Брайън Кийн
Градска готика (8)

8.

Преди Кери да успее да изпищи отново, Ксавиър притисна длан върху устата й. Тя се опита да се бори с него, устните й направо пареха върху кожата му и все пак успя да издаде поредица приглушени изписквания. Ксавиър я стисна по-здраво и Кери завърша с ръце и го заудря. Той почти не забеляза. Вместо това се взираше ококорен в Хедър, която току-що беше влязла в стая от дясната им страна. Изражението й на пълно изумление съответстваше на неговото.

— Ксавиър?

— Хедър! Дявол го взел, къде беше? Добре ли си?

Кери спря да се бори. Ксавиър я пусна и прегърна Хедър, притискайки силно приятелката си в обятията си.

— Добре ли си? — повтори. — Когато побягна така, си помислих, че…

— Добре съм… вече — Хедър с въздишка се облегна на него. — Имам чувството, че ще повърна. Сигурно е от адреналина.

Той я погали по косата.

— Сигурна ли си? Поряза си крака.

— Вече спря да кърви, но още боли. Изгубих си обувките. Малко съм насинена, но нищо сериозно. Толкова се притеснявах да не би вие да… че ви е спипал.

Ксавиър я стисна още по-силно.

— Измъкнахме се. Също и Брет.

— Къде е той? — Хедър се огледа в търсене на приятеля им.

— Не знаем. Кери го видя да бяга в обратна посока. Предполагаме, че онази твар е тръгнала след него.

— О, мили Боже! Дано да е добре. Също и Стеф.

Нито Ксавиър, нито Кери коментираха желанието й.

Хедър се ококори.

— Стеф е добре, нали? Нали и тя е избягала?

— Мъртва е — отвърна Ксавиър. — Онзи… едрият я спипа.

— Стеф…

Нещо зачегърта зад стените — леки, перушинести подрасквания. И Хедър, и Кери подскочиха, стреснати от звука.

— Просто плъх — прошепна Ксавиър. — Не обръщайте внимание.

Хедър си избърса носа с опакото на дланта, след това обърса и сълзите от очите си. Младежът я наблюдаваше и й се усмихна леко.

— Какво толкова смешно има? — попита тя. — Как може да се усмихваш след всичко, което се случи?

— Спиралата ти — обясни той. — Разтекла се е. Приличаш на миещо мече.

Тя се отблъсна от него.

— Задник!

— Е, хайде стига! Просто се шегувах!

Хедър прегърна бързо Кери.

— Добре ли си? — попита.

Приятелката й сви рамене.

— Съжалявам за Тайлър — добави Хедър, — знам, че вие двамата имахте проблеми напоследък, но…

Преди Кери да отговори, Ксавиър ги прекъсна:

— Трябва да…

Тресна врата. И тримата подскочиха при звука. Към тях се затътриха стъпки, но звучаха странно — сякаш човекът подскача на един крак и влачи нещо зад гърба си. Някъде в дълбините на къщата се разнесе слабо електрическо бръмчене. Веригата крушки, провесени от тавана, запримигваха. След като младежите бяха привикнали към мрака, внезапното сияние ги заслепи за момент. И тримата присвиха очи, прикривайки се от блясъка.

— Какво да правим? — гласът на Кери потрепери.

Ксавиър махна към стаята, от която току-що бе изникнала Хедър. Когато момичетата не помръднаха, той ги побутна напред.

— Скрийте се!

Те се гмурнаха в стаята и Ксавиър колкото се може по-бързо затвори вратата зад тях. Затаи дъх с надеждата пантите да не изскърцат. Извади късмет. Мобилния му телефон остана единственият им източник на светлина. На неговото сияние лицата на Хедър и Кери изглеждаха почти призрачно. Не им помагаше и това, че лампите в коридора пречеха да се настроят към тъмнината. Ксавиър се огледа из стаята, способен да види само на няколко фута във всички посоки. Помещението се оказа оскъдно обзаведено, но той намери парче проядено от термити дърво с дължина колкото бейзболна бухалка. От единия му край стърчеше дълъг, ръждив гвоздей. Ксавиър го вдигна и прецени баланса му. Не беше кой знае какво, но го накара да се чувства по-добре. По-уверен.

В коридора странните стъпки се усилваха, съпроводени от влажно, стържещо дишане и леко кисела миризма. Не звучеше като дишането на човешко същество. Вместо това приличаше на животинско.

— Ами ако е Брет? — попита Хедър.

— Шът — изсъска Ксавиър и махна на момичетата да се оттеглят в дъното на стаята.

Пъхна мобилния си обратно в джоба, докато те двете отстъпваха. Изчезнаха от погледа му почти незабавно, погълнати от мрака и Ксавиър колебливо си призна, че би предпочел вместо това да им бе казал да стоят до него. Лишена от присъствието им, стаята изглеждаше по-зловеща и макар че той знаеше, че приятелките му са съвсем наблизо, отсъствието им се усещаше ясно. Не можеше да повярва колко е тъмно тук вътре. Претегли парчето дърво в ръка, притисна се към стената до вратата и зачака. Сърцето му биеше ускорено. Паяжинка се плъзна по лицето му и залепна за косата и кожата му.

Нещо изпробва бравата. Ксавиър се стегна. Вратата полека се отвори. Светлината в коридора приличаше на миниатюрно слънце. Киселата смрад нахлу всепоглъщаща. Неясен силует пристъпи в стаята. Астматичното му дишане сякаш изпълваше пространството. С вик Ксавиър се завъртя и замахна със самоделната си сопа към мястото, където би трябвало да се намира лицето на нашественика. Дървото изсвистя през въздуха и се удари в рамката на вратата. Вибрацията от сблъсъка се предаде чак до раменете на Ксавиър. Прах и боя от тавана се посипаха по главата му.

Мамка му, пропуснах!

Очите на младежа се приспособиха към светлината. Той погледна надолу към противника си и осъзна защо не е улучил. Новодошлият бе джудже.

С много голям нож, стиснат в единия възлест юмрук.

— Пипнах те! — изхъхри и след това удари слабините му с острието.

Хедър и Кери изпищяха.

Ксавиър отскочи назад, избягвайки удара на косъм. Простена, когато връхчето на острието се отърка в плата на панталона му. За щастие не проникна по-дълбоко. Младежът отново замахна със сопата, този път в насочена надолу крива. Джуджето изпищя, щом гвоздеят проряза назъбена рана в буцестото му чело. Кръв потече в очите му. Запрепъва се наоколо, квичейки от ярост. Използвайки инерцията от предишния си удар Ксавиър завъртя оръжието си за трети път, сега отдолу нагоре. Гвоздеят улучи джуджето точно под брадичката. Челюстите му се затвориха, когато острието потъна по-дълбоко в плътта.

Ксавиър с вик изтегли гвоздея. Част от челюстта и гърлото на джуджето излязоха с него. Кожата се разтегна, а под нея мускули и сухожилия се късаха и разпадаха. От зейналата рана блъвна кръв. Очите на нашественика се ококориха от шока. Той изтърва ножа си и вдигна ръце към съсипаното си гърло. Между юмруците му потече кръв и се стече по пълничките му ръце. Изгърголи, после се срина по гръб. Издаваше задавено хъхрене и се гърчеше и тресеше на пода. От раната продължи да бълва кръв.

Хедър и Кери продължиха да пищят.

Ксавиър пусна сопата си на пода. Избърза потта от челото си с опакото на дланта си и се обърна към момичетата.

— Млъквайте!

С гримаса се наведе и сграбчи краката на джуджето. Мъртвецът не носеше обувки. Едното му мръсно стъпало беше покрито с дебел жълт пласт мазоли. Другият му крайник беше ужасно деформиран — по-скоро изсъхнал чукан, отколкото крак. На допир кожата му беше груба и се лющеше. Глезените му бяха покрити със струпеи и ухапвания от насекоми. Краката му трепнаха в хватката на Ксавиър. Джуджето издаде едно последно пресекващо покашляне и след това застина. Лъхащата от немитото му тяло смрад беше отвратителна. Извърнал лице, Ксавиър извлачи трупа в стаята. Пусна краката на пода и след това затвори вратата отново — остави я съвсем леко открехната, така че в помещението да влиза тънък резен светлина.

— Всичко е наред — прошепна на момичетата. — Мъртъв е!

В мрака се разнесе шумолене, а Хедър и Кери се примъкнаха напред. Ксавиър извади отново мобилния си и го отвори. Насочи го към джуджето и го снима. И тримата примигнаха при блясъка на светкавицата.

— Какво правиш? — попита Хедър.

Ксавиър сви рамене:

— Трупам доказателства. Документирам всичко.

— Защо?

— За да мога да го покажа на полицията, когато се измъкнем оттук!

Кери се втренчи в проснатия пред тях труп.

— Ти го уби.

— Аха — съгласи се Ксавиър. — Така направих. И много те моля да не се заяждаш за това в момента. Той искаше да ми отреже проклетия хуй! Да не споменавам, че…

— Не — намеси се Кери. — Не това имах намерение да кажа. Изобщо не споря с теб. Но това не е онзи, който уби Тейлър и Стеф. Този е някакъв друг. Което значи, че са повече от един.

И тримата младежи се втренчиха един в друг.

— К-колко ли са? — Хедър пъхна показалец в устата си и започна да гризе нокътя си. Сякаш в отговор на въпроса, в коридора се разнесоха нови стъпки. Походката на приближаващия се много повече приличаше на потайно прокрадване от тази на джуджето.

И неизвестният тип определено се движеше по-бързо.

Ксавиър сграбчи ножа и се скри зад вратата. Кери награби тоягата и се прилепи до стената там, където преди се бе разположил приятелят й. Хедър се скри отново в тъмното.

Навън в коридора крачките спряха, след това продължиха. Ксавиър прилепи ухо до стената и се вслуша. Стъпките се поколебаха отново.

Някой проверява вратите — помисли си младежът. Мускулите му се стегнаха. Дланите му бяха овлажнели от пот. Стисна по-здраво дръжката на ножа и се постара да стои неподвижно.

Стъпките продължиха нататък по коридора, вече се чуваха по-добре. И след това спряха отново. Светлината, лееща се в стаята през цепнатината примигна. След това вратата се отвори. На инч. После на два. Ксавиър чу тежко, паникьосано дишане. Вратата се отвори още малко по-широко и младежът се прилепи до стената, затаил дъх и глътнал стомаха си така, че да остане незабелязан. Внезапно силно му се припишка. Ксавиър стисна зъби и се постара да не обръща внимание. Поумува дали да не халоса новия нашественик с вратата, но това просто щеше да ги остави в капан в стаята. По-добре да остави промъкващия се да пристъпи навътре и след това да се прокрадне иззад него и да му пререже гърлото. Ксавиър чудесно си представяше цялата сцена. Бруталното насилие не го стряскаше. Макар че беше изплашен, нямаше угризения относно убийствата. Ставаше въпрос за оцеляване. Нищо по-различно от видеоигра, само дето сега, ако умреше, умираше наистина.

Вратата беше отворена и в стаята се лееше светлина, разпъната като чергило по пода. И когато процепът зейна по-широко, Ксавиър осъзна, че вижда и Хедър, и краката на мъртвото джудже.

Виждаше ги и онзи на вратата, понеже тежкото дишане прерасна в изпъшкване.

Нашественикът каза:

— Хедър?

Преди Ксавиър да успее да осъзнае, че нашественикът знае името на момичето, вече се бе нахвърлил напред, удряйки противника си с вратата. Натисна с цялата си тежест, събаряйки новодошлия на пода. Нашественикът изпъшка. Кери излетя от сенките, вдигнала високо над главата си сопата.

Преди да успее да замахне, Хедър изкрещя:

— Не!

— Исусе Христе, приятели — простена човекът на пода, — какво на майната си ви става, бе?

Зяпнали от учудване, Ксавиър и Кери се взираха в падналия Брет.

— Дявол да го вземе — възкликна Ксавиър, — добре ли си?

Хедър се измъкна от ъгъла си и Кери свали оръжието си, докато младежът протягаше ръка и помагаше на Брет да се изправи. Пак попита:

— Добре ли си?

Приятелят му кимна:

— Ще се оправя. Само ми изкара въздуха.

— Извинявай. Помислихме, че си един от тях.

Очите на Брет се разшириха от изумление.

— Момчета, и вие ли сте ги виждали? Онзи тип, дето носи женска кожа?

— Убихме един — посочи Ксавиър. — Някакво деформирано джудже.

Брет отиде до трупа, втренчи се в него и потрепери.

— Не — отбеляза. — Това не е от тези, които видях аз.

Докато им разказваше за Нойджъл и за другия убиец, който носеше костюм, ушит от кожата на мъртва жена, Кери затвори отново вратата. Сгушиха се един до друг в мрака и си зашепнаха.

— Значи си го чул да казва, че излизат на лов за нас? — попита Ксавиър.

Брет кимна, свали си очилата и обърса стъклата в ризата си. След това си ги сложи отново и ги бутна нагоре с показалец.

— Колко са?

— Нямам представа — отвърна Брет. — Спомена нещо за това, че там долу имало още от тях.

— В мазето ли?

Младежът сви рамене.

— Предполагам. Спомена, че там бил единственият изход оттук. Толкова се бяхме разбързали, когато нахлухме в къщата, а и вътре беше тъмно. Изобщо не съм забелязал дали мазето има прозорци или не. А вие, приятели?

Кери и Хедър поклатиха глави. Ксавиър си прочисти гърлото и след това провери отново мобилния си телефон с надежда да хване сигнал. Все още нямаше нищо. Той изруга тихо на испански.

— Все още ли си носиш телефона? — попита той Брет.

— Да, но в цялата къща няма сигнал. Все едно те го блокират по някакъв начин.

— И сега какво ще правим? — попита Кери.

Ксавиър осъзна, че и тримата се взират в него. Незабелязано се бе превърнал в техен водач. Пресегна се, придърпа Хедър към себе си и я прегърна силно. Целуна я по челото.

— Как е кракът ти? Можеш ли да вървиш?

— Да, по-добре е.

— Задръжте за момент — каза той на групата и след това отиде в ъгъла.

Разтреперан, Ксавиър си свали ципа, извади пениса си и го насочи към стената. Другите не го виждаха в тъмното, но знаеше, че го чуват, понеже миг по-късно Кери се задави от отвращение. Ксавиър се изтърси, вдигна ципа и се върна при групата.

— Наистина ли се налагаше да го направиш тук? — попита Брет.

— Аха, налагаше се. И докато го правех, си мислех. Не можем да се върнем натам, откъдето влязохме. Явно ще трябва да намерим друг път за измъкване. Не знам дали си струва да слизаме в мазето обаче. Хванат ли ни там, може да ни обградят. Според мен си струва да потърсим задна врата или прозорец на горния етаж.

— Прозорците горе сигурно също са блокирани — отбеляза Брет.

— Може би — съгласи се Ксавиър, — но не можем да сме сигурни. Факт е, че не знаем съвсем нищо и ще продължим да не знаем нищо, докато не излезем от тази стая и не проучим със собствените си очи.

— Няма нужда да се дървиш заради това!

— Да, Брет, всъщност има нужда. Понеже твоя е шибаната вина да сме на това смахнато място.

— Пич, може и да не те е светнало, но преди малко видях как размазват мозъка на приятелката ми по цялото шибано място!

Ксавиър се приближи по-плътно до Брет.

— Което нямаше да се случи, ако…

Хедър потупа Ксавиър по рамото.

— Не си полезен!

— Може просто да останем тук — предложи Кери. — Да се скрием. Тук е тъмно. Онези лампи в коридора не проникват навътре в стаята. Можем да се притаим до задната стена и да останем в скривалището, докато някой не ни спаси.

Ксавиър се поспря, преди да отговори, подбирайки внимателно думите си.

— Слушай сега. Тук сме самички. Никой не знае къде сме. Родителите ни си спят в леглата. Не по-рано от утре сутрин може да забележат, че ни няма. Сигурно не разполагаме с толкова време. Няма на кого друг да разчитаме. Трябва да се справим сами!

— Ами гангстерчетата? — възрази Кери. — Все някой ще да е викнал ченгетата, когато те ни подгониха. Някой ще види колата на Тайлър!

— Съмнявам се. Колата вероятно вече е на части. А и не смятам, че в този квартал хората викат ченгетата незабавно. Загубихме достатъчно време. Докато си стоим тук и се караме, онези твари може би се задават по коридора. Хайде всеки да си намери оръжие — каквото и да е — и след това да си обираме крушите оттук!

Те бързо претърсиха стаята. В допълнение към ножа на Ксавиър и самоделната сопа на Кери, Брет намери дълго и назъбено парче счупено стъкло. Откъсна малко плат от ризата си и го уви около стъклото, за да избегне порязването на пръстите си. След това го стисна като кинжал. Хедър си намери тухла. Носеше я с отвращение, сякаш не знаеше за какво да я използва.

— Ако ни нападнат — каза им Ксавиър с усмивка, — промъкни се зад копелетата и ги удряй по главите!

Тя кимна и отвърна на усмивката му, но веселието й бързо изгасна.

— Ела насам! — Ксавиър отново я придърпа към себе си и я целуна по челото. — Слушай. Всичко ще е наред! Ще ни изведа оттук!

— Знам. Вярвам ти.

— Кракът ти ще издържи ли да ходиш?

— Така смятам.

— Тогава да вървим!

Той се вслуша до вратата. След като прецени, че коридорът е пуст, Ксавиър отвори и, хвърлил последен поглед назад към мъртвото джудже, изведе приятелите си в светлината.

 

 

Хедър стисна ръката на приятеля си, докато се промъкваха по коридора и навлизаха по-навътре в къщата. Въпреки всичко, което се беше случило, тя вече се чувстваше изненадващо спокойна. Причината — че Ксавиър е до нея. Присъствието му успокояваше. Всъщност тя бе изненадана от промяната, която сякаш го бе връхлетяла през последния един час. Въпреки че не бе мекушав, Ксавиър обикновено се явяваше най-кроткия член на групата им и рядко се обаждаше за нещо. Винаги просто се съгласяваше с това, което решаваха останалите — обикновено Тайлър. Държеше се по същия начин и във връзката си с нея. Обикновено правеше това, което искаше тя.

Но сега… Хедър се запита дали най-сетне не се е срещнала с истинския Ксавиър. Уверен. Водач.

Замисли за начина, по който той уби джуджето. Беше й се сторил овладян — като човек, който изхвърля боклука или изпълнява някакво друго простичко, ежедневно задължение. Част от поведението му би могло навярно да бъде приписано на шока, но все пак беше малко притеснително. Макар да беше вярно, че дребосъкът вероятно щеше да ги убие, действията на Ксавиър бяха малко внезапни. Предварващи. Беше страшничко. И все пак присъствието му тук бе успокоително. Хедър знаеше, че противоположните й емоции са лишени от смисъл, но не можеше да ги овладее.

А още по-страшното беше, че се възбужда от всичко това.

Не че някога би го признала на приятелите си. Дори и на Ксавиър. Какво щяха да си помислят за нея? Хедър не беше сигурна дори какво да мисли за самата себе си. Стеф и Тайлър бяха мъртви по-малко от час, а ето я нея, бяга от убийци през изоставена къща — и е възбудена.

Ксавиър пусна ръката й и се отдалечи, прокрадвайки се по коридора и махвайки на тримата си приятели да останат по местата си. Хедър подъвка долната си устна, докато го наблюдаваше да се отдалечава. Чувстваше се зле. Макар да не се караха (беше невъзможно реално да се караш с Ксавиър, понеже той винаги я оставяше да прави каквото си реши), но през последните дни тя го беше пренебрегвала през повечето време, дори когато бяха заедно и се мотаеха с групата. Напоследък той бе започнал да говори за бъдещето, да я пита какво ги очаква занапред — всъщност да се пита дали изобщо очакват да са заедно. Тя искаше по-различни неща от него и, без значение колко пъти му го казваше, Ксавиър като че не разбираше. Беше ли правилно? Не. Дали тя се държеше като кучка? Да. Имаше ли значение? Не. Какъв беше смисълът, ако не можеше да бъде с човек, който иска да прави същите неща като нея?

Нищо от това нямаше и грам значение в момента. Не и на това място.

Исусе, помисли си Хедър, аз съм шибана каша. Уплашена съм. Успокоена съм. Чука ми се. И дори не знам къде на майната си съм!

Тя чу Кери да хълца. Обърна се и видя приятелката си да бърше очите си с ръкав. Брет се взираше в коридора в посоката, от която бяха дошли — стоеше на стража или се опитваше да осигури на Кери малко уединение. Или може би и двете. Хедър не беше сигурна. Тя обгърна другото момиче с ръце. Само за това се сещаше в момента. Кери изхълца, преглътна поредното стенание и я прегърна здраво. Горещият й дъх лъхна във врата на Хедър.

— Шшшш. Всичко ще е наред. Ксавиър ще ни изведе оттук. Просто трябва да сме смели, ясно?

Кери кимна и изхълца отново. Хедър бавно я залюля напред-назад и загука успокоително, докато Кери не се отдръпна от нея и не се изправи отново.

— Съжалявам — каза момичето и си избърса носа. — Просто… като ви видях с Ксавиър заедно… и се сетих за Тайлър…

Хедър не беше сигурна какво да каже, така че не отговори нищо.

Ксавиър им махна да се придвижат напред. Те се промъкнаха през отворена врата и влязоха в нов коридор. Този вървеше в противоположна посока спрямо първия. Но също като него беше осветен от наниз голи крушки, увиснали от тавана.

Хедър се огледа във всички посоки и прошепна:

— Накъде?

Приятелят й сви рамене и с ножа посочи надясно. Тръгнаха натам. Ксавиър вървеше първи, последван от Хедър и Кери. Брет завършваше колоната. Ксавиър беше вдигнал ножа пред себе си. Крушките хвърляха отблясъци по острието. Хедър премести тухлата от едната си ръка в другата. Беше тежка и пръстите започваха да я болят. Плюс това твърдата грапава повърхност раздразваше кожата й. Забеляза, че Кери е оставила сопата да се люлее до хълбока й, сякаш беше забравила, че я носи.

— Приятели?

Гласът на Брет трепереше. Те се обърнаха и забелязаха, че е спрял на няколко крачки зад тях.

— Откъде влязохме?

— От предната врата? — отвърна Кери озадачена.

— Не — уточни Брет — имам предвид в този коридор. Къде е вратата, от която току-що влязохме?

— Точно зад гърба ти… — гласът на Ксавиър заглъхна, заглушен от изумлението му.

Хедър се канеше да му заяви, че трябва да спре да обвинява Брет за нещастията им и да не се държи така зле с него — но вместо това вниманието й бе привлечено от мястото, където бяха влезли.

— Виждате ли? — Брет посочи. Вместо отворена врата, водеща към предишния коридор, сега там имаше стена. — Вратата е изчезнала!

— Какво, на майната си… — прошепна Ксавиър.

Този път Хедър долови истински страх в гласа му и за секунда си помисли, че може да е дошъл неговият ред да се разплаче. Вместо това приятелят й тръгна към новата стена.

— Вратите не си вдигат касите и не отиват на разходка — той почука по стената с дръжката на ножа си. Изсумтя. Останалите объркани се събраха около него.

— Пази ни гърбовете — нареди той на Кери. След това отново насочи вниманието си към стената. Връчи на Хедър ножа си и постави две ръце на ламперията. Буташе и натискаше от различни страни, но стената не помръдна. Брет пристъпи да му помогне, но Ксавиър му махна да се отдалечи.

— Не поддава — прошепна. — Това е някаква тайна врата!

— Но защо ще я запечатват само от тази страна? — попита Брет.

— Да ни спрат да не се движим напред, може би? Да ни устроят засада?

Хедър си проправи път покрай тях двамата и прокара длан по стената. Не беше нито мазилка, нито боя или дори тапет. Беше си дебело дърво, солидно като плот на маса.

Или капак на ковчег, помисли си тя.

Хедър приклекна и прокара длан по повърхността, докато не напипа пода. Опипа и ръба на дървената повърхност там. Стената се бе плъзнала пред вратата — достатъчно тихо никой от тях да не я чуе.

Тя се изправи отново. Брет и Ксавиър още обсъждаха блокадата. Хедър тъкмо се канеше да предложи, че е по-добре по-разумно да се скрият отново, вместо да стоят и да си говорят, но така и не й се отвори възможност. Сякаш в отговор на думите на Ксавиър, крушките изгаснаха. Мракът ги погълна отново.

Странен, зъл смях отекна в коридора.

Хедър, Ксавиър, Кери и Брет изпищяха в унисон.

Смехът се усили и почти задави писъците им.