Брайън Кийн
Градска готика (14)

14.

— Та, какъв е планът?

Лео спря на място и останалите му приятели сториха същото. Крис, Джамал, Маркъс и Дуки бяха тръгнали с тях. Някои от другите им приятели, които преди това се размотаваха по-далеч, се бяха върнали и Пери им каза да останат нащрек и да упътят полицията, ако случайно вземеше да стане така, че синьодрешковците наистина да реагират на повикване на 911.

— Какво?

— Какъв е планът? — попита Пери отново. — Ти си онзи, дето е най-надъхан да свърши тая работа. Та какъв е планът ти за след като влезем вътре?

— Не знам — Лео сви рамене и се намръщи. На лицето му се изписа неувереност. — Предполагам, решил съм, че просто ще влезем там напърчени като дяволи и ще намерим онез ми ти хлапета. Ще наебем който там ги държи в плен, ако изобщо вътре има някой друг.

Пери поклати глава.

— Момчета, гледате прекалено много филми. Това не ви е „Черният Цезар“.

Всички се втренчиха в него и по израженията им ставаше ясно, че понятие си нямат за какво им говори.

— Момчета, вие какво, никога ли не сте гледали „Черният Цезар“? „Малко помощ в Харлем“? Ами „Супермухата“?

— Мамка му, не — отвърна Маркъс. — Не гледам телевизия.

— Татковците ви не са ли ги гледали с вас, докато сте били малки?

— Аз си нямам татко — обади се Лео. — Не го и познавам. Крис кимна.

— Старецът ми излежава двайсет в Кресон.

— Единственото нещо, дето гледа дъртия — заяви Джамал, — е кеч.

— Аз гледам аниме — съобщи Дуки на Пери. — Вие интересувате ли се от такива неща, г-н Уоткинс?

— Не — призна си Пери. — Дори не знам коя е тя.

— А?

— Тази Ани Мей, дето току-що ми каза, че гледаш.

Беше ред на Дуки да се шашне:

— Какво?

— Карай — Пери въздъхна и улови погледа на Лео, като се увери, че разполага с вниманието на младежа. — Виж, просто забравете тази работа с филмите. Въпросът е, че не можем просто да нахлуем вътре. Не знаем какво се случва там. Ако наистина вътре живее някой, забъркан в гадости, тогава може да вземе да убие хлапетата, ако нахлуем с пълна пара. Да му се не види, може и да убият нас. Трябва да подходим умно. Внимателно.

— Добре — каза Лео — тогава какво предлагате вие?

Пери поспря, сви длан над цигарата си и я запали. След това прибра запалката обратно в джоба си и се ухили.

— Не знам още. Точно затова се питах дали имаш план. Нека просто поразгледаме като начало. Няма смисъл да се притесняваме за нищо, докато не разберем срещу какво в крайна сметка се изправяме.

Стигнаха до края на карето и пресякоха в покритата с боклук пустош, която отделяше старата къща от останалите по улицата. Пери и Лео вървяха редом един до друг, най-отпред. Останалите момчета се помотваха зад тях и се озъртаха нервно. Буците цимент и изкривените винкели приемаха зловещи форми в мрака — приклекнали в прикритията си нападатели, готови да им се нахвърлят с нож или с пистолет в ръка. Прераслите плевели на празния парцел се превръщаха в идеалното скривалище, така че ги приближиха колебливо. Високата, ръждива телена ограда дрънчеше и се люлееше под поривите на вятъра — звучеше като подрънкващите вериги на призрак. Къщата стенеше, като че ли обезпокоена от приближаването им — или може би облизвайки се в очакване.

Спряха в основата на стълбите към верандата. Пери си дръпна силно от цигарата си. Връхчето й припламна в оранжево, осигурявайки им единствения източник на светлина в момента. Потръпвайки, той се обърна към Лео и му каза да включи едно от фенерчетата. Младежът го послуша, но Пери забеляза, че ръцете му треперят. Беше уплашен. Огледа лицата и на останалите момчета. Те всички бяха уплашени.

„Е — каза си той, — поне аз не съм единственият!“

— Дръж го наведено към земята — прошепна на Лео. — Ако вътре има лоши хора, не искаме да забележат лъча през прозорците.

Лео кимна, но не отговори.

Преглъщайки с усилие, Пери пусна угарката на цигарата си на земята и я настъпи, смачквайки я в прахоляка с ток. След това се изкачи по стъпалата на верандата и приближи до предната врата. Старите дъски скърцаха и пукаха, огъвайки се под тежестта му. Той спря на няколко крачки от вратата и се обърна. Момчетата си стояха на място и го гледаха.

— Няма ли да дойдете?

— Ти тръгвай — прошепна Джамал, — ние ти пазим гърба.

— От там долу ли?

Юношите затътриха крака и се завзираха в земята, с изключение на Лео, който направи една несигурна крачка. Стъпи на долното стъпало, вдигна си панталоните с една ръка и се облегна на перилото, което се залюля под пръстите му.

Клатейки глава, Пери се обърна и измина на пръсти остатъка от пътя през верандата, мръщейки се всеки път, когато изскърцаше някоя дъска. Спря пред вратата и си пое дълбоко дъх. Отдясно, на някогашното място на звънеца, сега имаше празна дупка и изронени, полузапълнени отвори от винтове показваха къде се е намирало по някое време чукалото — вероятно откраднато. В средата на вратата зееше малка шпионка, но когато се наведе и се опита да надникне през нея, Пери видя само мрак. Внезапно го завладя неочакваното усещане, че от другата страна на вратата има някой, който отвръща на погледа му. Ръцете му настръхнаха, а косата на врата му щръкна.

— Е — прошепна Дуки — какво чакате, г-н Уоткинс?

Стиснал зъби, Пери вдигна юмрук и почука. Дървото отекна под кокалчетата му, но не последва нищо. Вратата си остана затворена, а отвътре не се чу нито звук. Той почука отново, по-силно този път, но със същия резултат. Почука за трети път, по-настоятелно, а след това отстъпи и зачака. След малко погледна през рамо:

— Момчета, я изтичайте отстрани и проверете прозорците. Не позволявайте да ви забележат. Но надникнете вътре и вижте дали светят лампи или има някой.

Те се поколебаха, очевидно ги беше страх да се разделят. Споглеждаха се и после се обърнаха към него с неуверени изражения.

— Хайде — подкани ги той.

— Чухте го — каза Лео, — давайте.

Джамал и Крис тръгнаха от дясната страна на къщата, а Маркъс и Дуки поеха лявата. Пери и Лео ги проследиха как изчезват зад ъглите. От тяхна гледна точка изглеждаше, все едно мракът просто е погълнал четирите момчета цели. Пери все още не можеше да се отърси от усещането, че ги наблюдават. Реши да не го споменава на Лео. Момчетата вече бяха изплашени. Нямаше смисъл да ги притеснява още повече.

— Какво смятате, че ще намерим вътре, г-н Уоткинс?

Пери погледа Лео за малко, преди да отговори. В очите на хлапето гореше ярко, любопитно съзнание. Досега старецът не го беше забелязвал. Внезапно се почувства виновен. Ушите му пламнаха от срам. През годините честичко си бе мислил най-лошото за Лео и приятелите му — и защо? Вярно, те понякога се забъркваха в разни щуротии, но кое момче не стига до такъв момент поне веднъж в живота си? Честно казано, осъзна Пери, през всичките тези години в действителност не бе имал сериозна причина за подозрителност и мнителност спрямо децата. Те имаха добри намерения, особено Лео. В тях беше бъдещето и може би то не беше толкова мрачно, колкото си го бе представял Уоткинс. Може би щяха да променят с нещо света — естествено, ако успееха да се измъкнат живи от квартала.

— Не знам, Лео. Нямам представа какво ще открием вътре. Но искам да ми обещаеш нещо.

— Какво например?

— Искам да ми обещаеш, че ще стоиш зад мен и че ако се случи нещо, ще избягате и ще ме оставите да се оправям.

— Глупости. Да не съм някой боклук. Мога да се грижа за себе си, г-н Уоткинс.

— Знам, че можеш. И точно за това за мен е важно да правиш точно каквото ти казвам. Така че — обещай ми, моля те.

Лео сви рамене:

— Добре де, все тая.

Пери се усмихна, вгледан в младежа с внезапен, невероятен прилив на възхищение. Усещането, че ги наблюдават, бе отминало. Лео пристъпи от крак на крак, очевидно изпитваше неудобство от щателния оглед.

— Ъъъ, без да се сърдите, г-н Уоткинс, става ли? Но май повече ми харесвахте като бяхте намусен и сърдит. Не си падам много по щуротиите на Опра за гушки и целувки, знаете ли?

Пери изсумтя, опитвайки се да потисне смеха си. Лео се изкиска заедно с него. Все още се усмихваха, когато се върнаха Крис, Джамал, Маркъс и Дъки. И четиримата бяха мрачни.

— Какво видяхте? — попита Лео.

— Нищо — отвърна Крис. — Цялото проклето място е здраво обезопасено. Прозорците са заковани с дъски или задънени с тухлена стена. Няма задна врата или поне ние не намерихме такава. Който и да е там вътре, хич не гори от желание да му идват гости.

— Но все пак влизат хора — напомни им Пери. — Ако не могат да влязат, нямаше да сме тук сега и ние. Така че защо според вас някой ще си обезопасява цяла къща, но няма да прегради и входната врата?

— Дилъри — отвърна Маркъс. — Няма кой друг да е. А ние стоим на верандата на проклетата им фабрика. Трябва да си обираме крушите, преди някой да ни види!

— Не може да са дилъри — възрази Пери. — По принцип бих се съгласил с теб. В този град не страдаме от липса на хероинови цехове и лаборатории за метамфетамини. Но ако това е производствено предприятие, щяхме да виждаме как през цялото време идват и си заминават разни хора. А е факт, че не е така. По принцип къщата е спокойна. Не се забелязва раздвижване дори когато някой изчезне. Не се чуват изстрели или писъци.

Той се обърна отново към вратата и я проучи внимателно. След това махна на момчетата да го последват. Те отново стъпиха на верандата.

— Дръжте се зад мен — каза им Пери. — Сериозно говоря. Не искам да се правите на голямото добрутро, когато влезем вътре!

Юношите кимнаха мълчаливо.

Пери се пресегна и стисна дръжката на вратата. Беше студена и навлажни дланта му при все сухия въздух. Натисна я.

— Мамка му.

— Какво има? — прошепна Дуки.

— Проклетото чудо е заключено.

Лео въздъхна.

— И какво ще правим сега?

Намръщен, Пери изтърси поредната цигара от пакета си.

— Г-н Уоткинс, какво ще правим сега?

— Чакай — отвърна Пери, ровейки за запалката си. — Мисля.

— Най-добре мислете по-бързо!