Брайън Кийн
Градска готика (23)

23.

Лео и Пери стигнаха до фоайето и се сгушиха пред металната врата в очакване Дуки да се върне с помощ или да се появят още от странните обитатели на къщата. Лео се молеше за първото, но бе ужасяващо сигурен, че ще се случи второто. Така че, младежът скочи на крака, готов да се бие, когато внезапно до тях една от вратите се отвори и в мрака се очерта женски силует. Г-н Уоткинс застана до него след секунда, а незапалената цигара изпадна от отворената му уста. И двамата изпищяха от изненада и ужас.

Изпищя и момичето. Взираха се напрегнато един в друг. Лео се намръщи и примигна, опитвайки се да осъзнае какво вижда. Мацката беше облечена като едно от хлапетата, които избягаха от тях по-рано вечерта. Но как би могла да бъде една от тях? Нали момичетата в тази група до едно бяха бели. А тази тук беше червена. Алена. Беше покрита с кръв от глава до пети. Кръвта бе сплъстила косата й и се бе съсирила по бузите й, бе петносала дрехите й и, макар че Лео виждаше разни дребни рани по ръцете и лицето й, беше почти сигурен, че повечето кръв не е нейна собствена. Поклати бавно глава и протегна ръка.

— Хей! Добре ли си?

Ужасеното момиче подскочи при звука на гласа му, дръпна се и конвулсивно се притисна към стената. Простена, но не заговори.

— Всичко е наред — промърмори Лео. — Няма да те нараним. И ние сме в капана тук, също като теб.

— Ранена ли си? — попита Пери.

Момичето ги зяпаше ококорено, но все още отказваше да говори. Брадичката й трепереше.

— Къде са приятелите ти? — попита Лео. — Хлапетата, с които влязохте тук? Добре ли са? Трябва ли им помощ?

Момичето трепна, все едно я беше зашлевил. След това отвори уста и простена. Звукът бе най-разкъсващият сърцето, който Лео някога бе чувал.

— Шшшш — прошепна й. — Тихо сега. Ще ги докараш право при нас! Трябва да сме тихи и тъй нататък.

— Идва помощ — обясни г-н Уоткинс. — Наш човек отиде за помощ. Ще ни освободят всеки момент.

Като в потвърждение на това, от външната страна на вратата се разнесоха приглушени гласове. Изглежда отвън се събираше доста голяма тълпа. Миг по-късно Дуки им викна:

— Йо! Лео? Г-н Уоткинс? Добре ли сте?

— Аха! — подвикна Лео, толкова високо, колкото му се струваше безопасно. — Добре сме. Само ни изкарай оттук, мамка му, друже. И побързай!

— Всички са тук отпред. Ейнджъл и екипа му, и госпожа Уоткинс…

— Дуки — извика Пери, — не ми пука, ако ще да си докарал целия отряд на „Блекуотър“^[1] с все рота морски тюлени. Просто ни извадете оттук! Веднага!

— Махнете се от вратата — извика Дуки. — Ейнджъл е донесъл горелка!

Двамата пленници на къщата отстъпиха. Момичето се поколеба, стрелкайки с поглед ту вратата, ту тях. След мъничко ги доближи.

— Точно така — подкани я Лео. — Няма да те нараним. Онова, което се случи преди, беше просто плод на неразбирателство. Всичко ще е наред отсега нататък!

През стоманената бариера се разнесе съскането и цвърченето на ацетиленова горелка. За броени минути въздухът се изпълни с миризмата на нагорещен метал. След това обаче се разнесоха и други звуци.

Стъпки.

От вътрешността на къщата.

Идваше доста народ, ако се съди по звука.

— О, мамка му! — извика Лео. — Побързайте! Имаме си компания!

— Тихо — каза му г-н Уоткинс, — ще те чуят!

— И бездруго ни чуват — възрази юношата. — Да не смяташ, че няма да забележат тълпата или да помиришат резачката, а?

— Идваме — извика Дуки. — Само се дръжте!

Отвън настъпи голямо оживление — мъжете на верандата си ръмжаха, дърлеха се и си крещяха заповеди. След това, бавно, металната врата бе изтеглена настрани, а иззад нея дузини лица занадничаха към пленниците с тревога и загриженост. Дуки стоеше най-отпред, скръстил ръце на гърдите си.

— Казах ти, че ще се справя с тая задача — каза, ухилен.

Лео и Пери забързаха да излязат навън. Окървавеното момиче закуцука помежду им. Спряха пред прага, разблъсквайки множеството ръце, протегнали се към тях.

— Да му се не види — каза Лео, — целият квартал е тук!

— Така изглежда — съгласи се г-н Уоткинс и се ухили, забелязал в тълпата жена си.

Очите на Дуки се ококориха, когато видя окървавеното момиче.

— Приятелите й още ли са вътре?

— Не знаем — отвърна Лео. — Не иска да говори. Мисля, че е в шок или нещо такова. Както се държи, обзалагам се, че вече са мъртви!

Зад тях трополящите стъпки затупкаха по-близо. Сякаш идваха от всички посоки и изпод всяка врата. Стените и дюшемето вибрираха от звука. От тавана се посипа прах. Лампите се залюляха.

Г-н Уоткинс щракна с пръсти пред лицето на момичето и успя да привлече вниманието й. Тя се втренчи сляпо в него.

— Другарите ти живи ли са?

Тя примигна срещу него. Пери се спогледа с Лео, намръщи се и отново се съсредоточи върху момичето.

— Чуй ме, малката! Има ли вътре заклещени твои приятели?

Тя почти незабележимо сви рамене и простена, дрезгаво и жалостиво.

Г-н Уоткинс се обърна към Лео:

— Изведи я навън и намери кой да й помогне!

Младежът се намръщи:

— А вие какво ще правите?

— Ами — ще направя онова, което някой трябваше да стори още преди години. Ще довърша това място веднъж завинаги!

— Да не сте луд? Та те идват!

— Прави каквото ти казвам, Лео! Отведи я в безопасност! Време е да започнем да почистваме този квартал!

 

 

Тълпата се раздели и пропусна Лео и раненото момиче да минат. Хората зяпваха като видеха в какво състояние е тя. Повечето от събралите се граждани ги последваха, крещейки въпроси. Пери се ръкува с Ейнджъл, собственикът на гаража.

— Благодаря. Радвам се, че донесе и горелката!

— Не го и споменавай. Какво, да му се не види, става тук, г-н Уоткинс?

— Мога ли първо да ти изкрънкам една цигара?

В далечината се разнесе вой на сирени. Механикът изрови смачкан пакет цигари и връчи едната на Пери. Той я пъхна в устата си, без да я пали. Сирените приближаваха. Също и суетнята в къщата. Забързаните стъпки бяха съпроводени от хор от вой и ръмжене. Пери видя как при този звук Дуки потреперва.

— Полицията накрая реши да се покаже? — попита го старецът.

Младежът нервно кимна, устремил поглед над рамото на събеседника си.

— Аха, казаха, че идели. Най-добре да се махаме, г-н Уоткинс, какво ще кажете?

Ейнджъл се намръщи срещу усилващите се шумове, разнасящи се откъм къщата.

— Какво, по дяволите, е това?

— Обади се на 911 — Пери взе дюзата на горелката от собственика на гаража и пристъпи навътре в къщата. — Кажи им, че ще ни трябва и пожарната!

Настрои пламъка на минимална височина и запали цигарата си с него. Затвори очи и вдиша.

— Ммм, хубаво!

— Да не сте откачил, да го еба? — извика Дуки. — Я си обирайте крушите оттук, г-н Уоткинс!

Пери не му обърна внимание.

— Направи както казах. Обади се на 911. Докарай тук няколко пожарни!

Без да каже нито дума повече, той отново усили цвърчащия син пламък и го прокара по стените. Както и подозираше, въпреки всепроникващата влага пламнаха бързо. Опита се да не мисли за липсващите хлапета. Съдейки по състоянието на момичето, сигурно бяха мъртви. Най-вероятно бяха изклани по същия начин като Маркъс, Крис и Джамал.

— Те трябва да са мъртви — прошепна той около цигарата си. — Трябва!

Повтаряше си го отново и отново в опит да успокои съвестта си. Тази зловеща история трябваше да се свърши. Та колко години това място представляваше петно върху квартала, разпростиращо отровните си корени през цимент и стомана? Колцина бяха изчезнали през годините? Трябваше да се сложи край на всичко това. Ако хлапетата бяха живи — а Пери много се съмняваше това да е възможно, — то тогава щяха да са последните жертви, паднали някога в къщата.

Наведе се и прокара пламъка на горелката по килима и пода. Обзе го искрено усещане за покой, когато окървавените дъски почерняха и запушиха, а след това избухнаха в пламъци. Срещу него блъвна гъст дим. Огънят се разрасна, заглушавайки стъпките и ръмженето. Пери за момент мерна нещо на площадката на горния етаж — странен, гол, ужасяващо деформиран силует. След това димът го изличи.

Старецът отстъпи назад и прокара горелката по протежение на разбитата рамка на входната врата. След това, приключил със задачата, връчи отново „оръжието“ си на Ейнджъл и заедно с него и с Дуки забърза надолу по верандата.

— Мисля, че ви казах да викнете пожарната. Все едно, вероятно вече няма значение. Може би просто трябва да оставим съборетината да гори, докато се изравни със земята. След това ще звъннем.

Ейнджъл изумено се взираше в Пери. Дуки поклати глава и се ухили.

— Ама че сте кораво копеле, г-н Уоткинс!

— Благодаря. И внимавай какви ги говориш, синко. Няма нужда така да обиждаш майка ми!

Пери се обърна едва когато стигна до улицата и стисна Лауанда в обятията си. Отворената входна врата бълваше гъсти кълба черен и бял дим, а пламъците вече се издигаха високо, докосваха надвисналата над верандата стреха и се катереха към втория етаж. Предположи, че след броени минути огънят ще е обгърнал цялата постройка. Стори му се, че мярка на прага няколко деформирани силуета да се очертават смътно на фона на вихрещите се облаци дим, но когато погледна отново, те бяха изчезнали.

Пери поведе Лауанда и Дуки през тълпата, отказвайки да отговаря на чиито и да било въпроси, включително тези на жена си. Когато стигна до Лео и момичето, те петимата се обърнаха отново към огнения ад.

— Ти ли я запали? — попита Лео. — Ченгетата няма ли да ти причинят главоболия, г-н Уоткинс? Всичките тези хора те видяха да го правиш…

— Може би — каза Пери и се усмихна тъжно. — Но подозирам, че никой няма да се обади. Така се случват нещата тук, в квартала.

— Вярно си е — съгласи се Дуки. — А пък и никой няма да плаче, че оная къща е изгоряла.

— Ако питат — допълни Пери — просто ще им кажа, че нямам представа кой е запалил пожара. Ще го припишем на някой от убийците. В крайна сметка, къщата беше стара и изгнила. Истинска клада.

— Аха — съгласи се Лео. — Вярно си е.

— Знаете какво казват — изкиска се Дуки. — Случват се гадости и толкоз…

При тези думи застаналото до Лео момиче се вцепени и се разпищя.

Все още пищеше, когато пристигнаха полицията и линейките.