увиснала от шока. Когато Пери и Лео се добраха до него, той тъкмо зяпна да си поеме дъх с намерението да изпищи отново. Пери сграбчи размахващата се ръка на Дуки, който изпищя и го заудря безсилно по главата и раменете с фенерчето.

— Оу! Спри се, Дуки, ние сме. Г-н Уоткинс и Лео! Какво има? Къде е Джамал?

Все още без да вдига глава, Дуки посочи с фенерчето през отворената врата. Пери и Лео се спогледаха. След това младежът надникна стаята. Не каза нито дума. Не помръдна. Просто сякаш внезапно се вцепени. По стойката му Пери позна, че се е случило нещо ужасно. Внимателно се откопчи от Дуки, пристъпи зад хлапето и надникна в стаята.

В началото не можа да разбере какво вижда. Осъзна го на малки части. Джамал висеше във въздуха на няколко фута над пода, гърбът му бе залепен за стената. На място го задържаше голямо парче дърво. Към него бе вързано дебело въже, висящо от тавана. Пери проследи въжето до точката, в която изчезваше в мрака над главите им. След това отново се вгледа в Джамал. Младежът висеше прикован към стената, мълчалив и неподвижен. По ръбовете на дънера имаше кръв. Кръв имаше и по стената зад хлапето. Стичаше се на пода в краката му.

— О… — прошепна Пери. — О… Исусе!

Примъкна се по-наблизо и, с бавно връхлетял го ужас, най-сетне осъзна какво се е случило. Някой бе забил в дървото асортимент от кухненски ножове, счупени тръби, назъбени парчета твърда пластмаса и ръждиви железни пирони. След това го бе закачил на тавана. По някакъв начин Джамал бе задействал устройството с влизането си в стаята. И, както Пери прие, след като бяха чули първоначално да пищят и Джамал, и Дуки, то капанът не бе убил момчето незабавно.

— Тези копелета — промърмори той, — баси лудите копелета!

Пристъпи към неподвижния младеж и, без да храни особена надежда, провери пулса му. Беше тих като къщата.

— Дали… — подпита Лео.

Пери кимна:

— Боя се, че да.

— Опитах се да го спра — подсмръкна Дуки, — казах му да стоим долу, но той прецени, че тук горе може да има ключ за осветлението. След това пък реши, че може да пробваме някой от прозорците.

— Те са зазидани — изхъхри Пери. — Защо би…

— Не, не са, г-н Уоткинс! — Дуки посочи с фенерчето.

Пери завъртя глава, следвайки лъча светлина през стаята. На стената имаше два прозореца. И двата бяха закрити от дебели листове мухлясващ шперплат, но за разлика от прозорците на долния етаж, не бяха зазидани. Погледна отново към пода. Полуизгнилото дюшеме беше покрито с дебел пласт прахоляк и мъртви насекоми. Единствените признаци за нечие присъствие бяха собствените им следи и кръвта на Джамал, която се стичаше в локвичка. Явно в стаята не бе влизано от дълго време. Имайки предвид влажността на въздуха, беше напълно вероятно дървото да е омекнало, а и би могло онзи, който първоначално е преградил прозорците, да не ги е проверявал наскоро.

Скръстил пръсти зад гърба си, Пери прекоси стаята и почука по дъската върху единия прозорец. Беше здрава. Почука на втората. Листът шперплат бе нашарен с мухъл и гъби, и беше влажен. Затаил дъх, ръгна острия ръб на лоста под него. Острието потъна в дървото достатъчно лесно.

Пери се разплака. Обърна се към Лео и Дуки със стичащи се по мръсните бузи сълзи на облекчение.

— Гнило е. Не напълно, но достатъчно, така че смятам, че ще успея да го махна!

Те се взираха мрачно в него, сякаш не разбираха какво им казва.

— Можем да се измъкнем — прошепна Пери. — През прозореца. Елате тук, момчета. Бързичко!

Вцепененото изражение на Дуки се разчупи, заменено от задавено недоверие. Лео също изглеждаше неуверен. Но сториха както ги бе помолил и прекосиха стаята. Застанаха до него с отпуснати край хълбоците ръце и се взираха навсякъде, само не и в Джамал.

Пери заби лоста под преградата на стената и го размърда напред-назад. Малко парче дърво се отчупи и се разцепи. Той го остави да падне на пода и откърти по-голямо парче с размер горе-долу колкото юмрук. Ухилен, нападна шперплата в самозабрава, без да му пука дали вдига шум. Щяха да са свободни до минути.

Преди да удари на твърдо дърво, успя да махне горе-долу половината плоскост, разкривайки и почти половината прозорец. След това напредъкът му се затрудни. Преградата беше поставена така, че му стана трудно да намери каквато и да е опора. Започва да се изморява.

— Мамка му.

— Какво има? — попита Лео. — Защо спря?

— Останалото е твърдо — изпъшка Пери. — Не мога да го откъртя!

Той избърса потта от челото си и замислено се втренчи в двамата младежи. След това се обърна и се опита да отвори крилото на прозореца. Пантите бяха ръждясали и не искаше да помръдне. Накрая Пери просто счупи стъклото на онази част, която беше освободил. Веднага ги лъхна прохладен ветрец. На стареца това му се стори едно от най-приятните усещания, които бе преживявал. Обърна се отново. Лео и Дуки изглеждаха ужасени.

— Някой ще чуе как се троши стъклото — скара му се Лео. — Ще ги доведеш право при нас!

— Знам! — каза Пери. — Ето защо трябва да действаме бързо. Дуки, ти си достатъчно кльощав да се пъхнеш през дупката. Тичай за помощ!

— Страхотен майтап, г-н Уоткинс!

— Я не ми се перчи, хлапе!

— Кого наричате хлапе?

— Нямаме време за тези глупости, Дуки. Излизай през шибания прозорец и върви да доведеш помощ! Полицията сигурно вече е пристигнала!

— Не бъдете толкова уверен — каза Лео.

Пери въздъхна, засрамен.

— Добре де, ако не са, кажи на жена ми какво е станало. Кажи й да се обади отново на 911 и да им държи линията заета, докато не се появи някой. Тя трябва да успее да ги накара да пратят подкрепление. И докато се занимава с това, ти почни да тропаш по вратите и да будиш хората.

— И какво да им кажа?

— Кажи им, че сме в шибан капан тук вътре заедно с глутница психопати. Кажи им да си вземат факлите и вилите, точно като в онези старите филми за чудовища и да разбият проклетата входна врата! Сега изчезвай, Дуки!

Все още ококорен и стреснат, нервният юноша надникна през прозореца. След това преглътна с усилие и кимна.

— Добре де, ще ида.

— И си много прав, че ще ходиш — изръмжа Пери. — Само побързай. И внимавай. Няма да си ни особено полезен, ако си счупиш врата по пътя надолу.

— Хайде стига де, стига! — увереността се завръщаше в гласа на Дуки. — Не се коси, дедко!

Пери и Лео го вдигнаха и му помогнаха да се пропъхне през дупката. Гледаха как изчезва главата му, после раменете и гърдите, и после остатъка от тялото му, докато накрая Дуки се озова отвън на извития покрив. Обърна се, притисна длан към останалото стъкло и след това изпълзя встрани. Проследиха го как се отдалечава, докато в крайна сметка мракът не го погълна.

— Смяташ ли, че ще се справи? — прошепна Лео.

— Най-добре да успее — промърмори Пери. — А сега да се върнем долу и да си потърсим скривалище, преди да се появят още гадини!

Те излязоха от стаята и полека се придвижиха обратно по коридора до стълбите, вслушвайки се на всяка крачка. Нямаше никакви признаци, че смъртта на Джамал или бягството на Дуки са привлекли нечие внимание. Къщата бе напълно затихнала, все едно затаила дъх.

Когато тръгнаха да слизат по стълбите, Пери се зачуди какво ли ще се случи, когато къщата издиша. Какво ли ще изпълзи от дървенията да ги търси?