Брайън Кийн
Градска готика (10)

10.

— Синьодрешковците още ги няма — въздъхна Лео. — Ама че прецакана служба са!

По-голямата част от групата се беше разпръснала по протежение на улицата, отегчени от чакането нещо да се случи и в търсене на друга форма на забавление. Те с Маркъс, Джамал, Крис и Дуки все още стояха на ъгъла и наблюдаваха къщата в края на квартала. Порутената сграда сякаш се извисяваше все по-голяма със сгъстяването на нощния мрак. Г-н Уоткинс също бе останал отвън с момчетата, но не говореше много. Просто слушаше. Честно казано, Лео се чудеше дали г-н Уоткинс не смята, че се канят да преебат колата на белите хлапета и се навърташе наоколо, за да се увери, че няма да го направят.

— Йо — каза Крис — помните ли га онези момчета от NSB се надбягваха с ченгетата, окопаха се в музея „Мютър“ и взеха заложници и разни такива?

Момчетата закимаха.

— Аха — отвърна Лео. — И какво?

— Гледах тая шибанотия по телевизията. Една дребосъчка, която познавам от едно време, се чукаше с един от екипа на NSB.

— Единствената дребосъчка, която познаваш — подигра му се Маркъс — е онази, от която пипна гонорея.

— Я си затваряй плювалника! — възмути се Крис. — Както и да е, целият музей беше пълен с ченгета за има-няма пет минути, мамка му. И що, да му се не види, ще пристигнат за онова събитие, но не и за това?

— Понеже — обясни му Лео — тука няма туристи, които се моткат да разглеждат околностите като около музея „Мютър“.

Хлапетата се разкискаха. Лео погледна към г-н Уоткинс. В очите на по-възрастния мъж като че проблясваха искрици, а на лицето му бе пролазила усмивка.

— Г-н Уоткинс — попита младежът, — нали знаете, че няма нужда да висите тук с нас? Така де, ако ще ходите на работа утре, сигурно ви се ще да си легнете. И бездруго не ми изглежда, че полицията ще се появи.

Пери сви рамене, дръпна от цигарата си и издиша дим в нощния въздух.

— Няма нищо. Лауанда не обича да пуша в къщата, тъй че вие, момчета, ми правите услуга. Колкото по-дълго висите тук, толкова повече никотин ще си вкарам в организма — той понижи глас и се наведе заговорнически напред. — И вярвайте ми, ако живея с нея, значи имам нужда от всичкия никотин, с който мога да се надишам!

Кикотът им се превърна в смях и усмивчицата на Пери прерасна в широка, сияйна усмивка.

— И да ви кажа, момчета, защо още не е дошла полицията — той седна на горното стъпало на верандата си.

Лео и останалите насядаха около него или се наоблягаха на перилата. Младежът си каза, че г-н Уоткинс изглежда изненадан — и може би малко очарован — от тяхното съсредоточено внимание.

— Вярно си е — продължи възрастният, — че ченгетата в тоя район реагират бавничко. Понякога им отнема часове. Преди десетина години видях как прострелват един младеж точно ей тука на — той посочи мястото. — На полицаите им трябваха три часа да се отзоват, докато той лежеше и изкървяваше до смърт. Та не е учудващо да позакъсняват. През повечето нощи това ме вбесява, но не мога да кажа с ръка на сърцето, че ги виня. При състоянието, в което е икономиката, на тях им се отразява още по-зле, ако се появят на местопрестъплението. Не е само това, че големите корпорации фалират. И правителствата са така. На всички нива. Общината, градската управа, щатския сенат — та дори и Федералните. Няма значение кой е начело. Дявол го взел, та Калифорния за малко да обяви фалит миналата година. Калифорния — целият проклет щат!

— Какво общо има това с нас? — попита Джамал.

Пери си дръпна отново от цигарата.

— Ще ви кажа какво общо има с вас. Хората нямат пари, така че не си плащат данъците и другите сметки. След това градът го закъсва. Започва да търси как да се оправи с бюджетния недостиг. Търси как да спести пари. Първо се захващат с онези програми, които смятат за ненужни — програмите, на които много от хората тук разчитат за оцеляването си. Но след това, тъй като все още не им стигат кинти в края на месеца, започват да режат заплати. Режат касиерите на паркингите, боклукчиите, работниците по поддръжката… и ченгета. Винаги се стига до ченгетата. В крайна сметка градът се оказва с по-малко синьодрешковци, но с все същия брой престъпления. Дявол го взел, даже с повече. Колкото повече се влошава икономиката, толкова повече расте престъпността. Но сега, понеже има все по-малко ченгета, които да се разправят, онези, дето са останали на щат, си имат приоритети. И нашият квартал не е сред челните места в този им списък.

Момчетата се бяха смълчали, умуваха върху думите му и ги претегляха наум. Накрая Лео се обади:

— Не е редно да става така.

— Не — съгласи се Пери — не е редно. Определено не е. Но така стоят нещата. Така са, откакто се помня, пък аз съм си поживял доста. По телевизията президентът говори за промени и на мен ми се ще да вярвам, че ще ги осъществи, но тук в квартала нищичко не се е променило!

Един по един погледите им се оказваха привлечени от къщата в края на улицата. Връхчето на цигарата на Пери сияеше оранжево в мрака.

Лео се намръщи.

— Какво й има на онази къща, г-н Уоткинс? Така де, знам, че не бива да ходим там. Още откакто съм бил бебе ни разправят, че е прокълната. Дявол го взел, прокълната си изглежда. Никой не влиза вътре. Всички знаят, че хората, които влязат там, не излизат повече.

— Така си е — съгласи се Джамал. — Дори дрогите на хероин и мет вече не ходят нататък.

— Но защо? — настоя Лео. — Какво му има на това място? Какво става с онези, които изчезват? Все трябва да има някаква причина за всичко това!

— Питаш ме за историята на онази къща ли? — Пери проследи как момчетата кимат, после въздъхна. — Никой не знае! Никой. Или поне вече не знае. Може би едно време хората са били наясно, но ако е така, то тия хора вече са мъртъвци или са стари и са си изгубили ума. В този квартал няма усещане за история. Не е като в останалата част от града. Помислете за миг за това. В същинска Филаделфия има над един милион жители — почти шест милиона, ако броим целия метрополитън. Ние сме четвъртият по големина град в страната. При толкова много хора, как да не си помислиш, че все някой ще знае каква е историята на онази къща там, но не е така. Всеки ще ви разправи за Либърти Бел и Бен Франклин, и за Подземната железница и грипната епидемия. Могат да ви разкажат дори за онзи път, когато полицията обявила война на MOVE^[1] и през осемдесетте бомбардирала с гранати щаба им. Но всичко това не се е случило на нашата улица или в нашия квартал, тъй че ние нямаме значение. Не сме заслужили даже бележка под линия. Единственото, което се случва тук е чернокожи да убиват други чернокожи, а това не стига дори до новините, освен ако не им трябва плънка между спорта и времето… — г-н Уоткинс махна широко и всеобхватно с ръка и продължи. — Огледайте се! Вие, хлапета, виждате ли нещо, с което да се гордеете? Виждате ли тук нещо ценно или достойно за запомняне? Разбира се, че не. Тук няма нищо, което да искате да си спомняте. И когато това се случи — когато жителите на квартала изгубят гордостта си от това кои са и къде живеят — тогава и тяхната история, и историята на квартала им, също се изгубва. Ако се поразходите с кола оттук до предградията, знаете ли какво ще откриете?

Момчетата взеха да свиват рамене и да клатят глави. Дуки призна, че никога не е излизал от гетото.

— Е, ако се поразходите натам, момчета — ще научите, че хората в предградията не се познават един друг. Те ходят на работа. Прибират се у дома. Влизат вътре при семействата си. Може и да са срещали съседа си отляво, знаят го колкото да си кимат и такива дивотии, може даже да си приказват безсмислици — но в по-голямата си част нямат представа кой живее на тяхната улица или как се казва семейството, дето е на три къщи от тяхната. Знаят един за друг само това — какви коли карат съседите им и чий политически знак са побили в двора си по време на избори. Това е всичко. Тук, в квартала, се познаваме един друг. Дявол го взел, че то по-голямата част от карето си бъркаме един на друг в носовете. Знаем, когато някой се разболее, когато има караници, когато се разделят семейства, кога кого са арестували или кой кога е изгубил работата си. Не можем да не познаваме съседите си, понеже те са заклещени тук заедно с нас. Но там в предградията не се познават и ще ви кажа и какво друго не знаят — историята си.

— Значи са досущ като нас — промърмори Крис. — Това ли се опитваш да ни кажеш?

— Не — възрази Пери. — Не са също като нас. Хората тук не познават историята на квартала си, понеже не им пука грам за нея. Онези в предградията, те не знаят историята на кварталите си, понеже, в по-голямата си част, няма история, която да изучат. Повечето от онези къщи в предградията не са и съществували допреди двайсет години. Всичко е ново строителство и нови улици, а преди тях е имало само царевичак и гори. Ако там има история, щяха да са я налазили като мухи мед — да издигат възпоменателни плочи и щуротии. Но не го правят, понеже там няма какво да се запомни. Това е предимството, с което разполагаме ние тук. Кварталът ни е стар. Имаме си история. Всичко, което ни трябва, е само да я прегърнем. Да я научим. Но не го правим. Така че, накрая, не сме с нищо по-добри от белчовците по предградията. Но пък може и аз да греша. Може ти да си прав, Крис, като се замисля, както си стоя тук.

— Какво имате предвид? — попита Маркъс.

— Фактът е, момчета, че на хората не им пука, без значение къде живеят. Имат прекалено много други неща, за които да се притесняват. Тук в квартала става дума за дрога, да си платиш наема, да опазиш децата си от затвора, всички тези луди кучи синове, които се стрелят по уличните ъгли и детските площадки. Страшилището, което живее в демоничната къща в края на пресечката просто не събира достатъчно точки в сравнение с всичко изброено дотук. Особено когато нещо се случва единствено когато някой е достатъчно тъп да влезе вътре. Не е като че повечето от нас могат да си позволят да се изнесат от квартала. Така че се научаваме да живеем с демона. Да го игнорираме. Може би дори да го приемаме. Поне докато не става дума за нас или за близките ни, попаднали вътре в тази къща, хората въобще не ги е грижа. И щом хората тук в квартала не ги е грижа, защо трябва да им пука на ченгетата и на политиците?

Пери поспря, смачка угарката от цигарата си на тротоара и продължи:

— Мамка му. Тук едно време беше хубав квартал. Хората обичаха да се събират заедно отвън, също като нас в момента. Устройваха си големи празненства — всички съседи от цялата улица — и си поправяха заедно колите, и си носеха покупките един на друг. Сега тук цари мрак през цялото време, дори през деня — също като при оная къща там долу. Но знаеш ли какво? Дори когато този квартал беше хубаво място за живеене, шибаната къща все тъй ни висеше над главите. Не говорехме за нея, но знаехме, че си е там — все същата работа. Трудно е да не я забележиш. Тогава си шепнехме за нея, както го правят хората и сега. Но стигахме само дотам — шепнехме си. Кой знае какво става там вътре? Вашите предположения не са по-лоши от моите. Разни хора смятат, че там са се настанили дилъри на дрога. Лично аз викам, че това е пълна дивотия. Няма как да са дилъри, понеже тая щуротия се е случвала много преди наркотиците да станат проблем в квартала.

— Какво е тогава според теб? — попита Лео. — Какво е станало с всички онези хора през изминалите години?

Пери сви рамене:

— Не знам, а и не искам да знам. Гледам си собствената работа. И очаквам къщата да стори същото. Може би, някой ден, властите ще решат да проявят интерес или местните внезапно ще се загрижат. През цялото време чувам за най-различни хора, които искат да си купят евтин имот във Фили, тъй че да се захванат с програмите си за обновление на града, но поне за момента никой не е дошъл да ми чука на вратата или да ми предлага една каруца с пари. Може би ще го сторят тия дни. Може би ще ни купят до един. Ще ни преместят някъде на хубаво място. Онези идиоти в Ню Джърси вече оправят Кемдън — което е все едно да се опитваш да разкрасиш курва за два долара, — но рано или късно тези същите идиоти ще поискат да сторят същото и тук. Тогава може и да се заемат с онази къща. Нека!

Лео се намръщи и се смълча. На лицето му бе изписан задълбочен размисъл. Пери се канеше да го попита над какво умува, но Джамал се обади:

— Мамка му, г-н Уоткинс!

— Какво?

— Никога не съм Ви чувал да говорите толкоз много — обясни момчето. — Мислех си, че винаги сте намръщен и таковата.

Ухилен, Пери понижи глас:

— Не говоря, понеже г-жа Уоткинс не ми дава възможност да се обаждам много-много. Всеки път като си отворя устата да заприказвам, тя ме прекъсва.

Младежите до един се разсмяха, но дори смехът им прозвуча странно в ушите на Пери, все едно циментът и мракът не бяха свикнали с веселието. Съвсем скоро смехът замря. Момчетата се смълчаха отново. Пери запали нова цигара. Вятърът се усилваше и му се наложи да прихлупи пламъчето с длан, за да прихване. Кафявите клони на вцепенените, мъртви дървета, стърчащи от нацепения бетонен тротоар, шумоляха под полъха на бриза. Звучеше като мъртвешка музика.

Всички гледаха къщата и чакаха.

Пери вече не беше съвсем сигурен какво точно чакат.

 

 

Когато стигна до дъното на шахтата, Пол с отвращение сбърчи нос. Въздухът миришеше на развалени яйца. Тънко поточе мръсна вода се стичаше по пода на тунела и изчезваше в мрака. Самият тунел всъщност представляваше по-голяма тръба, достатъчно обемна да побере потока на местните и индустриалните отпадни и канализационни води, както и излишъка от отводнителните шахти на улиците. Пол дори се изненада, че вътре в тръбата тече толкова тънка струйка. Като се има предвид броят на къщите в тази част на града, би следвало каналът да е доста по-пълен.

Посвети с фенерчето наоколо, изучавайки обстановката. Тунелът беше достатъчно голям да му позволи да се изправи в него. Темето му опря в тавана и в косата му изпадаха люспи ръжда и лепкави ивици паяжина. Пол се запита лениво дали има начин да изскубе тези канализационни тръби изпод улицата. От гледна точка на стойността си като скрап сигурно струваха колкото златна мина.

След като веднъж се ориентира и очите му се приспособиха, той заджапа в посока към къщата. Вървеше леко приклекнал и стъпваше по-скоро отстрани по тръбата, а не на пода, така че да не му се налага да гази във водата. Лъчът на фенерчето му разкри стари белези от висок прилив по стените. Очевидно в някакъв момент потокът е бил много по-силен и помощен. Сега обаче стените на тръбата бяха покрити с боклуци. Краката му тъпчеха през листа, сбръчкани презервативи, угарки от цигари, пластмасови торбички, смачкани опаковки от храна, празни бутилки, сплъстъци тоалетна хартия, тампони и смачкани бирени кутии — и всякакви други отпадъци, отмити от улиците или пуснати в канала от някоя от къщите отгоре. Пол обмисли възможността да отсее алуминиевите кутийки от боклука, но реши, че няма да си струват усилието. Имаше добър шанс да намери значително по-ценни суровини вътре в изоставената къща.

Смрадта се сгъстяваше с напредването му по тунела и Синурия се съсредоточи върху задачата да диша през устата си. Въздухът беше влажен, но студен. От време на време по лицето го погалваше свеж полъх. Пол се чудеше откъде ли идва. Умуваше също и върху опасността от зараза. Въпреки че беше измъквал скрап от най-разнообразни локации, днес за първи път джапаше през канал. Не беше срещнал все още плаващи изпражнения, а и водата не беше жълта, но това не означаваше, че в канала е чисто. Ами ако по стените или във въздуха имаше бактерии? Бактериите можеха ли да се разнасят по въздушен път? Не го знаеше и откри, че много му се иска да се е образовал навреме. Нямаше начин да отгатне що за инфекции можеше да прихване тук долу. Но все пак напредваше решително, с твърдо намерение да проникне в къщата, след като и бездруго беше стигнал толкова далеч. При преминаването му хлебарките се разбягваха и се юрваха да търчат по закривените стени. В канала беше тихо и мракът изглеждаше потискащ. Пол стискаше здраво фенерчето си, благодарен, че го е взел със себе си. Не можеше да си представи какво е да си заклещен тук долу без никаква светлина.

Когато внезапно се озова на нещо като кръстовище, по негова преценка бе извървял към двайсетина ярда по права, хоризонтална линия. Пред него тунелът се разделяше на три тръби, всяка една с еднакви размери. Пол ги освети с фенерчето, докато преценяваше вариантите. Едната тръба завиваше остро надясно. Другата полека се отклоняваше наляво. Тази в средата продължаваше право напред. От лявата и дясната тръби покапваше вода, но онази в средата беше съвършено суха, с изключение на малка локва застояла, зеленясала течност в началото й. В локвата се гърчеха ситни насекоми. Пол прие, че има най-голяма вероятност средната тръба да стига чак до къщата. Липсата на вода в нея подсказваше, че не се използва. Ако беше свързана с изоставената къща, явно това беше причината. Крадецът на скрап реши да я провери и закрачи напред.

Във въздуха веднага увисна застояла миризма. Усещаха се амонячната смрад на урина и по-острата смрад на изпражнения, но имаше и още нещо по-различно. Нещо, което Пол не можа да разпознае. То му напомняше за месния отдел в магазина за хранителни стоки, но не беше сигурен защо.

Сбърчи нос, когато долови смрадта. Очите му се насълзиха. Вместо да внимава къде стъпва, светна с фенерчето пред себе си, опитвайки се да намери източника на миризмата. Вниманието му остана съсредоточено върху стените. Беше изминал само още няколко крачки, когато подът внезапно изчезна изпод краката му.

Писвайки стреснато, Пол се понесе надолу. Успя да удържи фенерчето си в ръце, въпреки че цопна в езеро от студена, мазна течност. Смрадта го обгърна отвсякъде. Плюейки, Пол подритна, опитвайки се отчаяно да напипа дъно. Вместо това под стъпалата си усети само празно пространство. Заплува кучешката и се огледа ужасено. Осъзна, че отвратителната течност — каквато и да е тя — по-скоро прилича на пюре, отколкото на вода, сякаш отчасти се беше желирала. В нея имаше и парченца твърдо вещество, но той не можа да разпознае какви са. Беше тъмно като в рог, като изключим лъча на фенерчето му, което сочеше нагоре. Той го нагласи и озари околностите със светлина.

Изпищя.

Плуваше в токсична, кафяво-сиво-черна яхния от човешки отпадъци и тоалетна хартия и… нещо друго. Вцепени се, когато осъзна какво представляват останалите съставки. Човешки кости — черепи, фемури, челюсти с все още закрепени на тях зъби, гръбначни стълбове, ребра и натрошени, неразпознаваеми късове — всичко покрито с лепкава, смрадлива течност. И един бърз поглед му стигаше да предположи, че в езерото има достатъчно човешки кости да се сглобят дузини, ако не и стотици скелети. Имаше и животински кости — плъхове, птици и други градски твари, забеляза дори няколко кучешки и котешки черепа. Беше в състояние да познае на какви животни са принадлежали благодарение на няколко семейни разходки до различни музеи по естествена история. Смрадта, която се надигаше от езерото, изпълваше носа му и заплашваше да го задави. Крадецът на скрап заблъска по повърхността и вдигна ръце нагоре. По тях се стичаше сиво-кафява каша, която пръсна в лицето му. Ужасната течност имаше консистенция на сироп.

Въпреки ужаса и обхваналото го отвращение, Пол си спомни за една вестникарска статия, която бе чел преди няколко години. Касаеше някакъв правителствен агент — ФБР или Антитерористите, не беше сигурен за коя от двете агенции ставаше дума. Човекът преследвал група местни терористи в дивите гори на Западна Вирджиния.

Прикритието му се издънило. Терористите го заловили и удавили във външен клозет. Пол не можеше да се сети за по-ужасен начин да умреш от това да се удавиш в лайна.

— Помощ! — изпищя той. — Някой да ми помогне!

Гласът му отекна и се върна някъде отляво. Крадецът насочи фенерчето в тази посока и се помъчи да различи какво вижда в далечината. Забеляза каменен ръб, издигащ се на няколко фута над езерото. Отвъд него имаше голямо помещение с вид на естествена пещера. В светлината на фенерчето отвътре блесна варовик.

Потискайки напъните си за повръщане, Пол заплува към ръба. Пръстите му се пързаляха по камъка, докато се опитваше да се издърпа горе. Инч по инч успя да се освободи от гнусната супа. Измъкването на раменете, кръста и краката му бе съпроводено с мляскащо джвакане. Когато най-сетне се измъкна от езерото, Пол се просна на ръба и се разплака.

Усещаше камъка студен под лицето си. Стисна здраво очи. От носа му протече мръсотия и се спусна по ъгълчетата на устата му. Крадецът се напъна сухо, но не успя да повърне. Отчаяно копнееше за това, дори и само за да прочисти организма си от гадостите, които бе погълнал. Отново отвори очи и простена. Струваше му се, че пещерата се върти. Струваше му се, че ще припадне.

След това нещо го сграбчи и той наистина припадна, но не и преди да успее да съзре нападателя си.

Все още пищеше, когато съзнанието го напусна.